Пътуване към себе си - Блага Димитрова

     Пътят ме затресе като треска. Всяка чупка, всеки камък и дълбей ме избраздяваше отвътре. Не аз минавах по пътя, а грапавият път минаваше през мене.
~*~
    Странен изглежда светът, когато си с гръб към посоката на движението. Ти бързаш на среща с дървета, градове и облаци, а те бягат от тебе. Ти си се устремил да прегърнеш света, а светът рязко се отдръпва. Пътят се изнизва под тебе и води право назад. Представите се обръщат наопаки. Това, което иде, е зад тебе, а онова, което отминава, е отпреде ти. Задгърбил си предстоящето, а си с лице към предишното. По-хубаво изглежда крайпътното дърво, защото си отива. По-опасен — завоят, защото не го виждаш. Неизвестни камъни, гърбици, трапчини на шосето те дебнат из засада. Това, което иде, те безпокои като нож, опрян в гърба ти. Онова, което е пред тебе, е вече отминало и не можеш да го върнеш. Движението с лице назад е против законите на съзнанието. Причинява замайване. Мисълта иска да се обърне напред към целта, да предваря всичко, да го насочи и хване. А не да го догонва със закъснение, без да може да го задържи и промени.
    Невероятен е пътят, когато си гърбом към движението. Насрещният вятър те шиба изотзад, обърква косите ти, развява ги пред очите. Целият си объркан и тласкан наопаки. Гледаш скокливи картини. Зъбери, храсти, покриви, върхове — всичко на скокове се отдалечава от тебе. Твоят хоризонт е обратен: вместо да се отваря и расте пред тебе, той се затваря и намалява. Погледът ти едва след миг е там, където преди миг сам ти си бил. Тогава пътят е устремен не към идния миг, както всеки истински път, а към предидущия. И времето обръща своя ход.
    Гледах в хипноза това напредващо назад шосе. Двете пресни дири от гумите летяха, насочени обратно. И прашната пушилка се виеше зад камиона като изхлузена, пепелява змийска кожа, стелеше се по камъни, храсти и треви, които се оттегляха навътре в планините. Аз бягах оттам. А неволно попаднах под инерцията на противоположното движение. И колкото по-неудържим бе в мене стремежът да се махна, толкова по-сляп вътрешен тласък ме блъскаше назад. Не можех да се откача от тия обратно действащи сили. Бях направила някаква грешка, за да обърна наопаки всички посоки на живота си. Но каква? И кога изобщо човек сбърква?
    Както седях с гръб към излива на движението, пътят започна с все сила да ме влече назад, назад, право натам, откъдето бягах.
~*~
Никой вече нямаше да се влюби в мене. Не ми трябваше! Отрязани бяха всички глупави илюзии. Ще порастат ли някога пак? Дадох си дума да не ги оставям, да ги режа изкъсо непрестанно.
    Пъхнах косите в найлонова кесия и ги прибрах на дъното на куфара. Когато го отворя и припряно затърся нещо, все да се натъквам на тях и мъка да ме прерязва с ножица. Хвърлих още един изпитлив поглед в огледалото. Никога не бих могла да се примиря с такова лице. Изскочих навън от бараката. Изведнъж се почувствах независима от вятъра. Походката ми се влияеше от прическата, неусетно ставаше отсечена, момчешка. Вървях все по-леко, освободена от себе си.
    Така навлязох в своя нов ден. И започнах да забравям коя съм. При добро желание това е възможно. Минаваха цели месеци, без да ми потрябва презимето. Просто Райна бе достатъчно.
~*~
(глухонемия Тасим, родопски едряк), който имаше винаги на уста една усмивка като добра дума. Трябва да бъдеш глухоням, за да се усмихваш така. Да не познаваш безкръвното убийство на думите. Да не си имал отравяне от думи, които са по-опасни от отровни гъби. Да не си бягал като подгонена сърна със забита в живо месо стрела на някоя клеветническа дума. Да не си треперил сам да не изтървеш някоя опасна думица. Да не си откривал две лица във всяка дума. Да не познаваш раздвоението между думи и мисли, думи и дела. Наистина, само глухоням може така да се усмихва. Тасим всичко разбираше от поглед. И всичко казваше с усмивка.
~*~
 Предчувствието в мене е зародиш на всяка преживелица. Просто аз сама предизвиквам случая с това проклето мое предчувствие. Смехът ми се поколеба във въздуха, за миг изгубил равновесие. Изобщо и най-малкото нещо ми се отразява върху смеха.
~*~
Смехът изглежда се предизвиква не отвън, а отвътре. Той е нещо като звуков барометър на човешкото състояние. Щом гледаш с доверие на утрешния си ден, смехът избликва от самите клетки на кръвта. Но колко лесно е да се запуши изворчето на смеха. Една сянка на съмнение. Един подозрителен поглед. Заплаха от една несправедливост. И твоят клокочещ барометър спада. Ти не откриваш така често повод за смях наоколо. Докато един ден започнеш и ти да се чудиш на младите: какво пък толкова може да ги разсмива?
~*~
    Жена на инженер… Мъченица. Всеки ден пере мръсни ризи, всяка вечер кърпи скъсани ръкави и чорапи, чисти кал от дрехата.
...Все сама дъвче хляба и преглъща упреците. И все чисти, чисти тая лепкава кал, тая песъчлива пепел, навличана по дъските от груби обуща.
    Късно през нощта той се връща грохнал, изнервен и си изкарва ядовете на нея. Тя е виновна, че планът не се изпълнява. Сдържал се е пред чуждите хора, бил е с тях приветлив. И всичко, набрано до гърлото, изсипва върху жена си. Ризата му залепнала от пот на гърба. Смъква я през глава, сякаш си свлича змийска кожа. А сутрин тръгва пак в изпрана, нова кожа. И щом прекрачи прага, веднага се засмее на всички. Пред тях става самообладан, разговорлив, остроумен. Да й завидиш, че има такъв мъж! А за жена си той пази умората, избухливостта, мълчанието. В малкото свободни часове излива нежността си насаме върху цигулката…
~* ~
     Идех с пълна торба ентусиазъм: да започна нов живот, да си пробия път, да си създам име, и главното… Изведнъж се хванах, че напоследък забравям главното, за което съм дошла така далеч. А трябваше само за това да мисля, да насочвам всеки свой ден натам.
    Шофьорът ми махна с ръка от кабинката. Бе със зачервени и сълзливи очи от пепелта на пътищата, като че дълго бе седял край задимено огнище. До него бе помощникът му Ванчо Черното, побелял от прах. Погледът ми ги пренебрегна. Исках да се съсредоточа върху главната си цел. Но всичко наоколо ме разсейваше. Графът угаси мотора и слезе от колата. Престараваше се да пести гориво, за да спечели съревнованието. Той умееше да гони своята главна цел, без да се пилее. Скоро щеше да я постигне: да стане стохилядник (не на друго, а на километри). А аз все така си оставах — на сто хиляди километра далеч от моята цел.
~*~
    Огрях го с една усмивка. Цял се разтопи. Нямало е нужда от много приказки. Направо е трябвало да прибягна към усмивката си. Все забравях, че това ми е най-вярно оръжие. По-рано не съм предполагала какво въздействие може да има една усмивка. Едва тук, сред грубите канари и хора, открих силата й. Струва си да дойдеш толкова далеч за една такава находка в собствените си възможности. Щом се усмихнех, слънце облъчваше сърдитите от умора и несгоди мъже. Само един проклет недостатък имаше тая моя усмивка: станех ли нещо неспокойна, несигурна, и усмивката ми губеше силата си. А аз често бивах неспокойна.
~*~
    Мисълта ми скочи в движение от единия камион в другия. Едва сега се освестих, че бягам. Тръгнах изведнъж, захвърлила мъчнотията да обмислям и вземам решение. Нещо в мене бе винаги в треска като пред заминаване. Дори куфарът ми бе някак нащрек, готов за внезапен път. Но най-малко бях очаквала това да стане тъкмо днес, тъкмо след тая нощ.
    Кожата ми бе чувствителна, както никога досега. В това сиво утро носех цялата предишна нощ в себе си като пламтяща болка и като леден ток. Дългоочакваната любовна нощ. Така бях свикнала тя да бъде за мене предстояща, че още не можех да я възприема като изминала. Нямаше нужда да си я спомням, да я премислям. Тя бе неотделима от мене, осезаема като съставна част от клетките ми. А неравният път още повече изостряше усещането на нощта в мене. То бе една нова уязвимост. Думите, казани и премълчани, звучаха в цялото ми същество като вибрация. Всичко минаваше през мене и ме нараняваше.
~*~
    Прибирах се вяло със сечива, които вечер повече тежат. Къде да ида? Промеждутъкът между деня и нощта — най-опасното време от денонощието. Денем бях погълната от някаква малка всекидневна цел: да речем, болтове за затягане. Цялото ми същество бе приковано о железата с един болт. И това бе достатъчно, за да пазя равновесие. Денят ми бе устойчив, макар че минаваше по висящи релси. А нощта ми бе напоена със сладък сън, какъвто могат да имат само уморените. Впрочем често ме спохождаше безсъние, но аз му се радвах. Безсъниците правеха нощта ми по-наситена.
    Обаче вечерта бе празна. Неопределена по цвят и вкус. В мене се спотайваше нещо, което аз отстранявах с нуждата все да бързам, все да работя, да не остана миг празна — нещо, което само издебваше пролука вечер, за да изпълзи и като смок да ме пие извътре.
~*~
В работно време забравяш миналото и бъдещето си, те се сливат в единствения скоклив, задъхан сегашен миг, който гони следващия: повече работа, по-точна работа! Но щом свърши денят, изведнъж изниква миналото ти и въпросът за бъдещето ти. А то значи — безпокойство.
~*~
    Колектив. Толкова изхабена дума, повдига ми се от нея. Но не зная с каква друга да я заменя. Нашата бригада се състоеше от 9 момчета и едно момиче. Нямах нищо общо с тях. Бригадирът бай Крум бе събрал отбор хашлаци. Стар комунист, той имаше макаренковска амбиция да докаже, че и от най-лошия може да излезе свестен човек, стига човешки да се отнасяш с него. И сега Едноокият се гордееше със своя колектив. Само едно не бе съобразил: тъкмо тия хашлаци със сприхаво изражение на лицето и с грапав език като стъргало за картофи си бяха по начало най-свестни. Заслугата на бригадира бе само в това, че се довери на тях и рискува да повери на недодяланите им ръце скъпи машини и отговорна работа. Нека гаргите се чудят как тая бригада, девет хулигана и едно момиче, е все първенец. Чудно би било, ако ония, примерните с пригладените алаброси и рендосан език, биха свършили поне веднъж такава работа, каквато ние свършихме. Момчетата снизходително прощаваха на бригадира наивната му гордост, че той ги е вкарал в пътя. По-скоро те биха вкарали другите в пътя, ако им се дадеше възможност за това.
    Агитаторът бай Спиридон би казал: „Колективът й помогна!“ И тая дума „помагам“ не мога да понасям. Толкова е лицемерна, особено нейното приложение. Моята бригада не се опита ни с пръст да ми помогне. И това бе най-добрата помощ. Тъкмо в тъй наречения колектив бях най-после предоставена сама на себе си. А в училище все ме дебнеха да ми помагат да мисля, да чувствам, да разбирам. И тая натраплива помощ във всичко ми пречеше най-много. Убедих се, че и майка ми, стара учителка, с правилата на класическата педагогика не е успяла в най-главното: да ме приучи да се уповавам сама на себе си.
    Едва тук, в колектива от хлапаци, се усетих независима. Сама пришпорвах волята си да работя, без някой да ми налага съвети и поучения. Парливите шеги на момчетата бяха подстрекателство за мене. Откривах възникване на непознати свойства в собствения си характер. Реагирах по неочакван за самата мене начин. Събуждаха се други сили в мене, отбити в друга посока. Дори сама се улавях, че понякога постъпвам в разрез със собствения си интерес, забравила своята скрита цел. Да видиш, да не повярваш!
    Благовъзпитаните и праволинейните биха се възмутили, но представете си, добро въздействие върху колектива оказваше опакото в характера на момчетата. Жестокият присмех държеше всички нащрек. Изобщо смехът е сериозен стимул.
~*~
    Най-странно бе моето положение в бригадата. Единствено момиче. И аз бях едно фитилче. И не с кой знае какво. Просто вбесяваше момчетата това, че се катеря редом с тях по железата, че работя наред с тях. И докато не ме надминат двойно и тройно, не мирясваха. Мъжкото им достойнство бе подхвърлено всеки ден на изпитание. В съприкосновение с такива недодялани момчета по контраст се одялваше моят момичешки нрав. Под кръстосаните влияния на тия независими характери бях попаднала в силово поле, което ме стабилизираше. Сама не можех да се позная. Минавайки през горнилото на колектива, от само себе си се обуздаваше моят свадлив нрав. Може би от злобна нужда да противореча, ставах в противовес на тях сговорчива, търпелива, внимателна — аз, която съм избухлива и заядлива. Сред тия груби обноски внасях тон на примирителност и закачливост. Навярно те скритом очакваха това от едно момиче и аз неволно се поддавах на предположенията им.
    Както и да е, сред тях ставах весела. Откровени до безочие, момчетата, без сами да знаят, ме освобождаваха от моята подозрителност и наеженост. Бяха твърде различни от мене, дошли от съвсем друга среда и възпитание. Но при тях забравях страха си, настроената си предпазливост. Те можеха да бъдат безмилостни в присмеха си, несправедливи, но никога зад гърба ми. А направо в лицето. Сигур затова сред тях бивах безгрижна, вътрешно освободена, както никъде другаде. Сама се изненадвах от височините на смеха си там, сред железата.
    А в общежитието ставах съвсем друга.

    Самотата ме пресрещна още на прага. Няма по-мъчителна форма на самота от общежитие. Когато си имаш свой собствен кът, затворен със стени, ти го населяваш със себе си и не си сам. Но когато две тесни пътечки от двете страни на леглото те делят от две други легла, от две други дихания, ти губиш мислите си, навиците, спомените. А щом не общуваш със себе си, ти се отдръпваш и от другите. Който не може да се усамоти, не може и да се приобщи. Привикването към общежитие се състои в това да се приучиш да бъдеш сам със себе си в денонощното присъствие на другите. За мене си остана почти невъзможно. Ако някой го е постигнал, нека ми се обади!
    Щом влязох, атмосфера на наеженост ме обхвана с пипала на октопод. Почувствах очи отвред, особено очите на Фането. Тия скокливи очи владееха цялата стая, връхлитаха ме от всички ъгли. Аз бивах до дъно изпивана от тяхното лакомо любопитство и проницателност. Трябваше все да се владея, да следя израза на лицето си, тона на гласа си. Не всеки може да издържи такъв строг самоконтрол. На въздушното работно място бях развързана, пусната на свобода. А тук — стегната през ръцете и нозете. Непрекъснато се направлявах. И това ме уморяваше. Почивах си по време на работа. Може би тук най-добре се шлифова характерът. Човек, който не е минал през чистилището на обща барака, не е познал и овладял себе си. Такъв щастливец може сам да си сервира най-неприятни изненади. Само ако си се пекъл на бавния, тлеещ огън на общежитието, можеш да разчиташ на себе си, че няма да се изтървеш от собствените си юзди.
~*~
    Получаваше се някакъв хибрид между мене и тях в стаята. Лекомислието им, суетата, кокетството проникваха в мене, а те четяха моите книги, дори учебника ми по биология. Понякога не можех да различа себе си от тях. Без да усетя, тъкмо от тия чужди на мене момичета усвоих някои от най-трайните си навици, които сигур ще ме придружават до края на живота ми. Например тая прилепчива, непоправима привичка да наблюдавам другия, да подслушвам мислите му, да разгатвам пружинката му, просто да се вмъквам в кожата му.
~*~
Само Дора оставаше спокойна и с това внасяше ред в общия хаос. А може би ние от самото начало поради нужда да има една спокойна между нас за катализатор повярвахме, че тя е най-пригодна за тая цел. И тя стана такава, каквато нашите очи очакваха да бъде. Имах чувството, че сама бе сплела нервите си от арматурно желязо. Как не се мъчех от нея да усвоя навика да се владея. Странно, колко лесно става несъзнателното пипване на привичките. Наложиш ли си обаче съзнателно да добиеш някакъв навик, той ти се изплъзва.
~*~
    Щом живееш в общежитие, трябва да се снабдиш с обща душа, да се включваш мигновено в настроенията на другите, да нямаш отделен свят. Трябва да мислиш и чувстваш групово. А то е коренно различно от единичното мислене и чувстване.
~*~
    В трудовия колектив трябва да бъдеш различен от другите, за да станеш необходим, да имаш оригинално виждане, за да засилиш общия поглед, да си отгледаш своя собствена боя, за да допълниш спектъра. А в общата стая, тъкмо напротив — трябва да се уеднаквиш, да посивиш боята си. Да станеш скачен съд, и то радостен от това, че си скачен съд. Да обобщиш себе си. В бригадата си длъжен да се отличиш. А в стаята — да изтриеш разликата между себе си и другите. Инак си обречен да те горят на тлееща жарава, докато се впепелиш.
    За миг мислено отскочих в отвъдната барака при момчетата. Дали пък те са по-добре от нас? Дали са по-малко дребнави? Най-чудноватото бе това, че същата група младежи на монтажа бе една, а в общата стая ставаше съвсем друга. Там имаше обща цел, която ги спояваше, а в бараката теснотията ги отдалечаваше един от друг. Сякаш отреагирваха часовете, проведени в строга дисциплина и труд, с часове на анархия и безсмислено пилеене на енергия. Стъкмяваха си един на друг дяволски номера. Винаги бяха нащрек да не се хванат на въдицата и станат за смях. При такива представи ми бе драго да се върна в стаята на девойките.
    Наблюдаваха ме под око. И аз се самонаблюдавах през техния поглед. Налагах си да бъда сдържана, за да ми отвръщат със същото. Това е правилото: постъпвай така, както би желал съседите ти по легло да постъпват. Тук се цени самият човек, какъвто е от една педя разстояние: мирис, навици, отзивчивост. На обекта са по-важни работата, издръжливостта, умът. Там способностите изкупват доста недостатъци. Но в общежитието никой не се интересува от нормата, която си преизпълнил днес, от твоите рационализации, нововъведения. Тук е важно какво си ти за сетивата отблизо — чистоплътност, самообладание, уредност, движения. Важно е и какво си за общата атмосфера — настроения, разбиране, тембър на гласа, тембър на цялото ти същество. Дреболиите тук стават изведнъж значителни, увеличени до непоносимост. Дреболиите, а те се постигат по-трудно, отколкото вдигане на огромни стоманени конструкции.
    Замисленото ми лице дразнеше младежкото им безгрижие. Имаха право да искат всичко наоколо да бъде клокочещ смях като тях самите. Дисонанс в общежитие не се търпи. Настъпи буреносно мълчание. Не биваше ни за миг да допущам да ме усетят различна от тях. Това ще ги сплоти срещу мене. Около моята осминка от стаята ще се образува вакуум. За да го предотвратя, трябваше да си наложа откровеност — нещо така трудно за мене.
    — Пропадна изненадата, която ви тъкмях с такъв мерак.
    Лъхна на разтопяване. В тая тясна стая не можехме да си позволим лукса да имаме дори най-малки тайни една от друга.
    Така ръбатият ми характер се оглаждаше на точило.
~*~
    Останах сама сред тишина, наситена с напуснали ме гласове и смехове. Из въздуха още се носеше задъхано нетърпение за излизане, за среща. Приближих се към огледалото.
~*~
Колкото и непоносимо да е пълно общежитие, още по-непоносимо е, когато се изпразни. Друго е уединението в самостоятелна стая, а съвсем друго в току-що напусната от осем момичета барака. По-тягостна от тая самота не познавам.
~*~
Очи в очи заставах със звездната вечер. И просто физически почувствах, че не съм достатъчно красива.
~*~
Нуждата да си хубав е като нуждата да си здрав. Не за чуждите погледи, а за собственото усещане. Иска ти се в тоя удивителен свят да не бъдеш дисонанс, да не бъдеш мътно петно, а един хубав или поне чист тон. Самата материя, жива и мъртва, се подчинява на строги естетични закони. И най-последното цвете е поразително красиво. И най-простият кристал е построен по съвършен модел на симетрия и изящество. А ти да бъдеш грозен. Едва ли има по-мъчително от това чувство на нарушена хармония със света. Носиш го в кожата си като постоянно дразнение, като шарка. Сред гъвкави потоци, ветрове и стебла, сред свежи бои, звезди и лица ти да бъдеш изключение. Липсата на красота събужда инстинкт да я заместиш с нещо друго, за да възстановиш нарушената хармония със света. Особено гнетяща е нуждата да бъдеш хубав напролет, когато се разпуква красотата.
~*~
    Не зная откъде, но точно знаех, че няма нищо по-задушаващо и убийствено от прекалената любов. От такива лепливи прегръдки навярно мъжът се изтръгва с все сила и се хвърля в прохладата на утрото като в целебен вир. Дори споменът за ласките на пиявица е противен. Мъжът го отлепя от съзнанието си, за да го запрати с отврата далеч зад себе си.
    Те могат да се срещат само при плътно спуснати пердета и загасена лампа, за да не будят подозрение. Тогава напълно изчезва красотата й, стопена в мрака и несигурността. Остават само нейните думи, лепкаво сладникави, осезаеми. Той целият е като изцапан със сладко от тия нашепнати в ухото му думи. Тя ги е трупала в себе си през цялата си жадна, неживяна младост. Не е могла никому да ги каже. И сега наведнъж гъсти-гъсти ги излива — намерила върху кого, върху младия присмехулник. Той не би могъл да преглътне тоя шербет. Още по-малко да разбере, че това е натрупана любовна жажда в една млада, хубава жена, самоосъдила се на съжителство със стар, нелюбим мъж. Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява. Вместо да й съчувстват, всички презираха младата хубавица. Защо не работи? И най-тежкият труд ще бъде по-лек от лъжата на нейните усмивки.
    А колкото и мъчителна да е липсата на красота, сигур триж по-мъчителна е самата красота, ако я имаш. Навярно тя напира от всички пори на кожата, изисква повелително да бъде забелязана, обичана, галена, да не се пропилява ни за миг. Така кратък е срокът на хубостта! И в една открадната нощ младата жена ще иска да изживее наведнъж всичките си прахосани нощи, минали и бъдещи. Прегръдката на архитекта ще й съчувства умозрително. А в себе си той ще я презира, че се е оженила за пари и обществено положение, че се унижава пред него, чуждия и небрежния. Тя ще докосва в мрака това презрение. И сама ще се презира. А той, безгрижен, жесток, безсрамно млад, ще си отиде. За нея споменът от тая нощ, от най-хубавата нощ в живота й, ще бъде като плесница. Нехайникът ще я пропъди от паметта си, ще я отвее като прахулинка напълно от своя път. А за нея той ще си остане всичко, което никога не е имала…
    Бих искала да си повярвам. Всекиго бих могла да убедя с тая злобна логика, само себе си — не. Други, тъкмо противоположни представи напираха в мене, пронизваха ме, парливи и по-реални от заобикалящата ме нощ. Но аз с все сила изскубвах от себе си всеки плевел сантименталност. За да съм силна и неуязвима. Сама си създавах емоционална блокада. А все още държах смачкания лист с чертежите и внимавах да не го смачкам повече.
~*~
    Пъте неуморен, никога неотдъхващ пъте! Ти си мой най-близък приятел! Когато ми е било най-тежко, винаги съм притичвала до тебе. И ти си ме прегръщал със своя широк вятър, понасял си ме на своя камилски гръб и си вливал в душата ми своите волни мисли. На тебе само съм поверявала болките, съмненията и надеждите си. И ти изневидело, из някой завой, из някой отворен процеп през облаците си хвърлял към мене пълни шепи слънце.
    Ти сега свириш в ушите ми своята скитническа мъдрост:
    — Гледай напред! Не се озъртай назад! Напред е твоята голяма среща, напред е твоят ден!
    И в същото време преобръщаш пластовете в душата ми, вадиш забравени корени, изтръгваш затрупани извори. Ти пущаш на свобода мисълта ми. Тя, като отвързана от въже, се хвърля ту напред, ту назад, пощурява от простора, опиянява се от свежия въздух. Мисълта ми е излязла вън от четирите стени на всекидневието, тласната със свръхскорости, да се носи през времето и пространството.
    Пъте, ти си мой довереник! Помогни ми сега да се изскубна от суматохата в мене, да се излекувам от самата себе си. Пъте оздравителен!
~*~
    Може би имам развинтена фантазия. Но човек с моето неблагонадеждно име и с моите безсънни нощи прониква до пластове, за които не е предполагал, че съществуват. През тия две години в общежитието придобих един навик. Нощем, когато момичетата заспят, аз от тишината се събуждам. Най-после съм останала сама! Сключа ръце под глава, защото така най-мъчно се заспива. И мисля, мисля. В тъмнината мисълта ми разпъва до пукот черепните ми шевове. Пресявам всичко, минало през ушите и очите ми: всички големи думи, всички малки детайли. В тия тихи часове просто чувам как раста като трева под дъжд. През безсънните нощи човек най-бързо узрява. А щастливците с дълбокия сладък сън си остават за дълго деца.
    Аз имам две откраднати години. Направо откраднати! И тъкмо те са най-голямата придобивка в живота ми. През тия две невъзвратими години, пропилени вдън планините, аз узнах толкова, колкото за цяло столетие не се научава в институти и библиотеки. Това преждевременно узряване ми струва родилни болки. Сякаш сама раждам себе си, такава, каквато съм сега — бронирана срещу сантименталности, илюзии и заблуди. Искам да направя един експеримент от собствения си живот: да се опитам да обърна пречките в своя полза, да превърна невъзможното във възможно. Само едно ме спъва: страхът да не бъда човек с погрешна първа стъпка в живота.
    Не съжалявам за тия две откраднати години. Душата на човека расте като дърво — годишен кръг след годишен кръг. В мене има два кръга, вклинени между другите като чужди, с рязко различна багра и състав. Може би на тях дължи моето младо дърво своя ръст, гъвкавост и издръжливост. Няма да ме пречупите, ветрове!
~*~
Тая вечер изведнъж съзнах какво ми липсваше тук. Вечер. Просто не съществуваше вечер. Убити бяха едрите южни звезди. Скука като влажна сива мъгла слизаше от върхове и канари, стелеше се по сипеи и долища, забулваше планини, скели, конструкции, просмукваше се в бараки, ватенки, гласове, плакати, лозунги, портрети на ударници по червени табла. Удавяше всичко в усойно и непроходимо сиво. Да си лишен от очакване на вечерта! В това тръпно очакване се таи най-хубавата усмивка на деня. Всеки, и най-слънчевият ден е като отрязан стрък без цвят, без аромат, щом не обещава една вечер.
~*~
Любов от скука — най-скучната форма на скуката.
~*~
    Не сте ли забелязали? Самата същност на труда изисква и налага красота. Защо тъкмо тия хармонични, плавни движения даваха и най-добра, най-качествена работа? А ръцете, които работеха с голямо напрежение, но притеснено, без чувство за мярка, с излишни, лутащи се замахвания, неритмично, неестествено — не постигаха добър резултат? Сякаш красотата на линията на движението се отпечатва върху продукта. Естетиката, изглежда, не е само за украса на живота, тя е негов живец. Законите на красотата проникват до самия корен на нещата. Най-големите пианисти имат най-пестеливи и красиви движения.
~*~
 Да знаеш, какъвто си бил на 20 години, такъв ще бъдеш през целия си живот! — каза той с тежколят глас.
~*~
Исках час по-скоро да се вмъкна в чужд живот, в чужди тревоги, за да се спася от своите.
~*~
 В тъмнината неусетно изпълзява скуката като усойница. Донася хапещи мисли.
~*~
Но умората го тласна да върви да спи. Умората изобщо бе важен стимул за добрите нрави.
~*~
    — О, Графе! Как е?
    — Земята се върти и ние се возим безплатно! — поздрави той със своя лайтмотив. Изведнъж се оживи като риба, хвърлена от сушата отново в морето.
~*~
Но това ми бе сякаш първа среща с Моцарт. Вятър, скали, треви — всичко притаило дъх. Под ръката на цигуларя звукът се превръщаше в светлинно трептене. И тая пееща светлина минаваше през мене и ме правеше прозрачна. Плътният планински мрак бе облъчен с нежност. Цялата непрогледна нощ до самото си черно дъно бе озарена от тия бистри, светещи звуци.
    Изпитах страх, граничещ до ужас, че мелодията тече, изнизва се през мене и си отива. Не можех да я задържа. Приближаваше се към края. Още миг. Още един последен звуков лъч. И угасна.
    Тръгнах си бавно, предпазливо. Внимавах да не разплискам пеещата светлина, която ме пълнеше като чаша до ръба. Изпитвах едва поносима болка от преживения трепет. Цяла бях преляна догоре и в същото време една огромна празнина се бе отворила в мене. Почувствах самотата си чрез музиката. И самотата на всички ония, които бяха лишени от музика, а с една смътна тревога усещаха в тая вечер присъствието на скуката.
~*~
Тая вечер ми се прииска да прочета стихове от моето време. Сегашните поети крещяха сякаш читателят отстои на километри разстояние от тях и е при това глух.
~*~
По-рано имах красив, нанизан като на конец почерк, но откак съм тук, почеркът ми се освободи. Майка ми пишеше, че не може да познае мои ли са писмата, или ги е писал някой друг. Толкова ли се бе променил характерът ми?
    Мирон бе сложил заглавие на своите произведения „Отхвърлени стихове“, защото му ги бяха върнали от литературните списания. Той дори се гордееше с това, че не е признат и печатан поет. Подзаглавие: „Стихове без вътрешен редактор“. Мнозина си ги преписваха, без да ги разбират, само от любопитство към забраненото.

    На момичетата от строежа
    Мои мили момичета,
    които приличате на момчета.
    Искам да обеля черупката ви от ватенки,
    за да видя плода на гръдта ви.

    Искам да снема кората ви от мазоли,
    за да ме погали дланта ви.
    Искам да съблека загара ви,
    за да докосна нежността.
    Мои мили момичета,
    които приличате на момчета.
    Строежът ви отнема моминството
    като жаден мъж.


    Светец
    Не виждате ли моя ореол?
    Тая заран се събудих светец.
    Снощи съм легнал до едно момиче
    и не съм го докоснал.
    Снощи съм заспал до едно момиче
    и не съм го сънувал.
    Така съм бил уморен.


    Скука
    Всяко време си влачи скуката
    както комета — свойта опашка.
    Ние унищожихме скуката
    на всички минали векове,
    И с упорит труд,
    и с организиран замах,
    и с научен подход,
    и с поетично вдъхновение,
    и с масов ентусиазъм
    създадохме своя скука.
~*~
    Събудих се по-рано от обикновено. Не успях да си догледам съня. Страхът да не закъснея бе мой вътрешен, винаги навит будилник. Но сега бе нещо друго. Някаква по-ранобудна тревога. Потърсих със затворени очи къде се намирам. Тогава вникнах в шума. И се сетих. Пъхтеше кранът на чешмата зад чамовата стена. Вечер нарочно го оставяхме отворен, за да не проспим рано сутрин водата. Отскоро бе пусната по бараките, само колкото да измие съня от лицата и да пресекне внезапно, оставяйки насапунисани шии и подлютени очи. Всяка заран в 6 часа кранът хъркаше и свиреше със сух гръклян, докато струята от помпата се изкачи до дъсченото селище на върха. За нас това бе точно време.
    Навлизах в деня, без да отварям очи, като се мъчех да си догледам съня. Бе много напрегнат, но какъв точно, мигновено бях забравила. Затърсих го по вътрешната страна на клепачите си. А там — черна бездна, ако можеш, намери нещо изтървано. От току-що осезаемия, още топъл сън — ни следа. Не можех поне отчасти да го възстановя. Изпуснала го бях при внезапния скок към деня. Пак задрямах. И неусетно попаднах по пресните дири на съня си.
~*~
    И се събудих. С последни сили скочих в деня. В ушите ми нахлу същият шум. Стъпките продължаваха да ме преследват от съня в действителността. А то се задъхваше кранът. Сега исках да избягам и от деня, да го отдалеча поне. Отблъсквах натрапливата мисъл, че трябва да ставам, да бързам за работа. Всяка заран така отлагах ставането с минути, със секунди. Но нямаше къде да избягам. Не смеех да мисля за майка си, чувствах вина. А сантименталните мечтания пропъждах далеч от себе си. Остана ми шумът от чешмата. Все пак той бе по-весел от всичко. Радваха ме тия сухи въздишки на крана дори когато ме изтръгваха от най-хубав сън. С продължителна жажда по голите стръмнища си бях заплатила вкуса на водата за цял живот. Знаех какво е да се миеш в зимно утро със сняг. Да чакаш по цели часове затънтен горски чучур да напълни сълза по сълза твоята стомна. Да пиеш в жега от ръждиви варели топла като чай вода с метален дъх, донесена отдалече в открити камиони под слънцето. Поне сладостта на водата вече никой не можеше да ми отнеме. Протегнах се под шумните закани на крана. Само който знае цената на водата, може да разбере и всичко друго на тоя свят.
    Прозорецът ме замеряше с първи слънчеви стрели и викаше настойчиво погледа ми да му обещае ясен ден. Но аз смътно долавях през веселите модулации на крана един глух звън на тревога. Вслушах се в себе си. Дали сънят ми още ме преследваше с тягостно ехо? Не за пръв път сънувах такава гонитба. Това е стандартният сън на уморените: все ги гони нещо, все тичат, все крачките им затъват в пясък. Не това. Бе нещо друго. По-внимателно се подслушах. Тревогата идеше не от нощта, а от деня. Предупредителен звън в самата мене. Пада капка и отеква в затънтени кухини на съзнанието. Някаква утайка от предишния ден. Навярно съм говорила повече от нужното. Може би някоя изтървана дума със закъснител ми размъти утрото. По стръмнините не кракът ми се бе подхлъзвал, а езикът. Трябваше да открия причината на тоя смут. Инак цял ден щях да бъда като облечена в бодлива фланелка. Имах на разположение две-три секунди, докато водата от крана се накани да шибне.

