Лавина Блага Димитрова

_Драги читатели,_
_Моето обръщение към вас може да бъде само от въпроси, а не от отговори. Изобщо въпросите дават повече простор. Отговорите ограничават. Да умееш да поставиш въпрос — това значи да събудиш безброй отговори. Истината ще се намери някъде в това диалектично, многопосочно и разноъгълно търсене. Да задавам въпроси в книгите си — това е моят израз на доверие към читателите._
>

Да изгубиш пътя

значи да стигнеш до снега…

Федерико Гарсиа Лорка

Всяко зърно от този камък, всеки

минерален отблясък от тази планина,

пълна с нощ, за него единствен съставя

цял един свят. Самата борба към

върховете е достатъчна да препълни

едно човешко сърце. Трябва да считаме

Сизиф за щастлив.

Албер Камю

Ако лятото е аксиома,

защо в снега има магия?

Емили Дикинсън

Групата алпинисти по мястото им в редицата при тръгването:

Найден, водачът

Присмехулникът, радист

Деян, отсъствуващият

Горазд

Зорка

Асен, Философът

Поетът

Бранко

Скулпторът

Зиморничавият

Слав, операторът

Рад, Мълчаливецът

Димо

Момчил, Суеверният

Андро

Дара

Никифор, Амбициозният

ПРОЛОГ
Снежен бордов дневник

Прелиствам белите страници на снега.
Зная, че тъкмо там е написано това, което търся. Никъде другаде. Само че не разбирам снежната азбука.
При корабокрушение дневникът остава — за да разкаже на живите как се умира и може би да им загатне как да живеят.
При потъването под лавина случаят е по-особен. Затова и бордовият дневник има по-друг вид. В полусвяст издъхващият го е вписал по белите листа на снега с дъх, с пръсти, с конвулсии. Трябва да се опитам да разчета този шифър.
Снегът е изплъзваща се, променлива, но по-трайна книга от всяка друга. Като се стопи напролет, ще се превърне в потоци, в подземни сокове, в мъзга по дърветата, в облаци, в дъжд, в атмосфера, която ни обгръща. И азбуката му ще се промени. Знаците, вдълбани в снега, ще се озвучат като магнитофонен запис. Викай вятъра на помощ!
Гласът, заровен в преспите, многократно ще повтори ехото си: ще се стопи, изпари и разсее в пространството, за да се върне пак в снега.
Гадая по празните страници. Трябва да разчета тайното писмо, лаконично надраскано, и да го предам някому. За да го напише в последния си миг, когато дъхът му се е свършил, човекът е имал нещо важно да съобщи. Нещо, което му е проблеснало в самия край.
Пипнешком, наслуки, като азбука за слепи, разчитам впечатаното в снега. Релефни думи, мисли, въздишки, изтриващи се при докосване. Сякаш възстановявам йероглифи, а ключът е загубен.
Чувствувам се неука майка, получила от сина си последното му писмо от фронта. Няма кой да й го прочете. Цялото село е неграмотно. Сричам непознатите букви с догадки.
Мъртвите говорят с мълчание, записано на бялата лента на снега. Опитвам се да озвуча лентата и тръпна от боязън, че всяко надникване може да изтрие записа завинаги.
Превръщенията на снега от ръка на ръка, от лед на вода, от вода на въздух предават тайнописа.
Слепешком тръгвам в бяла тъмнина.


Първи дял. ДО ЛАВИНАТА
Сняг

Пада, пада. Сняг върху сняг.
Всичко засипва. Изчезват скали и дървета, пътеки и урви. Сякаш никога не ги е имало. Дори формите им се изгубват. Сняг навсякъде.
На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.
Забравям къде е било земя, къде камък, къде пропаст. Всичко се изравнява. Ръбовете изчезват. Ъглите се заглаждат. Пъстротата се стопява. Крясъкът на боите заглъхва.
Нямо безбагрие.
Вали бяла забрава.
Който е изгубил пътя, как ще го намери?
Няма път.
Белота. Нищо.
Но в бялото се съдържат всички цветове. Един лъч е достатъчен, за да разложи белотата и да възникнат седемте бои на дъгата с техните безброй подгласни тонове.
От белотата ще разцъфне пъстрина.
От бялото яйце на снега ще се пукне пролет.
Никой цвят не може да бъде така чист. И никой цвят не може така да се омърси и опетни, както белият.
Снегът е тих, търпелив тъкач, опънал стан от земята до небето. Какво тъче денем и нощем така кротко и крепко?
Докато ние спим, се трупа лавината. Снежинка по снежинка, сън по сън.
В тишината зрее гърмът.
Безстрастен сняг. Пада, пада.
~*~