~*~
Тече… Времето тече! Ето какво търсех. Ето изворчето на тревогата. То бе потънало нейде в съзнанието. Дирех го със затворени очи в себе си. А там, на вътрешната страна на клепачите — гъмжило от образи, мисли, проблясъци. Сам никога не можеш да откриеш, каквото дириш. Трябва нещо отвън да ти подскаже. Водната струя шибна и удари в паметта ми тъкмо това, което търсех.
    — Времето тече! — каза бай Крум снощи. — А най-бързо тече, когато си на 20 години! — бе по-скоро въздишка, отколкото мисъл.
~*~
 Времето е много по-безценно от вода. И много по-ограничено. Който знае цената на водата, още повече трябва да цени времето. Най-бързо тече времето, когато си 20-годишен. Какво чакам, какво се излежавам? Да скачам по-скоро, да надбягвам времето! Стъпките му ме гонят. Бързи, неуморни стъпки без лице и глас в пространството. Ехото от тях се задъхва в мене. Сънят ми продължава наяве.
~*~
 Времето тече, без да спира. Не трябва да го пропусна! Докато съм млада. Да изживея пълно своите 20 години. Тоя ден трябва да бъде препълнен! Един хубаво изживян ден. Най-трудното. Невъзможно почти. Открай докрай хубаво изживян ден. Има ли такъв ден в живота на човека? Ни един миг да не изтече през пръстите ми.  Да постигна поне една вечер, която само на мене принадлежи.  Сама ще си създам деня и вечерта! Никой няма да ми ги поднесе на табличка. Творчески да разработя своя ден.
~*~
    Лина кранистката се мие отгоре-отгоре. Ръцете й лениво плискат лицето и врата. Нищо не възнамерява за днес. Все едно че продължава да спи. Рошлю е нехаен към нейните вълнения. Разбира се, щом самата тя е така небрежна. Готованка. Чака да й поднесат любов на тепсия. Още сънена, тя не е осъзнала, че от нея зависи всичко. Не подозира дори, че проспива най-краткия миг в живота си. Не знае как да го изживее. А аз зная ли? Днес трябва да узная. Тя само въздиша. Сантименталните превълнения пречат на изживяването. Как пролива водата! Не умее да цени капката вода. Добре че е далеч вечерта! Трябва да бъде най-хубавата ми вечер, достойна за 20-тилетието ми. Но каква? Едва сега е съмнало. Дали ще се мръкне някога? Времето тече. Един безкраен ден имам на разположение. Да обмисля, да предвидя всичко. Просто да си отгледам вечерта като цвете в саксия. Вдигам ли емоционалната си блокада? Ако пречи, защо не? Всеки миг може да спре водата. Не разплисквайте толкова! Оставете и за другите! За кратко пущат водата. Времето е пуснато още за по-кратко. Не загребвайте водата от шепите на другия! Някой иска да ми отнеме тая вечер, да зашепи моята младост. Няма да позволя! Ще си изтръгна вечерта с жадни шепи миг по миг, капка по капка.
    Фането търка лактите си. Умее ли тя да живее или само говори и кърши тяло? Показен темперамент. Не може да се спре никъде. Самата тя е течаща вода, която много шуми, клокочи, блести, пени се, но няма дълбочина. А аз каква съм? Досега само се боря със себе си. Запушвам се като в бутилка. Поне за една вечер да изскоча на свобода. Ами после ще мога ли да се върна в бутилката? Водата ще спре. Ще остана със сухи ръце. По-скоро!
    Мой ред. Най-после! Още тече водата. Свалям нощницата. Ледена струя парва ръцете ми, пръсва по цялото ми тяло искри свежест. Пълни шепи вода. Най-голямото богатство! Ще бъда весела, ще се усмихвам. Когато се усмихвам, зная, че ставам хубава. Тая вечер ще бъда по-хубава от всеки път. Защото съм на 20 години и защото осъзнах това. А другите още не знаят. Сапунената пяна шуми в ушите ми. Навсякъде да проникне тая шуплеста пяна, всяка клетка от тялото ми да е готова да празнува, да ликува, да пее. Ни една пора да не остане запушена, да не проспи своя празник. Но изживяното да бъде пълно и трайно, да не се пукне като сапунен мехур. По-скоро, докато не е спряла водата. Най-трудното на тоя свят е да бъдеш млад. Малцина успяват да преодолеят тая трудност. И опропастяват целия си живот. Както онова момиче, което се събличаше. Откъде, откъде го познавам? Времето блика. Да не пролея ни една безценна капка! Тоя ден и тая вечер ще се опитам да бъдат такива, какъвто бих искала целият ми живот да бъде. Но какви? Сама ще си ги монтирам. Може би животът ми ще бъде определен от тоя ден. Да впрегна цялата си енергия, да постигна невъзможното. Но какво? По-скоро! Ще съумея ли? Днес се решава темпът на целия ми живот.
    — Какъвто си бил на 20 години, такъв ще бъдеш до края! — бай Крум често ни го повтаряше това. Ами той такъв ли е бил като млад? Все така изправен, без да се обляга на чужд гръб? Каква трябва да бъда аз? Имам цял ден, за да избера себе си. А човек не може да се избира по сто пъти. Само веднъж в живота си. Внимавай от погрешна стъпка!
    Измита съм от уши до пети. Но още не се оттеглям от играта с водата. Още малко! Зад мене няма никой на опашка. Свободна съм. Нямам насита на вода. Струята изтъня-изтъня, стана прозрачна нишка. Скъса се. Започна да сълзи и пресекна. Една последна сълза. Вече не тече, не пее. Занемя. Времето продължава да тече безшумно. Не трябва да го пропущам, а да създам себе си. Днес или никога.
    Изръсих пръски като разкършено дръвче след дъжд. Бях самото нетърпение. Най-бързо времето тече, когато си 20-годишен. Не го усещаш. Мислиш, че то е спряло нарочно за тебе. Да ти се порадва. Добре, че сварих, докато тече водата. Нищо още не е пропуснато. Не закъснях. Събудих се тъкмо навреме. Поех струята с пълни шепи. Тъкмо навреме бях предупредена. От кого? От бай Крум с това, което каза за времето? А може би от бялата риза. С тревогата, която тя донесе. Моята ръждива ръка — върху нейния горещ сняг. Времето ще се стопи в шепите ми като сняг. По-скоро! Не трябва да проклинам вчерашната среща, а да й благодаря. Тая среща накара всеки мой миг да стане осезаем до болка. Да не протича сънен. Времето да бъде плътно като струя вода. Днес или никога. Да не се бавя! Трябва да се боря за своето време.
    Кърпата бързешком пална руменина по кожата ми. В ушите ми звънтеше. Избърсах ги, накланяйки се ту на една, ту на друга страна със ситно разтърсване на глава. Все още звънтеше в тях — тревожно, нетърпеливо, проглушително. Пулсираха в ушите ми моите 20 години, за да ги чуя, да не ги забравя.
    Тая сутрин в мене се събудиха стъпките на времето.
~*~
    Едва ли има нещо по-непоносимо от принудително спиране сред път. Всяка твоя клетка се бунтува против тоя застой. До преди миг ти сам си бил превърнат в движение, в скорост, а трябва насила да се върнеш в своята тежест, в своята неподвижност. Спиране сред път — това е удар, нанесен изневиделица. Колкото по-стремглаво си летял по пътя, толкова по-тежко е стоварен върху тебе ударът на застоя. Чувстваш един нокаут право в диафрагмата. От енергия трябва да се превърнеш в материя. А щом веднъж си се изтръгнал от веригите, приковаващи те на едно място, и си станал движение, ти не искаш да се връщаш обратно и да станеш покой. Трябва на всяка цена да продължиш да се движиш, да се движиш. Всяко внезапно спиране сред път боли остро като травма. Дори да те заобикаля най-красива местност, не я забелязваш.
~*~
    Застой. Времето спря. Тъкмо навръх 20-те ми години. Няма по-мъртва точка от спряно време. Съзнанието не може да приеме това и се съпротивлява с всички сили. Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер, когато се прибираш след напрегнат работен ден, как бие с учестения ти пулс. Застой. Значи преставаш да живееш.
~*~
    Слънцето на сутринта прогони скуката и всички тъмни мисли. Навярно ми се бяха присънили. Планините надигаха каменни гърди да поемат издълбоко ведрия въздух. Светът в един прилив от различни багри се вля в мене и ме направи пъстра извътре. Боите, които през нощта бяха удавници в мрака, сега бяха изплували още по-ярки и свежи, като изкъпани. И възкликваха всяка със свой глас. Една овчарска торбичка на бърдото пееше на два гласа: минзухареножълто и облачномораво. Хребети, сипеи, скали, гори, небе разгъваха безкрайни гами. Тия утринни новородени тонове и оттенъци са еднодневки. Вечер умират. Затова боите тъй лудо гъмжат, сияят, звънтят, докато е светло. Южното слънце изтръгва и от най-усойния камък някакъв топъл тон, присъщ само на него. Ако имахме достатъчно чувствително зрение, щяхме да забележим, че всеки ден се разпукват нови бои, които много приличат на вчерашните и все пак са различни. Под друг ъгъл ги озарява слънцето, през друга призма ги пречупва атмосферата, друг тембър им придава движението на вятъра и облаците. Гледай ги, докато бликат в светлината! Кратък им е животът. Всяка вечер умират неповторими еднодневки от багри.
~*~
За пръв път откривах пъстрината на света. Някакъв нов гледец се бе отворил в мене и долавяше полифонизма на боите. Пресявах всички цветове с нетърпелив поглед за един-единствен: безкомпромисно белия. Още едно откритие: какъв безкраен регистър от бяло? Теменуженобяла пряспа на отсрещния връх. Нокътнобяло облаче над нея. Гипсовобяла вар, гасена във варница. Опушено-бели повесма вълна, провесени по плетищата на колибките да се сушат. Синьобели чаршафи, прострени край реката на припек. От жълтобелия лист, измачкан в ръката ми, който ми обещаваше среща, две-три думи, чак до едно невероятно бяло, най-живото, най-сочното, напоено с буйна кръв, затъмняващо цялата бяла гама: подранила цъфнала череша! Всичко това ме караше да изтръпвам като от намек за бялото, което търсех.
~*~
Най-опасна е неизвестната съперница. Приписваш й всичко онова, което ти нямаш. А то е толкова много!
~*~
    Познава се женен мъж веднага по първия поглед, с който те зърне. Погледът на свободния мъж е съвсем друг: проучващ, взискателен, питащ: „Ти ли си?“ Пълен с противоречия — надежда и разочарование, възторг и критичност, любопитство и нехайство. Очите на ергенина откриват първо недостатъците. Погледът му сравнява, претегля на везни, не бърза. Пред него са безкрайните възможности на света. Ти си една от безброя. Какви чудеса още го чакат! Струва ли си заради тебе да изтърве целия свят? Твърде си малка на ръст за него. Твърде свободно се държиш, твърде си своеобразна. Нежененият мъж гледа и с подигравателните очи на приятелите си: какво ще рекат, ако се яви пред тях с такова момиче? Гледа и с придирчивите очи на майка си: как би посрещнала на своя праг такова момиче? Гледа и със своите дълго очаквали, полудели очи, които са си съчинили някакъв кинозвезден тип и го търсят в сънищата си. Блясъкът на тоя поглед винаги е помътен от капка катран: все не отговаряш на мечтата му, все не си негов тип, все с нещо не си подходяща за спътница в живота. А каква трябва да бъде спътницата му, питай го, сам не знае. Той все се опитва да те транспонира в утрешния си ден, да те промени, пречупи, нагоди според себе си.
    А погледът на женения мъж е съвсем друг. Жаден-изжаднял. Забелязва преди всичко достойнствата. С точен прицел улучва най-хубавото, най-неповторимото, което ти имаш, и го абстрахира от всичко останало. Само това вижда и му се радва с една особена тъга и завист към щастливеца, който ще те притежава. Погледът на обвързания мъж е развързан от съображения. Още при първата среща се изпречва раздялата, невъзможността. Това го прави по-проницателен, по-интензивен. Той е изгубил безкрайните възможности на света. В тоя миг ти си единствена от безброя, достъпна само за окото. Ти за него ставаш чудото. Няма пресметливост в тоя поглед, няма претегляне на везни, няма страх от съдбовна грешка, няма примес на чужди погледи. Само жененият мъж те поглежда със собствени очи. И тия очи не се стремят да те променят по свой калъп, да те пречупят, не те отлагат за утрешния си ден, а те поглъщат такава, каквато си, и се радват на краткия зрителен момент. Истински може да те види и оцени само погледът на женен мъж. Но защо ти е? От неговото възхищение ти става тъжно. При такъв поглед предварително изживяваш изневерите на собствения си бъдещ съпруг…
~*~
    Женската усмивка има сила на удар, особено ако е придружена от ласкателство.
~*~
    Внезапно изскочи вятър. Облаци се издуха като прострени ризи на хоризонта. Усмивката на реката посърна. Повехнаха багрите. А смехът ми клокочеше все по-пъстър. Това променчиво време и тоя мой шантав смях на изблици — всичко бе парола на пролетта. Рошлю недоумяваше: какво ме прихваща? Ту се олюлявам от мъка, ту от смях. За времето е позволено да бъде променчиво, колкото си иска, а защо за човека е недопустимо?
~*~
 Влюбеният е най-защитен от шумотевицата. Той като глухар не чува нищо друго освен трепета в себе си.
~*~
Влюбената жена включва в себе си и съществото на любимия. Тя е повече мъж понякога, отколкото самият той.
~*~
    Жена на инженер. Мъченица… Често нахлуят неканени гости от София: шефове, ревизори, контрольори с чанти в ръка. Работниците ги наричат чантаджии. За тях няма предвиден хотел. И жената хуква да вади чисти чаршафи, които е прала чак долу на реката и се е връщала с мокри, пляскащи прасците поли, с моравосини ръце от ледената вода. Тича, гощава прегладнели от пътя шефове, дошли да критикуват мъжа й, че не е изпълнил предсрочно плана, за да се отчетат те по-горе и да се отличат с по-големи заслуги. Задъхана се старае да им угоди, да поддържа печката с последните дръвца, събирани от гората, да се усмихва с последни сили. А те хубаво се стоплят, нахранят, пийнат, наспят се на тишина, заран се измият с водата, която тя е донесла в тъмни зори далеч от едва сълзящо кладенче. И се провикнат:
    — Абе вие тук царски живеете! Каква гледка! Какъв въздух! Какъв апетит се отваря, как сладко се спи нощем, как бодър се събужда човек! А само се оплаквате от несгоди!
~*~
Трябваше да изцежда капка по капка откровеност от хората. А за мнозина двуличието бе самозащита.
~*~
Достатъчна е мисълта, че сам си избрал трудния си път, за да имаш повишено самочувствие…
~*~
...човек понякога се държи гордо и нахакано, за да прикрие липсата си на самочувствие?
~*~
Но какво се заплеснах да й описвам тоя унил пейзаж? Тя го виждаше приказен. Може би тя имаше право. Само незаинтересованият поглед може да види някои красоти в света, скрити за обикновения, затулен от грижи и задачи поглед. Все пак моите очи на участник имаха едно предимство пред нейните очи на съзерцател. Аз бях уловила с тоя мой заангажиран, уплетен в задължения и тревоги поглед нещо, което тя със своите свободни, възторжени очи бе пропуснала:
    — Планините за мен са нещо повече от красива гледка, те са изпитание. Стръмнината е проверка за моята издръжливост. Височината ме изправя лице с лице с вятъра, жегата и мраза. Голият сипей ме заплашва с жажда. Планинският изглед за мене е четириизмерен: той е не само пространство, но и време. Голямата отдалеченост за мене се мери с дните, през които писмото на майка ми пътува, докато стигне до мене. Тъжната изостаналост на родопския бит за мене означава години, години, през които трябва тук да работя, за да се промени животът. Всеки зъбер е предизвикателство за усилия, за мускулно и душевно напрежение. Всяка пътечка, по която аз тръгвам, е поставена задача със срок. Бурята, която поваля вековни дънери и току-що изправени монтажни стълбове, за мене е дивата съпротива на природата срещу моята ръка. Затова аз възприемам не само планината, но и себе си чрез нея. В това стълкновение с височината се сблъсквам с несъвършенствата на своето тяло и психика. Планините изтръгват от мене неподозирани сили и енергия. Поставят ми немислими препятствия и с това разширяват вътрешните ми граници. Планините събуждат най-доброто в мене, което можеше цял живот да остане приспано…
~*~
Само жена може истински да оцени достойнствата на друга жена. Нещо повече: само жена може да огледа друга жена с такова интензивно, непропускащо мъжко око, с каквото никой мъж не може да я види. Затова най-точно градусът на мъжкото харесване се определя от начина, по който теб оглеждат жените. Женското ревниво око знае повече какво се харесва на мъжа, отколкото самото мъжко недосетливо око.
~*~
 — Човек може да се закрепи високо над земята само ако захвърли от себе си всяка излишна тежест, всяка поза и маска. Горе ставаш прозрачен. Най-малкото петно в тебе лъсва. А каква любов, без да се покажеш по-красив, по-добър, отколкото си?
~*~
Любов не, другарство има между мъжа и жената в труда. Опознаваме слабостите, грешките си и заедно се мъчим да надскочим себе си. Може ли момък да се влюби в девойка, пред която се е разкрил в истинския си вид с всички свои колебания и пропадания, от които сам се срамува и избягва да си ги припомни? Мисълта, че това момиче го е видяло тогава в позорния за него миг, го кара да охладее предварително към нея. В моите очи амбициозният Рошлю срещаше себе си всекидневен, обикновен, още неосъществен. И се дразнеше от това. Той не можеше да се влюби в очи, които не го виждат тайнствен, силен, необикновен герой. Колкото и да се прави на циничен, в ядката си е романтичен. Зная го как търсеше далечни, учудени момински очи, пред които да се представи съвсем друг, та сам да си се хареса.
~*~
    — Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си…
~*~
Има някакво подмолно течение, което извътре тласка човека натам, откъдето той бяга. Забелязала съм, че неведнъж налитам на онова, от което най-много се пазя. Като велосипедист, който внимава да не се блъсне в дървото и се залепя право в него.
~*~
    Можеш реки да отбиеш от хилядолетното им корито, дори да ги заставиш да потекат обратно към извора. Само собствените си мисли не можеш да хванеш с баражи и да регулираш буйното им течение. Щом са възникнали в тебе, те са по-силни от тебе.
~*~
    — Момчетата ме подпитваха уж на шега какво би си помислило едно момиче, ако още първата вечер го целунат. Дали няма да го отблъснат? Виждах как целувките вече набъбват по сухите им устни. Не можех да ги удържа и прошепвах: „Глупчо! Всяко момиче чака да бъде целунато!“ Тогава се юрваха като откъснати от въже навън към някое непознато, новодошло момиче. Далеч от мене, всекидневната. Оставах сама. Мъчех се да чета на свещ. Но страниците едва-едва се обръщаха като залепнали. Не можех да откопча мислите си от сенките на околните гори. Представях си моите приятели, преобразени, редом с някоя пъстра пола като обърнато лале, говорят с друг глас други думи, каквито никога не казват на мене. Целуват любимата си, насърчени от мене. А тя дори не подозира, че съществувам и съм й тайна помощница. Рисувах си някакви загадъчни лунни момичета, прикачвах им всичко, което аз нямам: дълги коси, нежни ръце, име…
~*~
 До момичето му дошли лоши слухове: пияница, побойник, спял в колички и сандъци. И тя го напуща. Първа го напуща! Това, че той беше изоставил не едно момиче, бе в реда на нещата. Но някакво си женско него да зареже — това бе свръхпозор. Бе накърнена не любовта му, а мъжката му гордост. Утешавах го, както можех. Потупах го по рамото. Той потрепера, сякаш цял бе в рани от изгаряне. Внезапно ми хрумна: „Слушай, още утре ще ида при твоята и ще й разкрия всичко! Как дойде, прогонен отвсякъде. Как Едноокият повери на тебе най-отговорна работа. Как ти монтира стрелата, пълзейки с риск за живота си нагоре до самия й връх. Ах, чакай! Ще й опиша подробно как размота заплетеното въже във въздуха!“
~*~
...само страшно унижаван човек е способен на свръхусилие, за да наложи своето човешко достойнство.
~*~
    Има ли по-голямо родство от женско съперничество в любовта? Два трепета се срещат в едно магнитно поле и взаимно се намагнитват още повече. Два далечни потока се приближават и вливат един в друг, и стават двойно по-буйни. Сред толкова разнопосочни, сблъскващи се, разминаващи се, несъединими човешки излъчвания две вълни се сливат, понесени към един и същ зов. При това сливане всяка вълна поотделно става двойно по-стремителна и силна. Самото съществуване на съперница възпламенява любовта ти и я прави луда. Може би ти никога сама не би била способна на такава страст, ако нямаше тая интерференция на чувствата на двете. Твоята мисъл и нейната имат един общ извор. Твоят копнеж и нейният се вливат в едно общо устие. Така взаимно се удвояват. Болката е една и удвоена, жаждата е една и удвоена. Ти самата си една и удвоена, защото носиш в себе си и своите, и нейните радиации. Странно е да си помислиш, че в мечтите устните ви се сблъскват в един и същ миг върху едни и същи устни, че пръстите ви се сплитат в едни и същи пръсти, че денят ви се буди с едно и също име. Тая едновременност и идентичност е просто осезаема. Две нетърпими едно за друго същества се сливат напълно в света, където хората са раздалечени като планети.
    Колкото и да изтласкваш другата от пътя си, тя присъства и взема участие при всеки твой досег с любимия. Търсейки дланта му, ти ще намираш там нейната длан или като спомен, или като закана. Догонвайки мисълта му, ти ще заварваш там нейната мисъл или като намек, или като твое предположение. Съперницата ти ще търси тебе в него и чрез него ще стигне до тебе, когато ти няма да бъдеш вече там. И ти чрез нея ще останеш при него. Дори да прогониш съперницата си, да я победиш, да я ограбиш, да я унищожиш — тя винаги ще дели любовта ти. Защото тя е в тебе. Твоята любов включва и нейната. Едва когато престанеш да го обичаш, ще се освободиш от съперницата си. Впрочем и тогава не. Ще забравиш любимото име на мъжа, устните ти ще се отучат от неговите устни. Дори един ден ще го срещнеш на улицата и ще се сепнеш от спокойствието си. Но срещнеш ли нея, старата съперница, ще изтръпваш с вечно млада сила. Чувството ти към тая жена ще остане парливо и свежо до сетния ти ден.
    Страхът от съперницата е като страха от смъртта. Единствен начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да погледнеш право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите.
    Няма защо да лъжеш: ти я мразиш. Но крайностите се приближават. Омразата, когато е страшна, се превръща в любов. Както желязото при голям студ започва да пари. Идват мигове — и те са най-високите върхове, до които може да те изстреля една страст, — когато съперницата буди в тебе същото вълнение, както любимият. Чувството приижда, излиза от бреговете и не прави разлика между нея и него. Когато я видиш, те пронизва трепет като при любовна среща с него. Напразно се бориш с това мъчително, противоестествено желание да се сближиш с най-големия си враг. Общоприето е, че това е ход от женско лукавство: да спечелиш другата за приятелка, за да я опитомиш като отровна змия и да й изтръгнеш жилото. А в действителност няма по-насъщна нужда от приятелството между две съперници. Нещо те влече към тая опасна жена — нещо по-силно дори от физическото притегляне към мъжа, по-властно от душевното сливане с него. Какво е то? Любопитство, ревност, злоба, самоизтерзание, риск, отчаяние? И няма по-пълна взаимност от страшното чувство между две съперници. Тя е ти. Ти си тя. Свързва ви най-еднородното, най-кръвното — любовта към един и същ човек. Болката по един и същ поглед. Надеждата към един и същ бряг. Вие сте повече от сестри. Огънят на кръвта ви е общ. Зарядът на клетките ви е общ. Може би това е краен предел на човешка близост. А ние се боим от него. Или близостта на две същества, както на две планети, не може да бъде друго освен катастрофа?
    Две жени, които са намерили сили да познаят това мъчително сближаване, до края на живота си остават свързани. Но за това се иска огромна любов към един мъж. Да станеш така безкрайна, да отмахнеш всички свои вътрешни граници и прегради, да приемеш в себе си другата. Да понесеш абсурдната мисъл, че другата също има право да го обича и да се стреми към него, независимо от това, че е дошла след тебе. Няма запазени периметри в любовта, няма откупени акции на притежание. Не да се оттеглиш като страхливка, която се прави на жертвоготовна и благородна, защото се бои от борба, от смъртоносни рани и поражение. А да изтърпиш докрай разпятието между надежда и отчаяние, кръста между себе си и нея. Тя посяга да ти отнеме повече от целия свят. Рискът да приемеш истината ти възвръща изгубената вяра в самата себе си. Тъкмо си стигнала до пределна слабост и безнадеждност, изведнъж получаваш второ дихание. Да имаш смелостта да пуснеш до себе си собствената си смърт, да имаш героизма да дружиш със собствената си смърт. Да погледнеш две раняващи женски очи, които са твои, защото твоето чувство е нейно. В тоя миг усещаш в себе си разбиването на атома.
~*~
    Сякаш от полъха на моя трепет свещта започна да пуши. Оправих с два пръста фитила. На ръката ми капна гореща восъчна сълза. Срещу мене седеше съперницата ми. Хубава и интересна. Носеше загадъчното очарование на далечния голям град. Знаех, че Влад няма да устои на тоя магнит, както и тя — на неговото притегляне. Близката им неизбежна среща вече съществуваше в мене, сякаш бе станала. Облада ме една кротка дързост: да постигна невъзможното. Да противопоставя една друга среща. Аз, всекидневна, обикновена, свързана с прозаичния делник, да се изпреча на пътя му и да го накарам в мене да открие по-далечни светове. Да събудя в него по-неутолим интерес към себе си. Да отклоня любопитството му от другата — нова, непозната, непостижима. За това „мероприятие“ се изискваше дързост и вяра, както да върнеш Арда да потече към извора си. Тая вечер ме обхвана някакво слънчево пиянство. Превъзмогнах страха. Станах върхолаз в чувствата.
~*~
 Едва когато престанеш да гледаш под себе си, когато си изтръгнеш погледа от земното притегляне, от дреболиите, полепнали долу по земната кора, а това изисква дяволско усилие на волята, чак тогава се освобождаваш от страха.
~*~
    — Работата ме изравнява с мъжете дотам, че те не ме забелязват. Но въпреки това я обичам. Тя е всекичасна борба с несъвършенствата на човешкото тяло: с виене на свят, гадене, губене на равновесие, нерегулирани движения, дърпаща надолу тежест. Тя е още по-упорита борба със слабостите на психиката. Преодоляване на самия себе си. А то е най-трудно. Всяка стъпка горе е една малка победа над страха. От дете ненавиждам страха, презирам хората, в които го открия, а най-вече себе си. Страхът загрозява и най-красивото лице, ранява усмивката, убива човешкото в човека. Пазиш се от собствените си думи, отричаш се от собствения си гняв, бягаш от собствените си мисли. Страхът ти отнема вярата, силата, другарите. Страхът ти отрязва крилете и вече никога няма да ти поникнат нови криле, както избити зъби никога не поникват. А пък няма протези за криле. Радвам се, че моят занаят е непрестанен двубой със страха. Колкото по-високо се изкатеря, значи толкова по-ниско съм захвърлила страха.
    Тя ме слушаше с все по-учуден интерес. Как разсъждава едно просто момиче! Изглежда, още не бе забелязала, че простите хора започват да мислят, да си задават забранени въпроси и да се мъчат сами да си налучкват отговор. Трудно бе вече да ги накараш да вярват в онова, което сами не са проверили и досегнали. Простите хора бяха изправени пред неимоверна задача: да осъществяват за пръв път един житейски експеримент. Все едно че бяхме влезли в още неготова пробна машина, която сами в движение трябва да измисляме, чертаем, конструираме, видоизменяме, поправяме, разглобяваме, чистим. Животът на всеки човек зависеше от тая машина. Промените се извършват в движение при луда скорост. Без да искаш, започваш да се замисляш на всяка своя стъпка.
~*~
    — Горе от простора ми е леко, но щом стъпя на твърда почва, нещо ми дотежава. Не че дните са скучни. Напротив. Може да се каже дори пълнозвучни дни. Всеки ден — някаква нова задача с много неизвестни за бързо решение. Делникът е увлекателен, макар да са тежки железата и отговорностите. Ни един работен ден не прилича на друг. Помня ги поотделно. Всеки си има свое лице, което не се повтаря. Това ти създава чувство, че живееш интензивно. Времето няма канцеларски порядък. Напрежение, изненади, нови пречки. Само едно липсва, за да бъде денят пълен. Няма вечер…
    Усетих как другата потръпна. Тя не бе такъв тип, който може да вирее в дни без вечери. А това откритие ме накара аз, от своя страна, да потръпна.
    — Ние се борим със скуката всеки по своему! — премълчах вечерните картини на строежа.
    Клепките на Димана запърхаха като от неуловим ветрец. Наближавах опасна тема. Продължих със снишен глас:
    — Работниците, изморени от деня, в тъмната родопска нощ търсят свой начин за убиване на скуката. Ако имаше вода, щяха да си перат дрехите, ако имаше електричество, щяха да търсят книги. Ако навреме пристигаха вестници, щяха да ги четат…
    — А нима вестниците не носят скука? — заговори тя с полушепот, от който алтовият й глас стана бархетен:
    — Никога не съм си представяла, че вестникът, който набързо правим в сиви дежурни часове, се разграбва тук като топъл хляб, минава от ръка в ръка, докато стане дрипел. А в хората се утаява едно разочарование. Така малко им е казал вестникът за света и за тях самите. Преди да го хванат, са си представяли кой знае какво е станало на земята, а като го пуснат, почти нищо ново не са научили. Целият свят им изглежда сив и скучен. Най-страшното е, че скуката се таи в мене, вестникарката, натрапчиво ме кара всичко да съгласувам с нея. Тя редактира мислите ми, задушава хрумванията ми в самия зародиш, обезплодява въображението ми. Перото ми пише под диктовката на скуката с миши сив език. И все пак някоя вироглава дума, някой храбър образ се изтръгва въпреки зоркото око на вътрешния редактор. Но скуката е на своя пост. Редакторът на отдела чете репортажа отпред назад и отзад напред. Той открива с набито око тъкмо тия случайно изплъзнали се живи фрази. Тогава скуката с червения редакторски молив ги задрасква и заменя с удобния пепеляв шаблон. Авторка на репортажа не съм аз, журналистка с определено име и стил, а безличната скука. Тя обича гръмогласицата на кухи епитети: прекрасен, възторжен, верен, всеотдаен, кристален, непоколебим, небивал. А само голата, правдива, точна дума, изчистена от станиолна обвивка и дрънкулки за украса, има сила да не остане на мястото си, да проникне навред, да разбуди и най-сънния лес. Но скуката е станала главен редактор. Тя редактира чувството и го превръща в равнодушие, редактира мисълта и я превръща в скудоумие, редактира откритието и го превръща в предъвкан молитвеник, редактира истината и я превръща в лъжа, редактира многолистното клонесто дърво на живота и го превръща в телеграфен стълб. Очерците ни имат дотеглив, назидателен тон като предназначени за несхватливи, бавно развиващи се ученици. С пресата всекидневно миши сивият език на скуката се шмугна сред тоя мускулест, могъщ, гъвкав език на народа. При това вестниците са така пълни с благополучие, че ми става страшно. Хората захвърлят скуката със смачкания вестник на земята, стъпкват я, обвиват със скуката кашкавал, скъсват я, забравят я, защото просто няма нищо за запомняне. Но някои прилепчиви думи и изрази се вмъкват като плевели в пъстроцветната им реч. Започват да растат, да заглушават дъхавите слова, отглеждани с обич, талант и грижа от векове. Скуката постепенно заговорва през устата на невинни хора и прави поразии в душите на младото поколение. Усмихне се девойче с росни устни и от тях изскочи вместо трендафила на някоя свежа дума зелен гущер в „Преодолях всички трудности!“ и кръвта ти изстине.
    Имаше предвид не само мене.
    — Отвори уста стар, беловлас майстор. Очакваш да капне зрелият сочен плод на народна мъдрост и остроумие, а от устата му изпълзи уродливо влечуго: „Отпочнахме мероприятията…“ И ти се отдръпнеш настръхнал. Всяка дума трябва да цъфти и върже дълго на дървото си, докато наедрее и натежи, да се откъсне сочна, закръглена, наляна с изстрадан смисъл и слънчева яснота. А сега хората заговориха с недоносени, сурови, присадени думи, с тежкотоварни фрази, които мъчно можеш да сдъвчеш — стипчиви, присядат ти на глътката, лишени от аромат и вкус. По събрания често се пръскат големи думи на безценица. Развива се една бъбрология… Главният ценз да напреднеш в кариерата е да се изказваш по събрания. А всеки, и най-невзрачният човек, е прибавил през своя живот поне едно житно зрънце към родния си език. Зрънце по зрънце е трупана богатата житница на езика. Но сивите плъхове на скуката се вмъкват и шарят из тия отворени хамбари. Как да ги уловиш в капана, как да ги удавиш, когато сам си станал развъдник на плъховете на скуката…
~*~
    Ние двете не бяхме още овладели изкуството да говорим без да казваме нищо.
~*~
    Ода на шаблона

    Слава на тебе,
    изпитан шаблон!
    Ти, който ме спасяваш
    от болката да мисля,
    ти, който ме закриляш
    от риска да откривам,
    ти, който ме избавяш
    от собствено лице,
    ти, който си гарант
    за моята благонадеждност,
    ти — приспивателно
    за мойта будна съвест,
    ти — бъчварски обръч
    за виното на мойта кръв,
    ти — усмирителна риза
    за изблика на моя смях,
    закъде съм без теб?
~*~
    Тъга за тъгата

    Днес тъгата е в немилост,
    забранена е тъгата,
    обявена е за враг.
    Чудя се какво ми липсва,
    моя прелестна изгнанице!
    Радост без тъга е скука,
    песен без тъга е крясък,
    обич без тъга е навик,
    памет без тъга — забрава,
    и човек не е човек
    без тъга.
~*~
    Пролет

    Бързах за пре-важно заседание.
    Белият вятър ме блъсна:
    — Спри се и дишай пролетта!
    — Чакай! — му рекох. —
    След заседанието! —
    И се изскубнах едвам.
    Чак като свърши
    пре-важното заседание,
    аз потърсих навън пролетта.
    По главата ми падна сняг.
~*~
    Само когато съм на път, усещам сезоните. Сякаш те са неотменима част от движението. Земята се върти и минава през разните бои на годишните времена като през спектрални пояси.
    Край мене тлееше есента. На високи клади бяха изгорели пищните багри на лятото. Облаците бяха гъстите пушеци, стигнали небето след толкова пожари. И в самата мене догаряше някаква ярка, неповторима боя.
    Пътят ме въвеждаше навътре в есента. Вдъхвах тихата й въздишка. И същевременно вдъхвах пролетта в спомена.
~*~
Той разбира от всичко: от организация, от техника, от наука, от изкуство. И чувства дълг да наставлява всички. А сам няма никаква специалност, нищо не е завършил. Все намръщен. Сигур смята, че това е най-идейно издържана физиономия… Но да го оставим, не е интересен!… Не сте ли наблюдавала? — тя питаше по-скоро себе си, отколкото мене. — Българинът няма навик да се весели. Работи до самозабрава, а когато опре до веселба, той е свит, скован. Има вътрешен огън, но го държи под седем ключа. Някой рипне, заситни ръченица, заподскача и в един миг се освести, сякаш сам се хване на местопрестъпление, и бяга от погледите. Дали това е наследство от петвековното робство? Българинът изпитва срам от радостта, сякаш не е създадена за него и той я е откраднал. По-свойска му е мъката. Дай му да се наведе над кирката, да замахне с чука, това му е веселбата.
~*~
    Журналистката се вслушваше в думите ми с филоложки интерес. Как ли намираше моя речник? Навярно й звучеше като смешна кръстоска на няколко езика: вестникарски шаблони, книжни фрази, старовремски думи, технически термини, тарикатски изрази. Реч на момиче, дошло от училище право в най-затънтения край сред техници и прости работници, при напевния, старинен родопски диалект. Сигур в нейните чувствителни уши моят език звучеше на няколко разместени пласта. В езика на всеки човек има кръгове, както в дървото, по които се съди за възрастта му. И в моя език навярно от тия две строителни години се е появил някакъв нов кръг, който аз самата не мога да различа, но го нося в думите си, в мислите си като неизтриваем отпечатък на времето.
    Но вслушай се в собствения си език, в своята шуплеста реч, просмукана от най-различни словесни наслади. Сегашният език отразява едно странно време, получено от преплитане на много времена: патриархална древност, сантиментални отгласи от бабините младини, романтично вчера, шаблонизирано и техницизирано днес, изобретателно, остроумно, още неоформено утре, готвещо изненади. В пластовете на езика са отпечатани епохите, както в земните пластове — ерите. Никога българският език не е бил така разнослоен, така калейдоскопичен, гъмжащ от дисонанси, с отломки от стари светове и зародиши на нови светове, така неуловим, клокочещ, вулканичен, както днес. Изпразнен от старо съдържание, фанфарно дрънчащ по събрания и уводни статии, в него бавно и незабележимо се наезеряваше ново съдържание, утаяваше се гъста, изстрадана мъдрост, язвителна острота.
~*~
    Наближавах към една парлива тема. Другата предугади това по гласа ми и наостри слух. Странно! Нещата, които нямаше да влязат в репортажа й, я интересуваха много по-живо.
    — Любопитно ми бе какви са коментарите за забавата сред монтажниците. Имах тревожно предчувствие. Посрещна ме мълчание. Никакъв присмех. Това бе по-лошо. Всеки се улисал в работа, а бе още рано. Въздухът — наелектризиран. Момчетата — смръщени, важни като никога. Щом вдигнах ръце да си вържа забрадката, погледи отвред изстъплено се протегнаха към мене. Съвсем различни от предишните. Мигновено усетих. И се уплаших. Момчетата бяха забелязали най-сетне, че съм момиче. Толкова време се катерех пред тях по високите стълбове, толкова отблизо нощем слушах изповедите им, и не бяха ме видели. А трябваше само един път да развъртя поли отдалеч, да заиграя, да заподскачам на естрада, за да ме открият. Бяха се влюбили до уши. Сякаш ново момиче се бе явило сред тях. Започнах да се качвам по колоната, както всеки ден. Очите им се вкопчиха в мене, не ме изпускат. Искат да ме смъкнат долу на земята и да ме вдигнат в небесата. Раздвои се утринното ми настроение. Хем тържествувам, хем ме обзема страх. Познавам лудите им глави. Няма да ми бъде лесно да върна хубавото другарство помежду ни. Дотогава се чувствах при тях в безопасност, под заслон. Сега изведнъж останах сама. Разбрах, че от тоя ден нататък започват истинските ми патила в Родопите. Трябваше да вървя във въздуха като по ножове. Да уравновесявам ревността на хлапаците, обидите и озлоблението им. Не биваше да си позволявам никаква игра с огъня. Никому да не давам достъп до себе си. Трезво другарство, разпределено поравно на всички като дажба с купони. Никакви среднощни изповеди. Под ключ думи и усмивки. Трябваше да се обградя с хладина, да извира от погледа ми, от гласа, от движенията ми хладина. Да се осланям сама на себе си в работата. Да не протягам ръка за подкрепа. Впрочем те сами ме пазеха един от друг. Най-зъл стана най-добрият ми приятел, Рошлю. Стои горе, мери ме с огнестрелен поглед, таралежът на косата му заплашително щръкнал. Очите му ме ревнуват от четирите посоки на хоризонта. Аз смъкна челния рефлектор и се взра за миг далеч към сините планински вълни, за да отморя очи от електрожена, той вперва поглед нататък — какво гледам…
~*~
    Инженерът с почти момчешка суетност искаше да се покаже в най-добра форма. В никоя от нас не се получаваше такъв резонанс на всяка негова находчива дума, на всеки негов улучил жест, както в собствената му съпруга, пред която ги е повтарял безброй пъти. Тя поглъщаше всичко негово с оная възприемчивост, на която е способна само женската дълголетна любов. Цяла излъчваше гордост, какъв мъж имам! Чакаше със затаен дъх повторението на познатите му движения, мисли, изрази и ги възприемаше като нови, току-що открити. Явно си приписваше заслуги за успеха на мъжа си, безименно сътрудничество в професията му, дори в шегите и остроумните му находки. Тя бе отгледала всичко това с денонощни грижи за удобствата и спокойствието на мъжа си. Обожаваше го до идолопоклонство. Жените в своята всеотдайност губят всяка мярка. С насмешка наблюдавах бъдещия си образ на съпруга.
~*~
Масовите грешки са най-леки и най-леко забравими. Лесно е да се заблудиш колективно и после да не чувстваш никаква вина. Най-много ми тежи тая безлична, стадна вина!
~*~
    … Не му се възхищавай толкова! Той е рицар на маса… Още не можех да му простя, че ми отказа да свири. Над гардероба цигулката му спеше в своя черен калъф като в детски ковчег. Там бе затворена най-нежната усмивка на света. И той отказа да я извади за хората. Радваше й се сам, заключен като скъперник.
    А Димана с тия възторжени очи го превръщаше в герой. Изглежда професионална деформация при нея бе да идеализира. Да, смел, независим и мъжествен става мъжът, щом го гледат женски очи, които искат да го видят такъв! Впрочем има ли женски очи, които могат да харесват самодоволци, страхливци, угодници? Невероятно. Има женски очи, които са отговорни за много подлости на тоя свят. Не всички са така романтични като авторката на родопски репортажи. Да можеха жените да не се влюбват в кариеристи! Да би могла всяка жена да напусне мъжа си още при първата му подлост. Но зад колко компромиси блести един суетен женски поглед, който иска лек живот, удоволствия, пътешествия. Зад колко несправедливости и престъпления стои един алчен женски поглед, който изисква удобства и сигурност. Светът би станал по-добър, ако женските очи знаеха как да гледат мъжа.
~*~
В стаята, лъхаща на чам и ябълки, нахлу доверие. Тия тихи, спотаени разговори, когато хората се разкриваха в истинската си същност! Тия малки, незагасващи огнища, около които се грееха смразените пориви. В такива разговори човек се осъществяваше повече, отколкото животът му позволяваше.
~*~
    Навън в мрака на нощта бродеше страхът, моят стар познайник от детство. Невидим, неназовим, безлик страх. Тъкмо инициативата ти се подеме, литне нагоре, страхът иззад ъгъла я пронизва и тя пада като птица, разбита о камъните. А в такъв тих разговор сред подслушващите дъсчени стени разцъфтяваше най-хубавата усмивка на душите. Доверието разтваряше лицата като прозорец на юг. Езикът се развързваше, с него и мислите. Това е най-голямата радост, дадена на мислещото същество — човека.
    Жената на инженера слушаше думите му с гордост и боязън за него. Всяка негова рискована дума я разкъсваше от противоречиви чувства. Тя го обичаше тъкмо такъв смел, самостоятелен, търсещ. И не искаше да го дърпа назад към мълчанието и глупостта. Но страхът я стискаше за гърлото. Щом останат насаме, тя ще се опита да го предупреди, да го предпази от излишни рискове. И в същото време ще сподели мислите му, ще го тласка към по-смели изводи. Кое ще надвие у него? Страхът й, който го тегли назад и запазва за себе си, или единомислието й, което го охрабрява? Може би той няма да се вслуша в предупрежденията й, ще остане верен на себе си. Но без да усети, една тънка струйка предпазливост ще се попие в него.
    Тръгнах си. Димана се услови за продължение на разговора ни. Тя вече имаше нужда от мене, както и аз от нея. Домакинята ме изпрати до прага. Навън бе мрак и студ. Мисълта ми бе извърната назад към топлата стая. Съпрузите ще останат най-сетне сами. Дали ще намерят какво да си кажат? Дори да онемеят, жената ще счита тия мигове, когато двамата са заедно насаме, за най-пълни, препълнени. Мъжът й просто си е вкъщи, просто мълчи с нея. Какъв празник! И все ще му прощава неволните обиди на погледа, на жеста, на интонацията.
    Опитвах се да свиквам с бъдещото си семейно щастие.
~*~
   ...Помирисах гъстия студ, примирената влажна скръб на земята. Зимата се бе върнала. Близна ме леденият мокър език на вятъра. Във въздуха виснеше ситен дъжд, който, докато стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре пак щяха да се нахвърлят върху жените: „Виждате ли се какви сте непостоянни!“ Март месец ми бе истинска инквизиция. Не можех да понасям тия плоски, всяка година повтарящи се шеги. Хората не умееха да видят в тоя „женски“ месец родилните мъки на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с внезапни пристъпи на зимата, за да роди от недрата си живота.
    Капнала от нервно изтощение, се прибрах. Чух как зъзнат зиморничави дръвчета. Изведнъж се сетих за подранилата череша, булчински накичена в цвят, която видях тая заран. Бе едно бяло чудо. Студът ще я попари в най-хубавия й сън. Била е твърде нетърпелива. Прибързала.
    Побиха ме тръпки-мразници. Връхлиташе ме студен вятър. Не можех да считам, че това бе моят щастлив ден. И аз прибързах да разцъфна. А се връщах попарена не от друго, ами от очевидността, че не съумях да създам най-хубавия си ден. Само с добри закани нищо не става. Денят изтече като необуздан порой през пръстите ми. Останах с празни шепи. Всъщност не аз улових деня, а денят — мене. Вдругиден ще се изравнят утре и днес и вчера, ще бъдат едно и също. Все пак нещо ми бе останало от днешния несполучлив ден. Чувствах го, носех го, без да съзнавам какво точно. Нещо много нужно за утрешния ден. Някакъв съвсем малък опит. Почти нищо, от което зависеше всичко. Помъчих се да събера и скътам в себе си тая безценна капчица опит:
    Запомни! Запомни! Не можеш по предварителен чертеж да построиш нито един свой ден. Колкото и да го планираш, да го монтираш, той като лава руква и те повлича в друга, непредвидена посока. Какво ти остава да правиш? Не е възможно да впрегнеш деня си с баражи. Нужна ти е друга, по-изтънчена подготовка. Да умееш да посрещнеш мига, да не го изпуснеш, да откриеш мълнийно с какви възможности е зареден той. Днешният ден ми предложи един-единствен миг и аз го изтървах. Влад потърси погледа ми. Къде се дяна прословутата ми усмивка? Цялата ми вътрешна нагласа е била от вятър. А денят, може би целият живот зависи от един светкавичен миг. Да свариш да го уловиш и да извлечеш всички заложби в един бегъл миг. Дори предварителната подготовка ти пречи, спъва рефлекса ти. Понеже никога не можеш да натъкмиш всичко според собствения си модел, ти не се радваш на ненадейното, на онова, което е съвсем различно от твоя беден шаблон и носи безкрайно повече вероятности. Ти си неспособен да му се откликнеш и поддадеш, да му помогнеш, да развиеш и освободиш заряда му. А може би тъкмо такава гъвкавост и отзивчивост към импровизатора миг е талантът да живееш…
    И утре бе ден!
~*~
 Умората е най-голямото удобство за почивката.
~*~
    Чакане сред път. Не се сърдиш на някого, който е обещал да дойде и го няма, а ти закъсняваш. Чакаш сам себе си. В своя стремеж към целта отдавна си се задминал и изпреварил. Мислено си се явил вече на означената среща далеч от мястото, където се намираш. И трескаво се очакваш. Защо още се бавиш? Да чакаш сам себе си е по-мъчително, отколкото да чакаш когото и да било. Нетърпението те разкъсва и раздвоява. Сам се чувстваш виновен пред себе си. Не си удържал думата си. Объркал си собственото си време. Закъснял си за себе си.
    Как стана така, че закъснях тъкмо на връх 20-те си години? Щом изтървеш времето на тая възраст, считай целия си живот изгубен. Един тежък чук започва да забива бургия в черепа ми: „Ти направи грешка!“ Бургията се забиваше все по-дълбоко в мозъка ми. Къде бях аз всъщност? Там, където отивах, или тук, където чаках, или все още горе, от където бягах? Седях сред пътя, разпъната между две противоположни посоки. Не можех да се изскубна ни от едната, ни от другата.
~*~
    Никога никоя жена не може да срещне оня женски поглед, който се отправя към мъж. Същите очи гледат съвсем различно, когато пред тях е харесваният мъж. Ти можеш само да предполагаш с какъв поглед твоята съперница би устрелила любимия ти. Затова още по-опасен става тоя непознат, неуловим, недостижим за тебе женски поглед. Въображението ти му приписва магнетична сила. Предстои ти борба с една загадка.
~*~
Стараех се да се харесам на тия прозорливи, наблюдателни очи. През тях ме гледаше той. Може нейде някога случайно да отворят дума за мене, да ме похвалят. Мъжкият поглед се влияе. Сякаш е сляп! Нужни му са чужди очи, за да прогледне. Искаш ли да му се харесаш, трябва да се харесаш първо на другите. И винаги да се харесваш на всички заради един-единствен мъж.
    От снощния разговор с Димана самочувствието ми бе порасло, учудващо за самата мене. Изведнъж видях себе си в планините, своето място в света. Наистина, да можеш да застанеш пред съперницата си гордо и самоуверено, да има какво да й разкажеш за своя живот, да видиш възхищение и учудване в нейните очи — това ти стига. Исках да живея така, да направя нещо такова, че да будя удивление в очите на съперницата си, която удивляваше мене.
    Пак ме настигна тревогата, пак ме заяде извътре като чувство за вина. Моят „катеричи“ занаят бе временен за мене. Да изтрия едно петно от челото си, да си спечеля име, да си пробия път, и главното… Пак се хванах, че напоследък забравям главната си цел, за която съм дошла толкова далеч. Дошла временно. Затова дните ми тук бяха преходни, не оставяха моя, дълбока диря. Сякаш времето изтичаше заедно с безпричинния смях от устните ми.
~*~
Зад гърба му полетяха като по куче камъни из хорските уста.
~*~
Тихо, бавно продължаваше да вали. Самата вечност се спущаше от небето и задрямваше върху планините.
~*~
    На излизане пак проявих бърз рефлекс. В тълпата подпомогнах случая да се намерим рамо до рамо с Влад. Той ловко подхвана подхвърлената възможност. Изпрати ме до общежитието. Отклоняваше се в обратна посока от своята барака. Заглъбнахме в бяло мълчание. Тогава се уплаших. Трябваше да се говори, да се намери някаква тема. Но нямаше такава тема в цялата вселена. Всичко би било нарушение. Всяка дума би прозвучала като изстрел и би убила настроението. За пръв път се сблъсквах с най-твърдата и неподатлива материя: с речта. Той, изглежда, също се преборваше с тая невидима, плътна материя, която заплашваше да избухне, да разруши цялата кристална нощ заедно с планините и с невинния сняг. Най-после пръв се реши на тая мирова катастрофа:
    — Как ви изглежда новият метод?
    Дисонансът бе невъобразим. И най-далечната звезда потръпна ранена.
    — Новият метод ще направи революция в строителството! — отвърнах с плакатен тон.
    Общите фрази винаги бяха мой спасителен пояс при смущение. Но сега още по-болезнено пронизаха уязвимата тишина. Ушите ми писнаха. Всичко наоколо се рушеше.
    — Ще бъде рядко зрелище: скоростно зидане, комбинирано с египетско. Тарги с вар на рамо, тикане колички по баирите, хамути с тухли на гръб — гласът му бе зареден с ирония. Той се включваше в нелепия разговор.
    Смехът ми прозвъня в обистрения въздух. Имах чувството, че думите са ножове, с които се замеряме.
    — Можете ли да дадете характеристика на тоя скоростник с едно изречение? — той подложи на изпит моята интелигентност.
    Цяла в рани от думите, аз напрегнах всички сили да се съсредоточа. Присъствието му разпъждаше мислите ми. Добре че има общи фрази, които заместят мисленето:
    — Скоростникът е съчетание на умствен и физически труд! — сякаш порой камъни се извъргаля от устните ми. Премазано бе някакво крехко, чувствително цвете, което цъфти така рядко на земята.
    — А не забелязвате ли в него нещо друго? — попита той.
    Думите ни разделяха повече от стена, повече от разстояние.
    — И вас ли ви дразни, че той е малко пълен? — едвам изскубвах словата от себе си.
    Изведнаж почувствах, че това всъщност е най-поносимият разговор между нас двамата в тоя миг. Всички ахания: „Каква хубава нощ! Какъв чист сняг! Как непостоянен е март! Какви звездни снежинки!“, биха опетнили бялото настроение.
    — Не, не ме дразни! — отвърна Влад. — Мъж със средна охраненост. Има нещо друго. Не забелязахте ли как по лицето му пробягва една сянка? Тоя човек вътрешно се измъчва. Всички зидари му завиждат, но в действителност той завижда на всички тях.
    Порази ме такава наблюдателност. Дали погледът му не е проследил и сянката, която аз носех в себе си? Мъчно ми бе, че се отдалечаваме един от друг, за да се приближим към темата на разговора. Наистина някаква грижа засенчваше младоликия, сега си спомних непристъпния израз на лицето му.
    — Вие във всичко търсите опакото! — възразих аз. В мене се събуждаше навикът да противореча. Връщах се към себе си отнякъде много издалеч.
    — Да надзърнем зад фасадата! — подхвана той делово. — Ударник. Разглезен. Награди. Пари. Ордени. Снимки на първа страница във вестниците. Място на трибуната. Портретът му на парада. Пътувания из чужбина. Конгреси на мира. Скована стойка на вечно заседаващ. Речи. Официални разговори. Банкети. Затлъстяване. Той върви навред като в луксозна опаковка в своето звание Герой на социалистическия труд. А е дошел от колибата. Със здравия инстинкт на народа се бои да не се главозамае. Знае, че това ще бъде провал за него. И бездруго се е отчуждил от своите. Ще го смъкнат от върха долу на дъното. Ето ти една голяма грижа. Как да се предпазиш от главозамайване? Можеш и сън, и апетит да изгубиш. Той още не е изгубил апетит, но за съня му не гарантирам.
    — Но той… съвсем не е главозамаян! — Близкото му рамо ми затуляше целия хоризонт заедно с мислите ми, с думите, с усмивките. Нищо не можех да си намеря.
    — Права сте, още не! Но колко ли усилия му струва тая скромност? За обикновените зидари е лесно като дишането да бъдат скромни и непринудени. А за него това е сизифов труд.
    Той издебна погледа ми и го улови. Сега бе дошел мигът да го улуча с усмивката си. Но по лицето ми не остана ни следа от усмивка. Като от удар извих глава на другата страна. Забравих за какво говорехме. Дълго вървяхме мълчаливи, по-тихи от снега. Не го гледах. Нямаше нужда. Аз го виждах изцяло с рамо, с вървеж, с дишане. Сега пък се ужасих от мълчанието. Още повече, отколкото от думите. Почувствах как мълчанието се материализира в нещо плътно, неудържимо като вик. Още миг ако мълча, все едно, че съм стъпила на най-високия връх и се провиквам с цяло гърло, че съм влюбена до уши. И ехото предава от хребет на хребет моя вик. Пак затърсих думите си някъде отвъд високото му рамо:
    — Е, това ли е мъката на скоростника?
    Счупването на мълчанието, вместо да ме избави от неловкост, още повече оголи смущението ми. Стоях беззащитна срещу взривната материя на думите и мълчанието.
    — Има и друго… — продължи Влад мисълта си, без да се лута да я гони. — Представете си живота на скоростника. По-рано героят е бил като всички наши майстори. — Той говореше спокойно, думите му бяха напълно подвластни, не ги търсеше някъде през девет планини, както правех аз. — Ставал е по „петляно време“, според техния израз. И си е лягал с кокошките. Заспивал е блажено, презглава загърнат в сладка умора, доволен от деня си, отговорен само за себе си. А сега… Завеждащ нови методи. Канцелария. Заран става късно с чиновниците. Влиза в кабинет. Лъхне го на дъбово бюро, на кожено кресло, където характерът се изтърква заедно с лактите на ръкавите. Папки. Планове. Работата уж по-лека, а го боли глава. Все седи на непроветрено. Здрав и прав, а все се вози с кола като парализиран. Нощем сънят му иде бавно, насила. Отговорност за другите — най-тежкият товар на плещите. Как ли копнее сега за сладкия сън на простите зидари!
    Внезапно стигнахме моето общежитие. Никога не бях допущала, че дългият път през снега може да стане толкова къс. За пръв път се сблъсквах с относителността на времето и пространството. Кога и как минахме голямото нанагорнище? Не бях усетила ни студ, ни влага, ни стръмнина. Ако вървим все заедно, тогава и най-стръмният, и най-дотегливият път… Ядосах се на тая натраплива мисъл.
    Той сякаш проследи мисълта ми:
    — Героят си има другарка в живота. — Ироничен акцент на последните думи. — Оженил се е навярно съвсем млад за първо либе, както става с всички тях. Някое съседско момиче или севда от хорото. Докато е бил неизвестен и беден, са били щастливи. А сега — снимки из вестници и списания, писма от непознати поклоннички, приеми, на които отива сам, защото жена му се стеснява, пък и той се стеснява с нея… Връща се късно през нощта, гузен без вина. Тя още не е заспала, чака го нащрек. Очите й подпухнали от плач. Посреща го с упреци и подозрения. А по-рано го е причаквала на прага с усмивка. Съмненията я загрозяват и състаряват. Изтрита е усмивката от неговия праг. Смях не звънти у дома му. Как завижда той на простите зидари заради женския смях вкъщи!
    — Да, но скоростникът е изпреварил времето. Той е по-напред от всички нас! — казах с глас, наежен за спор.
    Влад изведнъж заговори с топъл полушепот, съответстващ за съвсем други думи. Дори в тоя контраст между тона и съдържанието се спотайваше шега:
    — Но е пропуснал своето време. Той няма собствено време. Няма своя среда. Откъснал се е от своите. Той е самотен. Край него ще се навъртат само използвачи и подмазванковци. С едно изречение бих го характеризирал: „Дърво, изтръгнато от корена.“
    Подадох му изтръпнала, нищо нечувстваща ръка.
    — Лека нощ! — промълвих само с устни.
    Не отнесох спомен от неговата ръка.
~*~
    Къде си, мой най-хубав ден?
    Седях в камиона сред спрелия път и търсех тоя ден. Набрала инерция, аз се носех назад и напред през навалица от дни, догонвах ги, пресрещах, задминавах, разблъсквах. Пресовах ги в един-единствен ден. И тоя ден траеше две години. В спомена това бе един странен ден, в който се събираха всички сезони: вали сняг и черешов цвят, скалите се пукат от лятна жега и от зимен мраз, прииждат есенни облаци и пойни птици. Един-единствен двегодишен ден, в който аз съм едновременно в различни кътове на планината, насаме със себе си и заедно с другите, а смехът ми съжителства с плача. Един кратък, сбит ден, споил всички дни от тия две години. А аз бях поискала веднага един хубаво изживян ден. Две години едва ми стигнаха, за да изплета тоя бързотечен, пъстър, незавършен ден. И сама го прекъснах…
~*~
    Цяла нощ не мигнах. Разчепквах стъпка по стъпка, дума по дума тая наша първа разходка. Подлагах на химически анализ тона на гласа му, ритъма на вървежа му, потеклото на мисълта му. Пресявах миг по миг, търсейки някакво рудно зрънце. И открих. Първата ни среща при запознаването с ризата му бе протекла в една тоналност: закачливост. А сега, при втората среща, тая весела тоналност се бе стопила без следа. На нейно място се бе появила една необяснима скованост, оцветена с оттенък на тъга. Прерових всички ъгълчета на паметта си. Никъде не открих и сянка от основателна причина за тъга. Още не бе започнало нищо, за да имаме повод да сме наскърбени. Щом се изправях пред една загадка, пред нещо необяснимо, значи вече се докосвах до любовта, макар и още издалеч.
~*~

    Една вечер той се обърна към мене пред всички:
    — Посиняла сте от студ! Елате да ви сваря един чай! — Бе толкова открито, че никому не направи впечатление. Хората не се интересуват от явност. Любопитството им е обърнато към скришните ъгли.
    Не помня как стигнахме до квартирата му. Само далеч от дома така по домашному лъха запалена печка. Посрещна ни съквартирантът му инженер Лалю Наумов. Трима седнахме край люлееща се маса. Чашите леко се разплискваха. Това свърза двама ни с един спомен. Вече имахме с Влад общи спомени. Той пак измъкна от джоб някакви хартии, нагъна ги и подложи под единия крак на масата. Пак ми предостави възможност да видя циганския му врат.
    Попаднах под магията на повторението. Сега с двойна сила ми подейства тая дреболия. Приятелят му дори не подозираше как интимна е тя за нас. Стори ми се, че Влад подпря не толкова масата, колкото нашата още разклатена връзка. Сякаш почувства нужда да се върне към общия ни спомен. Всяка вечер до края на живота ми да се повтаря това, няма да ми омръзне. Какво друго на тоя свят освен любовта може да те накара да копнееш за повторения? Дори най-хубава музика, когато често се повтаря, се изхабява. А такива глупави, нищожни думи и жестове в любовта действат още по-силно и свежо при повторението! Абсурдно чувство. Като че ли иде от друга планета. Обръща наопаки всички земни закони:
~*~
    Открих едно ново чувство. Приятелят на любимия… Една разновидност на любов. Влюбваш се от пръв поглед, от първа дума, от самата първа мисъл, че това е негов приятел. Близостта му раздвижва непознати вълни в кръвта ти. Всеки негов жест, всеки израз, е пречупено отражение на жестовете и изразите на другия и извиква в тебе странно пречупен трепет. А погледът му има двояка сила: през него едновременно те гледа отражението на любимия поглед и острата наблюдателност на чуждо мъжко око. Всяка твоя клетка се мобилизира пред тоя поглед. Той те освобождава от скованост. Събужда се цялата ти скрита привлекателност и лъчева мощност, за да му се харесаш, да го хипнотизираш, да го превърнеш в съюзник. По някакъв атавистичен женски инстинкт знаеш, че най-сигурният път да предизвикаш мъжкия трепет, е околният: да събудиш трепет в приятеля. Прицелваш се в единия, за да рикошира куршумът в другия. При това с една безпогрешна дозировка облъчваш приятеля му дотолкова, доколкото ти е нужно, за да бъде почти влюбен, без да ти пречи. Щом останат двамата насаме и угасят лампата, преди да заспят, да заговорят за тебе. Приятелят да не може да мисли за друго, да е замаян, да разпитва, да се възхищава, да завижда гласно… А другият да се усмихва в тъмнината победоносно, без да допуща, че тъкмо в тия мигове е победен. Може би той ще се изскубне от тоя магнетизъм, ще те забрави. Но приятелят му за цял живот ще запази към тебе непокътната същата странна влюбеност и винаги ще те гледа с тоя разбиращ, възхитен, съюзнически поглед, примесен с някаква тиха тъга.
    Тая вечер намерих най-хубавата си усмивка. Инженер Лалю Наумов, малко тромав и все сериозен, се оживи. В него откривах контрастния образ на другия: обратни реакции, пълна противоположност. Може би затова бяха приятели. А може би във всекидневната дружба се създаваха характерите им по закона на противоречието, по упорство, по търсене на самостоятелност. Един друг се утвърждаваха чрез отрицанието. Набит, кръглолик, винаги съсредоточен, Лалю вземаше всичко откъм сериозната му страна. Докато другият се присмиваше над всичко, той се ядосваше, страдаше за всичко. Самото му загрижено лице бе обратният полюс на нехайното лице на архитекта. Гласът му, все нервен, недоволен, задъхан, бе контрапунктен на ироничния глас на Влад. От това съчетание за присмехулника се получаваха безкрайни поводи да бъде духовит, ироничен, неотразим. В такава престрелка сериозните възражения и наивно-оскърбеното лице на приятеля му даваха още по-комичен ефект.
~*~

    Още преди да останат насаме и да загасят лампата, долових, че Влад усети впечатлението, което направих на приятеля му. Това впечатление от другия даде звънък резонанс в самия него. Той се отбраняваше с присмех. Ироничната искра в погледа му отбиваше със сини саблени удари едно ново, завладяващо го чувство. Но все пак тая вечер то проникна в него. Може би това бе смътно предчувствие за ревност, един далечен, едва прошепнат тътен на опасност. Виждах през прозирния тютюнев дим кривулиците на ироничната му мисъл:
    … Тромавият запалянко — мой съперник. Той е най-неблагоприятна почва, за да вирее капризното цвете на любовта: наивна откровеност, смешна сериозност, престараване. Любовта се отглежда върху изплъзващия се терен на небрежното и загадъчното. Игра, шега, неуловимост — тия несериозни неща разпалват страстта и я правят сериозна. Искаш ли да прогониш птичката на любовта, вземи сериозното обидчиво изражение на моя приятел! И все пак… Какво ли разбира едно вчерашно момиче от тънката материя на страстите? С инстинкт, наследен от прабаби, то търси сигурност, вярност, опора. Какъв по-идеален мъж за добронравните прабаби от тоя недодялан откривател на бистра вода? Той от шега не разбира, а който не разбира от шега, не разбира и от любов. Но едно момиче предпочита сигурност пред риска на любовта.
    Домакинът с дълги, нехайни пръсти на надарен човек наля втори чай. Приятелят му продължаваше да ръкомаха, да говори разпалено с повишено самочувствие, озарен от моята усмивка. Влад и аз пиехме на глътки парливо мълчание. Той се опитваше да погледне приятеля си през моите очи. За пръв път го виждаше в такава благоприятна светлина. По лъкатушния дим от цигарата му гонех извивките на мисълта му:
    … Това кръгло, добродушно, открито лице не може да събуди женско любопитство, не може да бъде загадка, не може да спотаи интригуващо противоречие. Но на него можеш напълно да се уповаваш. Сигур вдъхва особено доверие в сравнение с моето наплевателско изражение. Той все се оплаква, че му преча, че му отнемам момичетата. Сега трябва да ми бъде благодарен. Как иначе ще изпъкне неговата добродетелност, ако не е подчертана от моята неблагонадеждност? Женска пресметливост! Никога жена не може да проникне отвъд видимостта, да стигне до сърцевината на нещата. Взема ги наготово поднесени. Шегуваш се, значи си несериозен. Правиш се на безсрамен, значи си такъв. Даваш си вид на студен, безразличен, небрежен — значи си точно такъв. А защо се правиш на шут, защо си туряш маска и звънчета — едно момиче никога не дорасва да си зададе такъв елементарен въпрос. Ако би могла да опита за един миг вкуса на една моя шега в собствената ми уста, ще й горчи цял ден. Но жените не могат да се доберат до противоречието. За тях контрапунктът е непонятен. Трябва на табличка да им се поднесе бяло или черно. Безспорно в случая аз съм черният, а той — белият. Я го виж ти! Сякаш за пръв път го откривам. Той могъл да бъде очарователен! Добре че съм попаднал на това момче. Стопроцентова руда. Без никакви примеси! В ерата на войнстващ кариеризъм — един апостол на бистрите извори! Напълно може човек да разчита на него. В началото на жизненото поприще ми провървя. Един приятел струва повече от всички момичета на света. Заради усмивката на една хлапачка няма да се скарам с него. Отсега още Лалю е изтерзан от угризения: позволил си е да хареса момиче, което аз съм довел. Сериозен, трагичен, сам се бори отчаяно със себе си. Не си разрешава ни един дързък поглед, ни една дръзка мисъл. А сега му се отдава случай да си отмъсти за толкова обиди, нанесени му от мене, за толкова проиграни заради мене игри. Ядосва се, че се увлече да изтъква своята работа, да се показва. Как трогателно неловък е в своето смущение! Иска да поправи похабената вечер, да заличи доброто впечатление от себе си. Как силно е привързан към мене, без аз да имам някаква заслуга за това. Цяла година живея с него и чак сега откривам какво смешно съкровище бил той, рицарят на водопровода!
    Архитектът за пръв път откриваше и нещо друго: моята усмивка. Без да съзнава, той ме гледаше през очите на приятеля си:
    … Как досега не съм забелязал това чудо на природата? Или на мене никога не се е усмихвала така? Тая усмивка е най-електромагнитното явление, което съм срещал в живота си. Още малко и от нас, двамата кавалери, ще започнат да отскачат искри. От всяка пора на свежата й кожа струи тая усмивка, непредвидена, менлива, на проблясъци. А хитрушата съвсем ясно съзнава силата на усмивката си и добре я регулира. Най-дилетантски въпрос за водопровода, придружен с такава усмивка, се превръща в откровение. Все едно че всички тръби са спукани и Лалю напразно се сили да ги запуши. Неговата неподкупна сериозност отчаяно се съпротивява на тая усмивка. Дава ми материал да го подигравам цяла година. Ще стане старомодна мелодрама, ако и аз се поддам. Усмивката й открива все нови и нови нюансировки. Струва ми се, ей тоя лукав оттенък е върхът. Но следващата наивна игра на трапчинките по бузите надминава предишния номер. Пък тая внезапна свенлива загадъчност надхвърля досегашното. А следното дяволито предизвикателство… Тая усмивка, облечена в моден тоалет и поставена в салон, би заслепила дори столични светила. Как ли се усмихват раменете й във вечерна рокля?
    Без да се усети, той започваше да ме облича и съблича, да ме въвежда при различни осветления, да ме изпитва на различен фон, да ме търси във всичките ми възможности и разновидности. Дори той, всезнайният присмехулник, не знаеше, че тая вечер нещо се случи. А аз знаех. Далеч преди него долових какво става с него. Опитът на баби и прабаби не бе отишел на вятъра. Благодаря ви, непознати покойници! Не можах да потуля една тържествуваща усмивка. Но той, все още безгрижен и самонадеян, пропусна да я изтълкува.
    Разстоянието между двете ни чаши бе непреодолимо. Ръката му неволно се протегна към моята. Пръстите му жадуваха да прошепнат нещо на моите пръсти, някаква шега, заедно да се посмеят. Но ръката ми се престори на разсеяна и се отдалечи, без да се вслушва в неговата.
~*~
    Поехме по същата пътека, по която минавах всеки ден. Стори ми се съвсем друга. Не бих се никак учудила, ако ни изведеше на някакъв невиждан връх. Разкаляна, хлъзгава, съучастническа, тя го застави да ми подаде ръка, принуди и мене да протегна ръка към него. В мига, когато ръцете ни посегнаха една към друга, започна разтопяването. Като бучка лед се топях в дланта му. Дърветата ни замеряха с шепи сняг. Всяка пряспа в планината, всеки ручей, цялата зима се топеше в дланта му.
    Между две снежинки ненадейно, съвсем хвърчащо, падна едно първо „Ти“. Независимо от нас двамата. Прозвуча в бялата тишина така зелено и дръзко, че промени всичко наоколо. Хребетите, които преграждаха хоризонта, се разтвориха. Около нас прииждаха неудържими пролетни порои, нейде близо, отвъд един връх, отвъд един час. Цялата планина заехтя от това „Ти“. То заплашваше всичко да отвлече, да разруши, да удави. Всички мои тайни планове, досегашни усилия, главната цел, за която бях дошла тук. А аз му се радвах. Обръщах се на „Ти“ към облаците, вятъра, безкрая. Вече бях на ти с цялата вселена.
    Така бях истинска. Най-сетне бях. Върнах се към себе си от далечно лутане. Моите намислени усмивки, затворени движения, блокирани желания — всичко се стопи. Сама не можех да се позная. Той ли ме измисли такава? Очаквах всякакви изненади от себе си. И не се боях. Навярно така освободен се чувства ледът, разтопен в порой, в пяна, в облаче.
    С една ръка му се отдавах цяла. И той с една ръка ме владееше.
~*~
    Завистта срещу скоростника се надигна безсрамна, открита, защото бе обща. Завист на инертната маса. Още по-страшна от единичната прикрита злоба. Груповата завист сплотява дребните души, оправдава ги, изтрива в тях чувството на срам, надъхва ги с наглост и сила. Не дай боже да се бориш с групова завист! Ще бъдеш смазан и разкъсан на части.
~*~
    Старостта се наежи срещу младостта. А това е най-голямата, вечна, неизлечима завист.
~*~
...защо тоя човек мъчно се засмиваше? Времето. Другояче течеше времето в него. Някак по-мъчително. Сякаш той никога не живееше в настоящия миг, не се радваше на мига. А все мислеше за следващия. Все се боеше да не би да не е предвидил нещо, да не би да е провалил идния миг. Все погледът му бе някъде отвъд текущия миг и той не можеше да се успокои. Такъв е бил навярно и в ранната си младост в затвора. По цели нощи се е терзаел как е допуснал да го хванат, сякаш с него са хванали и затворили утрешния ден. Той през целия си живот се чувстваше отговорен за утре, за утре. И отсъстваше от днес.
~*~
    Ами аз? Седях в камиона като прокудена. Бях объркала бързея на своето време. Сама се бях замотала във водовъртеж. Кръжах насред шосето като хартийка, безсилна да се откопчи от двата противоречиви вятъра: бягството и връщането. Да се спася от безсмислено чакане, да следвам своя път, да овладея своя ден, то значеше да хвана времето. А кой е успял да улови неуловимото? Горе, в планините, се катерех бавно и все ми се струваше, че не мога да догоня времето, че изоставам. Но кога всъщност се губи време и се закъснява? Когато все бързаш и бягаш задъхан или когато бавно се катериш?
    Другояче течеше времето в тая планина. Ние външно се включвахме в забавения му ход. Но вътрешно носехме ритъма на времето от големия свят като тревога, като болка. Това раздвоено време ни разкъсваше. Болеше ни, че там някъде в света бучи новото време със свръхзвукови скорости, а ние сме изключени от тях, захвърлени на друга планета. И когато се върнем пак в града при съвременните асфалтови скорости, ще видим как сме изостанали, остарели, неприспособени. А кой знае? Може би ние ще се окажем по-млади и свежи?
~*~
    Неговата устойчивост срещу предизвикателства и обиди ги обезоръжаваше и в същото време ги дразнеше. Искаха да го видят като тях избухлив, нараним. Тая броня търпение бе засега единствената му сила. Искаха да му я отнемат, за да го изравнят със себе си. Подстрекаваха се един друг да го осмиват.
~*~
 Който веднъж е вкусил горчилката и унижението да е провъзгласен за необикновен, само той знае сладостта да си обикновен и цял живот копнее за това човешко щастие.
~*~
Спорната качествена работа бе красива за окото. Сполучливите движения бяха винаги най-точни, естествени, естетични, някак музикални. Красотата е нещо повече от украшение на света, тя е негов двигател. Неусетно и на зрителите се предаде тая треска. Очите им се увлякоха. Пресекна ядовитото остроумие. Лицата станаха податливи. Очакваха да видят един припрян бързак, хукнал като хала да смае света с рекорди, без да гледа какво излиза изпод ръцете му. А пред тях бе грижлив майстор, забравил, че му броят тухлите и секундите, цял погълнат от най-хубавата професия на света.
~*~
    В такива мигове ставах добра и щедра. За цял живот ще ми останат тия мои вътрешни върхове, когато бях готова да го приема такъв, какъвто е, и да допусна между нас Димана. Най-светлите и най-просторни мигове в живота ми. Цяла превърната в рана, ставах безкрайна. Обичах него и Димана. Бях готова да разбера и приема тях двамата. Чувствах се издигната над себе си. А то е най-голямата височина за човека. Сърцето е свободно да се влюби въпреки всичко — това е единствената пълна свобода на земята.
    Но той някак ме избягваше с поглед. Дали се чувстваше виновен? Всичко ми стана неясно. Бе очертана невидима граница помежду ни. Това не бе от съперницата. Тъмно подозрение ме загложди. Аз бях проста работничка за него. Класите били унищожени. Вятър! Те съществуваха в кръвта, в самите клетки на кожата. Господин архитектът не можеше да си позволи близост с едно момиче от по-долна класа. Макар че това момиче му харесваше. Може би защото усещаше, че започва да се влюбва, искаше да ме избягва. А може би всичко това си втълпявах.
    Вечер угасне електричеството. Обгърне ме благодетелна тъмнина. Все едно че съм сама. Никой не ме вижда. Дори мога да плача. Какво блаженство! Да плачеш, без да те питат защо плачеш, без да те утешават. Но за такова щастие се изисква тренировка: да плачеш, без да издадеш никакъв звук, и да си готов да отговориш на внезапен въпрос с най-невинен глас:
    — Четката е над етажерката!
~*~
И в тия дълги, безсънни нощи правех наблюдения над себе си като в малка джобна лаборатория. Исках поне вътре в себе си да се ориентирам. Някакво увлечение, по-скоро интерес, още не добило облик и значение, вече ставаше по-силно, по-голямо от мене. Една частица бе по-голяма от цялото. И все повече растеше. Тая моя част, това мое неопределено чувство ме поглъщаше всецяло с всички мои съставки, познати и непознати, и още целия свят край мене. Аз самата бях част от света, а можех целия да го включа в себе си и още какви ли не фантастични, измислени светове, които живееха в мене и понякога бяха по-реални от външния свят. Тогава и аз, нищожната частица от света, не бях толкова нищожна, дори в някои мигове бях по-голяма от цялото.
    Надзъртах в себе си и ми се завиваше свят, все едно че съм се надвесила над безкрайност.
~*~
    Добре, да го наречем любов. Все едно дали напълно отговаря на това взискателно понятие. Както при върхолазенето, и това състояние бе придружено от страх и виене на свят. На монтажа, за да се избавя от губене на равновесие, не трябваше да гледам надолу към зиналата бездна. Може би и в любовта не бива да обръщам поглед към зейналата, винаги дебнеща раздяла. Самата любов всъщност е постоянен страх от загуба на любовта. Преди още да си я постигнал, ти трепериш да не я загубиш. Е, тогава ти никога не можеш да познаеш любовта като чувство, защото си в непрестанен страх. А страхът обезцветява всяко чувство. Аз се плашех най-вече от собствения си страх.
    За мене и любовта, както всичко останало, се превръщаше в борба със страха. Търсех коренчето, за да го изтръгна, ако ще заедно с него да изскубна и самата любов. Напипвах едно негово разклонение. Ревността ми причиняваше най-страшно виене на свят и губене на равновесие. Всяка жена, пресякла моята пътека, ме стряскаше като възможна съперница. Мъчех се да се освободя от ревността с разумни доводи. Разумът бе съвсем безсилен. Логиката се разбиваше на пух и прах пред абсурдността на това чувство. А най-силен страх изпитвах от самата любов, от нейното осъществяване. Ако не бе тоя страх, аз бих отишла сама при Влад и бих се чувствала горда, че нямам момичешки комплекси на пасивност и изчакване. Обаче аз се боях, че тъкмо осъществяването на любовта ще унищожи самата любов.
    В една безсънна нощ посегнах към стиховете на Мирон. Не разчитах много на емоционалния опит на нашия строителен поет. Но все пак неговите нехайни куплети ми дадоха една противоотрова: самоиронията. За да можеш да се надсмееш над себе си, трябва да се отдалечиш и да се погледнеш отстрани. А то вече е излизане от собствената килия. Присмехулникът Мирон, винаги мърляв, небрежно облечен, често пиян, с две издадени лопатки на гърба като непоникнали криле, нима и той бе страдал от любов?
~*~
    Любов

    Едно момиче
    бе дочуло да казват,
    че съм най-силен и смел.
    То дойде отдалече
    и очите му влюбени
    се завтекоха право към мен.
    И така ме облъчиха,
    че станах наистина
    най-силен и смел.
    Тогава момичето потрепера
    и си отиде от мен.