Стъпки в снега. Трябва и друг да тръгне по тях, за да станат пътека.
~*~

Ти гониш

Единичните стъпки все гонят някого или нещо.
Мислиш, кой знае какво става там без тебе.
Другите напредват. Изпреварват те.
Весело им е.
А на тебе ти е ядно до плач.
Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.
Пътят им е интересен, пълен с новости.
Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.
А ти си още долу, в ниското.
Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.
А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.
Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.
Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.
Те живеят интензивно, с пределна пълнота.
Твоята същност е изпразнена.
Забравят те. Могат без тебе.
А ти не можеш без тях.
Излишен си. Не съществуваш.
Ти гониш не тях, а себе си.
Дори когато те укоряват, осмиват, отричат — пак потвърждават твоето съществование.
Те са „НИЕ“. Ти си сам, „АЗ“.
Те са всичко, заедно.
Ти си нищо без тях.

Ние

Ние, групата, сме особено същество.
Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.
Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.
Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.
Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!
Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.
Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?
Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.
Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.
Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.
Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.
Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.
Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.
Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.
Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.
Освобождение от състоянието „нащрек“, което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.
Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.
Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.
Безгрижие — това е групова добродетел.
Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.
Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене.
 ~*~
Поетът сподиря с насмешлив поглед непохватните стъпки на оператора, наивния му възторг от природата. И пак се навежда над обувката си.
Слав се обръща и бързешком го заснима с камерата, без да бъде забелязан. Поетът не подозира, че тази смешна поза — как е приклекнал и си затяга връзките на обущата — ще остане като негов последен образ за паметта на потомците.
Човек не знае с какво ще го запомнят.
— Стига си хабил държавна лента! — подвиква Присмехулникът.
Операторът не чува присмеха. Планината се втурва към него като прилив. Ще го удави. Вълна подир вълна, все по-високи. Гледка след гледка, все по-замайващи. Безпомощен пред съкрушителния напор на тази белота, на тази трезвост, на тази извисеност, той току залита като пиян с камерата. Нито лентата ще му стигне, нито умението, нито времето. И всички му се смеем.
Ние си мислим, че сме овладели своя свят. А той е вън от света, понеже се вълнува прекалено много.
Слав, операторът, е неудачникът в групата ни. И такъв е нужен, за да има по кого да измерваме собствените си постижения. Не го считаме за истински алпинист въпреки неговото престараване или тъкмо поради това. Едвам ни склони да го включим в нашия подбран състав за този труден траверс. И то само за началото. До последния момент го отблъсквахме. Отсъствието на Деян му помогна: взехме го за попълване на числото, докато онзи ни настигне. И сега операторът е най-щастливият. Не може да повярва на сполуката, която все го отбягва. Няколко мига по-дълго ще бъде между нас. Няколко мига още ще се чувствува равен на нас.
~*~
„В търсене на смисъл обезсмисляме живота си.
А тревата, без да пита за какво — пробива камъка.
Мамиш ни и плашиш все, рискуващо безсмислие, неизвестно накъде отвеждаш.“

„Смисълът ни е верижката.“
~*~

Асен само чака повод да развие някоя теория:

— Д’Анунцио избирал най-невзрачната жена на някой бал и започвал да я ухажва. Тя разцъфтявала под комплиментите и погледите му и ставала най-интересната дама на сезона, заобиколена от поклонници…
— Значи, вкусът е стадно чувство! — заключава Присмехулникът.
— Не, женската привлекателност е творение на мъжа.
~*~