    Радиовръзка
    Изпратих радиосигнали
    до най-далечната планета:
    — Где си? Где си? Где си? —
    И тя ми се откликна
    със ехо през пространствата:
    — Тук съм! Тук съм! Тук съм! —
    Един човек до мен седеше.
    Мълчеше той.
    И аз мълчах.
~*~
Може би и в любовта трябваше да се лекувам чрез отвличане на вниманието от самата любов. Мятах се от една крайност в друга. Ту търсех умората на тежкия труд, ту се потапях в огъня на мислите, ту се отпущах в люлката на безсънието. А времето изтичаше през пръстите ми.


    Време. Що си, време?
    Там, в планините, при забавените движения, при стръмните дълги катерения, при задъханите спирания, там, където ми се струваше, че най-много изоставам, веднъж хванах внезапно времето. Само за един миг. Просто го стиснах в ръка. Време в шепа.
    Ясно си спомням как се случи това. Вървях нагоре по лъкатушна пътечка. Сама. Изведнъж се изправих пред една находка. Часовникът на ръката ми — спрял. Много добре знаех, че заранта го навих. Казваха, че оловните излъчвания в тия планини влияят на хода на стрелките. Самото време бе спряло. Наоколо — застинали, хилядолетни скали. В глухата планинска тишина чух запъхтените удари на сърцето си. И изтръпнах. Времето не бе спряло. Стиснах шепа. Усетих го как тупа в дланта ми. То биеше в мене, чрез мене. Аз бях времето.
    Скоростта на моето време бе различна от скоростта на времето в окръжаващия ме свят. В скалите времето едва-едва пъплеше с разядени песъчинки към пропастта. То бе безкрайно. Някъде долу ехтеше приглушено планинският поток. Рукналото време на потока бе също така безкрайно, както скованото време на скалите. Почувствах се заобиколена от вечността на камъни, води, ветрове. И сред тая вечност пулсираше моето ограничено, невъзвратимо човешко време. Дори доченото ми избеляло яке щеше да ме надживее. Усетих с кожата си допира на платненото време, което е по-трайно от моето. За пръв път се сблъсквах дъх в дъх с времето. Стоях стъписана. Здравей, време! Почакай! Не бързай!
~*~

    Бай Крум бригадирът имаше селективен метод като градинар. Правеше търпеливи опити с всекиго от нас. Променяше мястото ни, за да види как виреем на различна почва. Той бе против строгото разпределение на труда, когато човек се превръща в автомат, способен само за един вид операции. Правеше ни прививки от различни специалности: машинисти, електроженисти, ковачи, монтьори. Всеки един от нас трябваше да умее да замени другия.
    От всички разновидности на занаята най-силно ме влечеше оксиженът. На мене, като на момиче, бригадирът забраняваше да работя често с него. Тия часове бяха странно тържество. Качиш се високо на монтажа с оксижен в ръка. Обхваща те едно непривично, зашеметяващо чувство на гръмовержец. През очилатата марсианска маска светът изглежда без слънце като на друга, отдалечена, усойна и тъжна планета. Обърнеш кранчето и от пръстите ти руква синя огнена струйка. Ръката ти става по-дълга и придобива чудотворна сила. Държиш опитомена мълния за шията. Тя съска и сипе искрящи пръски. Забиваш огнените й зъби в метала, той започва да свети, омеква, става отстъпчив и податлив. Правиш шев с игли от искри. Светът изчезва. Забравяш, че висиш между небето и земята, че любовта ти е също така висяща. Цялото ти внимание е пришито в зигзаговидния огнен ръбец на тоя шев. Да бъде равен! Следиш да не се пролива мълнийната струйка напразно. Завърташ обратно ключа при всяко колебание, сякаш си запушваш разрязана вена да не изтича кръвта ти. Накрая вдигнеш челния рефлектор и отново се върнеш на нашата планета. Какво ослепително слънце! За миг ти се завие свят, дръпне те земното притегляне. Хванеш се за железата. И се сетиш, че здраво си ги споил. Невъзможното ти се струва възможно. Да ти дадат, би заварил с оксижена пукнатините на тоя свят…
~*~
    Колективът и времето. Съвсем друг аспект има времето в колектива. То тече различно от отделното човешко време. Ти сам с усилие на волята си можеш да определяш ритъма на собственото си време, да мениш скоростите и пълнежа му. Но в колектива времето има строго определено русло, от което е много трудно да го извадиш и да го вкараш в ново корито. Ленивецът, влязъл в колектива, е принуден да се нагоди според хода на общото време. Ритъмът на колективното време е железен, ненарушим. Всеки, който обърква тоя ритъм, бива изхвърлян вън от колектива. Всички членове стават ранобудни, потичват към обектите, не се заплесват по свои работи. Бързат, бързат все с еднаква, неуморима скорост. И при самата работа скоростта на движенията им се уеднаквява.
~*~
Станали сме на ранина, не сме проспали деня. Изпълняваме дневната норма, дори я надхвърляме. Какво повече? Хлябът ни е сладък, сънят ненащърбен. И така от началото до края. Никаква промяна. Имаш чувството, че си хванал времето, а всъщност всички сме се застояли на едно място. Така колективът на пчелите и мравките работи, бърза, снове, а пък хилядолетия тъпче на едно място с един и същ ритъм.
~*~
    Нали човек се отличава от животните по това, че е осъзнато време? Прозрял своята ограниченост, той се стреми към безграничност. Само човек се одързостява да изпревари, да надхитри времето. И по тоя начин да удължи, да разтегне малко своето човешко късо време. А колективът носи някаква искрица привързаност към веднъж установения ритъм на труд. Колкото и странно да е, той е против ускорителната гонитба на времето.
~*~

    Работиш. А нейде в ъгълче на съзнанието се учудваш и радваш на тая лекота, небрежност, свобода на заучените автоматични действия. Само при такъв ритмичен автоматизъм работата не уморява, а доставя удоволствие, както свирене на пиано наизуст, когато пръстите вече сами намират своите точни места и оставят съзнанието свободно да лети като птица над тях и леко да ги контролира. Само аз понякога отскачах от ритъма на бригадата. Това бе, защото изведнъж се сещах, че съм момиче, че идвам от друга среда и навици, че не съм приучена към тежък труд. Страхът да не изостана от другите ме караше да ускорявам темпото. Ставах припряна и неточна. Исках да докажа, че не съм по-долу от момчетата. А тъкмо с това си престараване им напомнях, че съм по-слаба и по-неуверена от тях.
    За година-две се създава ритъм, в който има твърде малко вариации, изненади, търкания. А аз поисках тъкмо сред лекотата на инерцията да го наруша и да създам нов ритъм, или поне да дам тласък за нов ритъм. Това е все едно да спреш скиор по време на най-гладко и приятно плъзгане. За да не изгуби равновесие и да не падне, той тебе ще бутне в пропастта и на всичко отгоре ще те ругае, че му се изпречваш на пътя. Да нарушиш колективния ритъм, това значи да предизвикаш сблъсък при силно движение. Първо ти ще бъдеш смачкан. Сега съзнавах опасната борба на скоростника и на всички новатори. Те бяха хора, които се хвърлят право под колелата, за да създадат ново движение.
    Само един мислещ човек в колектива е атомът, който може да разбие сковаността. Един неспокоен дух може да тласне колектива в нова скорост на времето, в ново време. По това се отличава човешкият колектив от мравуняк или от пчелен кошер. Започнах яростно да ги убеждавам, да ги изненадвам с наблюдения и хрумвания. Вече не търсех думите си и те потекоха като река по нанадолнище, която всичко повлича със себе си, само не и навиците на хората.
~*~
Тънък студец се обви като смок около глезените ми. Зидарите стъкнаха хайдушки огън. Насядаха край огъня и обгърнаха уморените си колене като своите далечни, жадувани жени, премръзнали от дълга раздяла. Присламчих се към грейката. Изпитвах сиротинско чувство на пътник, протегнал ръце да се сгрее на чужд огън. Това чувство ми бе познато и от други студени мигове в живота.
~*~
Времето на майката, която чака писмо. Това е най-бавното, най-тежко време на света. А дните, крито още й остават, са преброени. Сякаш жената надига времето на своите плещи и се сгърбва под смазващия му товар, без да вика за помощ, без да се оплаква, без да упреква. За да минава същото време леко и незабележимо над твоите плещи. За да имаш часове, принадлежащи всецяло на тебе. За да губиш времето в един поглед…
~*~
    Не вдигах често очи към него. Самото му присъствие бе достатъчно, за да се въдвори мир в целия свят край мене. Всичко си бе дошло на мястото. Голият връх Ветровец, Млечният път над него, планинският разхладянин, огънят на чуждата бригада — всичко бе станало мое, близко, желано. ~*~
~*~
    Любов. Това необяснимо чувство ме приобщава към най-пустинни канари и ги прави обитаеми, към най-чужди хоризонти и ги прави мои. То единствено ме поселва на тая сурова планета и я прави родна. То е единственият ми контакт с непонятни ветрове, камъни и треви. Това чувство ме сродява с вселената. Аз общувам чрез любовта с непроницаемия свят. Обиквам бездушни камъни, води, дървета и ги разбирам. Любов — моя електромагнитна връзка със света!
~*~
    Не можеш да избегнеш съдната среща. Да идеш накрай света, да си смениш косите, лицето, името, нрава, пак ще те познае някой, пак ще се натъкнеш тъкмо на оногова, от когото се криеш. В тоя кръгъл свят всички пътища водят към неминуемата среща. Природен закон е да се сблъскаш с човека, от когото бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка управлява посоките ти. Може би неизвестни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят човека право към наказанието на срещата.
~*~
Но рано или късно името застига човека… Тъкмо когато най-спокойно си вървиш по пътя, нечия ръка се слага на рамото ти и, вкаменена, ти чуваш собственото си име като присъда:
    — Райна Стаматова!
    Сякаш си настъпила мина. Ще се разлетиш на части. Не можеш се укри никъде. Единствено спасение в тоя кръгъл свят е да живееш така, че да не те е страх да бъдеш позната. Няма друг начин, колкото и да искаш да бъдеш оригинална. Нищо не можеш измисли, освен да пазиш проклетото си име. За да вървиш с лека душа, с вдигнато лице към неизбежната среща. За да не изтръпваш от страх, щом някой извика името ти. Затова се бяха юрнали насам. Да започнат живота отначало. Без спомени. Без грешки. Без срам на челото. Но възможно ли е това? Да зачеркнат досегашния си живот. Да изградят ново име. То е много по-трудно, отколкото да изградят нов град.
    А аз трябваше да тръгна още по-отдалеч, отвъд началото. Да залича едно име и да създам ново. Сам-сама, с голи ръце. Не биваше да допущам ни миг леност в тоя труд, равен на труда на цели поколения. Защото името е човекът. То е лицето му, душата, миналото и бъдещето. То е характерът му. Съдбата му. Името — това е времето. Натрупани дела, грешки, постъпки, години. Всичко е впечатано в името. Всички врати към сърцата може да отвори едно име. Само така човек се е осъществил. Името — това са твоите другари, любов, достойнство, самочувствие, надежда. Ти носиш в името си предопределение за живота си. Човек, който си е създал име на смел и честен, той е принуден да остане верен на името си и да постъпва смело и честно дори ако това му струва твърде скъпо. Инак ще изгуби най-голямата си придобивка, ще изгуби себе си и света. Името — това е вътрешният покой, сладкият хляб и сън, усмивката и здравето на човека. Лошото име те смазва като болест. То загрозява и най-красивото лице. Носиш го като сипаница. Когато ти отнемат името или го опетнят, или го накажат със забрава, ти си унищожен човек. Но името не може да се унищожи. Времето е акумулирано, кондензирано в името на човека. И то остава.
~*~
    Догорели погледи си отиваха вече от огъня. Вперила очи в загасващите въглени, аз устоявах твърдо на погледа на Влад, който ме дърпаше към него, и заклинах сама себе си:
    … Не се забравяй! На всеки друг са позволени лудини и ветрогонства на младини, но не и на тебе! Ни една погрешна стъпка няма да ти бъде простена. Ти си белязана по рождение. Носиш родово петно на челото си като цирей. Струва ти се, че всеки отдалеч го вижда. Физически усещаш тежестта му. Има мигове, когато се изпотяваш от името си. Нямаш право на любов, на следване в университета, на мечти. Нямаш право на закачки, на танц, на лукавство. Нямаш право на грешки! Коя си ти? Първо трябва да станеш равна на другите. Не се самозабравяй! Не заслужаваш щастие дори на шега. Стани вързан вятър! Стъпчи усмивката си! Времето тече. Всеки миг е една крачка към разкритието. Помни, помни коя си! Трябва да напрегнеш всички сили, за да си създадеш име! Съвсем ново, без следи от износване, без петна от нечисти пръсти. Името „строител“ звучи добре. Искаш да си го присвоиш. Но това не е тъй лесно. Трябва да се напрегнеш повече от другите, да направиш нещо, за което да ти благодарят дори ония, пред които чувстваш неволна вина. Да започнат да произнасят черното ти име с обич. Да ти вярват, дори когато узнаят истината…
    Но аз не можех да си създам име. Не можех да се боря за нови методи с оная пробивна сила, с която Марин Грозев воюваше по скелите. Аз бях човек с родово петно. Такъв човек не може да се сражава за своя идея, да критикува, да бъде смел и изобретателен. Ще му кажат: „Чакай бе, ами ти? Кой си ти? Ти ли нас ще учиш?“ Всеки може да го оскърби и заподозре в най-лошото. Човек с петно. Никой няма да му повярва. Никой няма да тръгне след него. Затова и аз така бързо отстъпих пред съпротивата на момчетата, пред упорството на бригадира. Нямах право да защитя собствената си идея. Нямах право да бъда пълноценен строител. Човек с петно… Само който няма ни едно родово петно ни от баба, ни от дядо, ни от роднини по права и крива линия, а също сам никъде в нищо не е сбърквал — има ли такъв жив човек? — само той може да критикува, да казва истината и да търси нов път…
    Тая нощ усетих незаличимите следи на времето, впечатани в името. И потреперах от съдбовен студ.
~*~
    — Време. Що си, време? — попитах неволно, хипнотизирана от въглените. Смътна тревога ме обгърна като мъгла. Нощта течеше — една тъмна, дълбока река, която ме бе повлякла към някаква неизвестност.
    — Може би тревогата е чувството за време! — заговорих с глас, загледан в гаснещата жарава. — Мнозина преминават през света спокойно, без да подозират изтичането на времето през себе си. Колкото по-рано се събуди тревогата, толкова по-добре. Дори ако за това пробуждане е причина една болест, една смърт, едно лошо име, едно петно, пак е по-добре! Тая разяждаща като ръжда тревога е присъща само на човека. Тъкмо тя го отличава от животните. Какво друго?
    — Някои твърдят, че отликата е смехът. Само човек има способност да се смее, да иронизира сам себе си! — гласът на Влад бе някак в неизправност и това засили безпокойството ми.
    — Не е вярно! Животното се смее, и то много по-спонтанно: с въртене на опашка, с палави скокове, с цяло тръпнещо тяло! — възразих по-скоро на опасността, която се надигаше в гласа му, отколкото на думите му.
    — Други считат, че с овладяване на огъня човек се е разграничил от животните! — добави Влад, а гласът му продължаваше да е погълнат от нещо по-силно и неотменимо.
    — Това не е основното. То е последица. За да открие огъня, човек е бил тласнат от друго. Какво е то? — Моето смущение го улесни. Той се приближи.
    — Трети твърдят, че човек е обществено животно за разлика от останалите твари. — Гласът му видимо мислеше за съвсем друго.
    — Не е точно! — мъчех се да го върна към разговора. — И сред животните има организирани общества: пчелите, мравките… Човек става човек, когато осъзнае своята ограниченост и своята безграничност. Защото човек е осъзнато време. Тревогата е може би тръпчивият вкус на времето, което тече през клетките ни. Дори в сънищата си не можем да се приютим от тревогата. Мъчителна, отчаяна гонитба със затъващи стъпки в пясък. Сипеят се рони. Крачка нагоре, хлъзгане надолу. Нозете тежат, тъпчат на едно място. Сънувал ли си това?
    — Тоя сън кой не го е сънувал? — каза той с тон на учудване, че все още продължава да ме слуша.
    — Тоя сън изразява може би самите мигове на застой, които ние проспиваме. А може би това е болката от нашето неумение да живеем. Или това са стъпките на времето, които се спъват в нас?
    — Как разбираш ти умението да живеем? — сега гласът му прозвуча като тъмно ехо на неговия предишен познат глас.
    — Само човешкият живот може да остави някаква диря. Това, което не умира със смъртта му, характеризира човека. Последиците са мерило за живота на човека. Животното е смъртно. Само човек може да бъде безсмъртен! — говорех настойчиво на тая отвлечена тема, за да го отвлека от тревожещото ме друго нещо.
    — Но за самия човек какво остава? Той си отива заедно с времето! — в тона му се спотайваше оная иронична усмивка, която винаги ме дразнеше, но сега още повече засили тревогата ми. Влад погледна нагоре. С това движение на главата той отмахваше разговора. Какво сме седнали да философстваме в тая удивителна нощ? Над нас по необятния небосвод бяха пръснати звезди, големи колкото орехи и проблясващи като въглените в пепелта.
    — Тъкмо затова човек е носител на времето. Натрупан хилядолетен опит, история, мъдрост, памет, имена — това е човекът. От животното не остава ни следа. Но човек има продължение. Времето е акумулатор на духовна енергия. Човешките стъпки проправят пътища, сълзите кристализират в познание, грешките — в опит, любовният миг — в поколения, дела, изкуство…
    — Ако в любовния миг се мисли за последиците, нищо няма да остане от него! — възрази той с убийствена насмешка.
    Сблъсках се с мъжкото усещане на времето. Мигът сам за себе си, изтръгнат от вчера и утре, бе всичко за него. Чувствах във Влад съвсем друга тревога: да не проспи тая рядка лятна нощ, да не я остави да му се изплъзне през пръстите. Неповторима нощ. Откъсната от миналото и бъдещето. Нищо не съществуваше за него освен тая южна звездна нощ. Би било престъпление спрямо природата, ако ние двамата пропуснехме такава нощ. Влад се озърна. Сенките на зидарите неусетно се бяха прибрали из бараките. Бяхме съвсем сами.
    — Най-горчив е вкусът на тревогата, когато животът тече гладък и сладък! — отбранявах се аз от неговото завладяващо мъжко усещане на времето. — Няма по-тежък от лекия живот. Защото не оставя диря. Само голямо напрежение, само задъхано катерене по най-стръмен път успокоява тревогата.
    — Само това ли? — гласът му стана някак ръбест. Обзе ме страх. Заговорих бързо-бързо, да отклоня, да отблъсна заплахата:
    — Времето, преминавайки през човека, иска да изпие до капка силите му, да разтвори до сетно зрънце рудите на сърцето и ума му. Времето настойчиво иска да излезе обогатяло, умъдряло. Защо? За да има какво да влее в утрешния човек, тоест в самото себе си? Нали човек е осъзнато време? Какви потайни, далечни цели преследва времето? Дали изобщо има някаква цел? Ако няма цел, тогава защо наказва така жестоко оня, който го прахосва?
    — Кой всъщност прахосва времето? — прошепна той с клокочеща закана.
    Заговорих по-високо, защото имах чувството, че той не ме чува, сякаш бе отвъд планините, макар че седеше съвсем близо до мене:
    — Отмъщението на пропиляното време е блудкавият вкус на собственото ни денонощие. Нищо не ни радва, ако сме изгубили времето си. Хлябът не ни е сладък, сънят е кошмар, любовта — досада, животът — отрова. А как да зашепим, времето и да не го пропилеем през пръстите си? Колко трудно е да бъдеш човек. Мъката да живееш, може би това е мъката да уловиш времето…
    Влад не ми даде да довърша…
~*~
    Колко пъти в спомена се връщах да доизживея профучалите мигове на тая нощ, да ги разтегна, да ги разчленя и свържа, да ги изчерпя. И все не можех. Исках да си спомня нощта изцяло, последователно. А виждах всичко сбито, едновременно и разпокъсано, всичко объркано, смесено и деформирано.
    Неговата посегнала ръка. Една падаща звезда през рамото му. В гъстата задъхана тъмнина моето „Не!“, обърнато по-скоро към самата мене, отколкото към него. В неговата близка, близка зеница — луната, разбита на искри. Неговите устни, подгонили моите, и моите, откъснати от мене и станали негови. Разрошената ми коса, вляна в разплетената плитка на Млечния път. Неговата ватенка, постлана до загасналия огън, сякаш върху самата топла пепел. Моето рамо, приютено до него и защищаващо се от него. Бяхме така близко, че не можехме да се видим. Над мене се надвесваше небосводът. До гърдите ми биеше ускореният пулс на звездите. Той прегръщаше твърдата неподатлива земя, поемаше нейния влажен, петнист дъх. Аз поглъщах препускащото дишане на вятъра. Горе и долу се преобърнаха. Жаравата от огъня стана небе, а ние легнахме върху звездите. Затворих очи. Върхът на планината стана дъно на море. През стиснати клепачи видях как тъмницата свети от болка.
~*~
    Всичко за жената е болка. Да бъдеш жена, това значи да бъдеш жива болка. Когато ставаш девойка, боли. Когато се срещаш за първи път с любовта и ставаш жена, боли. Когато ставаш майка, боли. А най-непоносимата болка е никога да не усетиш и да не познаеш докрай всички тия болки. И аз се радвах на болката, защото чрез нея се осъществявах.
~*~
    Когато отворих очи, Влад спеше върху моето лунно рамо. Бях останала сама. Завих го с моето яке. Едва преди миг силен до грубост, сега той лежеше кротък и слаб като дете. Тогава в мене се надигна някаква внезапна вълна`, някакво бушуване, което аз едвам удържах в тесните брегове на тялото си. В тоя миг бях запратена на моя най-висок връх. Познах тържеството да бъдеш жена. Аз бях предизвикала прииждането на мъжката сила, аз бях я изтощила и укротила. Моето обятие бе създало мъжа и го бе превърнало в спящо дете.
    Звездите от своята невъобразима далечност отекнаха със светлинен трепет на моето ликуване. За пръв път изпитах това опиянение да лежа върху земята и да гледам в бездната на небосвода. Слях се със земята, станах земя. Заедно с нея се завъртях в пространствата. Свят ми се зави. Превърнах се в една светеща прахулинка, зареяна в необозримата звездна вечност. И в същото време станах огромна като Земята и се разширих до безкрайност като вселената.
    Може би това бе преливане на любовното в майчинско чувство. Наричах Влад с най-нежни имена, които той никога нямаше да чуе. Цяла бях пееща вибрация. Бях една приспивна песен над него. А в усмивката ми имаше сълзи. Все пак той бе заспал и бе отишъл някъде далеч, далеч от мене. Бе ме оставил сама в щастието ми.
    Аз лежах — едно продължение на камъните в трепет, едно източване на тревите в чувство, едно проглеждане на сляпата пръст в съзнание. Аз бях мислещ корен, пулсиращ камък, осезаваща тревица. Такова върховно единение с елементите, с всемира познавах за пръв път. Проникнах в най-чистата радост, да си частица от вселената, тръпка от светлината, капка от красотата. Да не минеш като дисонанс през тоя обзет от светлинно вълнение свят.
    А Влад спеше и нищо не знаеше за моя връх. Аз дишах внимателно да не го разбудя. Рамото ми изтръпна от тежестта му, но аз не се помръдвах — да не размътя съня му. Дори пъпленето на мравки в това рамо ме изпълни с блаженство, защото правеше неговата близост осезаема.
    Лежах будна, приобщена към праизвора на всички неизвестности и тайни. Лятната планинска нощ ме люлееше в неуморната мрежа на своите насекоми. И тогава почувствах копнежа на женското време, което течеше през мене, съвсем отделно от неговото мъжко време, съвсем различно, непримиримо, самотно. От любовния трепет в мене искаше да се зароди ново преглеждане на камъка, ново осезание на тревите, ново осъзнаване на земята. Как бих могла да спра порива на материята да оживее чрез мене? Времето жадуваше да се продължи чрез мене, боеше се да не се скъса, гореше от болка да превърне мига във вечност. Някакво неродено, незагатнато още същество там от звездната студенина на пространствата пращаше своя светлинен вик до мене, нетърпеливо да види слънцето. Моето женско време носеше безсмъртие. А мъжкото време спеше сладко до мене, дишаше равномерно и нищо не чуваше. То се бе изчерпало в мига.
    Плачех без трепване на мускул. Зорницата, едра и бистра като моя сълза, се търкулна над билото. Утрото ми носеше раздяла. Не го исках. Заклинах го да не идва. А ми се стори, че настъпи по-рано от обикновено. Небето на изток доби цвят на млад люляк.
    Затворих очи, за да отдалеча съмването. На вътрешната страна на клепачите ми бе впечатан с огън неговият образ, разпокъсан, гледан от разстояние един дъх: ъгъл на гъста вежда, мургава скула, отрязък от ушна раковина, дъга на лакът, проблясък на зъби. Сякаш от взрив той бе разпилян на късове и всеки къс поотделно носеше по-силен заряд, за да предизвика нови взривове в мене. С тия деформирани откършлеци, увеличени до огромност от близостта, гледани в разни ракурси, той ми стана страшно мой, неотделим от мене, споен с мене. Носех го завинаги заключен в черната килия на клепачите си, в клетките на тялото си, във вълните на кръвта си и въпреки това неуловим, непроницаем, непостижим.

    Отворих очи. Той ме гледаше със светъл-светъл поглед. За пръв път се събуждах в две очи и познах, че това е единственият изгрев на човека. Утрото идеше от тях, пълно с неизвестност. Мъчех се да разгатна какво възнамеряват очите му. Очаквах, търсех да прочета в тях една-единствена дума. Но той някак ми се изплъзваше. Влад нищо не каза. Сърцето ми пропадна като камък в тая празнина.
    Аз го бях върнала в детството, бях направила съня му дълбок и невинен, той се бе събудил обновен, безгрижен, жаден за света. И аз го губех като дете, което сама съм създала в своето обятие, но вече не мога да задържа.
    Облякох се, преди да се е развиделило. Утринният резлив въздух ме отрезви като езерна вода. Светлата тъмнина на нощта бавно изтля. Връщах се в здрачевината на деня, в делника. С пръсти разресах косата си. Бе влажна от росата.
    — Какво сънува? — го попитах и сама се изненадах от промяната в гласа си.
    Но той не я чу, погълнат от неудобствата на утрото. Търкаше буза. Бе брадясала. Това не можех да понасям у другите мъже. На него не стоеше така противно. Той добиваше малко разбойническа физиономия, която сам усилваше с намръщените си сключени вежди. Искаше да изглежда пират. А очите му се присмиваха над самия него и бяха така несъвместимо сини с необръснатото лице.
    Денят се приближаваше с тревогата на измачканите ми дрехи, рошави коси, издайнически следи от целувки, тъмни кръгове под очите. Материалният свят се будеше, за да ме унижава. Облякох като вечен женски костюм необходимостта да съм бодра, весела и пъргава. Сложих си като вечен женски накит усмивката, макар че нещо ридаеше дълбоко в мене.
    Тръгнах си, преди да са станали другите. Вървях неловко с женска, още неусвоена походка. От ръкавите на клоните се сцеждаше роса. Той не ми каза нищо. Вървях с озъртащ се слух назад. Нищо не извика след мене. Слизах по крива пътечка и носех цялата планина на плещите си.
    Когато се качвах нагоре, към върха, бях момиче. Планината ме вдигаше на раменете си. Всичко наоколо бе загадка и обещание. Гледах нагоре… Всяко крило, разкроило небето, ме викаше надалеч към безкрая. Сега гледах надолу.
    Откривах буболечки, звуци, шифри от дири. Търсех в тях, търсех навред думата, която той не каза. Носех един свят, разбит от атомна експлозия на отломъци, от които трябваше да създам един нов, по-съвършен свят. Познах болката на всеки лист, опазил росата в крехка шепа. Почувствах храбростта на всяко цвете, защитило в чашка красотата от пек, вятър и мраз. В мене проникна кърмилната топлина, твърдостта и необятността на земята.
    Бях станала жена.
~*~
Никак не ме потресе новината, че нощната бригада на Горан въвежда скоростен метод и постига двойно по-висок процент. Учудих се по-скоро на своята неизненада. Работници от целия обект се струпаха да гледат чудото. Отидох среднощ и аз да видя моята идея, ограбена и осъществена от друг. Горан, победителят, се силеше да бъде естествен — при него това значеше наперен като петел.
    Низ от тежко валящи се железа. Пресекливи удари по стомана. Рошлю работи с настървеност, да не би да го обвинят, че пречи на изобретателя. Виждах собствените си безсънни нощи, чертежи, изчисления, но усъвършенствани, опростени и постигнати от друг. Какво оплячкосване на чужда идея, на готов замисъл! Труд кипеше, оголен от всяко многословие и жестове. Дичо удряше с чука като барабанчик. Попето засяваше нощта с искри от оксижена. Моят гняв бе почти ликуващ. Излязох права! Не искаха да ме слушат. Ето на! Бай Крум виждаше своето възпитателно дело, своето обновление в независимите дела на момчетата. Вместо да ги упрекне с „морето ви е до колене“, както винаги прави старостта, вместо да ги обвини в хлапашко рискуване, да ги заплаши и спре, едноокият тичаше да им помага. Вчерашни хлапаци го бяха надминали и всъщност отрекли, а той се гордееше с техния нов метод. Рошлю се провикна към мене:
    — Кръстихме го „Патент Райна“!
    Прободе ме като инжекция с тъпа игла. Една крива усмивка ми струваше неимоверно усилие. Бригадирът ме потупа утешително по рамото:
    — От утре и ние започваме!
    Учителят се учеше от своите ученици! Осветени от 1000-ватови електрически слънца, железните конструкции мятаха марсиански сенки и сечеха плещите на околните хребети. Как дребни изглеждахме ние пред построеното от нас. Не бе ли все едно кой е осъществил моето хрумване? Не бе ли все едно кой е учител, кой ученик, кой първооткривател? И все пак не можех да се примиря. Една радост, която ми принадлежеше, ми бе нагло отнета.
~*~
    Аз се задоволих с едно откритие: в гонитбата на времето само такъв млад, освободен колектив, съставен от равни, е способен да направи скока. Колкото и силна да бе бригадата начело с авторитетния, опитен, стар бригадир, все пак недоучилите младоци я изпревариха. При тях всичко кипеше. Докато под ръководството на бай Крум всичко бе установено, твърдо, непоклатимо, при тях всеки ден носеше някаква промяна. Те бяха равностойни един на друг, сваляха се и качваха на ръководното място, критикуваха се открито, взаимно се обновяваха и изтръгваха от застояване и затъване. Бяха станали излъчители на енергия за всички други колективи. Младостта, макар и неопитна, набираше по-голяма скорост в лудата гонитба с времето. Младежкият колектив се превърна в някакъв ускорител на времето.
~*~
 „Тоя човек ми е симпатичен“, си мислех, без да зная защо. И ми се стори, че не водя двойно счетоводство. На всички ни бе симпатичен. Груповото усещане почти не се отличаваше от индивидуалното. Каквото бе симпатично на мене, не можеше да не бъде симпатично и на останалите. Най-после нямаше раздвоение в мене, нямаше мъчително разкъсване. Почувствах, че наистина сме заедно.
    Заедно. Какво значи това? Времето течеше с еднаква скорост, с еднакъв импулс, с еднаква цел през всички нас. То пулсираше в нощната бригада с един ритъм като сърце. Всеки поотделно, съчетан с другите, стана по-силен, по-умен, по-весел, по-бърз. Заедно. Страхът изчезна, сякаш никога не бе съществувал. При все че на електрически лампи по-мъчно се върви по въздушни релси. Сенките се люлеят, ти сам си олюляваща се сянка. Тогава усетих: само заедно сме по-силни от страха. Само заедно можем да догоним времето, да го изпреварим. Всеки поотделно си има различна, своя скорост на времето, която все му се струва недостатъчна. Всеки е една отделна планета със свое време и с вечно, мъчително чувство на изоставане. Само заедно можем да слеем скоростите, да превъзмогнем чувството на изоставане и да постигнем общо време. Така всеки става жива капка от буйната, вечно млада река на времето. Само заедно сме човек. Взаимно се допълваме до човек. Заедно.
~*~
    Връщах се непрестанно в спомена да доизживея набързо миналите мигове на оная нощ, недоизреченото, недоусетеното. При всяко ново спомняне всичко преживявах по новому, различно. Какво е споменът? Мислено спорех с Влад. Вече нищо не можех да помисля без негова вътрешна намеса. Той ми се надсмиваше, че пилея времето си в спомени. Аз му възразявах, че само човек има способност да изживява спомена. Това връщане във времето със свежестта на сегашния миг! Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно — в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял празно. А човечеството дължи себе си на своите спомени.
~*~
    Една вечер видях Влад. Облегнат на стоманената колона, на която работех, той пушеше и гледаше нагоре към мене. Железен трепет прозвуча през мене по цялата колона. Хвърлих бърз поглед към него — един-единствен всепоглъщащ поглед, с който обхванах цялостно лицето му, стойката, фигурата — всичко онова, което носех разкъсано на части в спомена. Исках да отгатна какви следи съм оставила в него. Получих неизпитван досега шок. Зашеметяващ прилив и отлив на кръв. Едва опазих равновесие горе, макар и вързана с предпазния колан. Вместо своите следи в него открих неговите следи, впечатани дълбоко в мене. През дните, когато не бях го виждала и бях се задълбочавала в спомена, любовта ми независимо от мене бе расла и чак сега аз се сблъсквах със застрашителните й размери.
    Моят поглед му каза повече, отколкото бе възнамерявал. Извърнах глава и яростно се вглъбих в работа. Долових гласа му, обърнат към мене. Предположих в тоя глас непоносимата му иронична усмивка. Не разбрах нито дума. Рошлю предаде нагоре към мене:
    — Чертежите върни, че му трябват!
    Погледнах към мястото, където стоеше Влад. Оттам ме дебнеше неминуема опасност. При нощните прожекторни лампи лицето му изглеждаше призрачно. Или и той бе измъчен от безсъница? Погледът му бе непривично сериозен. Крещящ поглед, който ме проглуши с безмълвното: „Ела!“ Слязох послушна като хипнотизирана. Той тръгна след мене. Вървях с непозната, женска походка, която неговата прегръдка в оная нощ ми бе създала. Чувствах, че го владея с вървежа си, че го привързвам с верижка за себе си. Вървях все по-бързо, гонена от нетърпението зад мене. Наближихме нашата барака. Обърнах се към него със знак да ме почака:
    — Ей сега ще донеса чертежите! — и се затичах.
    Той ме настигна. Ръцете му сграбчиха тичането ми, спряха го като река и го обърнаха. Сега задъхано тичах в прегръдката му към него, към него. Целуваше ме по врата и лицето. Устните му изтриваха болката от предишните му целувки.
    Зададоха се стъпки. Те стъпиха тежко тъкмо върху устните ни, сгазиха целувките ни, минаха точно през гърдите ни и ни разделиха. Отдръпнахме се един от друг. Подметките, подковани с пирони, буквално премазваха ръцете ни, протегнати едни към други, вдълбаваха следи в кожата ни. Ехото от проклетите стъпки дълго ни раздалечаваше. Аз се опомних. Бях в работно време! Изскубнах се с все сила от него и от себе си. Тичах към монтажа, дърпана, омотана, стегната в шепота му:
    — Почакай!
    Рошлю ме посрещна с ревнив, небригадирски вик:
    — Много се забави! — жилото на погледа му ме прониза.
    Бях сигурна, че само няколко мига съм отсъствала. А заварих, че са извършили работа за час и повече. Нима толкова се бях забавила, без сама да усетя? Всички ме гледаха накриво. При конвейерен труд всяко празно работно място се превръща в пукнатина, в която хлътва и се спъва ускореното движение. Как бе възможно аз да изгубя представа за време? Сякаш слизах от междупланетна ракета на земята. Тук биха минали години, а аз дори не бих почувствала. Времето при любовта протича със скорост, близка до скоростта на светлината. Влюбен, ти излиташ от нормалната си орбита. Гориш, превърнат сам в светлина. И си оставаш глупав и млад, по-млад от всички земни жители. Летиш в безтегловност. През време на твоя междузвезден полет хората стъпват по земята, уреждат си живота, стават мъдри, стареят и затлъстяват. Когато се приземиш, ще се смаеш от промените наоколо. Ти си останал зелен и млад, а другите, узрели и натежали, ти се смеят. Мигът на любовта. Най-странното време. Само в любовните мигове тревогата се стопява. Тогава губиш всяко чувство на страх за времето, може би защото самата любов е източник на време. От любовния миг извира реката на времето. Оттам то черпи своето безсмъртие. Привличане на светове, любов, пето измерение.
    Аз съм жив, въплътен спомен за любовта на майка ми.
    Любовта е била моето създаване. Нека любовта бъде моят край!
~*~
    Едно откритие ме връхлетя. Сякаш не аз го открих, а то мене откри. Времето има два аспекта в мъжа и жената. В тия две същества протича различно време. Връзката между мъжа и жената поради това различие във вътрешното им време е трагична, почти абсурдна. Сигналите, които мъжът изпраща на жената, са обратни на тия, които жената възприема. „Ела!“ — вика той и това значи буквално „сега“, а аз разбирам „завинаги“. „Почакай!“ — шепне той и това значи буквално „за тоя миг“, а аз разбирам „за всички следващи мигове“. „Отивам си“ — казва погледът му и това значи „засега“, а аз изтръпвам от ужас да не би да е завинаги.
    Тая вечер се сблъсках с двата аспекта на времето в мъжа и в жената. Усетих, че ние двамата с него сме същества, в които протича различно, несъвместимо време. Той бе дошел внезапно. За мене това бе необяснимо. Той ме бе пожелал сега, в мига, за мига. А аз го бях очаквала и желала винаги, постоянно, завинаги. Причината, за да дойде той и да ме търси, бе различна от причината, за да отида аз при него. Той идеше, тласнат от мигновеното желание, а аз се втурнах насреща му, продължавайки постоянното си състояние.
    Той целуваше устните ми такива, каквито бяха в тоя миг, а аз отговарях на целувките му с продължителност във времето, готова да стигнем до края на живота си двама заедно. Той би се ужасил от устните, които целува, ако знаеше, че в тоя миг те събират в себе си и утрешните си очертания, и остаряването си, и последната си предсмъртна гънка. Той бе концентриран в настоящия миг, а аз чрез любовта се простирах напред във времето. Само такава целувка, която събужда в мене чувството на трайност, на вечност, може да ме задоволи. А той живее в мига и не познава женския страх от времето. Може би любовта ще го промени и тогава целувката му ще стане постоянна, ще се превърне в дълг, в победа над своята природа. Но аз няма да се променя. За мене трайността, постоянството е единствена възможност за усещане на любовта.
    И тъй в тебе, любов моя, измервам аз времето. То е трепетът в мене, очакването, дългите часове на липсата на любимия, копнежът за вечност на чувството. Времето е някакво траене, продължение. Но къде се намира това протяжение, не постигам, освен ако не е в трепета на моите фибри, когато съм обхваната от любов, когато чакам срещата и сама съм превърната в скокливи секунди. Любовта ме превръща в живо време.
    Когато слушам музика, най-остро чувствам как времето тече. А любовният трепет е една вътрешна мелодия, която ме кара да се вслушвам в протичането на времето в себе си.
    Тая вечер се опитах да приема двата изключващи се аспекта на времето в мъжа и в жената, да ги примиря, за да мога да живея. Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувстват времето в неговата мигновеност и продължителност.
    В тебе, любов моя, улавям неуловимото време!
~*~
    Аргир започна да разпитва какво е станало горе в негово отсъствие. Струваше му се кой знае какво е изпуснал, кой знае без него къде са отишли. Не можеше да повярва, че културният дом е вече изкаран до покрив. Разпитваше с най-големи подробности за свои познати и наред с тях за постройки, сякаш и те му бяха живи познайници. Искаше да провери дали сме чувствали липсата му. В гласа му продължаваше да звучи усещането на две цели ръце, жадни за работа.
    Потеглихме. Аз надолу. А Аргир с празния ръкав нагоре. Варелът още по-ожесточено задрънча, отмервайки усилващата се скорост. Той се превърна в звукомер на растящата суматоха в мене. Аз бях един празен ръкав, пъхнат зад варела като в джоб. Ненужен, опустял ръкав. Накъде отивах? Какво ме чакаше там? При майка си не можех да се върна. Нямах право да й се покажа с това объркано лице. Напразно съм я подхвърлила на двегодишно очакване. Напразно идването на раздавача като бавно махало е отмервало нейното мъченическо време. И нещо по-страшно: напразно съм й причинила оная усмивка на перона при раздялата ни. Тъкмо да заплаче, майка ми тогава с усилие превърна риданието си в усмивка. Не можех да я забравя. Тая усмивка съпътстваше всеки мой ден в планините, вливаше ми упоритост. Длъжна бях всичко да понеса, за да оправдая такава родилна усмивка. Но аз не намерих в себе си сила, равностойна на усмивката на майка ми на перона. Вече нямаше път за мене назад към къщи. А къде другаде? При нови хора? Отново да започвам всичко това? И да сторя същата грешка? Каква бе тя? И да стигна до ново бягство?
~*~
    Заобикалях един спомен. Но той непрестанно ми се изпречваше на пътя. Трябваше да мина през него, за да стигна донякъде.
    Бе ранна утрин. Видях Димана, тръгнала с всички към обектите. В тоя миг предусетих стипчивия вкус на целия ден. Нещо щеше непременно да се случи. Просто аз сама предизвиквах съдбата с това мое проклето предчувствие.
    Утренникът раздухваше тютюневата й коса като факла. Димана вървеше с открито лице към деня. Далеч от привички, удобства и собствена среда, тя вдишваше резливата свежест на доброволното самоотричане. С нея бяхме станали приятелки. Постепенно я опознах. Говорехме дълго, но повече ни свързваше премълчаното. Тя не бе осъзнала, че Влад й харесва. Струва ми се, и неговите очи още не бяха се отворили за нея. Само аз виждах ясно това, което бе неизбежно. Носех у себе си зародиша на предстоящата им среща като зрееща буря. Може би аз сама създадох и отгледах тоя опасен зародиш, сама го напоих с въображението си, сама с ревността си предизвиках развитието и избуяването му.
~*~
 Стоях на пътеката, разпъната между три противоположни трепета. Бях едновременно той, тя и аз. Изтръпвах като млад мъж от пронизната женственост на гласа й. В същото време бях обзета от нейния пръв порив на влюбване. И носех своята ревност като рана от изгаряне.
    — Няма да ви пусна да минете, докато не взема интервю! — Димана препречи пътеката с разтворени ръце.
    Това бе отворена прегръдка. Тройна тръпка мълнийно ме пресече от глава до пети и се сля със земното електричество. Влад отби поглед към пропастта:
    — Друго не ми остава, освен да скоча!
    — Бъдете малко по-отзивчив! — настоя тя.
    — Да се обзаведа с бюро пропуски? — попита той.
    Аз бях жив възел на три трепета: непознати мъжки усещания, кръстосани с нежните вибрации на другата, преплетени с моята ревност. Това трояко чувстване бе така силно, че вече не можех да различа страдание ли е или наслада. Усетих някакво разширяване, което заплашваше да стигне до необятност. Включвах в себе си съществото на любимия и на съперницата си. Бях едновременно мъж и друга жена, и самата себе си, и всички жени, и всички мъже заедно.
    — Какво да сторя с него? — обърна се Димана безпомощна към мене. Изведнъж ме видя. И разбра всичко. Лицето й се промени. Едва в тоя миг тя осъзна и собственото си влюбване чрез моята болка. Бе твърде късно да се върне назад към сънливото си безразличие. Днес тя бе неотвратимо ранобудна. Пътеката бе тясна за двете. Едната трябваше да отстъпи. Винаги отстъпва по-слабият. Внезапна сила нахлу в мене като второ дихание. Гласът ми учуди и самата мене:
    — Много просто! Привечер след работа ще го причакаш в квартирата му. Ето оная барака на отсрещния рид. Имаш цял ден на разположение да се запасиш с въпроси. Съквартирантът му инженер Лалю Наумов ще ти бъде в помощ. Вярвай повече на него, отколкото на архитекта — герой на новото време!
    Стана едно малко чудо. Влад изви лице към мене, без да успее да скрие израза му. Видях ревнива завист към добрия предан Лалю, така различен от него. Той, самонадеяният, бе обхванат от несигурност. Отбих изкусителната радиация на другата, скъсах примките на смеха й. Едно обикновено момиче има сила и самообладание да тласне такава опасна съперница право в квартирата му. Значи не държи на него. Или пък е толкова убедено в своята неотразима притегателност? Или вече е влюбено в приятеля му? Всичко това подейства на себелюбивия покорител на жените. Разбрах по най-прост признак: той изгуби способност да се шегува. По устните ми напираше безмълвен смях. Превърнах се в придошел ручей от закачливост и веселост, едвам се удържах в собствените си брегове. А другата стана сериозна. Смути я смелостта ми да я тласна сама към него. Изпита суеверен страх пред тайната на моето самочувствие. И цяла помръкна. Дори тютюневата й коса ми се стори, че угасна.
~*~
    … Добре че веднъж стана рано, за да усетиш сърцето си ранобудно. Впрочем не е ли късно за сърцето ти да се събужда? Ти си на 30 години. А още нямаш собствен живот. Ти си наблюдател в професията си. Стоиш крачка встрани от хората и ги гледаш как работят. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите движения и мислено да си го присвояваш. Понякога ненавиждаш своята работа, своите скръстени ръце, самата себе си. Другите край тебе се трудят и виждат резултата от своя труд. А ти си оставаш крачка встрани от тях. И личният ти живот е крачка встрани от живота. Увлекателно е да ловиш ритъма на чуждите сърца и да си го присвояваш. Но ти си наблюдател. Само наблюдател във всичко. Изглеждаш по-млада от годините си. Никой не ти дава повече от 23–24. Това е, защото времето протича вън от тебе, без да те докосне. Нямаш любов, нямаш дете, нямаш лична болка, които да правят всеки твой миг осезаем. Годините се броят по това, което човек им дава от себе си. А ти никому нищо не даваш. Ти си извън времето. Като камък край буйна река. Водата тече покрай тебе, шуми, клокочи, без да те досегне. Трябва да се разрази някаква буря, ураган, та реката да прехвърли своето корито и да те залее, да те разкърти, да те повлече надолу по годините.
~*~
    … Виж, детството на тоя ден никне с мака на слънцето. От тебе зависи да израсте и разцъфне един пълен ден, а не да остане пустоцвет. Да се потопиш в реката на времето. Ако ще да се удавиш, но да живееш, да тръпнеш! Да боли! Пътеките те водят, накъдето им скимне. Всеки човек си има своя. Коя е твоята пътека? Още я търсиш. Всички пътеки те викат, всички те мамят нанякъде, всички ти обещават нещо. Искаш алчно всички да бъдат твои. Но това е невъзможно. Всички — то значи нито една. Най-после трябва да рискуваш и да тръгнеш по една-единствена. Да я наречеш своя. И да я извървиш докрай.
~*~
    … Да направим един любовен баланс! Доста на брой са твоите истории. Имаш достатъчен опит, за да не страдащ от комплекс за малоценност. Но всичко досега бе само любовно разузнаване. Ни една истинска среща с любовта. Търсиш единствения мъж. И в това търсене попадаш на мнозина. Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна към мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота си. От скромна и стеснителна по природа ставаш своята противоположност.
~*~
    … Досегашните ти приятели те обичаха. Още не могат да те забравят. Ти имаш сила върху тях. Но те нямат сила върху тебе. Почти всички бяха от твоята среда. С култура, със стил на живот и с кариера. Някои дори с блестящо бъдеще. Но ни един с истински мъжки характер. Ти ги опозна в общата работа. Насаме с тебе биваха откровени, самостоятелни, смели, остроумни. Но навън си слагаха съвсем друго лице. Говореха тъкмо обратното на онова, което споделяха в интимните мигове с тебе. В най-добрите случаи мълчаха с наведени очи, не поемаха риск. Кариерата си постигаха с гъвкав гръбнак, а бляскавото бъдеще с всекидневни компромиси. Ти откри едно странно явление: мъжествеността става рядко качество. Почти е на изчезване. Как немъжествен изглежда един мъж с плахи, ситни стъпки пред шефа, с превит гръбначен стълб, с угодлива усмивка, с бързо съгласяващи се кимвания, с наведени очи пред лъжата. И ти съзна, че няма в кого да се влюбиш. Няма в кого да се влюбиш! Това е страшна присъда за времето или за тебе…
~*~
    … Не увъртай! Ти пое риска на далечните неуютни пътища, за да срещнеш истински мъж. Бъди наясно със себе си! Търсенето на съвременния герой, за да пишеш за него, е прикритие. Ти търсиш истински човек — разгърнат в пълен капацитет, смел, независим, за да се влюбиш в него. Търсиш силен характер, намерил простор за проява. На дали това десетилетие има климат, за да вирее такъв мъжествен характер? Дали не търсиш нещо, което днес няма и не може да има? Сред тия сурови планини ти си заобиколена с яки мускули, с упорити мишци, с изсечени от вятъра лица, издръжливи, жилави, готови ден и нощ да се борят с канари, бури и наводнения. Но има ли един безстрашен, разгърнат в пълна сила характер, който може да излезе открито срещу войнстващата глупост, срещу организираната бездарност? Такъв мъж би имал най-красивото мъжко лице, колкото и да е грозен.
~*~
    … Какво има в това лице, че те привлича с такъв магнит? Навярно е 25-годишен. Пет години по-млад от тебе. Само пет години, а е така различен. Сякаш цял век ви дели. Той е непознатото ново поколение. Иде от друг свят, с нова душевност, изненадваща, пълна с противоречия и загадки. Присмехът му е противоядие. Лицето му изразява непрестанна вътрешна борба с всякакъв сантиментализъм, с преклонение пред авторитети. Гласът му е иронична съпротива срещу големите кухи фрази. Това ново поколение иде с отвращение към фалшивия патос. То противопоставя на външната декларация своята находчивост, талант, умение, без да подготвя подвига си с гръмогласни обещания. Какъв незаплануван развой на младото поколение! То избягва рицарските пози, героичните жестове. Стъпва здраво на земята. Търси реално покритие на големите думи и ако не го намери, не вярва в думите. Иска всичко да провери, да пипне с пръсти, да огледа с очи от лице и опако, да се убеди. Може би като реакция на предидущото строго, аскетично, свръхсериозно поколение то довежда до крайност своята външна небрежност, присмехулство, показно нехайство, дързост да се забавлява. Но зад всичко това се крие недоволство от постигнатото, остро критично чувство, копнеж за нова нравственост без лицемерие и фалш…
    Професионална деформация при журналистката бе склонността да идеализира. А в любовта това е уязвимо място. По вестникарски навик тя вземаше собствените си желания за действителност. Влюбена, искаше да види в лицето на Влад герой на времето и поколението. Тя не можеше да се влюби в обикновен човек с недостатъци.
~*~
    Ревността е страх. Най-жалка разновидност на страха. Ние сигурно се раждаме вече заразени. Хиляди поколения преди нас са погълнали огромни дози от тоя атавистичен стронций. В кръвта си носим наследствената болест. Дори и без повод, симптомите на ревността възникват от само себе си. Борбата с ревността е отчаяно единоборство на сърцето със самото себе си.
~*~
 Младостта е най-голямата красота на света. Вечният магнит за любовта. Неопитността на младостта превръща любовта в преоткритие.
~*~

 Никой никому не може да предаде любовен опит. Той се заплаща с неизлечими рани, с риск, с горчиви унижения. Умението да обичаш — това не е ли най-силно средство за трайна привързаност? Опитът на жената навярно превръща любовта в музика.
~*~
Сама търсех тоя душевен сблъсък, защото тогава се получаваше електрически заряд в мене. Усещах, че ставам своята противоположност. А човек най-страстно се стреми да постигне своята противоположност. Дали любовта отмахваше вътрешните ми граници? Или вродената ми склонност да противореча ме променяше така? Не зная, но тоя неуловим млад човек ми съдействаше да уловя себе си. Не той ми харесваше, а аз сама се харесвах такава, каквато ставах в близостта с него. Чрез тая алхимия се постигаше най-хубавият ми образ. Може би истинският ми образ. Никога не съм била тъй единна и цялостна, както в миговете, когато бяхме двама с него. За нищо на света не исках да го изгубя, за да не изгубя себе си, тъкмо се бях намерила. Без него аз бях една неосъществена възможност. Само там, в неговия присмехулен поглед, аз виждах себе си, каквато исках да бъда. Как да обясня на Димана, че ми е нужен тоя поглед, за да намирам и устоявам себе си? Как да й открия, че без него се изгубвам в света — безлична и чужда?
~*~
...не резултатът радва човека, а усилието.
~*~
Най-безобидната насмешка таи зародиш на протест, на бунт.
~*~
...Погледнато повърхно, един нов проект е похвална проява. Но коренът е обезпокоителен. Самата идея да се противопостави на утвърдения отгоре план и да създаде един подчертано различен проект крие коварна умисъл. Утре това способно момче може да се опълчи срещу по-важни решения. И парторгът със своя наивен бригадирски възторг, и инженер Горов със своя дребнобуржоазен либерализъм, и инженер Наумов със своята доверчивост са се поддали.
    Портретът от младостта му: — Ако аз бях там, щях да застана на страната на моя връстник — архитекта!
    Бдецът: — Ти ще ме закопаеш! Все ме теглиш към грешки! Трябва да се даде веднъж завинаги решителен отпор на такива! Да не свикват със своеволия. Дисциплината е по-важна от всичко. Как ще строим, ако започнем да фантазираме върху всеки проект? Утре ще се заразят и други. Замахът на творческата фантазия е прилепчив. Ще избухне епидемия за самоинициатива, новаторство, изменения, отхвърляне на одобрените планове. Докъде ще стигнем?
    Портретът от младостта му: — Искаш да пресъхне всяко творчество?
    Бдецът: — Не ми бъркай главата! На твоите години морето е до колене! Дали няма по-дълбоко коренче дързостта на архитекта? Ние строим на два разкрача от границата. Такава самоволна намеса в цялостно замислените ансамбли на новите селища може да се превърне в канал за саботаж, за забавяне и объркване на строителството. Може да създаде индивидуалистични настроения. С каква къртовска организационна работа се споява единомислието на колектива! С каква денонощна бдителност се изгражда дисциплината! Стъкленият проект на архитект Влад Радев може да остъкли цялата моя крепост, зазидана с толкова усилия…
    Портретът от младостта му: — Крепост със зазидани прозорци!
    Бдецът: — Не ме раздвоявай! Ти на младини бе ветрогонец. Допусна много грешки! Ако бе по-умен, нямаше сега да бъдеш в тоя Диарбекир! Ония, които бяха по-назад от тебе, отидоха далеч напред! Но вече няма да ти позволя да ме подхлъзнеш с твоята романтика! Никакви фантазии, строга принципност! Ще те хвърля в огъня, ако продължаваш да ми пречиш!
    Той преследваше портрета от младините си, подозираше го, заканваше му се като на опасен смутител. Докато спореше така със самия себе си, шефът се бавеше да действа.
    А строителите избързаха.
~*~
    Само шефът бе застанал отстрана и зъзнеше. Пристигна с джипка, морав от студ. Смехът на строителите издалеч го прониза с нажежени иглици по-остро от снеговея. Смях! Защо се смеят? Смехът подрива всичко официално. Но как да излезе срещу смеха, без сам да стане смешен? Стоеше сериозен, неподвижен отстрани и бдеше. Би трябвало да бъде доволен от такива свръхускорени темпове в такова време. Но само той не се радваше.
~*~
    Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Ти издалеч го наблюдаваш с почуда: ти ли си това? И продължаваш да вирееш на единственото свое място в света, макар каменисто и пустинно. Гледаш крайпътните дървета с разбиране. И ти си едно от тях. Пътят минава край тебе. А ти стоиш на старото си място и само от корена на сърцето си можеш да пиеш сокове, за да се разлистваш, да протягаш клони към слънцето и да даваш плод.
    Откривах своето родство с дърветата.
~*~
 Женското ласкателство може да изтрие спомена за друга жена.
~*~
 Няма наследственост. Всичко зависи от въздействието на околната среда. Щом е така, и аз нямам нищо общо с баща си. Защо тогава тежи името му върху мене? Защо аз трябва да плащам греховете му? Понякога между теорията и практиката има противоречия.
~*~
    Всяка жена чувства нужда от наркозата на доверяването. Въпреки многовековния горчив опит няма жена, която би устояла срещу риска да се изповядва пред приятелка. Аз си имам своя теория за обяснение на тая необяснима женска страст. Теория за тиранията на вещите. Всяко любовно преживяване е затлачено от грубия материален свят, с който жената трябва да се пребори на смърт и на живот, за да защити чувството от външни дразнители. Дрехи, лошо време, кал, неудобни квартири, прически, обувки, непредвидени пречки — всичко това тежи на гърба на жената, тя е домакиня в любовта, трябва да разчиства простора и да създава настроение. Мъжът е гост. Затова в миговете на близост вниманието на жената е така погълнато от борбата с всемогъщите дреболии, че почти не й остава време да се наслади на самото преживяване. Едва след като остане сама, влюбената жена се потапя в радостта на отминалата среща. Едва тогава изживява тя кулминацията на нежността си. Но любовното чувство жадува да бъде споделено. Една възможност за споделено изживяване на любовта на жената, това е конспиративното доверяване на приятелка. Много по-остро изпитваш любовната среща, споделена шепнешком с друга жена. Чувството се очиства от външни смущения, които му пречат, от дреболии, които го разсейват. Обувките не те заплашват с изкъртен или изкривен ток при разходката в гората. Вятърът не разбърква прическата ти. Дъждът не разваля костюма ти. Калта не хвърля пръски по чорапите ти. Неловкост и смущение от думите не те сковават. Без да съзнаваш, ти предаваш на жадната си слушателка не истинската случка, а възможностите, заключени в нея. В мига на преживяването, разсеяна от досадните дреболии, не си могла да подхванеш, да развиеш и отгледаш плодотворните зърна в срещата. Но когато споделяш с приятелка, умело издебваш и не пропущаш ни една от представените възможности. И без сама да предполагаш, рисуваш преживяното в по-съвършен вид. Диалогът между двамата влюбени излиза по-сполучлив в твоя разказ, насища се с подтекст. Думите не им избягват. Как находчиво съумяваш да отговориш на любимия, когато си пред приятелката си. Как всепогълнат от тебе е той, когато го описваш на нея. Точни и многозначителни стават погледи, движения, намеци, когато разказваш за тях, а не когато цяла си заплетена в тях. Ти споделяш не истинското си преживяване, а мечтата си за него. Да имаш такава приятелка в такъв момент е съществена съставка на любовта ти.
    Но така взривно е твоето вълнение за приятелката, че тя чувства също нужда да го сподели с друга. Инак то ще я задави. При това, когато тя разказва на друга, влага още нещо от себе си, насища любовта ти с нови нюанси. И твоята любов не е вече твоя. Ако аз бях поверила тайната си на Лина дори под клетва за гробно мълчание, тя още на другия ден би я поверила на Дора под клетва за гробно мълчание. Дора — на Фането. Така закълнати, всички момичета биха преживели любовта ми. Биха знаели повече от онова, което може да се види и чуе, ако биха ме проследили ден и нощ по петите. Биха изпитали историята на самото ми чувство, а тя винаги е по-богата и сложна от външната историйка на отношенията между двамата.
    Момичетата си размениха поглед в смаяна тишина. Ако бях споделила поне с една от тях, нямаше да бъдат толкова поразени. Но сега бяха изправени пред една загадка. Любопитството им се разпали застрашително. Нищо не бях спечелила с мълчанието си. Те по-бързо от мене съзнаваха цялата необятност на радостта ми, допълняха я с развихрено въображение. Гледаха ме с уголемени очи на удивление и женска завист. Заради мене тоя снежен рицар бе преминал дълъг път и опасности. Влад веднага предугади всичко — моята конспиративност, изненадата и завистта на другарките ми. По бузите ми изби румена възбуда. В един миг открих грешката си. Аз трябваше да си мина по реда през риска на женската откровеност, за да ги превърна в помагачки и съчувственички. А така бях ги оставила свободни от приятелски задължения. Те не можеха да понесат, че живея с тях в една стая, а имам тайни от тях. Още повече че те всичко споделяха с мене и за всичко ми искаха съвет. А аз скрито от тях се бях наслаждавала на едно чувство. Жените никога не прощават такъв егоизъм.
~*~
    Но професионалният недъг на журналистката да идеализира е неизлечим. Гордост изпълва погледа й. Гордост за мъжа срещу нея. Какво благородство — да признае силата на друг! Да не си присвои никаква заслуга! Но тя не знае, не може да предполага, че тъкмо с тоя си горд за него поглед го отпраща отново към мене:
    … Жените си приличат още в нещо — констатира Влад — в жаждата си да се гордеят с мъжа, когото харесват. В оная зимна вечер той долови, че аз познах гордостта от любимия. Това светло пиянство — да ме видят с него, смелия снежен рицар, да ми завидят. Заставаш до високото любимо рамо в някаква парлива мрежа от чужди погледи и помисли. От тяхната завист се разпалва още повече твоята радост. От техните преувеличени догадки се увеличава твоят унес. Да изпиташ гордост от любовта си, това е най-високият женски полет. Влад много добре познаваше това от мене.
~*~
    … Приятелката и любимият. Тя така се вживява в твоето чувство, така се вълнува заедно с тебе, така нетърпеливо тръпне, когато ти бързаш за среща, така е изобретателна при твоята шивачка, така гъвко фантазията й се облича в новата ти рокля, така те очаква да се върнеш и да разкажеш с думи, с кожа, с прическа, с дъх какво се е случило, така се въплътява в тебе, така я обжегват твоите рани, че накрая забравя, че това чувство е все пак твое, а не нейно. То й принадлежи. Тя живее с него. То е в нейните сънища, в нейните утринни пробуждания, в нейното огледало. Запалена по индукция, в нея лумва страст и може да вземе неподозирани размери. Тя се влюбва в твоя любим с твоето чувство в най-чистия му вид, в най-високото му напрежение — такова, каквото е възможно само в задъханите изповеди, далече от смущенията на материалния свят. Ако пък не споделяш с нея, тя може да се влюби в образа, който въображението й ще раздуха. Приятелката ти започва да се стреми към твоя любим и с още едно чувство, което е по-силно от твоето: с чувството на липсата. Всичко онова, което тя не е имала, не е достигнала, не е докоснала — открива в твоята любов. Дори може да узрее времето, когато най-близката ти приятелка обиква любимия ти по-дълбоко от тебе. Това я спасява от угризения. Ти не си така жертвоготовна за него като нея. Ти го измъчваш. Ти не го цениш достатъчно. Ти не му даваш онова, което тя ще му даде. Ти не го заслужаваш. Тогава в тебе се влива второто дихание. Тъкмо си била запъхтяна, изнурена от гонитба на изплъзващото се щастие. Тъкмо си била пред апатия и отстъпване. Изведнъж се изправяш с ново, учудващо самата тебе упорство. Да имаш такава приятелка в такъв момент е голяма сила.
    Аз за пръв път усетих тая сила в себе си тогава в снежната вечер. Блесналите черни очи на Лина крещяха: „Ти не го заслужаваш! Дошел е през сняг, вятър и вълци при тебе, а ти как го посрещна? Дори не намери една усмивка за добре дошел! Не ти, аз ще го стопля с гъстите си антрацитни коси!“ Мълчанието на другите момичета ме проглушаваше: „Ние сме по-нежни от тебе, ние сме по-хубави от тебе, ние сме по-дръзки от тебе, ние сме по-весели от тебе, ние сме по-готови от тебе на всичко, на всичко!“ Струваше ми се, че и той чува техния предизвикателен вик и е готов да им се откликне, макар и на шега. Тогава аз направих нещо, което и до днес не мога да си обясня. Сякаш бях някаква друга, която се бе вселила в мене и действаше съвсем независимо от мене.
~*~
    … Двама седяхме край печката с гръб към момичетата. Не го гледах. Не му говорех. Но всичко в мене го викаше, влечеше с все сила. Той се подчини на тоя безгласен вик. Неусетно всички предизвикателни хитрувания, смехове и привличания на седемте момичета се събраха в един фокус. Просто аз ограбих флуидите на другите и ги кондензирах в себе си. Не само от ония седемте, но и от утрешните непознати жени, които ще се изпречат на пътя му. Имаше в стаята, имаше в света само едно момиче с удесеторена притегателност. Той съвсем забрави за другите. Само едно помнеше, само едно го дразнеше непоносимо: че те не се махат, че са тук, че му пречат. Проклинаше строителите и себе си, че са създали общежитие — най-жестокото изобретение на века. Устните му искаха да ме целуват, а сякаш бяха в меча халка. Ръцете му бяха в белезници, целият бе в усмирителна ризница. Само очите му бяха на свобода. Започна да ме овладява с поглед. Аз бях податлива, за да не го оставя на другите. Сама се предоставях. Първо косите. Той зарови луди очи в тях, разбърка ги до корените. Смутена, отмахнах падналия кичур от челото си, открих ухото. Погледът му се плъзна по кожата на слепоочието! Усетих как запулсира една синя венозна нишка. Все по-жаден, се впи в раковината на ухото. Шумът на океана ме проглуши. Погледът му мина бавно по дъгата на веждите ми, бавно се върна по тях и се гмурна в очите ми. Насладата бе непоносима като болка. В очите ми засвяткаха ускорените удари на сърцето ми и той ги видя ясно, както аз видях в неговите очи — отблясъците на ускореното му дишане. Моят поглед се отбраняваше от неговия, сърдеше се, викаше и побягваше далеч. Тогава ненаситните му очи зацелуваха бузите ми. Цялото ми лице пламна. Погледът му скочи върху устните. Дълга целувка спря дишането ми. Как да откъсна устни от тия стръвни очи? Тогава рамото ми трепна инстинктивно и привлече погледа му. Той бавно се плъзна по шията ми. През където минеше, кожата ми бавно пламваше. Рамото ми под погледа му се събуди, усети своята закръгленост, напои се с гореща, млада кръв. А очите му със заобиколно плъзване започнаха да галят, едва-едва докосвайки гърдите. Плетената блуза ми стана тясна. Усетих как малките ми гърди болят, разпукват се, растат като напъпили чувствителни цветя…
    В общежитието на газениче в присъствието на седем любопитни девойки един млад мъж овладя момичето си с поглед.
    Другата все по-ясно долавя парадоксалното положение, че нейното присъствие го отбива към съперницата й. А Влад дори не се замисля защо ли притегателната сила на тая, която е близко до него, става нов тласък към момичето, което е далеч?
~*~
Никой мъж не може да понесе тежестта и задълженията на женско обожаване. Той се бои, че всеки миг може да се сгромоляса от високия пиедестал, на който е тронясан против волята си.
~*~
    Ако жената изживява най-силно любовта в споделянето с приятелка, то мъжът я изживява най-дълбоко в мълчанието. Каква тайна, гъста наслада се крие в това безмълвие, всеки мъж сам си знае. Може би това е ревнивото чувство на собственик, който не допуща да сподели любимата си с друг? Може би това е израз на закрила и нежност към жената? Може би това е стеснението, което в любовния миг е било изтласкано от страстта, за да нахлуе след това в по-голяма сила? А може би това е мъжкият инстинкт да спечели жената завинаги: защото само мълчаливият, дискретен мъж е истински мъж в очите на една жена.
~*~
    Каквото ще да става сега между двамата! Той ми принадлежи. Никой никому нищо не може да отнеме. Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му. Влад бе проникнал в мене, в характера ми, бе споен в клетките ми. Затова никой не можеше да ме раздели от него. И аз бях пропита в самата тъкан на най-трудните му дни. Съставна част от мислите му. Едно противоречие на мислите му. Всяка нова жена ще го отпраща отново към мене. Човек е цялостен. Не може да се изтръгне от него онова, което му е станало същност. Никоя, и най-красивата съперница не е в състояние да ми го отнеме. Ако аз съм успяла да стана негово минало, настояще и бъдеще, той е мой. И все пак, ако някоя жена успее да го откъсне от мене, то не тя ще ми го отнеме, а аз сама ще го отнема от себе си, защото не ще му бъда достатъчно нужна. Значи не съм била достатъчно крепко вплетена в корените на мислите му, на съдбата му, на дните му. Би трябвало най-сетне да стигна до тая проста истина. За да се успокоя. И да събера сили, за да проникна още по-дълбоко, неизкоренимо в живота му. Всяка нова жена е опасна дотолкова, доколкото аз съм слаба и изплашена. Всъщност тя би трябвало да се бои от мене, а не аз от нея. Нейните думи, нейните въпроси, нейните ласки, самата нейна любов ще го тласкат към спомена за мене. Ще извикват в кръвта му моето неугасимо присъствие. Само да имах вяра в себе си! Да можех да постигна пълна кондензираност на силите си. Да откривах в себе си като в артезиански кладенец още, още неизчерпни запаси от възможности. Да имах винаги нещо насъщно да му дам. Никой никому нищо не може да отнеме! Всеки сам себе си ограбва.
~*~
    Стори ми се, че изведнъж улових изплъзващия му се образ. Ето го какъв бил той! За него не съществува вчерашният ден, нито утрешният. Той бе човек на мига. Само мигът имаше власт върху него. Ето загадката. Никога изживяното не му стига, не го поглъща всецяло. Защото от неговите мигове отсъства миналото и бъдещето. Влад живее ден за ден, миг за миг. В неговите преживелици мигът е сам за себе си, едноизмерен. Без връзка и без продължение. Четвъртото измерение за него е недостъпно. Всяка случайност може да го отвее от мене. Аз не съществувам за него освен наравно с всичко друго в плоския, едноизмерен, преходен, откъснат, увиснал вън от времето миг. Може би аз си бях нарисувала сцената между двамата според собствената си мярка. Но истината сигур е съвсем друга. Представата, че Влад ще заспи върху голото лунно рамо на Димана, както неотдавна върху моето, ме доведе до колапс.
    Аз не съм познавала своето дъно и своя връх. Едва сега надникнах с уплах в черната бездна на болката и отчаянието. Какви бесове криел моят характер там, на дъното, аз не съм знаела. Настръхнах от себе си. Аз съм се познавала само в средния регистър. Но в двата полюса представа съм нямала каква съм, каква жега и какъв лед нося скрити там, какво боботи, ври, гъмжи в мене и какъв вулкан може внезапно да изригне и да засипе, да разруши всичко. Бях на ръба на отчаянието.
    Вече мислех и постъпвах само с противоречия.
    Тогава направих първата грешка. Протегнах ръка за помощ към добрата ръка на Лалю. Той бе така доверчив, да поеме ръката ми с цялото си сърце. В следния миг се освестих, но бе късно да я издърпам. Лалю бе навел глава и неистово целуваше моите загрубели, изпръхнали пръсти с ниски, очукани, железноморави нокти. За него това означаваше, че съм му подала ръка завинаги…
~*~
 В жените сетивото за време е по-остро развито. Самата женска природа е един точен лунен часовник. Жената носи времето в своята физика и то с болка протича през нея. Пред близката загуба на любовта си аз открих безплодността на изтеклото през мене време и ужасена се вслушах в тревожния му вик. Една изгубена любов за всяка девойка значи изгубени деца, преди още да са били повикани, завинаги отнета красота, преди още да е била загатната, опустошени утрешни дни, задушени песни, пресушени открития. Тая загуба прониква напред в дълбочините на бъдещето и на поколенията и там убива още невъзникналия живот. Момичето чувства отговорност за него в безсънната нощ, когато плаче над изгубената си любов. Просто физически почувствах как времето се гърчи от болка в мене. Боли го, че е пропиляно в една безплодна любов. Моята обич бе застрашена от друга, силна жена. А отнета любов значи ограбен бъдещ живот, обрано време.
~*~
    И най-крехката девойка може да стане тигрица от тая болка. Тя е длъжна с нокти и зъби да брани времето, което носи в зародиш в себе си. Смъртно ще страда, ако го изниже през пръстите си, ако не го спаси. В нея се надига времето, което иска да се осъществи. Борейки се отчаяно да си върне любовта, момичето е готово на всичко: на унижения и обиди, на прошка и дълго търпение, на саможертва. Жената брани нероденото още време, което носи в себе си. Това време крещи в нея, ридае, че е задушено, че е убито, че е живо зазидано в тялото й, ако тя не влее в него своята кръв. Мъжът може да живее само с мига. Но момичето узрява рано за истината, че животът не е в преходните мигове, а в трайните последици. Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.
    До заранта с мене плака времето. Хапех възглавницата и ридаех безгласно. Почувствах се жена, която носи отговорност за времето. Трябваше да простя непростимото, да се боря на живот и смърт за любовта си не заради самата любов, не заради себе си, не заради някакъв проклет мъж, а за да спася застрашеното в мене време.
~*~
Изстисквах по две-три думи от устните си, като лепило от пресъхнала туба.
~*~
    Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш за някъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли. Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име. Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя да се задам, не броеше минутите. Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър. Скорост, скорост към нищото, опустошителна като суховей. Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти. Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта. Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.
~*~
    Ако надникнеш в мене, ще видиш майка ми и нейната майка, и още безброй наслоени образи. Бездънен кладенец е един малък човешки свят. Да понесеш не само собствения си живот с непоносимите вълнения и болки, но да изживееш и чужди изживявания, да включиш в себе си и много чужди образи, противоречиви, несъвместими. Да минеш не само през чуждите патила и случки, но и най-тънките нюанси на чуждите емоции да минат през тебе — да ги изживееш така, както другият ги е изживял, и в същото време така, както ти самият по своему, съвсем различно ги усещаш. Дори често чуждият живот става по` твой, по-силно те вълнува, намираш в него повече осъществен себе си, отколкото в собствения си живот. Така няма сиво съществование. Колкото и бедна външно да е една човешка съдба, тя обгръща безброй други съдби. В единицата се съдържа множествеността. Дори колкото по-безцветен е твоят живот, толкова по-интензивно поглъщаш чуждите непостижимо интересни съдби, обогатяваш ги със своята жажда и ги правиш кръвно свои. Прикованият към легло болен тръпне с деня на своите близки, които са по-равнодушни и обръгнали на собствените си пъстри преживелици. А той не спи нощем, попива в себе си техните тревоги и радости. Истинският човешки живот е съставен от много чужди, от всички чужди съдби, които са се кръстосали с неговата. Гаснещият старец, който прехвърля като бобени зърна ден по ден спомените си, преживява не само своя живот, но и живота на близки и далечни. Каква необятност в един малък човек! Той се разклонява и става многочислено същество. Понякога частта е по-голяма от цялото. Един дребен, невзрачен човечец може да включи в себе си цяла върволица хора и цяло поколение, и цяло общество. Това е единствен начин да се осъществиш, в пълен капацитет. Каква е тая сложна, свръхфина биологична апаратура? Дали някога ще ми дадат възможност да направя своето откритие?
~*~
А нашата връзка с Влад бе случайна. Той бе създал ултрамодерни отношения помежду ни. Никога не назначаваше ден, час и място, за да се видим. Всяка наша среща бе като първа и последна. Висях във въздуха дори когато ме държеше в прегръдките си. Пред мене зееше утрешният ден като бездна — без сигурност, без очакване, без радост. Може би той не искаше да се уплита в обещания и задължения. Желанието му да ме види ме настигаше като внезапен вятър, отнасяше ме отвъд облаците и ме оставяше неопомнена. Дали той смяташе, че такъв вид неопределеност изостря и разпалва чувството? Ако вярваше в това, жестоко се лъжеше. Половинчатост — окаяно състояние. Такава любов на ненадейни залпове ме угнетяваше. Без вътрешна подготовка, без тръпно очакване без цялостна предварителна нагласа — аз не можех да се вглъбя в щастието, не можех да го усетя. Завърташе ме като връхлетяла изневиделица вихрушка и докато се осъзная, пак бях сама. А може би той искаше да ме изпита? Едвам издържах тая война на нерви. Досега не бях се издала. Ни веднъж не го запитах какво чувства към мене, какво мисли. Все едно че никак не държах на това. Всяка наша близост носеше тръпчивия вкус на прощална. Целувките ни бяха като на перон. Затова думите добиваха страшна подводна сила. Всяка негова случайно изтървана шега или премълчаване ми звучаха като присъда. Оставах изтерзана от догадки, унизена, несигурна. Заричах се никога вече да не се поддам на случайните му ласки. Но пред него отново се превръщах в една усмивка. После прехвърлях като броеница нехайно изтърваните му думи, жестове, погледи, зърно по зърно. И най-малкия намек, и най-неуловимия нюанс пазех като последен, натежал от сбогуване.
~*~
    Откраднати мигове. За да обикаля панаира в работен ден, шофьорът си бе откупил времето от младостта със свръхнормен труд, от съня — с пътуване нощем, от здравето — с нередовно хранене и прекалено пушене, от живота — с каране по опасни пътища с непозволена скорост. Всеки свободен миг е скъпо и прескъпо платен, а се прахосва така евтино! Заплесне се по някоя дреболия, забрави за какво е тръгнал. Мине някоя шарена пола и го отнесе като вятър от пътя му. Засвири някакъв блудкав шлагер и го помами в ресторантче-градина с олюляващи се столчета с боядисани пръчки. Мине край някоя лавка и се нареди на безкрайна опашка за сладникава лимонада, след която ще му залепнат устните от жажда. За това ли се е блъскал да работи толкова? За това ли се е скарал с шефа, че не го пуща? Зяпа на всички страни! Прахосник на мигове! А после ще навакса времето от младостта, от съня, от здравето, от живота си.
~*~
Предстоеше ми подмолна борба с терора на вещите, със суетата, която събуждаха в мене, борба със самата себе си. Аз бях живяла така независима от тях, докато не ги познавах. Но веднъж прогледнала какво има по света, аз се усетих пленница въпреки волята си. Бях склонна да обожавам и гоня красиви неща. Отвред лъхаше заплаха. Сякаш ми надяваха вериги и ме отвеждаха в робство на вещите.
    Там, на безгрижния световен панаир, в мене се надигна с нова сила тревогата. Бях жена. Бях податлива на изкусителните фини дреболии. А те ме отвличаха към друг, не мой живот. Можех ли аз с моите жадни 20 години да издържа напора на красивите вещи? Те ме заробваха най-силно с това, че ми липсваха. Тиранията на непритежаваните, отказани вещи е по-страшна от всичко друго. Ако съм ги имала и самоволно съм се отрекла от тях, тогава аз съм ги победила. Ако съм могла да се сдобия с такива дреболии, аз бих им се наситила, бих открила недостатъците им, бих ги надрасла. Но за мене те бяха недостъпна примамка. Дори погледът, с който ги поглъщах през стъклените витрини, ме унижаваше и ме поставяше в подчиненост към тях, недокоснати и непостижими. Сега трябваше да водя борба на още един фронт: срещу онова, което нямах и което не бих могла да имам.
    Светът стана още по-мъчен за обитаване и по-интересен.
~*~
    Да минеш по улиците на непознат град редом до любимо рамо! Вървиш като замаян и сляп, а виждаш неща, които никога не би открил, ако бъдеш сам. Двама потъват незабележими, разтварят се в бързея на човешката река, сливат се с нейните неритмични вълни. И в същото време двамата са напълно изолирани, свободни, неуязвими от чужди погледи и помисли, самопогълнати, рамо до рамо. Съвсем сами — сред безброя. Хвърлят разсеяни и къси погледи наоколо, загледани навътре в радостта си, съсредоточени изцяло в самите тях. Така през себе си виждат истинската усмивка на света, улавят живеца му в собствените си затуптели сърца, откриват в любимия поглед пълната красота на живота.
    Никой не може да ме разубеди, че не сме вървели наистина с него рамо до рамо по улиците на непознатия панаирджийски град. Имам незаличими спомени от нещо, което не е станало.
~*~
    Вдигнах към него лице, от което бях изтрила всякаква сянка на укор и съмнение. Трябваше да бъда достойна за изобретателя случай, да не похабя това чудо на нашата среща сред стохилядната тълпа, да бъда благодарна. Вече знаех, че само оня заслужава щастие, който умее да уважава находчивостта и таланта на случая, да му помага и да не го пропуща бездарно.
~*~   
    Случаят е най-големият поет и шегобиец на света. Никога не се повтаря, не се изхабява. Въображението му е свежо и неизчерпаемо. Цял живот да се мъчиш да измисляш комбинации, пак не би могъл да достигнеш неподражаемите съвпадения на случая. Драматурзите и романистите се боят от случайността като от Гърмяща змия, за да не бъдат обвинени в неправдоподобност. А животът съвсем не се бои от струпване на най-невероятни случайности и никой никога не го обвинява в неправдоподобност.
    Но ние, хората, не сме дорасли да оценим гения на случая. Неговите бляскави изненади ни заварват неподготвени, неподатливи, консервативни. Ние сме си предначертали една елементарна линия на развой на събитията. И всяко нарушение на собствения ни шаблон ни дразни, обърква и плаши. Дори ние със своята ограниченост се мъчим да редактираме случая, да го направим клише! Изпущаме непредвидени срещи заради някое скучно, предварително назначено събрание. Отстраняваме от пътя си ненадейни запознанства, незапланувани радости, необмислени разговори, несравними преживявания заради точното разписание на сивия си ден. Колко пъти на едно закъснение или на едно забравяне дължим щастието си. Фантастът случай винаги е готов да обогати живота ни с някоя нова багра. Талантът да живееш е в умението да се радваш на случая и да му сътрудничиш. Поне да не му пречиш. Поне да съумееш да го приемеш с отворено лице, а не да се дръпваш от него намръщен и уплашен. Случаят, поетът на живота, ще те възнагради щедро за твоята отзивчивост към неговите находки и импровизации.
    А аз със своята тъпа бездарност отритнах най-красивия подарък на тоя поет! Не отидох на панаира от страх да не направя грешка! Заслужавам най-страшно наказание. Впрочем какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?
~*~
    Прагът на къщата, в която искаш да влезеш като снаха. Той е по-висок и непристъпен от най-стръмната планина. Ще успееш ли да го прекрачиш? Там, зад тоя праг, сред стените на дома, е съвсем друг свят, с други бои. Вътре властват съвсем други закономерности. И ти вътре ще бъдеш съвсем друга, може би истинската, единствената, каквато трябва да бъдеш. Там е приютено твоето време, твоята кратка вечност. Отвъд тоя праг е хаосът на безсмисленото време, студ, сиви бои, неуютни пътища, скитнически вятър, безсъние, въпроси без отговор. Малък праг дели живота ти на пустиня и любов. Ще съумееш ли да прекрачиш прага, или ще останеш в пустинята?
~*~
 Само редом с любим човек можеш да се сдобриш с най-лошия терен. Да се привържеш към най-сив и суров пейзаж, да минеш през кал и пепел с усмивка. Само редом с любим човек можеш да понесеш най-пустинния път и колкото безкраен да е той, да ти се стори кратък. И да не искаш никога да свърши тоя тежък път. По-добре най-лош и мъчителен път с любов, отколкото най-хубав път без любов. Впрочем има ли хубав път без любов? Благославях всички кривулици на моя досегашен път, всички мои лутаници и грешки, всички нелепости и глупости, дори проклетото ми име, дори обърканата ми съдба — всичко, което ме е довело до това изрътено планинско шосе, по което се носех редом с Влад, а пред мене се отваряше безкраят и поглъщаше всички пътища, всички скорости.
    Никой не може да ми отнеме тоя път. Аз наистина съм минала през него, щом си го спомням така осезаемо. Каква е разликата между истински преживяното и въображаемото? Нали интензитетът на спомена е мерилото за отживелицата? Споменът ми за това неосъществено пътуване е така остър, трапчив, както за малко истински изживени случки. Е, тогава?
~*~
 Така малко е нужно, за да се прогони сънят. Една тревога отвън. Но отвътре всички твои свръхусилия да останеш буден са напразни. Самото напрежение да внимаваш да не заспиш те приспива. Външният свят има по-силна командна власт върху нас, отколкото ние самите върху себе си. Защо? Би трябвало да бъде обратното. Къде сме изгубили ключа към себе си? Или още не сме го намерили? Исках да уча биология, за да направя моето откритие. Носех го в себе си като зародиш, който ме боли, измъчва, напира да покълне, не може повече да се търпи сляп и глух, има право на живот, без да е добил още определен вид и форма. В присъствието на Влад, във възможността на докосването ни всичко ставаше достижимо.
~*~
~*~
    Нима това бе същият път, по който сега бягах?
    Едва ли могат се намери две по-различни неща в света от тоя един и същ път през тия две мои преминавания по него. Завоите и кривулиците тогава ме отвеждаха право, по-категорично от права линия, към самата същност и сърцевина на живота. А сега, безсмислено залутани, лъкатушеха и ме отдалечаваха от някакъв мой извор. Тогава носех осезаема светлина в себе си. А сега наслояващите се все по-гъсти облаци бяха едно отражение от мене върху небето. Прииждаха, трупаха се заредени с буря мисли. Сега носех разглобени спомени накъсани мигове. А тогава всичко в мене и в цялата вселена бе събрано, цялостно, устремено към завършеност.
    Къде бях изгубила същия тоя път, по който сега се движех?
    Започнах трескаво да го търся в себе си, защото той минаваше вътре, заплетен дълбоко в самите корени на моето съществуване.
~*~
Първо има трудности на растежа, а после растеж на трудностите!
~*~
    Джобен речник