Самотността на откъснатия от групата

Най-глухата самотност.
Дара губи следите.
Лута се из преспите. Озърта се.
Само сянката ти те придружава. Няма жива душа. Долу в ниското пада мъгла. За миг страх те съзема. Тишината е пълна с ослушване.
Да се върнеш? То значи още повече да заглъбнеш в самотата.
Като единак се провикваш към височините, където снегът свети недостъпен:
— Хе-е-е-оп!
Викът ти се прехвърля от рид на рид. Висок и проточен, съразмерен с височините и разстоянията, той очаква издалече откликващо ехо.
Навярно първият човек с такава виеща болка е огласял пустошта на планетата.
Тръгваш пак, преследвана от шума на собствените си стъпки. Да би ти пошушнал някой какво те чака там при другите, ти не би се изплашила. Защото няма нищо по-страшно от това да останеш сам, да се откъснеш от своите, да изостанеш, пък дори и от общата беда.
Чувството на отцепената от стадото овца — най-древният страх.
Пропастта те гледа с огромно, празно око. С поточето под леда планината си шушне сама на себе си. Не отговаря дори с ехо на биещото ти сърце. От зъберите лъха студена саможивост.
Единични стъпки в планината. Едно настръхване пронизва вселената.
Бягаш, подгонена по петите от собствените си стъпки…
~*~

Гротеска на снега

Истината, примесена с измислица, е по-убедителна.

~*~

„Значи, имало и жени алпинистки!“ — „Ще има — казвам, — щом мъжете ги няма!“ А Сивият: „Аз съм против такива, които рискуват живота си за нищо!“ А аз: „Щом не можем да бъдем като тях, то можем да бъдем против тях!“

~*~

Контрапункти

Ако не бе ниският таван, как щяхме да измерим висотата на простора? Ако не бе пушекът, как щяхме да усетим чистия въздух?

~*~

Водачът, като че ли забелязал с някакво око на тила си, че го снимат, изведнъж се обръща и се заканва с пръст на оператора.

Изобщо никой от нас не му позволява да го снима. Самата същност на алпинизма е бягство от погледите, смелост пред самия себе си, а не за показ, не за облаги и слава.

 ~*~

Какво не минава през ума на човек, който с часове върви из планината, загледан в снега пред себе си.

— Защо аз например не сънувам? — пита Поетът.

— Защото поетите страдат от безсъница — припомня Присмехулникът.

Суеверният мимоходом се изтърва:

— Все пак някои сънища се сбъдват…

— Упива те мистика като мастика! — прави каламбур Присмехулникът.

— Какво ще кажеш, Философе? — пита Слав, операторът, нарочно, за да го принуди да се обърне и да го заснеме, преди онзи да се е усетил.

— Суеверия! — отвръща компетентно Асен. — Всички съногадатели са смешни. Дори Фройд в раздела за сънищата изведнъж звучи наивно: стига до елементарна символика.

— Но защо човек сънува? — пита пак Поетът.

— Питай защо се събужда? — казва Дара.

— Сънищата са отпадъците на съзнанието в подсъзнанието… — продължава Асен.

— Един вид кошчето на съзнанието! — вметва Присмехулникът.

Дара възкликва:

— Че то отпадъците по-хубави от…

~*~

Кого да слушаш? Лесно е да се дават съвети отстрани. Мястото на водача е най-открито и най-ветровито. Какви не ветрове те брулят от всички посоки. Ако се поддадеш на всеки вятър, трябва непрестанно да се въртиш. И вместо да показваш пътя, ще станеш ветропоказател. Не! Себе си трябва да слушаш. Сам себе си да следваш, за да те следват и другите. Самотен, необвързан с никого поотделно, за да бъдеш с всички заедно!

~*~

Нищо не забелязвам наоколо, даже не помня през къде съм минал. Гледам право пред себе си в една точка, за да видя всичко в цялост.

Чувам тишината на снега и под нея — тишината на скалите.

Чувам как се движат молекулите на камъните.

Такава замряла тишина, сякаш след миг ще избухне и планините ще започнат да се местят.

Чувам гласа на реката, временно заключен в леда.

Чувам многобагрения шепот на далечни есенни гори, окапал, гниещ в падините.

Чувам мечешките сънища, сгушени в топлата хралупа.

Чувам песента на утрешния ручей, запечатана в снега.

Чувам с кожа, с обоняние, с нерви като пипала, с въображение.