    Езикът се развива,
    не изоставайте назад!
    Анонимно писмо е информация.
    Бюрократизъм е принципност.
    Донос е сигнализиране.
    Индулгенция е самокритика.
    Нагаждане е съгласуване.
    Подозрителност е бдителност.
    Страх е дисциплина.
    Угодничество е вярност.
    И така нататък —
    езикът се развива.
~*~
    Двуличие
    Тая заран станах много рано.
    Тъмно беше още и аз — сънен.
    Под възглавницата съм оставил
    по погрешка фалшивото си лице,
    а съм тръгнал с истинското.
    Отдето минах — суматоха.
    Някой каза: — Той е луд!
    Други каза: — Той е пиян!
    Трети каза: — Той е опасен!
    И ме затвориха в зимник.
    Направиха обиск в квартирата
    и намериха под възглавницата
    моето фалшиво лице.
    — Така кажи бе човек! —
    И ме пуснаха на свобода.
~*~
Седиш лакът до лакът с любим човек, пътят е един, въздухът е един, а вие сте два отделни свята. Лъч да станех, пак не бих могла да стигна до върховете и пропастите в инстинктите му, да проникна в дебрите на желанията му, да пронижа подривното клокочене на спомените му. За какво мислеше той? Докосвахме се, а помежду ни зееше бездна. Какъв мост можех да прехвърля над нея, за да го стигна? Няма такава дума, която би ме въвела в неговите тайни, нито такава ласка, нито поглед. Две раздалечени планети си летяха по своите орбити, макар че седяха в една кола и се носеха по един и същ път.
    Ревнивото ми въображение го подгони по всички вероятни пътища, по които би могъл да се запилее. Човек с неговия лаком интерес към света има огромен диапазон от посоки. Изпитах ревност към всички посоки, към всички страни, към невидимото. Няма по-безнадеждно чувство от това. И най-опасната съперница е реална, познаваема и затова победима. Но мислите на любимия са недосегаеми. Седиш редом с него и го гониш. Докосваш се до лакътя му и не можеш да го уловиш. Тайнствените извивки на мисълта му обгръщат онова, което ти не знаеш. Дори да ти се разкрие целият, пак ще остане в ядрото нещо потулено. А тъкмо то е същността на човека. Премълчаното, заключеното, това е магнитната ос, около която се въртят мислите и желанията му. Никога няма да се освободиш от тая неуловима съперница. Колкото по-близък ти става той, толкова по-осезаемо ще бъде присъствието на неговото непристъпно аз. Нима ти ревнуваш от самата му същност? Тогава ревността се обезсмисля. Как можеш да се боиш от същността му? В мига, в който ще се освободиш от тая съперница, ще изгубиш човека изобщо. Трябва да я приемеш. А как можеш да се примириш със съществованието на собствения му свят, който всеки миг може би ти отнема любимия?
    Седях до него и познах най-голямата самотност: самотността на двама.
~*~
    Страшна сила е кондензирана в ръцете на любим мъж. Гледаш в хипноза тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета влакна са излъчители на гравитация. Някаква древна закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща ласка и плясък на камшик. Дългите, чувствителни пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всякакъв спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време — и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат. Страх и нежност, закрила и угроза внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, нека да е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!
~*~
С женска, сигурна интуиция знаех, че умът на мъжа се взема с движение, с игра, с жива променливост, но никога — в застой, в постоянство на състояние.
~*~
По ръцете познавам мъжете. Тая гореща ръка може да ми се протегне за помощ, оная тиха ръка може да рискува. А тая, широкодланната, може да работи до самозабрава. Някоя мека, влажна ръка вдъхва опасения, в най-трудния миг ще те изостави. А другата ръка, колкото и груба, обещава подкрепа винаги. А ръката на Влад? От нея можех всичко да очаквам.
~*~
    Ако за такава узряла необходимост на двама ни един от друг, ако за такава надхвърлила предела сила на чувството е била нужна изневяра, аз я приемах. Добре дошла, моя мъка, щом чрез тебе достигам радостта! Благославям те, моя ревност и омраза, щом чрез тебе любовта ми става безгранична! Здрависвам те, моя смърт, щом чрез тебе осезавам живота!
    В мене се надигна някакво ново дихание, което помете като суха шума изветрелите ми страхове, съмнения, задръжки, зависимости от думи и случайности, от вещи, които не притежавах, смешни разсъждения. Аз прозрях една проста истина:
    Всичко може да разделя мъжа от жената и всичко може да свързва мъжа с жената, когато се обичат. Дори онова, което най-тясно ги свързва, може да ги раздели. И дори онова, което най-рязко ги разделя, може още по-здраво да ги свърже.
~*~
    Толкова ясно си представях това пътуване, че почти си вярвах, че е било действително. Почти. И все пак нещо съществено не му достигаше, за да ми утоли жаждата. Сякаш държах пълна шепа с вода на милиметър от устните си и не можех да пия. Дори най-бедното реално преживяване съдържа нещо, което го прави несравнимо по-богато от въображаемото. Какво е то? Реалният свят е четириизмерен. В света на фантазията има всичко, само липсва усещането за време. Там няма време. Колкото искаш си разтягай миговете. Вечност. Значи чувството за време придава сладкия сок на истинския живот. Светът ни опиянява от четвъртото си измерение — с изтичащото време.
~*~
    Загрубелите ми пръсти, добили от дълго общуване с железа ръждив цвят и твърдост, започнаха неволно да се разтварят и свиват. Осезаваха спомена за някогашната си пъргавина и гъвкавост. Цели се наливаха с копнеж по докосване на клавиши. Едва сега разбрах какво ми е липсвало. Две години ръцете ми са тъгували, жадни-изжаднели да плъпнат по клавиатура, да впиват горещи пръсти в прохладните зъби от слонова кост, да хлътват и отскачат, да извира от самите им върхове музика с ритъма на кръвта, на ускореното сърцебиене.
~*~
Ударих пробен акорд. Тогава се събуди в мене жив, моторен спомен: как кадифеният тон прониква вътре в мене чрез осезанието на пръстите, чрез мускулите на ръката и чрез слуха. Това тройно, несравнимо изживяване прави музиката тройно по-прекрасна, отколкото ако се слуша от най-голям изпълнител. С всичкото си несъвършенство собственото свирене е празник за цялото ти същество. Първият акорд, макар тих, едва доловим, мина по кръвообращението през мене, тялото ми трепна, сякаш зазвуча.
    Пръстите ми слепешком се мъчеха да налучкат клавишите. Търсеха нещо изгубено, което им бе скъпо и насъщно. Към дясната ръка се присъедини лявата. Имах чувството, че ръцете ми са лежали от тежка болест и сега едвам прохождат. Опипом диреха познатото си звучене. Лицето ми се сгърчваше от болка. Грешките, фалшивите тонове дразнеха едновременно осезанието, мускулите на ръцете и слуха. Това е тройно страдание, което прави музиката тройно по-раняваща, силна и желана, отколкото ако се слуша в чуждо изпълнение. Фалшът се разнасяше по кръвообращението ми, цялото ми тяло тръпнеше като отровено. Захлупих лице в шепи:
    — Забравила съм, всичко съм забравила!
~*~
    Най-блажено бе лицето на глухонемия Тасим. Дошел досами пианото, той гълташе с поглед движенията на пръстите ми, ритъма на ударите. Всичко в него резонираше на зрителния образ на музиката. Преместих поглед към другите. Не зная дали техните лица отразяваха моето или моето лице отразяваше техните — но те бяха съзвучни с музиката. Прощаваха грешките ми или не ги чуваха. Пак се наведох над ръцете си. Облада ме упорство. Погледът ми затърси клавишите миг преди пръстите, паметта — миг преди погледа.
~*~
    Когато съм в състояние на страх, съвсем иначе тече времето. То е безплодно. Не мога да мисля, да наблюдавам точно, да имам хрумвания. Мъртво време. Обхваната от страха, не възприемам света. В ушите ми бучи непрекъснат шум, вместо да достигат отделни различни звукове. Не мога да разгранича думите от пронизителния шум в мене. Губя способност да се смея, да потичвам с бликнала енергия, да се радвам, да съм млада. Все съм нащрек. А в състояние нащрек всичко пропущам. Сладките плодове в устата ми добиват блудкав вкус, багрите край мене повяхват. Когато ме е страх, не мога да бъда красива, нито добра, нито изобретателна. Не мога да направя откритие. Не мога да бъда човек.
~*~
    Мая избяга от химните на скуката, които нейният баща бе наложил в програмата на самодейността. И нейните вечери се загубиха от погледа ми. Къде ли, с кого ли, как ли убиваше тя скуката, която собственият й баща въдворяваше наоколо си? Угрижените му стъпки изповядваха на тишината своята мъка. Родната му дъщеря му отмъщаваше за всички проточени от него до безконечност събрания, за всички цензурирани от него песни, танци и забави, за всички забранени от него вицове и епиграми, за всички изворчета на смеха, откровеността и таланта, които той бе запушил. Но бащата не можеше да проумее, че детето е неговото заслужено наказание. И продължаваше да налага скуката, да изтръгва из корен всяко стръкче на веселие и безгрижие, за да върне момичето си към сериозността. Но с това все повече я тласкаше към пропастта. Дъщерята на скуката бе жестоко възмездие за скуката.
~*~
    Питам се: нима страхът притежава такова коварно свойство да създаде цяла друга реалност, в която ти веднага си готов да повярваш? Да те прехвърли в друг свят с други закономерности, с друг език и с друго време? Отвориха ми се несвойствени сетива. Цяла се превърнах в свръхчувствителен приемник, който от преувеличени шумове не може да улови истинските гласове на света. Ако страхът произвежда свои биотокове, навярно те обхващат цялата мозъчна кора и предават своя информация, различни от тая на действителността край нас. Те дезориентират съзнанието. И са неопровержими. Тогава човек става податлив на измамливи представи. Както понякога пилот в реактивен самолет е предразположен да се заблуди. Понесен със свръхзвукова скорост, той има чувството, че е с главата надолу, че самолетът прави остър завой, че се отдалечава от земята, а всъщност се е устремил да се забие в нея. Ако се поддаде на тия лъжливи представи, летецът е изгубен. Но безпогрешните уреди пред него му откриват с точни стрелки и радиосигнали верните посоки. И той се изтръгва с усилие на волята от клопките на собствените си несъвършени човешки сетива. А обладаният от страх няма пред себе си никакъв уред, нито висотомер, нито радар, за да му посочи самозаблудите. Страхът със свръхзвукова скорост го понася в един измамлив свят с особена система от значения и посоки. И тоя лъжлив свят става за него действителен. Сред намеци, недомлъвки, двусмислици изплашеният става мнителен и загубва себе си.
~*~
Ти познаваш хората в романтиката на борбата, но познаваш ли ги в прозата на делника?
~*~
    — Опомни се! Без да подозираш, ти, бдителният, си развъдник на двуличници. Когато човек усети, че е прицел на подозрения, това го принуждава да се снабди с две лица за самозащита. Нищо така не деформира характера, както недоверието. Ти от свръхбдителност си допуснал да се промъкне най-опасният враг: недоверието.
~*~
    Новаторство
    Искат ми новаторство
    с точно означени мерки:
    Ширина —
    до обръча на кръгозора,
    ни поглед отвъд.
    Дължина —
    до последната трамвайна спирка,
    ни крачка по-далеч.
    Височина —
    до тавана на последния етаж,
    ни крило по-нагоре.
    Съгласен съм, защото
    това е много лесно!


    Голям
    Когато говоря
    за своята вяра
    с големи фрази,
    когато немея
    за свойто съмнение
    с голямо мълчание,
    когато подпирам
    свойто безсилие
    с големи цитати —
    значи ли, че съм голям?
~*~
    Само` момиче на път. Това е героизъм, невъзпят от никой поет. Вървиш към своята далечна цел и на всяка стъпка се озърташ. Какви сили имаш, за да браниш нежността от грубите закачки? Какво доверие имаш в човека, за да седнеш до непознат шофьор и да споделиш с него безкрайните километри? Какво упование имаш в доброто, за да посрещнеш свечеряването сред пустинния път? Вървиш напред въпреки обезпокоителните усмивки, въпреки спотаените шушукания край тебе, въпреки надигащата се закана на грубиянството. Вървиш упорита, поела най-страшния риск. И не се връщаш от средпът. Най-сигурната ти защита е твоята беззащитност. Ще стигнеш ли до своята далечна цел, без да те оскърбят, унизят, омърсят, без да се погаврят с тебе и да те унищожат? Каквото и да те дебне, трябва да вървиш.
    Само момиче на път — най-тихата храброст в тоя свят.
~*~
    Досие… Това е тайното, неизмито лице на човека. Не е важно ти такъв си, какво е истинското ти лице: красиво или грозно, чисто или окаляно. Твоето невидимо, но определящо лице е скрито в папката на личното ти досие. Ти самият не познаваш собственото си лице. Щом нямаш солидно досие, ти си непълноценен член на обществото. Никаква сериозна работа не може да ти се повери, ако щеш да пращиш от таланти и знания. Ти си неблагонадежден. Никой не може истински да ти повярва, ако щеш да се самоподпалиш от желание да бъдеш полезен. Досието е съдбата. От него зависи дали човекът ще получи достъп до своята любима професия, да учи, да се отдаде всецяло на работата си, да направи своето откритие, дали ще му се отвори път, дали ще напредне в кариерата, дали ще го пуснат да замине в чужбина, дали ще спи спокойно в леглото си, дали ще си осигури децата, дали ще запази усмивката си. Но никой не знае съдбата си — тоест собственото си досие. То е загадъчно като Мойра. Какво пише в него, кой е дал сведения, верни ли са, как се тълкуват, върху какво е акцентувано — тайна. Никой не може да промени сам съдбата си, да я отклони от неизвестната й посока, поне да я знае. А казват, че човек сам ковял съдбата си…
~*~
Собствените ти думи са най-лютите рани,  които не зарастват никога.
~*~
Скоростта на майчиното време е различна от скоростта на времето на детето й, сякаш обитават две различни планети. Още в утробата на майката, вътре в самия цикъл на нейното време, се зарежда друг зародиш на времето с друг, независим цикъл. И двата цикъла все повече се отдалечават и все по-невъзможно е да се срещнат. За мене дните хвърчаха улисани в работа, амбиции, забави, любов, ревност, мъка, страхове. А нейните дни бяха спрели в очакване. Броените й дни бяха празни. От писмо до писмо живееше тя. Времето й се парализираше. Раздавачът отминаваше прага. И времето я отминаваше. Все едно че бе мъртва. Но тя дишаше още, чакаше, вярваше, че ще дочака. Какво? Да се върне дъщеря й разбита и да плаче в полата й…
~*~
Опитът на вековете трябва да ни води до някаква мъдрост, инак вековете са изгубено време. Какво научих от нея? Че бях в разрез с целия многовековен женски опит. Тя ме жалеше: кой мъж ще хареса това полумомче, което чука железа наравно с мъжете? Наистина не се отличавах много от тях. Но какво е женственост?
    Знаех, че това е обратният полюс на мъжественост. Но какво точно? Знаех, че женствеността е компас за мъжа — по тоя компас той се насочва към мъжествени стъпки и жестове, които толкова ни харесват. Но какво е истинска женственост днес? Дали външна, натраплива отлика? А нима белезите на мъжественост са външни? Боксьорски мускули, биков врат, ягуарски бас нямат нищо общо с моята представа за истински мъж. В характера, там е притегателната мъжка сила. Мъж — това за мене значи воля да се владее. На мъж, който се е самообуздал, принадлежи целият свят.
    Тогава женствеността би следвало да се изявява предимно в психически план, в невидими усети, а не във външна подчертаност. Външно аз не се откроявах рязко от момчетата. Бях далече от журналния и кинозвезден тип момиче. Само моето вътрешно, инстинктивно противопоставяне на мъжете ме правеше момиче в техните очи — може би дори повече момиче от нагиздените същества с дълга коса и широка пола, издута от вятъра на балон. Прикривайки разликата между половете с външна уеднаквеност в труда, в движенията, в държанието, може би още повече будех любопитството им да надникнат в скритите отлики, които оставях запазени за един-единствен мъж в мигове на интимност. Аз имах с какво да изненадам любимия, а изненадата действа по-силно от очакването. Момчетата край мене неволно се питаха: Каква ли е нежността на тая твърдоглавка? Каква ли е целувката на таз хапливка? Какъв ли е нощният шепот на тая кресливка?
~*~
 Най-силното ми оръжие бе смехът. Дори при шум смехът се чувства. Всички го долавят по самата вибрация на въздуха край мене. И това бе моят единствен женски накит. А не можех да понасям да ми протягат ръка за подкрепа. Не разбирам женския стремеж да се опираш на мъжка здрава десница, сякаш си половин човек.
~*~
Женствеността е рядка искра, която лумва само при досег с истинска мъжественост.
~*~
    Пред него бях слаба и уязвима. Смехът ми ставаше крехък, чуплив от най-малка промяна в погледа му, в гласа или в жеста. Влад дори не усещаше, че трябва да внимава да не строши тоя звънлив смях — най-хубавото, което имах и което знаех, че му харесва. Той сякаш все го изтърваше с нехаен жест или го блъскаше с остра дума, с присмехулен поглед, с мълчание и разбиваше смеха ми на ситно о камъните. Каква бе тая разрушителна сила в него — да унищожава тъкмо това, което го привлича и му се нрави?
~*~
...с каквато стъпка върви жената, това определя характера на обществото и на времето. Самочувствието на жената е барометър за епохата, за цивилизацията на страната. Тръгни по улиците на непознат град и само по походката на жените можеш да определиш къде се намираш. Ако вървежът им е скоклив, предизвикателен, с широка амплитуда на люлеенето — ти си в капиталистически град, където жената трябва да бъде самка и със стъпките си да примамва мъжете. Ако женската походка е тромава, изнурена, някак свита, скриваща женствеността — ти си в страна, минала 5-вековно робство, която строи ден и нощ с наднормен труд, за да догони напредналите страни.
~*~
    Хванах се в това, че завиждам на столичната журналистка за дрехите, за обувките, за красивите й вещи, за професията. Това ми се стори най-голяма обида, която сама съм си нанесла: да завиждам на съперницата си. Няма по-жалко и по-грозно от лице на завистник. Представих си израза на собственото си лице и се ужасих. Най-тежкото ми поражение би било да допусна да стана завистлива, озлобена, обидена от живота. Това лице така точно ще подхожда на дъщеря на бивш царски офицер, съден от Народния съд, и на пренебрегната в любовта. От инстинктивна самозащита и от егоистичен стремеж да имам хубаво лице прогоних завистта. Веселостта ми се възвърна с някакъв повишен градус. Станах най-веселото момиче. По-весело, отколкото в най-безгрижните си дни. Усмивката, походката ми се превърнаха в клокочеща веселост. Може би то бе най-острата разновидност на озлоблението.
~*~
    — Правилно!
    Не мога да понасям тая дума. Някой си присвоява правото да оценява постъпките ти, желанията, мислите. Правилно! Самозвана дума! Отде накъде ще те потупва по рамото: Правилно! Значи той е арбитър да определя кое е правилно и кое не. За най-лични, твои неща — изведнъж тая канцеларска дума!
~*~
Родители, които не се спират пред нищо в името на децата си, унищожават бъдещето им. Всяка подлост дава удвоен и утроен отзвук напред във времето. В съдопроизводството има давност, но във времето — неминуеми последици. Никакъв компромис в името на някого или на нещо не се оправдава. Рано или късно целта, постигната с недостойни средства, се сгромолясва под тежестта на средствата. Баща ми бе избрал посоката на лекото съпротивление — дисциплината. За да ми осигури безгрижно детство и да ми отвори път в живота, той бе изпълнил заповедта. Съвсем не бе помислил, че с това подписва и моята присъда. Преследвайки чуждите синове, той бе подхвърлил дъщеря си на преследване. Моят живот бе объркан, преди да започне. Преди да погледна света, бях виновна и наведох поглед. По-добре тоя нежен и грижлив към мене баща да ме е оставил, да ме е захвърлил, да ме е забравил, но да се е жертвал за другите. Тогава цял живот щях да му бъда признателна и да се гордея с името му. Присъдата на баща ми дойде не от Народния съд, а от моето отчуждаване. Няма по-окончателна присъда за един човек от вътрешното отрицание на собственото му дете.
~*~
    Език… Познат от детството и все непознат. Все ме поразява с новота. Хилядолетно дърво с корени в дълбините на времето — дърво, което гугука, пее, шуми, гърми в мене. Странно! Вековете с подковани копита са погазвали в тая земя всяка тревица и клас, всяко гроздово зърно и бучка пръст. Но слова, ароматни като диви ягоди, са оцелели в люлчени песни, в забранени предания, в любовни напеви, в майчино надгробно оплакване. Тоя прилив на новодошли думи, старинни и току-що родени за мене! Те ми разкриват нови нюанси на човешка болка и радост. Всяка сполучливо намерена дума носи едновременно мъката и утехата, защото е дала точен израз на мъката и значи я е облекчила с това.
~*~
    Нямах нищо друго освен движението в мене на тоя език, а чрез него получавах всичко: усещане за времето, мъдростта на вековете, светлинния трепет на любовта, загадката на бъдещето. Никой не можеше да ми го отнеме. Където и да идех, тоя език щеше да бъде с мене, в моите мисли, в моите болки, в пулсиранията на моето време. Да ме затвореха в единична килия до живот, с тоя език аз щях да разговарям със себе си и с вселената. И нямаше да бъда сама. Това морско вълнение на тъмни и светли гласни, на звучни и шипящи съгласни, които неспокойно мислят, кипят, зреят в мене и ме тласкат към някакво по-висше осъществяване. Тлеещо море на езика. Всички забравени, изчезнали в немота, убити, впепелени поколения говорят и оживяват в мене чрез езика. Той носи многослойни спомени за онова, което съм била, преди да се родя. И аз чрез речта си спомням за своята вечност.
~*~
    Рафина скочи да притвори вратата, че става „продух“. Една случайна дума ми връща цял забравен свят. Продух? Изведнъж изтръпвам до корена на косите си от тая за пръв път чута и така позната дума: продух. Веднага разбирам, че значи „течение“. Но какво силно вътрешно течение предизвиква изненадата от новата дума! Тя ми открива безгранични дълбочини във времето и пространството. Сякаш някога съм знаела тая дума, отрасла съм с нея, но съм я разпиляла през вековете по далечните извървени пътища и сега ненадейно я намирам отново. И се радвам като на нещо свидно, което смътно ми е липсвало. Никога не съм я чувала, но съм я носила в кръвта си. Тя събужда в мене вълни от аромати, неповехнали багри. Продух! Каква кръстоска на ветрове, пътища и времена! Тая дума ме облъхва със свежест на простор и с топлота на старинен български дом. И аз се приютявам в уханна купа сено, в някакво грижовно дихание на моя непознат, роден прадом.
~*~
    Ако в моя кратък живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати векове. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми печалба, така и откраднатите векове са може би моята тайна, неосъзната придобивка. Нося в самите клетки на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, интуиция, инстинкти, чувствителност, склонност към ясновидство. Откраднатите векове аз съхранявам в себе си като изострени трептения, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това огромно пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една страшна жизнена па`ра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.
    Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от противоречия, в които се преплитат далечни корени от вярност за цял живот на една-единствена любов, с порив за пътешествия и приключения. Привързаност към домашна топлина и копнеж за излитане от кафеза на дома, за свобода и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, вкусове и стремежи. Нося в себе си един непрестанен „продух“. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска песен — с модерния танц. Доченият панталон — с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още вървя с люлеещ се ритъм на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по заводски конструкции. Като свлечена змийска риза напролет захвърлям зад себе си предразсъдъците и строгите древни нрави. И скъпо си плащам за тая дързост.
    Аз нося някаква преждевременна зрелост. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя ветровит кръстопът на времената, при опасния, страховит продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, за да го предам отвъд, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя характер пазя изплъзващите се черти на миналото и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, за да намеря там в зародиш образа, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна грешка на вековете, всяка вина на предходниците ми е превърната в мене в чувствителност и прозорливост. Сърцето ми носи отразени всички гами на миналите страдания като далечно, незаглъхнало ехо, трансформирано в женска интуиция.
    Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си онова, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един кратък миг се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и чувствата си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си — откраднати векове, които никога никой вече не може да ми открадне.
~*~
    Ние мислим, че нашите чувства са наши. А колко често те възникват в нас или се оформят и видоизменят под пречупеното облъчване на чужди въздействия. Станах някакъв акумулатор на многогодишната натрупана жажда за любов в родопската жена, на нейната неудовлетвореност, на обидите и горчивините й. Така всесилна бе тая ожаднялост и онеправданост, че предизвика в мене развихряне на всички обиди и съмнения.
~*~
...сериозният Лалю, който се възхищаваше от всичко без ирония:
    — Да дойдат нашите строители да се учат в тая бедна колиба! Да видят вековна естетическа култура. Редом строят шаблонни сгради, нареждат ги с шаблонна мебел. Но ние сме народ без памет. Изтрита е нашата многовековна памет. Все започваме отначало. Все на гола поляна!
    Както бях объркана, един въпрос ме връхлетя: какъв е моят народ? Хилядолетен по възраст, а още съвсем дете по дух. Като че ли всичко за него започва утре, а не е имало вчера. И тоя вълчи глад за новото, за чуждото! Странен характер. Надушва промените в модата и във вкусовете, макар и през веригите на планините. Дори новото да е по-грозно от старото, само да е ново, модерно, да носи полъх от света. Каква е тая първобитна, ненаситна влюбеност в света, която го кара да забрави себе си, да отрече себе си? Дали защото толкова века е бил насилствено откъснат от света?
    Изведнъж пак се сблъсках с една остра представа и се нараних. Всичко ме водеше към любовната ми болка. Не можех да се отбия по странична тема, без да се натъкна пак на същото. Димана за Влад бе светът — непознат, далечен, модерен. Можех ли да изляза в единоборство с целия свят? Всичко бе безсмислено.
    Какво бях виновна аз, че Влад носеше в себе си вековната ненаситеност на своя народ за света, за неопитаното, недокоснатото, новото? Как можех да изтръгна от кръвта му тая унаследена жажда? А какво пък бях виновна, че в мене се бе освободила многовековната женска потискана жизнена па`ра? Тя напираше неудържимо в мене и искаше да се осъществи най-после в голяма любов, в открити отношения, в пълна взаимност, в уважение, във всеотдайност и още в нещо необхватно, неназовимо, знам ли в какво… Само така биха могли да се заличат в мене вековните следи от натрупани обиди, унижения, отрови, които скритом продължаваха да ме разяждат отвътре.
~*~
    Садък си отиваше задъхан по някакъв стръмен път. И с него си отиваше неповторим живот на планини, на рудници, на дървета и пътечки, свързани с негови единствени преживявания, непринадлежащи на никого другиго. Само неговите очи, привикнали на дългогодишен мрак под земята, можеха да видят светлинките в планината като преобърнато небе. Мислите му пак свърнаха към мината — там бе оставил младините си, здравето си, там бе останал и брат му. Заговори на прекъслеци, както може да приказва болен човек, който иска да скрие от другите своите болки и постоянната си мисъл за приближаващата смърт. Той вече предвкусваше страшната сила на последните неща — на последната дума, последната мисъл, последния жест, последния дъх. И затова бе цял съсредоточен да остави една добра дума, един добър спомен след себе си. И всяка дума изговаряше като последна. Словата му падаха изрядко и тежко като капки от сталактит в дълбока и тъмна пещера.
    — Вадеше добри пари, но си извади от земята и тая болест — каза Рафина с въздишка.
    — Под земята има цветя и пеперуди от камък! — изрече Садък.
    Той се удивляваше на природните тайни, а аз се удивлявах на него. Какво бе това чудо на природата, тоя душевен кристал, който намираше красота там, където жив е бил заровен самият той, здравето му, дъхът му?
    Старият миньор разсъждаваше върху рудните изваяния, сякаш искаше да подслуша безезиките камъни, да разчете тайнописите им:
    — Иди, че разбери! Повече те радват тия мъртви цветя и пеперуди под земята без мирис и хвъркот, отколкото ония, живите!
    Дали защото са един намек, че мъртвата природа също крие някакъв живот?
    Тръпки те полазват под земята. За пръв път нагледно усещаш единството на живата и мъртвата природа.
    — Само че каменните цветя и пеперуди не вехнат и не умират! — добави той.
    Без слънце, без полет, без въздух, без аромат, без плодоносно опрашване — каменно безсмъртие. На живата природа принадлежи смърт. На движението, на крилете, на дишането, на любовта принадлежи неотменимо краткостта.
    Умиращият Садък разсъждаваше върху това и си поемаше дълбоко дъх, съсредоточен в болката и насладата на дишането. Целите му гърди бяха напрегнати в страха дали ще могат да стигнат до следващото вдишване, до следващата дума. А той искаше непременно да сподели с нас и да ни остави като наследство нещо важно, нещо носено цял живот, кристализирало в неповторима форма, нещо единствено негово и последно…
~*~
    Лавина от облаци заприщи хоризонта и затрупа вътрешния ми обърнат хоризонт. Колкото по-далече ме носеше камионът, толкова по-близо ме настигаше тревогата. Какъв спомен оставих за себе си в хората там горе? Каква бе моята последна дума? Какъв бе последният ми жест? Какъв образ им се е впечатал в паметта от мене? Незавършеност. Ето какво оставаше след мене. Няма по-голяма мъка от това да си идеш отнякъде, без да завършиш сам себе си в представата на другите. Да си идеш, без да останеш в хорската памет. Все едно че не си бил. А колко търпение, колко преглътнати обиди и болки, колко сила се изисква, за да завършиш себе си и да вгориш в спомена им своя образ — цялостен, неповторим, неизтриваем.
    Нима бягах от мъката да завърша себе си докрай?
~*~
 Бях излъгана в любовта. И аз излъгах. Равновесието в света бе възстановено. Само че моето равновесие се наруши. Новоизлюпена тревога се надигаше в мене. Тя ме подгони със собствените ми единични стъпки. Няма по-голям страх от страха, предизвикан от самотните ти крачки нощем. Те ечат като отчаяни удари по заключена врата. Ускоряват се като пулс на бягащо животно. Ехото от собствените ти стъпки те преследва. Може би това е неумолимият ход на пропуснатото време. С биенето на твоите кънтящи крачки те гони времето. Когато объркаш стъпките си, когато не знаеш накъде — ти объркваш времето.
~*~
Разнообразие на бои — това ли е най-нужното на един млад мъж? Светът за него е една огромна бояджийница, нищо друго! Погледът му пламва от жажда за нови цветове, за нови съчетания и оттенъци. Смесва всякакви бои като в изцапано бояджийско ведро. Мъжкият поглед пие баграта като гъст напитък, който, вместо да утоли жаждата му, я разпалва за противоположната боя. Опиянява го не самият цвят, не особеният тембър на тона, а промяната. Възторгът от една боя буди в него любопитство за контрастната. От лененоруса до катраненочерна — цялата безкрайна гама от тонове и полутонове го привлича. Кръстосвайки улиците на голям град, той е полупиян. Има пред себе си движеща се палитра от женски типове и багри. Ако остане насаме с най-красивата, няма да бъде така замаян, както от тоя многолик, текущ, безпределен спектър. Всеки цвят подчертава другия, всеки нюанс се откроява върху контрастния, всеки инак блед тон изпъква на общия пъстър фон. Ненаситният мъжки поглед иска да отпие всеки цвят от дъгата. И преди да е погълнал до дъно една боя, се нахвърля алчно на друга. Така, без да почувства силата и самородната прелест на една единствена багра, смесвайки безразборно боите, ще получи накрая сивота, непроходима като гъста мъгла, в която ще се удави всичко. Неусетно тоя млад, жаден, искрящ поглед ще угасне и помътнее. Гледец на изхабен и равнодушен самотник. Тогава ще проблесне в него един цвят. От цялата пъстроцветица ще оцелее само една боя, съвсем не най-ярката и ослепителната. И той ще разбере, че тъкмо тая скромна, отмината багра е била достатъчно силна, за да оцвети единствена целия му живот. Но вече ще бъде късно и непоправимо! Пада му се!
~*~
    — Бягам, за да му спестя чувството на вина… По-силно боли, когато трябва да отблъснеш някого… По собствен опит зная. Досега все аз съм отказвала. Няма по-тежка мъка! По-леко е ти да бъдеш наранен, отколкото сам да нанесеш рана.
~*~
    7 юни 1952, Мадан
    … Човек — това е отговорност. Знаех, че е излишно да предупреждавам за опасността. Сигурен бях, че ще ме обвинят в най-голямото престъпление: забавяне на темповете. И все пак на конференцията станах и заявих дословно: „Преди да се построи хвостохранилище, не бива да се пуща флотацията в производство, ще отровим рибата в Арда.“ Страшен вой се надигна срещу мене. Едва не ме изкараха саботьор. Не съжалявам. Трябваше да го сторя. За самоуважение.

    15 юни 1952, Буриева
    … Миниран свят. За една дума трепериш. Днес техникът при хаспела не може място да си намери, че в яда си изрекъл някаква излишна дума. Оправдава се, обяснява. Отсега нататък ще мълчи. Хора, едвам научени с дългогодишни усилия да говорят, да владеят човешка реч, започват да се учат на мълчание. А то е много по-трудно от говора. Мълчанието изисква и съответен манталитет. То води до мълчащ израз на лицето, до мълчащ поглед, до мълчащ жест, което значи — без израз, без поглед, без никакъв жест. То води до мълчащи мисли, което значи спряно мислене. Защото, за да мислиш — трябва да спориш, да опровергаваш, да се съмняваш, да търсиш истината по всички посоки. Мълчанието води до запушване на волята, до закостеняване на характера. Мълчанието убива човека и го връща към животинския стадий.
    (Шефът: Явни вражески настроения. Ламти за свобода. Но каква? Кому служи? Кого ползва?
    Портретът: А кого ползва страхът и мълчанието?)
~*~
    11 юли 1952, връх Гръмовец
    … Небето е черно, с едри звезди, много по-ярки, отколкото в моя прозорец в града. Сякаш оттук е по-близо до звездите. Аз, който страдах от упорито безсъние в своя тих апартамент, сега под съпровода на нощните взривове, чуканици, мотори, глъчка, тракане на врати и скърцане на дъски спя непробудно. Нима човек разбира у дома си какво значи чист чаршаф? Само за това си струва да дойдеш на другия край на страната, за да оцениш нежността и прохладата на белия, чист, лъхащ на сапун чаршаф. И сънищата ти стават детски и чисти.


    8 септември 1952, Рудозем.
    … Днес награждаваха с ордени срещу празника. Пристигна пратеник от министерството. Мнозина се чувстват обидени. Всичко стана бързешком, претупано. Някаква несправедливост витае из въздуха. Който получи орден, е гузен пред оня, който не получи, а заслужава. Инженер Мазнев направи пътека до стройуправлението, докато си осигури орден. Сега важно върви с рамото напред, на което е закачен орденът, и си пробива път с него като с пропуск. Далеч ще отиде… Как жадуват хората за признание! Стига им да им кажеш добра дума, истински добра, с разбиране и вникване в работата и заслугите им. А то — някакъв гост от София раздава скорострелно медали от една торба, чете списъка, бърка имената и дори няма представа кому за какво връчва висока награда. Само бригадата си познава своя човек и труда му, но той би желал и другите да чуят, пък и самият той още веднъж да си чуе за какво точно го ценят и отличават. Подслушах разговори: „Не медалът, а работата хвали човека!“ Работниците си тръгнаха умълчани, стараейки се да не покажат, че са оскърбени. Не умеем да зарадваме човека.
~*~

    30 септември 1952, Ерма река.
    … Всичко след дъжда е младо. И аз се чувствам подмладял. Не забелязвам, че сърцето се задъхва и отказва. Когато си все у дома си, много чувства се атрофират в тебе. Това единение с природата, тая зависимост от настроенията на времето, това любопитство към живота на треви, дървета, насекоми, тая общителност между непознати хора, срещнали се случайно на пътечката. Може би сбърках, че се зареях в пустошта. Всеки мой ден е загуба на концерти, театри, книги, филми, култура. Но тая загуба е печалба на нови вълнения, на размисли. Не познавах вкуса на дъжда и вятъра. Тоя див пейзаж е мълчалив, няма навик да се разкрива чрез бъбривост на птици и буйни листа, затворен в себе си. Пълен с мълчаливи думи, в които обичам да се вслушвам.

    6 октомври 1952, Черешово
    … Поразяват ме не безобразията, простащината, изостаналостта, завистта, злоупотребите, а нещо друго. Юноши в тесни, студени, влажни общежития четат на газеничета вечер до късно, водят си записки на коляно, спорят за нова техника, следват задочно. При всяка среща с мене се стараят да научат нещо. Идват в кабинета ми и разглеждат чуждите списания. Очите им жадно купуват, купуват. Искам да разшифровам тия младоци. Пресметливи, делови, насмешливи. Къде е някогашната ни романтика? Мъча се да се приспособя към грубостта на разговора и маниерите им. Те се срамуват от сантименталности. Настръхват от фалшив патос, от престорена скромност от угодливост към авторитети, сякаш ги полазва паяк. Расте самонадеяно поколение. При нашето българско самоотричане и ниско самочувствие, при вековния навик на българина да се самоподценява това поколение е нещо изненадващо. Всички ни ще тури в джоба си!
    (Шефът: Страх на буржоазен специалист от конкуренция. Утре тия младоци ще го направят излишен!
    Портретът: Утре тия младоци и тебе ще направят излишен и смешен като допотопно изкопаемо!)

    15 октомври 1952, Мадан
    … Творец, строител, който се ориентира по „средния“ човек, винаги попада в глупаво положение. Архитектурните проекти за родопските жилища са нагодени според вкуса и скромните нужди на безличния среден човек. Но тъкмо сме построили дом за средния човечец, той през това време взел и без да ни пита, порасъл. Тясно му е в тоя дом, предназначен за вчерашните му нужди и вкусове. Авторът на проекта се стреми към достъпност, нагажда се към простия човек, принизява се към него, очаква неговото признание. А тоя вчерашен простак днес го ругае за просташки построения дом. Секретът на нашата професия е в това, че не бива да се разчита на „днес“. Който работи за „днес“, се озовава бързо във „вчера“. При строителството трябва да се преселиш в „утре“. А това е свързано с борба, с неразбиране, с навличане обвинения в седемте божи гряха. Трябва да си готов на всичко, да се бориш, да падаш, да ставаш, но да не се огънеш и после да те е срам да минеш край сградите, построени от тебе. Винаги съм смятал: трябва да се рискува, за да се направи нещо свястно и трайно.

    19 октомври 1952, Петровица
    … Заварих К. М. на обект въжена линия. Мери думите си на аптекарски везни. Пази авторитета си зад седем ключалки. Подаде ми ръка с жест, който му отнема колкото се може по-малко време. Гласът му е дошел до нас от ледниковия период. Тоя човек за мене е загадка. Съвсем изсушен. В него видимо са пресъхнали спомените от детство и младост. Изтръгнати са ароматите на цветя и зеленина, които някога са го облъхнали. Запушени са изворчетата на човешки копнежи и нежност, които някога са клокочили в него. Лицето му е без израз, като корито на пресъхнал поток. Навява жажда.
    (Шефът: Доволен съм от тая характеристика. Бих бил обезпокоен, ако се харесам на такъв чужд поглед!
    Портретът: А на собствения си поглед харесваш ли се?)


    27 октомври 1952, Рибница
    … Силният, самостоятелен характер днес е неудобен.
~*~
    15 ноември 1952, Рудозем
    … Мнозина от колегите ме избягват. Чувствам се глух — не говорят с мене. Чувствам се сляп — не ме гледат в очите. В такива тежки моменти оценяваш човека до себе си. Ако не бе жена ми с нейното беззаветно доверие и упование, да съм си теглил куршума.
~*~
    23 ноември 1952, Кърджали
    … В дивна страна живея. Да ми кажеше някой, че някъде има такава невероятна страна, бих го сметнал за шегобиец. И все пак има такава страна. В нея всичко се прави за машините и заводите. Хората се лишават от най-необходимото, за да се доставят машини и да се построят заводи. От храната, водата, електричеството, дрехите на хората се дава на машините и заводите, те гълтат с метална паст залъка от устата ни. Хората се лишават от любов, почивка, здраве, за да растат и се размножават машините и заводите. Те са като някакви стоманени богове, на които се пренасят жертви. Безпощадно се изсичат вековни гори, за да се тъпчат стоманените ненаситни челюсти. Но нали машините и заводите трябва да служат на човека, а не човекът да робува на тях?

    30 ноември 1952, връх Ветровец
    … Събудени са огромни ламтежи. Всеки може да постигне всичко само да поиска. Ето, Първан Гагов от село Дивотина се издигнал, станал началник. Голяма заплата, вози се в кола. Всички от неговото село искат да го настигнат. Нали и той е бил като тях? Щом оня хлапак, с когото заедно са пасли говедата, е станал големец, защо и те да не станат? Не го ли знаят кой е, от какъв коптор е излязъл, какъв е баща му? Започва голямата битка с всички средства за постове. От една страна, е освободена енергията на масите. Всеки вижда пред себе си открити възможности. Обаче заедно с енергията се развързват и страстите. Не могат да се обуздаят. Завист, угодничество, подлост, организирана бездарност, хайки срещу таланта.
~*~
    5 май 1953, Рудозем, след полунощ
    А днес е отровена цялата ми радост. Бистрата белопенеста Арда е посиняла от изтичащите в нея оловни отпадъци. Няма да забравя тая картина до сетния си ден: от двата бряга на реката се носи оплакване. Родопчанки, надвесили черни чембери над вълните, се огъват като тръстики под силен вятър и вият на умряло. Плачът им се извишава като песен, после спада надолу в ридание. Тъкмо замлъкне една група, отсреща друга група подлавя оплакването като ехо, засиля го, извисява го в небесата до вик и постепенно го смъква в стон и вопъл. Нищо не разбрах. Приближих се. На повърхността на буйните води се носеха цели стада от риба. Прочутата ардинска пъстърва! Спомних си как дядо Метю, старият родопски бедняк, при първото ми идване тук ме покани на пържена риба, току-що уловена от реката. Такъв вкус не бях познал през целия си живот. Как ми се радваше старецът: дошъл инженер в техния див край! А ето как му се отблагодарих аз за гостоприемството. Сребристата гъвкава пъстърва изглеждаше съвсем иначе в оловната река: преобърната откъм жълтото коремче, подпухнала, носена своеволно от вълните. Рибата бе отровена! Далече по цялото течение на Арда отекваха хорови оплаквания. Нейде в дъното на хоризонта се чуваше някакво проточено вайкане като свирене на вятъра. Цял ден и цяла нощ продължи сърцераздирателното прощаване с мъртвата риба. Родопчанките оплакваха пъстървите като свои свидни рожби. Те бяха прехраната им, гордостта на софрата им, гостоприемството им, празникът и поминъкът им. Плачевният им вой се надига и спада с приливите и отливите на вятъра. Не мога да заспя. Излязох навън, отидох край реката. В лунната светлина плуват, плуват по течението бананови тела. С кошове изхвърлени гнили банани. Мисля за гръцките бедняци, до които утре Арда ще довлече отровената риба. Какви усилия ще се изискват от следващото поколение, за да върне обичта и доверието към нашата страна! И всичко, за да се отличи някакъв себичен властолюбец с пущане на завода предсрочно. А рибите са неми. Те никога няма да вдигнат глас на протест. Аз предупредих навремето. Поде се грозен вой срещу мене, че саботирам. И аз млъкнах. А сега няма за мене ни сън, ни сладък залък… В дълбоката планинска нощ ечи оплакване, понася се от бряг до бряг, сякаш жените от една махаличка подхвърлят мъката си към отсрещната махала, за да я споделят, а оттам тя расте, носи се към другия бряг, минава отвъд хоризонта. И така от бряг до бряг, от вик до вик — чак до устието на реката в далечното Бяло море…
    (Шефът: Заплакал за рибите! Да основе дружество за закрила на рибите!
    Портретът: Ще дойде ден и ти скъпо ще платиш своята вина за отровените реки, за изсечените гори, за осакатените човешки души!)
~*~
...копаейки чуждото тъмно минало, той бе забравил своята светла младост?
    Какъв бе той? Един странен дефект във времето.
    Той се мъчеше да извие течението на времето в обратна посока. Връщаше всяка добра дума, всяко добро намерение, всяка усмивка назад към някоя тъмна сянка от миналото. Неговото време вървеше със заден ход, сблъскваше се с вълните на днешните дни, тласкаше ги наопаки. Самотен, упорит, заобиколен от призраци на миналото, той се бе превърнал в спирачка на времето. Изваждаше от дъното отдавна утаена тиня и кал, силейки се да задръсти, да размъти, да затлачи буйната река на дните. Търпеливото време течеше иззад гърба му, заобикаляше го, край него се получаваха водовъртежи. Посочените от него хора потъваха и ако не се удавеха, изплуваха по-далеч от бдителното му око. А той се бореше сред талвега на живота, спираше, забавяше течението напред. Човекът, в когото времето бе спряло.
    А аз, която исках да изпреваря времето, бях станала негов сътрудник, бях се превърнала в сляпо винтче в тая спирачка на времето.
~*~
    Чак сега забелязах, че седя с лице към посоката на движението. Страшен изглежда светът, когато с лице си към една посока, а с мисъл и сърце — в съвсем противоположна. Сенки, бои, аромати, вятър летят срещу тебе с отворени обятия, а ти се отдръпваш от тях. Едва ли има по-непоносимо от това вътрешната ти посока на движение да не съвпада с външната. Светът отвън се втурва към тебе с дървета, пътни указатели, погледи и пространства, а ти се стъписваш пред тях като пред стена. Колкото по-бързо той е устремен към тебе, толкова по-рязко ти се отклоняваш от срещата с него, която те заплашва със сблъскване. Физически летиш напред, а мислено се отскубваш от себе си и се връщаш назад към мястото, от което се отдалечаваш. Това, което иде насреща ти, минава през тебе като през пусто пространство. А онова, което е останало зад тебе, те пронизва и изпълва целия.
    Дори да полетиш със свръхскорост, пак ще останеш изключен от скоростта. Съзнанието не работи нормално. Не можеш да предвиждаш и направляващ новото, което иде насреща ти, защото изобщо не го възприемаш. То ти е чуждо и безразлично. Нямаш сетива за него. Съзнанието оперира с предишните представи и продължава да предвижда, да насочва онова, което е вече отминало и не подлежи на направляване. Ти се чувстваш безпомощен, изоставен от себе си. Хоризонтът пред тебе се разтваря, но твоят поглед е затворен за него. Вътре в себе си ти носиш обратния хоризонт. И все ти се струва, че действителният, зримият е обърнат наопаки. Свят ти се завива. Трябва сам да се преобърнеш, за да оправиш целия хоризонт, догдето поглед стига. Няма по-опасен от пътя, противоположен на вътрешния тласък. Всеки миг те застрашава катастрофа. Иде ти в движение да скочиш, да избегнеш неминуемия сблъсък.
    Камионът се носеше с рискуваща скорост или така ми се струваше. Шосето се нахвърляше право срещу мене. Ако някой друг ти е наложил противен път, ти по-лесно можеш да се измъкнеш от него и да си поемеш по своя. Но когато сам си тръгнал в една посока и откриеш, че тя е тъкмо обратна на вътрешния ти порив, тогава е много по-трудно, почти невъзможно да се оправиш. Някаква инерция, нещо подобно на вярност те тласка да продължиш по същия път, защото ти си го избрал. Струва ти се смешен и недостоен самият жест на отдръпване от веднъж поетата посока. Вън от обсега на властта ти е сам да отречеш себе си.
    Оставих пътя да върви против мене.
~*~
    Върнах се към откраднатия дневник. Прелиствах го назад-напред с разтреперани пръсти. Имах чувството, че тършувам в душата на един човек. Бях крадец на интимни тайни, джебчия на съкровени мисли. Страшно ми стана от откровеността, с която ме шибаха тия къси, отривисти редове. И открих, че не мога да понасям истината. Действаше ми като студен, пронизващ вятър. От голяма доза истина можех да се разболея като от простуда. Започваше да ме тресе. Дали не бях настинала от днешния дъжд? Цяла зъзнех. Пъхнах дневника под възглавницата. Презглава се гмурнах в одеялото. С една ръка стисках тетрадката под възглавницата като удавник. Не заспивах от страх сънят да не разхлаби силата на това стискане и да потъна…
    В гърлото ми горчеше засъхнала утайка от изминалия ден. Завиждах на Димана за нейната светла болка. Тя напусна играта достойно. Не предполагах, че от едно поражение може да се излезе така гордо. Вникнах в обърканите й отговори. Тя се бе оттеглила от любовта заради мене. Тая жена, която смятах суетна и граблива като хищна птица, се бе пожертвала за мене. Навярно по подражание на някоя героиня от роман. И се бе върнала в пустинята на безлюбовието, за да не ми отнеме нищо. Сега разбрах какво значеше нейната философия: по-добре сам да страдаш, отколкото да станеш виновник друг да страда. Получих горчив урок. Жестът й ме пареше като плесница. Въртях се, изнурена от срам и угризения. Ни за миг не се приближих до сладкия сън, в който се влиза с чиста съвест.
~*~
    — Мирон… самоубил се!
    Вестта ме застигна откъм гърба и се заби като нож между плешките ми.
    — Не може да бъде!
    Не исках да вярвам. Но нещо в мене веднага разбра, че това бе самата истина, че не би могло да бъде другояче. Останах вцепенена, с нож, забит в гърба.
    — Питам се каква му сторихме?… Ех, малко му се смеехме, но то бе от добро сърце — оправдаваха се работниците сами пред себе си.
    Порази ме, че тия хора чувстваха вина за смъртта на поета. Още никой не знаеше подробности. Мирон оставил стихотворение вместо прощално писмо.
    Тръгнах си с болката, забита между плешките. Не гледах къде стъпвам. Газех направо през локвите. Небето, отразено в тях, се бърчеше, разлюляваше и размътваше под нозете ми. Сякаш стъпквах небето. И аз чувствах вина за смъртта на младия поет. Той всички ни разсмиваше, на всички ни доставяше радост. А чак сега се замислях: каква радост ние бяхме му дали? Поне веднъж дали бе чул една добра дума от нас? Спомних си разговора с него, когато се осмелих да му кажа мнението си за стиховете му:
    — Дразнят ме… Не само за това, че нямат рими… Създават ми някакво безпокойство!
    А Мирон се усмихна пресилено:
    — Това е най-хубавата похвала за мене! Поезията не е успокоително хапче!
    Черна сянка прекоси тоя ясен ден. Вестта се носеше от бригада на бригада, от шепот на шепот. Навсякъде тя гасеше смеха, спираше глъчката и събуждаше непоправимо чувство за вина. Все още в недоумение, хората търсеха причините за това нелепо самоубийство. Струваше им се, че и то е шега на Мирон, една прекалила шега, но той обичаше да губи мярка в шегите. Очакваха утре младежът да се върне при тях — малко гузен, изтрезнял, да им поиска цигари, все така слаб и поприведен, с щръкнали лопатки на гърба като никнещи криле. И пак да стане весело. Но ставаше все по-тъжно.
    Всеки изравяше от спомените си някаква насмешка или остра дума, с която нехайно бе наранил поета. А Мирон никога не бе показал, че го боли. На всекиго отвръщаше с бликащо остроумие. И най-неукият го поучаваше как да пише, какво да отрази от новия живот. Младежът изслушваше всички под прикритието на шегите. И всички бяха недоволни от него. Все го критикуваха за многотиражката, за пиенето, за липсата на патос. А сега се разкайваха.
    Единствен нямаше никакви угризения Евтим Свраката. Той бе горд, че бе вървял по петите на поета и му познаваше всяка стъпка. В своя бележник пазеше всички стихове и епиграми на Мирон Ковачев по реда на създаването им в разни варианти. Прав излезе загиналият поет, като твърдеше на шега, че доносниците се грижат за безсмъртието на нехайните творци.
    Интересът към съдбата и ръкописите му растеше. Изтъкнато бе като всепризнато мнение, че Мирон е страдал от неизлечимо пиянство, което го е закарало в блатото на отчаянието. Свраката между два поредни доноса бе намерил последното му стихотворение. Странна бе прощалната усмивка на поета:

    Усмивка
    Потърсих подходяща усмивка
    за празника да си я сложа.
    И почнах пред огледалото
    да меря различни усмивки:
    идейно подкована, сервилна,
    оптимистична и патетична.
    И все не ми бяха по мярка.
    Лицето ми бе криво.

    Изведнъж усетихме, че въздухът на строежа се лиши от нещо насъщно като кислород, което по-рано не бяхме забелязвали, но което ни е облекчавало дишането. „Тоя човек ми бе симпатичен“ — си мислех. И това бе обща мисъл. Вече нямаше раздвоение в мене и тях. Нещо невероятно: Мирон сплоти хората, придаде единен дух на целия колектив. Това, което шефът с такива усилия се бе мъчил да създаде, мъртвият поет го постигна. Сякаш певецът бохема ни събра на обща гощавка и преля догоре сърцата ни като чаши с опияняващо вино.
    Присъствието на шегобиеца ни бе необходимо. Събирахме се и четяхме негови стихове:

    Ода на сивия цвят
    Бъди съвсем невзрачен —
    така ще си неуязвим
    от погледи и помисли!
    Посредственост — това е
    изпитаната броня.
    Привет на сивотата —
    най-сигурен защитен цвят
    на пъстрата земя!


    Смелост
    На смелост искам да се уча
    не от лаещия пес,
    не от твърдоглавата скала,
    не от ястреба стремглав,
    а от тебе, скромно цвете,
    там горе на върха открит
    за всички ветрове и мълнии,
    за жега и внезапен скреж.
    О, храбро цвете, защитило
    във крехка чашка красотата —
    от теб на смелост да се уча!

    Всички започнаха да си припомнят разни случки с него, да ги украсяват и преувеличават. Просто за дни невзрачната му фигура се вдигна с щръкналите лопатки като с криле над планините и стана легендарна. Разказваха увлекателни анекдоти за неговото остроумие и безстрашие. Най-интересните истории споделяше Евтим Свраката. Ние го слушахме жадно, почти забравили каква тъмна роля е изпълнявал той зад кулисите. Готови бяхме всичко да му простим, само и само да не престане да възкресява пред нас поета, без когото животът ни би посивял.
    Така новостроящите се селища придобиваха памет.
~*~
    Акордьорът забеляза отчуждение по лицата ни.
    — Това са планините на Орфей! Не знаете ли легендата? Вие младите сега учите само техника!
    Рошлю не можеше да понася сантименталности:
    — Орфей и стомана не върви!
    Акордьорът скочи от коритото преобразен. От кротко старче се превърна в гневен гръмовержец:
    — Само стомана не върви! — изглежда, ядът му се бе трупал с години и чак сега бе избухнал: — Знаете ли къде тъпчете? Тук е бродил певецът на света! Вие вървите по следите на Орфей и нищо не знаете за него?
    Трябва за мой срам да си призная, че за пръв път чух легендата за Орфей, разказана от стария акордьор. Едно време в училище са учили древна митология. А ние, за да не се поддадем на суеверие, не учехме нищо. И сега с Рошлю като невежи прикривахме своята любознателност, не задавахме въпроси, да не се издадем, че не познаваме легендата за собствените си планини.
    Върнах се на монтажа като замаяна. Гледай ти! Тъмните дъщери на земята убили Орфей, защото пеел хубаво и не искал да стане тъмен като тях. Тая легенда ми подейства по-силно дори от самогласните му песни, ако бих могла да ги чуя. Виждах от околните чуки и урви как се спущат чорлави, със запенени усти, подивели убийците му, като мътни пороища, за да го разкъсат и стъпчат. Бих изковала на певеца стоманена броня, бих го монтирала цял от желязо, за да не го поразят ударите на злобата. Бих му източила нерви от седможилести, стоманени въжа, бих му споила с електрожена желязна кожа, бих му изплела гръден кош от арматурно желязо и бих поставила в него сърце от стомана. Но железен, Орфей не би могъл да пее. Само ще дрънчи проглушително. За да бъде Орфей, поетът трябва да е нежен, чувствителен, тръпнещ като струна от лъчи, отекващ с всяка пора на кожата си като мембрана, резониращ на всяка човешка болка, на всеки жив полъх. А само железен, Орфей би могъл да оцелее.
~*~
    Майката на любимия… Натъкнах се на оная мина, която може да хвърли във въздуха сърцето на всяко момиче. Как да се защитиш от нейния поглед? Той е нежен, мъдър, прощаващ, възхитен, когато е обърнат към сина. Но щом се насочи към тебе, избраницата му, става съвсем друг… О, тоя майчин поглед е добър и благосклонен към всички останали момичета на света. Той по улиците, на пазара, в театрите, навсякъде неуморно пресява новата реколта моми, открито се радва на младостта им и си избира, избира снаха. Я, какво хубаво момиче! А онова там какво скромно девойче! Навред тоя прозорлив поглед открива бъдеща снаха. Щерката на съседите е добре възпитана. Племенницата на приятелката й се облича с вкус. Съученичката на племенницата е много приветлива. Навред, навред — подходяща снаха. Само една-единствена е неподходяща — оная, в която синът й се е влюбил. Как е могъл? Отде я намери? С какво го заслепи?
    В тоя майчин поглед срещащ собствените си съмнения — с какво си омагьосала сина й? Нито си достатъчно красива, за да го влудиш, нито достатъчно умна, за да го покориш, нито от достатъчно добър род, за да го заслужаваш. Тогава? Недоумяващият поглед на майката се сблъсква с една загадка. Гледа в невидимото. Значи има някаква тайнствена сила, по-магнитна от красота, по-властна от ум, по-съдбовна от синовна привързаност. Но каква именно?
    А то е така просто: привличането на жената, което нито се претегля на везни, нито се преценява с поглед. Майката е способна всичко друго да приеме — красота, ум, веселост, родова гордост. Само едно я ужасява — скритата сила на жената. Само с тая сила тя не може да се бори. Знае майката на какви безумия е готов един мъж, когато попадне в радиуса на действие на това необяснимо привличане. Майчинската грижна нежност става излишна и дотеглива пред безгрижната нежност на жената. Любовта на сина към жена е най-голямото изпитание за майчинството. Когато синът й се влюби, в погледа на майката се появява древен страх. Някои го наричат ревност, но то е съвсем друго. По-непоносимо. Майката, незаменимата, която е дала плът и кръв на сина си, вижда, че е заменена от някаква чужда, случайно срещната. Майката усеща, че от необходимост до вчера се превръща в пречка днес. А това е отрицание на нейната същност. Свръхсила се изисква от майката да преодолее себе си и да застане с примирена усмивка пред собствената си смърт.
    Как да успокоиш тоя крещящ от страх поглед? Да бъдеш добра? Да се стараеш да му се харесаш? Никога не можеш да бъдеш добра, нито да се харесаш, докато синът й те харесва. Единствено успокоение би й донесла, само ако накараш сина да те разлюби. Но за да угодиш на майчиния поглед, това е твърде висока цена. Предпочиташ цял живот да преглъщаш проклятието на тоя поглед, вместо да пожертваш силата си на жена пред любимия.
~*~
    Загадъчната сила на жената. Това караше майката да настръхва. Но имаше и нещо друго. Не бях равна на момчето й, не бях достойна. Просто момиче! Ами ако узнаеше истината? Сигур би си закрила очите ужасена. Така ме заболя, че стиснах зъби. Болката ми даде сила. Злобно съобразявах: майката вече ми е противник. Синовете се влияят, и още как! Дума по дума майчиният глас ще разяжда увлечението му към мене, ще отравя, ще охлажда, ще разделя. А всъщност при характер като тоя на Влад може и да има обратен резултат: да подклажда забранения огън.
    Стига да искам можех да се опитам да й се харесам. Но аз не исках. Няма по-смешна форма на кокетство от кокетството пред майката на любимия. Ти трябва да изиграеш чужда роля. Да присадиш в себе си всички старомодни добродетели, които сама с усилие си изкоренила: сантименталност, благовъзпитаност, свенливост, миловидност, показна скромност и прочие. Трябва с вид и държание да въплътиш идеала й за снаха. И с това да изгубиш любовта на сина й. Не, благодаря!
~*~
    Не забравяйте, че съм жертва на развинтена фантазия. Така ясно мога да си представя неща, които отстоят далеч по разстояние и време зад стени, папки и черепи, че сама започвам да си вярвам. Тая болест се разви в мене заедно с растящия страх и доби заплашителни размери. Аз в себе си бях убедена, че всичко, което си представях, е станало точно така. Дори очаквах последиците, които за мое неучудване не закъсняваха да се появят и още повече да затвърдят вярата ми в собственото ми развихрено въображение. Някои ще ме нарекат „мнителна“. Както искате. Но даже истинските случки, фактите за мене понякога бяха по-малко реални, понякога неправдоподобни, като че видени насън и без никакви последици. А ония, въображаемите, оказваха по-силно въздействие върху настроението ми, върху постъпките, върху живота ми, ако щете. А може би биологията утре ще открие загадките на съзнанието и ще се уверите, че предчувствията и въображаемите реалности са научно обясними. Може би страхът повишава дейността на телепатичните центрове. Бедата е, че искам аз да направя това откритие, преди някой друг да ме е изпреварил!
~*~
На върха на езика ми дойде да му кажа, че зная за какво ме вика, за да му спестя неудобството да го усуква. Добре че вече имах тренинг да спазвам доста дълга пауза между помислянето и проговорването. Още от ранна възраст се сблъсках с необходимостта от тая трудна пауза. Да бъдеш млад и да мериш думите си — това са две несъвместимости. Но аз достатъчно бях теглила от езика си. Заставях се насила да преценявам всяка своя дума предварително, докато още няма звуков облик. А съвсем иначе звучи същата дума в кухината на собствените ти мисли и когато се въплъти в гласа ти за чуждите уши. Аз можех да си представя точното звучене на неродената дума и да предвидя всички варианти на въздействието й. Как да не съм двойно по-зряла от майка си, която в своята отзивчивост и поривистост още не бе усвоила тая спасителна пауза между помислянето и продумването? Аз съм по-стара от майка си с век страхове, съмнения и безсъници.
~*~
    Тогава видях в очите му най-големия страх. Страхът на тоя, който прави страх. Навярно летецът, хвърлил атомна бомба, има същия поглед. Той знае, че радиацията може да го настигне. Самата мисъл, че носи стронций, вече го отравя със страх, и то в най-силна доза. Бдецът пръскаше страх край себе си, а сам бе погълнал отровата. И при него симптомите бяха очевидни: и той получаваше погрешна информация от външния свят. Както аз си въобразявах съвсем преиначени разговори и събития, така и той бе преследван от друга система на значения, много по-невероятни. Един наведен поглед — за него бе заговор. Една шеговита епиграма — съзаклятничество. Двама-трима, които си шепнат — група, подготвяща свалянето му. Тоя, който произвежда стронций страх за другите, е неизлечимо заразен. И сам със своята мнителност, че го мразят, лъжат, заговорничат срещу него, събужда тия чувства у другите. Страхът има силата да предизвика тъкмо това, от което страхливият най-много се бои.
~*~
    Изпитах съчувствие към него. Аз най-добре можех да го разбера, защото познавах вкуса на страха.
~*~
    А аз бях тръгнала да разузнавам какво мисли… Отдалеч познах бригадира бай Руси, северняка. Сух и жилав, сякаш изпит от стръмнините, той ръководеше тоя безмълвен щурм на Лайков чукар. Яташката му къща бе опожарена от фашистите, а той вдигаше къщи за другите. Можех ли аз да го изпитвам какво мисли? Той се приближи към мене. Нямаше сила за усмивка, така бе уморен. Вместо поздрав той ми каза:
    — Един забравен от лятото ден! — гласът му бе напоен със слънчева топлина.
    Тия прости думи ме озариха с поезия. Представих си как лятото на тръгване си е забравило един ден. И сега тоя летен ден ни принадлежи. Ние му се радваме повече, отколкото на най-хубавите юлски дни, защото тогава не сме ги ценили. А днес всяка клетка на тялото ни пиеше слънчев сок до опиянение. Един подарен зноен ден през есента. Лъчите ненаситно ни прегръщаха на прощаване. Всичко бе ярко: просторът, погледите, думите. А аз бях изпратена на лов за тъмни мисли. Стори ми се, че в тоя слънчев ден само аз бях едно мътно петно.
    Единствена музиката можеше да ме измие. Изтичах до културния дом и седнах пред пианото. Звуковете на техническите упражнения, макар монотонни и повтарящи се, ме пропиваха с наслада. Усещах как цяла ме обливат със свежи струи, свличат от мене всички нечисти докосвания, лоши помисли, злоби и подозрения. За кой път благославях майка си, загдето ме е изтръгвала от детските игри, за да се мъча пръстче по пръстче да проникна в недостъпния свят на музиката. Сега внимателна разучавах акомпанимента на Моцарт. За днешната неделна вечер инженер Горов бе назначил първата репетиция. Щяхме заедно да свирим. Вълнувах се като пред изпит. Той бе неумолим музикант. Не би ми простил и най-малка грешка. А концертът не биваше дълго да се отлага. За откриването на новия културен дом трябваше да бъдем готови.
    Тоя ден не зная кой — дали слънцето или доверието на бай Шекир, водопроводчика, или благородството на Лалю, или поздравът на бай Руси, или Моцарт, или всички заедно не ми позволиха да стана доносник.
    Един забравен от лятото ден!
~*~
    Най-после напипах болното им място. Да им се казва истината! Готови бяха на всякакви несгоди, само да им се каже открито, че ще бъде тежко. Не искаха да бъдат считани овчедушни. Да си знаят, че не са ги подвели, а ги смятат за хора.
    Младите се амбицираха и се записваха в моя списък. Това ми бе ясно. Но защо се присъединяваха към тях стари, патили майстори, изморени от стръмни пътеки, тесни общежития и ускорени темпове? Дали разбираха за какво е нужен тоя водопровод? Или им бе неловко да предпочетат леснината пред трудността? Или не искаха да се покажат един пред друг колебливци? Четях по лицата им как опитът ги дърпа: не ти трябва! Как разумът предупреждава: не се пали! Но човекът отпъждаше благоразумието като досаден бръмбар и казваше тихо:
    — Хайде, пиши и мене!
~*~
Един възрастен майстор каза:
    — Повече рамене, по-малко тежи!
~*~
В погледа му гореше вълчи глад за света. Какво всъщност го привличаше към далечното? Бе имунизиран срещу всякакви илюзии. Нищо не можеше да го учуди и разтърси. Какъв бе той? Не само в мене, а във всички той будеше интерес.
    Може би същността бе не в нашия интерес към него, а в неговия интерес към света. Уж нехаен, той бе лудо увлечен от живота край него и далеч от него. Цялото му същество бе спотаен интерес към всичко — непресъхващ, жаден, граблив. Колкото по-мъчителен ставаше, толкова по-старателно Влад го прикриваше. Но тоя ненаситен интерес се предаваше по невидими кабели на всички нас. Някаква заразителна жизнена сила струеше от него. Може би това бе магнитът, с който привличаше хората. Нищо от живота не се изплъзваше от алчното му внимание. По-скоро всичко да опита, да не изпусне младостта си! Понякога имах чувството, че той ще се задави и опари — на такива едри, горещи глътки искаше да поеме света. Дори в тоя пущинак апетитът му към живота не намаляваше, напротив, още по-силно се подклаждаше.
~*~
    Не заспах през тая нощ. Решавах целия си живот. Всичко премислях до последна подробност, за да не съжалявам донякога и да се самоупреквам. Ако приема нелепото задължение да подслушвам мислите на хората и да ги съобщавам, после щях да изкупя вината си със сериозно, неистово учение, с някакво откритие. Но би ли могло и най-голямото откритие да измие калта на доносите от съвестта ми? Нима с компромис трябваше да осъществя най-чистата си мечта?
    През тая трескава нощ започнах да подозирам зад всяко велико откритие една скрита подлост, зад всяка осъществена мечта — един компромис, зад всеки успех — едно предателство.
    Тогава по-добре един опропастен живот! По-добре един неуспял талант, едно непостигнато откритие! Само да си останеш човек. Никой не може да ти отнеме човешкото достойнство, освен ти сам да си го потъпчеш.
    Спомних си стихотворението на загиналия поет Мирон.

    Чудо
    Светът е удобен
    да бъдеш трева.
    Светът е благоустроен
    да бъдеш насекомо.
    Светът е покровителствен
    да бъдеш животно.
    Светът е гостолюбен
    да бъдеш влечуго.
    Светът е суров
    и пълен с препятствия
    да бъдеш човек.

    След дълга борба със себе си на разсъмване бях направила своя избор.
~*~
    Заранта не забелязах какво бе времето. Май че имаше облаци и падна мъгла. Трябва извътре да ми е било слънчево. В известен смисъл имах рожден ден. Ние се раждаме първоначално риба, влечуго, теле, хищник, търтей, паразит — всичко заедно. Истинският ни рожден ден е, когато надмогнем животните в себе си и платим високата цена, за да станем човек. Всеки по свой начин и на своя цена.
    Най-хубавият ден в живота ми! Не такъв си го бях представяла. Ако не друго, поне разбрах сладостта да вървиш изправен на два крака, да не лазиш, да не огъваш гръбнак, да не душиш и слухтиш, да не дебнеш. Истинско удоволствие е да носиш челото си високо и открито. Да не навеждаш поглед пред хората. Вкусен ти е сухият хляб да го дъвчеш с човешки зъби. Просторът е безкраен дори през прозорче на затвор да го видиш с човешки поглед. Достатъчни са две педи земя, за да стоиш изправен и да гледаш в очите деня. Но как е трудно това! По-лесно е, ако се опираш на по-голям терен: да лазиш като влечуго, да газиш другите с четири лапи на хищник. Дори да бръмчиш и хвърчиш като досадна муха се иска повече пространство. Колко малко е потребно, за да бъдеш човек — само две стъпа`ла земя. Затова е така неустойчиво. Всеки миг те заплашва спъване и падане. И все пак ти стоиш изправен на два крака и гледаш нависоко. Това ти стига.
    Не е ли все едно, че си неизвестен, изгубен вдън пущинаците, обречен на тежък труд? Имаш храбростта да бъдеш нищо. Дори твоето скромно хрумване за скоростен монтаж да е откраднато и осъществено от друг, дори твоето място в университета и в живота да заеме друг, пак си най-гордото същество на земята — ти си двукрако! Това е по-трудно от всички открития, факултети, победи, най-трудното на света — да се задържиш изправен на два крака върху тая грапава, камениста почва. И най-опияняващо. Някои отиват на разстрел и бесило в разцвета на младост и сили само за да принадлежат към човешкия род.
    Изправен човек — това е мачтата на кораба земя.
    Сега прозрях изправената стойка на моя бригадир бай Крум. И на колко още други безименни невзрачни силуети, успели да се задържат изправени на два крака срещу вятъра. Едва сега истински познах хората, с които бях живяла две години. Видях лицето им. Зад праха, бръчките и потните браздулици. Който поне веднъж в живота си се е почувствал човек, това се отпечатва върху лицето му. Сториха ми се красиви. Да вървиш изправен на два крака. Нищо повече. Бъди поздравен, човек!
    Трябваше най-сетне да се отърся от страха. Той бе присъщ на различните животни в мене, които все надушваха опасност, все се озъртаха преследвани. Човек и страх — някак не върви.
~*~
Нима е възможно да не забележат отсъствието ми? Обида, най-голямата обида за човека е да си представи, че без него всичко върви, че животът кипи, че другите отиват далеч напред, без да чувстват липсата му. А той самият не може крачка да направи, без да чувства тяхната липса, не може да бъде себе си без тях, без другите! Колкото и добър ти да си бил, те прекрасно могат без тебе. А колкото и лоши те да са били, ти не можеш без тях. Каква зависимост!
~*~
Шосето е дълго, безкрайно като ден без назначена среща.
~*~
    По-силна бях така. Нямах повече нищо за губене.
~*~
    Среща… Получих внезапен тласък. Изтръгнах се от земното притегляне. Всяка моя клетка с бясно ускорение се понесе към часа на срещата. Станах вятър с неудържима сила. Не можеше да ме настигне ни умора, ни шум, ни някаква мисъл. Само бързах. Откак се помня, бързах към тая среща. Целият ми досегашен живот бе едно бързане, едно задъхано тичане да не закъснея за срещата. Бързах да порасна, да облека ученическа униформа, после бързах да облека моминска рокля, да си пусна плитки, после бързах да си отрежа косите, да постъпя в строежа… Най-после бързах за самата среща.
    Чувствах се приклещена в зъбчатия механизъм на часовника, болеше ме от бавността на миговете. Времето в очакване на среща изведнъж добива материална плътност и тежест, притиска гърдите ти, затруднява дишането. Получава се непоносим асинхрон между скоростта на времето в тебе и в околния свят. Това потвърждава тайното ти подозрение, че любовта е паднала от друга планета, където властват други закони и друго време, различно от мудното земно време.
    Цяла нощ не можах да заспя. Да не би да пропусна разсъмването. Към това утро бе устремен моят живот. За тоя единствен ден бях родена. Откак се помня, го очаквах. Дойдох на света, за да го изживея. Всичко ми го обеща — звездното небе, цъфтежът на пролетта, музиката и поезията на вековете. Не бяха ме излъгали. Тоя ден бе утре. Само една нощ ме делеше от него. Исках първа да срещна погледа на невероятния ден, тъй дълго чакан, изплакан от мене. Тоя ден идеше, прострял към мене две горещи, ожаднели ръце. Той се приближаваше, взрян в мене с две непоносимо светли очи. Денят на моята среща. Възможно ли е да се мисли за сън срещу такъв голям ден?
    Ето го! Разсъмна. Хилядолетия бяха работили упорито, за да го подготвят. Слънцето, земята, океанът, цялата вселена, в една огромна лаборатория бяха тъкали, тъкали лъчи и елементи, за да се получи накрая това меко есенно утро с прозирно свеж, зеленомрежест въздух, наситено с най-нежни багри, непринадлежащи на никой от познатите ми досегашни дни. Неповторимо утро. Бързах към далечния час на срещата. Бях неуязвима от умора и спъващи дреболии. Планини от пречки бих прескочила. Бързах все повече.
    С мене бързаха всички по-раншни момичета, които съм била. Всички мои несъстояли се срещи, излъгани очаквания, разочарования. С мене се втурнаха на среща годините, болките, делата, извършени и неизвършени, мечтите — тичаха заедно с мене, изпреварваха ме и аз ги догонвах. Отиваха на среща всички мои досегашни грешки, аз ги пъдех, но не можех да ги върна. Ако бях знаела, че тая среща наистина ще се осъществи, аз никога не бих ги извършила. Идеха с мене всички мои глупости, прибързаности, вини, за да ме предупреждават: „Внимавай! Да не провалиш дългоочакваната си среща!“ С мене тръгнаха всички скрити, неподозирани облаци, потоци, птици. Станах безкрайна в своето очакване.
    Щеше ли той да дойде на уречената среща така, както очаквах? Колко много трябваше да донесе със себе си, за да не върне ни една моя надежда, клюмнала, че срещата не се е състояла. Ни един мой копнеж да не чака на уреченото място напразно. Ни една моя усмивка да не бъде попарена. Чаках всичко, което може да даде светът, и малко повече.
~*~
    Отправих се към мостчето. Минута по-рано. Колкото и да се мъчих, не можах да закъснея. Налагах си да стъпвам бавно. Заобикалях. С усилие задържах вътрешната си скорост. Макар и навела очи, цяла бях само поглед, вторачен в една стройна фигура, застанала отвъд моста. Усещах, че той отдалеч ме гледа. Но аз вървях, без да вдигна очи, като сляпа, водена от някого другиго. Токчетата ми вече тракаха по моста, а погледът ми още не бе се прехвърлил отвъд — все още бе наведен и вързан за земята. Най-сетне, бърз, неудържим, се отскубна от мене, изгубил търпение да върви заедно със стъпките ми и да изчаква приближаването ми, и се хвърли право към него. Погледнах го през искрящи клепки. Видях го не в подробности. Обхванах го целия. Завинаги.
    Широките му мъжки плещи запълваха целия хоризонт пред мене, запълваха и пространството отвъд хоризонта. Над самото му рамо бе цъфнала една млада звезда. Макар и с високи токове, бях малка пред него. Цялата стойка, мълчанието, сянката му изразяваха очакване.
    Един мъж ме очакваше. За това се бях родила на света. Всички мои пътища, колкото и да бяха заприщени, объркани и извити, водеха към тая среща. Той бе дошел на уреченото място преди мене и ме чакаше. Усетих, че мога да му донеса в очи цялата пъстрина на земята. Да му споя в гласа си ехото от всички гласове на света. Мога да напоя косите си с най-нежните мириси на вековете, да усвоя всички загадки, скрити в корени и в криле. Мога в една-единствена сълза да търкулна слънцето в неговите длани. В една усмивка да отразя най-високия бисерен връх. Всичко мога. Целият свят мога да му донеса в шепа. Защото той ме чакаше.
    Тръгнахме заедно. Напосоки. Навсякъде, където стъпехме двама, никнеха аромати и звуци, ставаше интересно и хубаво. А ние стъпвахме по гола, разкопана земя. Сигур сме били смешни, гледани отстрани. Вървяхме сериозни като под тържествена музика. Дума не можехме да си продумаме. Усетих неизпитвана гордост. Исках всички да ме видят, да ми завидят. В дългото си очакване на тая среща бях я обмисляла миг по миг, бях я режисирала и нагласяла. Дори си имах подготвени някои заядливи реплики за в запас.
    Но при първото кръстосване на погледите ни всички предполагаеми варианти се разбиха на сол. Изхвърлих ги зад себе си като жалки глинени трошляци. Бях поразена от реалността. Нищо всъщност не ставаше, а бе повече от всичко. Никога и с най-развихрено въображение не бих могла да предвидя толкова неща в едно нищо.
    Раздалечени крайпътни лампи ни поведоха. Вървяхме двама от лампа до лампа. Гледах само в нозете си. Смутени бяхме като новаци. Материята отново ме обсади плътно, поставяше ми на всяка стъпка клопки. Внимавах къде стъпвам. Камъни, пясък, тухли, ями, кал. Строеж. Най-неудобното място за среща. Избирах всяко камъче, заобикалях кал и локви, за да не изцапам или изкъртя иглените токчета на чуждите обувки. Под една лампа Влад повдигна с ръка брадичката ми:
    — Какъв цвят ти бяха очите?
    Под неговия поглед очите ми промениха цвета си. Тъкмо да ме целуне по бузата, едната ми обувка хлътна в пясък. Сякаш дръпнах чаша от жадните му устни. Наведох се, събух обувката, изтърсих пясъка. Пак тръгнахме по неравния терен. Тъкмо вдигнах една усмивка към него, токът ми се приклещи в някаква пукнатина. Не можах да го измъкна. Той се наведе и внимателно изтегли обувката. Вдигна я към лампата, разгледа тока. Само малко бе олющен. Аз събух и другата обувка. Взех двете с два пръста и тръгнах боса. Сега вървях свободно. Развявах полата. Можех да го гледам крадешком, колкото си искам. Мълчахме. Който ни срещна, се направи, че не ни вижда, за да не ни смути. Като ви казвам, че всички хора станаха добри тоя ден, вие не вярвате. И не само хората. Луната хвърли една люлееща се въжена стълбица през сенките към нас. Той ме прегърна. Понечих да се облегна на една стена.
    — Пази се от боята! — прошепна той и ме прегърна по-плътно.
    Отдръпнах се изплашена. Извъртях цялата разперена пола, вдигнах я да видя дали отзад не се е изцапала. Как щях да отговарям?
    — И тоя блок аз съм строил! — каза той ни в клин, ни в ръкав.
    — Да идем нейде, дето нищо не си строил!
    — В гората! — той смери босите ми нозе, обувките с тънки токчета в ръката ми, щръкналата пола. Бях само за гората. Изведнъж ме дръпна за китката:
    — Да идем да танцуваме!
    — Къде?
    Поведе ме през една преметната над канала дъска. Ако паднех, полата щеше да ми послужи за парашут. Закатерихме се по височината към скелите на културния дом. Влад ми направи поклон пред входа:
    — Заповядай на бал!
    Влязох, като внимавах да не се опра о боядисаните врати и парапети. През неостъклените прозорци се промъкваше луната като котка, прескачаше бояджийски ведра, препречени стълби, корита. Той ме вдигна на ръце:
    — По пода има разпилени пирони!
    Занесе ме до другия край на залата при пианото. Сложи ме да седна пред него. Отвори капака. Изсвирих с един пръст „Тръгнал кос, тръгнал бос“. Двама запяхме. Цялата недовършена сграда оживя. Празната зала даде продължителен екот. Двама се вслушвахме, сякаш някой от дъното ни се обади. Той ме грабна на ръце и понесе нагоре по стълбището. Започнах да се смея като луда, не можех да се спра. Цялата празна, ехтяща сграда се разсмя. Той ме носеше нагоре, нагоре на ръце, а аз го носех и люлеех в своя смях. Влад внимаваше да не би да изтърве смеха ми, да го строши и разпилее по мраморните стъпала.
    Изкачваше ме по стълба към небето.


    Още носех в себе си това усещане на изкачване. То бе първата ми любовна нощ. Дълго бе зряла в мене. Дълго се бе наезерявала. Всяка моя клетка я бе отглеждала като в топла леха. В тая единствена нощ минах през всички въплъщения на влюбена жена.
    Животът ми е разделен на две: до тая нощ и след нея. Първата половина е мъглявината, хаосът. А втората половина — моето мъчително съществуване като една образувана, оформена отделна звезда, политнала в своя орбита.


    Видях звезди през недовършения гредоред на покрива. Стигнали бяхме на най-горния етаж. Влад ме пусна на пода. Обух остроносите обувки. Започнахме да танцуваме по голите дъски под открит покрив. Сами си тананикахме. Цялата сграда звънко отекна стъпките ни. Наоколо ми се мяркаха рамки на големи панорамни прозорци и в тях — синята нощ. Вън се завъртя тъмният хоровод на планините. Над нас се издигаше сводеста покривна конструкция и греди, които крепяха звездното небе.
    — Браво! Без таван над главата! — извиках с глас, обърнат нагоре. Сега разбрах оня древен обичай в моята страна: на сватба да стрелят в тавана, сякаш им тежи и искат да го махнат от главите си, да отворят простор над младоженците и над любовта им.
    Когато очите ни от близост се разминаха той ме целуна. Първата ни истинска целувка. Това бе началото, след като бяхме опитали края.


    Бях по-неопитна и по-удивена от първата жена при първата целувка. Неговото обятие ме създаваше освободена, гъвкава щедра, безгранична. Станах жива вода. През дните бях събрала много мрак в себе си, но през тая нощ звездно засветих.
    Времето, пресовано и сгъстено до пръсване в очакване на срещата, сега в един миг се освободи. В тоя миг на безтегловност аз паднах шеметно вдън времето — при началото, при образуването на живота, при корена на светлината. От тоя миг съм се родила. Всичко друго изчезна в тоя единствен миг. Забравих най-тежката си грижа. Нищо не съществуваше освен всичко. Попивах светлина, която в моите очи ще остане завинаги моя.
    Любовта е най-голямата свобода. Абсолютна свобода, изтръгната от материята, По-свободна от светлината в пространството. Може би любовта е излъчена от някакво антивещество и прониква до нас като космическа радиация, непознаваща никакви прегради, зависимости и ограничения. Може би заради това така остро чувствах съпротивата на материята, на дреболиите, на вещите в присъствие на любимия. Сякаш антивеществото на любовния трепет се бои от сблъсък с материалния свят да не бъде унищожено, да не анихилира.
    Само за един миг пребивавах отвъд, в океана на абсолютната свобода. За един миг бях отмахнала собствените си брегове. А после откривах наново себе си. Прибирах се в собствените си атоми, завръщах се в своята формула в строгите зависимости, в тесните си граници. Сама ставах бряг на себе си. Връщах се в новото очакване. Със скоростта на светлината прелетях през ерите и пак се спрях в моя двадесети век, разсъдъчен, делови, безпощаден. Връщах се в света на необходимостта с една неизлечима носталгия по абсолютната свобода там нейде в прародината на любовта.
    А първият полъх от тоя свят на зависимостите бе тревогата: ще изгубя ли любимия? Как да го задържа? Исках невъзможното. Все едно да искаш да задържиш безкрая. Любовта е от света на абсолютната свобода. И всеки опит да я оковеш или ограничиш ще я унищожи.
    Влад бе постлал на голите дъски сакото си. Лежеше върху рамото ми. Двама се вслушвахме в отдалечаващото се ехо на вълните в себе си. Цялата празна сграда бе заляна с ехо на прилив и отлив. Бяхме я населили с нашия шепот и дъх. Осветихме новия дом с любов.
    Гледах към небето. Над мислите ми нямаше покрив и те се понесоха в безпределността. Откъде, от какви далечни светове идеше една тъга в мене, когато бях щастлива? Или близостта на двама души е само стремеж и мигновено разминаване? Търсех загадъчния излъчител на тъгата и все не можех да го налучкам. Аз не знаех и никога нямаше да узная дали на човека до мене бе така пълно, както на самата мене. И в най-наситения миг на любовта аз бягах от себе си, за да стана той, да се вселя в него. Моето същество ставаше двойно и по-единно от всеки друг път. Най-голямата ми радост идеше от предугаждането на неговата радост. Аз ставах той и той ставаше аз. Разтваряхме се един в друг. Но тъкмо в това взаимно преливане на двете ни същности в една, откъде и как се вмъкваше тъгата, за да ни раздели отново на две?
    Ръката и рамото ми изтръпнаха. Пъпленето на мравки в тях ме изпълваше с блаженство, защото правеше неговата близост осезаема. Тогава се сепнах, че пак чакам. Много по-жадно, отколкото бях очаквала срещата. Нима наистина той бе дошел? Нима бе с мене? Бях го чакала дълго, откак се помня. Защо пак чаках? Цял живот очакване. Първо да го срещна нейде в гъмжилото от посоки. После да се приближи до мене. После да назначи ден на срещата. Тогава започна трескаво чакане: да дойде денят, да дойде часът, да дойде мигът. Най-после — самият той да дойде. Щом той дойде, чак тогава настъпи истинското чакане. Всичко преди това е било детска игра. Сега чаках до самозабвение. Какво? Нали бе дошел? Нали бе с мене? Нали познахме най-голямата близост? Какво повече? Как е възможно така да се чака нещо, което е дошло?


    Изтръпналите ми пръсти сами галеха косата му.
    — Райно! — прошепна той.
    Пръстите ми замряха, потопени в топлите кичури.
    — Какво?
    — Подай ми, моля те, цигарите!
    Няколко мига ми трябваха, докато съобразя. Кутията лежеше до мене на пода.
    — Ето! — протегнах му я, без да мръдна рамото си, да не би той да се отмести.
    — Благодаря!
    Той запуши. Пръстите ми самоволно продължиха да галят косата му. Гонех мислите му по променчивите извивки на дима.
    — Влад! — прошепнах.
    Вцепенена извивка дим увисна във въздуха.
    — Какво?
    — Дай ми една цигара!
    Исках във всичко да бъдем заедно. Няколко мига и на него трябваха, докато съобрази.
    — Нали не пушиш?
    — Искам да опитам!
    — Докъде стигна! — отвърна той насмешливо, но в гласа му липсваше смях.
    Подаде ми цигара. Щракна запалката. Докато палех крайчеца на цигарата с несръчен дъх, той скритом ме наблюдаваше. Чаках. Нищо не дойде. Вдъхнах лютивия дим. Изтръпналите ми пръсти независимо от мене галеха косата му. Чаках.
    — Райно! — по гласа му усетих, че се приближава някаква важна дума, може би най-важната.
    — Какво? — попитах с пресъхнал дъх и се изплаших да не би да прогоня крехката дума. Наоколо витаеха стопени извивки на дима. Думата се забави, сякаш се поколеба и върна.
    — Кой те е учил на нежност?
    Пръстите ми се спряха, заплетени в кичурите. Дълго мълчах.
    — Може би грубостта ме е научила! — изтървах неволно. Никакъв отзвук. Проточена струя цигарен дим.
    — Навярно са те галили от малка…
    Цигарата угасна, забравена между пръстите ми. Бе дошел мигът да му кажа истината за себе си. За да не я научи от другите. Настана страшният съд за мене. Колко пъти бях търсила случай, бях отлагала страхливо, бях подбирала думите, тона, нюанса. Крайно време бе да проговоря! И пак ми бе нужно дълго мълчание, докато изрека тия невероятни думи.
    — Влад! — гласът ми идеше из много дълбоко, из много тъмно.
    Неговата ръка държеше рамото ми. Но нещо се промени в това докосване, макар че външно ръката не помръдна. Навярно предугади сериозността в гласа ми.
    — Отдавна исках да ти кажа…
    Всяка моя фраза ме бичуваше:
    — Никому не съм разкрила… То е моята тайна… Само на тебе… Дошла съм тук, за да изтрия едно петно от името си… Моят баща…
    Ръката му едвам доловимо отпусна рамото ми. Вслушах се със спрян пулс какво ще ми отговори. Чаках като осъден на смърт мига на изпълнението на присъдата. Чух равномерното му дишане. Надвесих се над него. Той спеше с детски непробудно лице. Нищо не бе чул. Сякаш си бе отишел. Останах сама. Разбрах, че сънят бе разхлабил ръката му около рамото ми. Отметнах глава назад и потърсих опора в небосвода. През сълзите ми звездите станаха влажни. Облак птици прелетя над нас. Отлитаха на юг. Оставиха една сянка в душата ми. Бе есен.
    Той сънуваше може би мене. А може би другата. Или аз сега, като помислих за нея, извиках образа й в неговия сън? Може би, ако изкореня ревността от сърцето си, ще изкореня и нейното съществуване в мислите му? Започнах да чувствам, че ние двамата с него бяхме вече в една верига. Каквото аз помислех, се проектираше в него като усещане и образ. Каквото той почувстваше, се отразяваше в мене като импулс. Всяка сянка, прекосила съзнанието ми, минаваше през него като охлаждане. Всяко светло хрумване, огряло челото му, резонираше с усмивка в мене.
    Наистина той бе дошъл! Но защо с него бе дошла и една тъга?

    Първият утринен лъч прониза гредореда като тънка, лъскава игла и се заби в голото ми рамо. Усетих студена, остра болка. Бляскавата игла мина през рамото ми, излезе от другата страна, удари се в никелираната брава и там се пречупи. Утрото! Исках да спра, да запуша с длан хоризонта, отдето извираха бодливите лъчеви игли. Но дланта ми бе много малка. Измъкнах рамо изпод главата му. Целунах топлото му слепоочие. В какъв ли полъх от образи, аромати и багри мина тая целувка през неговия сън?
    Да имаш сила да станеш след любов и да си отидеш… Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя, по която има разпилени пирони. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена. Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя.
    Ставах и копнеех за добрия Лалю. Той би ме носил на ръце сега, на връщане, когато най-трудно се върви. Би ми шепнал най-нежните думи сега, когато имам най-голяма нужда от тях. Стана ми студено. Любовта неблагодарно бе съблякла от мене горещия мъжки поглед, горещите жадни длани, горещия му дъх и ме бе оставила да зъзна, захвърлена сред посърнали утринни звезди. Желанието му бе преминало. Чувствах се ограбена и развенчава. Запратена от небето долу, на каменистата земя! С отнето оръжие. В душата ми се прокрадна разкаяние, че не бях обикнала истинския мъж, защитника. Защо жените сами избираме своето унижение?
    От небето се приземих на коравия под. Голямо усилие ми струваше. С два пръста грабнах чуждите обувки с високи токчета и боса заслизах на пръсти по ледените стъпала като крадла. Внезапно ме обзе някакъв неприсъщ на мене копнеж. Да стана, да му приготвя закуска, да шетам. Но тая робска радост ми бе отнета. Трябваше незабелязано да избягам, докато не се е съвсем съмнало и докато той още спи. Като се събуди, ще ме търси. Може би ще му липсвам. А каква наслада би ми доставило да напълня един съд с вода, да я стопля на някакъв банален електрически котлон, за да се избръсне той. Мечтаех да му изпера и изгладя ризата. Навярно сам не предполага колко съм му нужна. Двама да пием чай. Усетих сладкия, неподправен вкус на всекидневието. Да имаш дълг в дреболиите. Дали щях да доживея до непостижимата посредственост? Дали някога щеше да изгрее за мене едно обикновено утро, в което ще ме погълне прозата и грижите около Влад? Мечтаех за сиво всекидневие. Завиждах на простите женици за великия празник на техния делник. Винаги бях презирала домакинството. Но сега в мене се пробуждаха неподозирани заложби. Усетих се жена, грабната от величието на дреболиите. Вече мислено започвах да върша всичко онова, което ми бе противно и което никога не бях правила, нито бях мислила да правя. А щях да го върша цял живот.
    На пръсти се вмъкнах в общежитието. Никой не ме усети. Момичетата спяха невинен сън. С една тиха печал им завидях. Те още не познаваха горчивината на забранения плод. Колко е хубаво по-дълго да бъдеш момиче! И в същото време почувствах превъзходство над тях: аз бях вече поела най-големия риск — да бъдеш жена.
~*~
    На заранта тръгнах закъсняла за работа, с умора, която бе приятна като бодрост. По пътя към обекта забелязах едно странно явление. Всеки, когото срещнех, ми се усмихваше най-сърдечно. Залисани хора в грижи и неуредици, с набръчкани от мисли чела, щом се приближеха към мене, приветлива усмивка отваряше лицата им. Дори работниците от нощна смяна, които се завръщаха по общежитията, за да заемат още топлите легла на дневна смяна, и носеха в погледа си цялата тъмна нощ, ме поздравяваха и една усмивка като разсъмване просветваше в очите им. Дори сърдитковците намираха по някоя усмивка за мене. Това, че познатите ми се засмиваха, не бе толкова чудно. Но хора съвсем непознати, за пръв път срещнати, с които случайно се кръстосваха и разминаваха посоките ни, се заглеждаха в мене и весело ми се усмихваха като на близки. Няма да повярвате, не само хората така ме приемаха тая заран. Имах определено чувство, че всичко наоколо ми се усмихва. Щом погледнех към небето, то ми се засмиваше през някоя синя пролука между облаците. Като минах по моста, реката просия в усмивка. Току-що поставени стъкла в рамките по прозорците, още неизмити, ми се усмихваха поред. Есенните цветя по припеците отдалеч ми кимаха с детски вратлета. Дъбовата шума ми махаше с безброй загорели от слънцето длани. Скалите, далечният снежен връх, шумовете, багрите — всичко бе една усмивка, обърната към мене.
    Най-после открих причината. Самата аз вървях с една щастлива усмивка, забравена върху устните ми. И всичко, живо и мъртво, ми отвръщаше с взаимна усмивка. Законът на отражението е така прост. Засмей се на света, за да ти се засмее и светът.
~*~
    — Райна е лъгала през цялото време!
    Усетих, че всичко рухва над главата ми — всичко строено от мене за две години, всичко строено от хората за векове — всичко е било градено върху пясък, пада, събаря се, сгромолясва се върху мене и ме затрупва.
    — Такъв баща, а тя важна!
~*~
    Цялото ми лице бе насечено от сенките на железата като от кръстосани удари на бичове. И през очите ме шибаха тъмни сенки. Усмивката ми бе зачеркната. А заедно с моята — цялата взаимна усмивка на света. Останах премазана зад една колона.
~*~
    В тоя миг отгоре ми се стовари последният удар. От другата страна се зададе Влад. Навярно, щом се е събудил сам, е помислил, че съм му се разсърдила, затова съм избягала. Мъжът никога не разбира неудобството на ситуациите. Трябва жената да се грижи и да му спести неловкостта на пробуждането. Сега се навърташе насам, за да ме срещне. Бе успял да се избръсне. Прилепих се зад колоната. Той ме търсеше с поглед. Боеше се да не би да ме е изгубил. По своята мъжка логика той смяташе навярно, че е обидно и отблъскващо за девойка любимият да заспи в прегръдките й. А едно заспало дете на рамото ти е по-мило от най-страстния любовник. Той идеше. Той наистина идеше при мене. Това бе то, което бях чакала цял живот. Влад не можеше вече без мене. Цялата му стойка, походката, всичко бе насочено към мене. Вървеше сякаш срещу силен вятър. Нищо не можеше да го спре. Идваше завинаги. Но аз се ужасих от неговото идване.
    — Все пак са една кръв! — упорствуваше Васю.
    — На катъра баща му е кон, а той си е катър! — отвърна Рошлю.
    — Архитекте! Ела да те питаме нещо! — извика Попето.
    Тъкмо бях го постигнала, щях да го изгубя. Завинаги. Хукнах настръхнала назад през изкопа. Лъчите на изгрева се чупеха през монтажните решетести стълбове. С тялото си пресичах клетка лъчи и сенки. Тичах като подгонена зебра. Раменете ми се вгънаха навътре от болка, сякаш носех стрела, забита между ребрата. Ударите на сърцето ми заглушаваха моторните шумове. Момчетата, залисани в спора, не ме усетиха. Тичешком плачех. От тичането сълзите ми течаха по-бързо. Бършех ги с опакото на ръката си. Шефът ме наказваше, след като не бях му донесла нужните сведения кой как мисли. Той бе разпространил тайната ми. Нямаше за мене спасение.
    Отсреща се зададе бай Крум. Свърнах в друга посока.
    — Рай-не-е-е-е! — проеча гласът му зад гърба ми.
    Затичах по-бързо. Чувствах мътни браздулици по лицето си. Сега всичко наоколо ме гледаше намръщено и враждебно. Недовършените сгради ми обръщаха гръб. Избягвах срещи с хора. Усмивката на света помръкна към мене.
~*~
    Ще ме погледне с неразтопяеми зеници. И ще ме изправи пред другарски съд. Спомних си тоя колективен уред за мъчение. Един млад инженер бе съден „другарски“, загдето бе направил опит да заплаща по-високо на работниците. Изправен пред всички, с тебеширено лице, с гипсови устни на човек пред самоубийство, той трябваше да отговаря на кръстосан огън от въпроси. Накрая бе заставен да си направи самокритика. Младежът се самообля с помия, нарече се с най-страшни имена, но пак нищо не постигна. Самокритиката му бе оценена като недостатъчна и неискрена. Оттогава тоя човек се сви в черупка. Не му се чуваше гласът, не му се виждаше лицето. Превърна се в охлюв.
    Другарски съд за мене. Там ще ме разпъват на кръст хора, които ме наричаха „другарко“. Евтим Свраката, доносникът, ще ми задава ехидни въпросчета. Не един възторжен лицемер ще ме замеря с кал, за да се покаже той какъв е чист. Аз не можех публично да се отрека от баща си и да се наслаждавам на моралното си очищение. Аз исках на дело, а не с думи да докажа, че съм негова дъщеря, която ще изкупи вината му. Но те търсеха от мене не дела, а фрази — кухи, гръмко дрънчащи като празен варел фрази. Аз бях готова да работя неистово, да уча, да откривам, да дам живота си за тая идея, която е била преследвана от баща ми. Но това мое престараване им се струваше подозрително. Те изискваха от мен не дела, а голи декларации. Защо им бяха нужни? Това ме унижаваше. Аз не исках другарите ми, хората, които уважавах, любимият да ме видят с наведена глава, с тебеширено лице, с гипсови устни, самопосипана с пепел, самооплюта. Дори да се стъпчех в калта, те пак щяха да кажат, че самокритиката ми не е достатъчна и не е искрена. Щяха да ме заставят да пълзя по корем в тиня като охлюв. А аз исках да остана човек, изправен на два крака. Нищо друго.
    Ето, затова избягах. Вие на мое място как бихте постъпили?
~*~
    Шофьорът на камиона ми говореше нещо отдавна, но аз не го чувах. Най-сетне думите му проникнаха до съзнанието ми:
    — Четохте ли във вестника? Който е работил две години на строеж, има право да следва…
    — Как?
    — Две години на строеж и вратите на университета са отворени! Ще избутам още няколко месеца и ще се запиша в техниката!
    Седях като треската от гръм. Аз бях работила на строежа две години и 17 дни. Всъщност тайната цел, с която дойдох в планините, бе постигната. Мечтата на живота ми — осъществена! Имах право да следвам! Но защо не се зарадвах? Защо не прегърнах непознатия шофьор, който ми съобщи най-хубавата вест в живота ми? Или бях оцепеняла от изненада?
~*~
    Главната цел в живота ми — постигната! Това ли всъщност бе моята единствена цел? Или целта ми се бе променила? Без сама да зная това. Нещо друго се бе появило. Но какво? Откъде? Нещо властно ме теглеше назад към планините.
~*~
    Исках да бъда човек. Да стоя изправена на два крака. Нищо повече! Ето, това бях търсила. Затова бях избягала. А човек бяга ли? Само дивите животни бягат подгонени. Двукрако и бягане — някак не върви. В жаждата си да бъда човек аз бях допуснала най-голямата грешка спрямо човешкото в себе си — да обърна гръб и да бягам. Позор. Непоносимо унижение — да бягаш, погнат от страха.
~*~
    — Нали уж бързаше за влака?
    Нищо не отвръщах. Тия ругатни ми действаха ободряващо. Човекът имаше право. Представях си яростта на Графа, който заради мене докара пиано и акордьор и изгуби съревнованието със Савата. При отлива на яростта шофьорът само поглеждаше към мене възмутено:
    — Да се поведеш по женски ум!
    Не му възразявах. И нямаше как да му обясня, че аз трябваше да извърша това пътуване, колкото и нелепо да изглежда то. Трябваше да сбъркам, за да търся грешката си. Къде бе тя? Дали най-голямата ми грешка не бе страхът от грешка? Тоя страх да не сбъркам! Той спъваше всяка моя стъпка, запушваше всеки мой порив, караше ме все да спирам сред път. Страхът от грешка предизвиква верижна реакция от грешки. Аз бях изгубила себе си. Постоянният страх от грешка е най-опасен климат за младостта. Защо пък да нямам правото да бъркам? Аз бях много млада. Можех да си позволя смелостта да сгреша. Това мое пътуване не бе напразно.
    Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истински себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътстват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент.
    Камионът се носеше обратно и се вглъбяваше в планините. Чувствах се на собственото си място, макар че силно друсаше. И всичко в света наоколо си бе дошло на мястото, макар че се клатеше. Хоризонтът пред мене се изясни, макар да бе затиснат от сгъстяващи се облаци.
    Поех си дълбоко дъх. Колко свеж бе въздухът!
    … Прост и понятен изглежда светът, когато си с лице към посоката на движението и когато тая посока съвпада с вътрешния ти тласък. Завоят не е опасен, защото го виждаш. Пропастта не е толкова страшна, защото не те дебне откъм гърба. Насрещният вятър не е така противен, защото не те шиба изотзад, не разбърква косите и самочувствието ти. Сега поне виждаш и знаеш своя път. Колкото и да е стръмен, колкото и да е грапав, той е пред тебе и ти го поемаш. Времето оправя своя ход според твоя ритъм, когато си с лице към посоката на движението. Вече не те бие денят, не те бие часът, не те бие мигът, впуснати срещу тебе. Времето лети успоредно с твоя устрем и те подканя да бързаш, да бързаш, да не изоставаш. И ти го гониш, и се задъхваш, и самият ти ставаш времето. Когато се слееш с него, то престава да те гнети, както лудият бяг на собствената ти кръв не буди в тебе чувство на загуба. Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо. Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.
    Каквото и да те чака!