Няма нужда да се разпилявам в погледи наляво и надясно.

Планината цяла влиза в мене, цяла в мене се просмуква — аз самият ставам планина.

Поетът е медиум, който транслира брожението на нашите смътни, неуловими усети.

~*~

— Японските алпинисти имат за девиз: „Върни се, за да отидеш!“

~*~

Деян повтаря горчиво:

— Планината поваля безразсъдните!

— И само безразсъдните могат да повалят планината! — отговаря Присмехулникът като по вестник и забива крак в пряспата.

~*~

Самотникът се вживява в чуждата любов

Поетът е роден самотник. Твърде много мисли и копнее за любов, за да може да я реализира.

Със своите опънати антени той лови чуждите трепети и си ги присвоява. Водовъртежното чувство между тримата: Зорка, Горазд и Андро, безмълвно и необяснимо на самите тях, търси израз и въплъщение в неизречените образи на Поета:

Ние сме онова, което прави от нас любовта.

Срещне те стар познат и се провикне: — Какво става с тебе? Не мога да те позная!

Ние сме онова, което кара другите да кажат: — Не си ти!

Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим: — Какво става с мене? Не мога да се позная!

Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.

Ние сме, когато станем своята противоположност.

Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.

Ние сме онова, което прави от нас любовта.

~*~

Поетът може би познава любовта откъм единствената страна, която истински я разкрива и осветява: неосъщественост.

Поетът върви унесен. Може би една от формите на споделена любов е поезията.

~*~

Този, който върви напред, се уморява най-много

~*~

— Гробищата са пълни с незаменими хора!

~*~

В свъсеното утро природата спотайва безброй оттенъци, предупредителни намеци, знаци. Била с намръщени чела. Товар от облаци изгърбя планинските вериги. Лошо знамение. Ще завали сняг. Напластени сянка връз сянка по снежните откоси. Хребетите се надигат като неми, вкаменени закани пред нас.

Но ние не ги съзираме. Не искаме да признаем, че съществува обективен свят край нас със свои, сурови закони, независещи от нашата воля.

~*~

Човешката група е строго функционална система: мястото определя поведение и характер на отделния член, а не обратно. Щом излезеш напред да проправяш пъртина, ти биваш „натоварен“ с непреклонния характер на пъртиноразбивач, макар и да си бил слаб и разколебан нейде всред върволицата. Какъвто и да бъде човекът, щом застане на челно място, той придобива същите твърди черти на водач, както предшественика си, макар и да е бил негова противоположност. А предишният пъртиноразбивач, минал в опашката, капнал от преумора, автоматически приема чертите на редник, в чиято глава като в кошер гъмжат съмнения, несъгласия, колебания, критически заяждания.

~*~

Изражението на човека е гърбът

Вървим. Гръб зад гръб. Лицата не се виждат. Наведени. Закачулени. Обърнати навътре към себе си.

Само гърбове. Лицата скриват израза си. Слагат си маска на добро самочувствие.

Остава изражението на гърба: то е изнуреност и упорство. Не може да се скрие, нито да се маскира.

Всеки гръб си има индивидуален израз.

Зиморничавият така се е свил, че е без глава.

Водачът току вдига плещи, за да намести раницата, сякаш да намали тежестта на отговорността и да смъкне съмненията от себе си.

Гърбът на Суеверния е неспокоен, все нащрек. Върви с усилие срещу течението на сигналите, предавани му отвред по невидими шифровани нишки. Някакъв храст захапва клина му с тръни и го дърпа назад. Суеверният се сепва. Ядно изтръгва крак от храста, ритва го като куче, да отпъди далече предчувствието. Но не може да отблъсне многозначителните шумоления: съсъка на снега под стъпките си, изсвирването на вятъра, отражението на гласовете в стъкления въздух. И една тръпка като бръчка прекосява силуета на гърба му.

Дариният гръб се бори посвоему с умората: вироглави движения във всички посоки, за да оттласне тежестта. Колкото по-нависоко се катери, толкова по-силно става земното притегляне. То не е постоянна величина. Мени се с възрастта, с товара на гърба ти, с настроението, с броя на стъпалата, които изкачваш.

Гърбът на Никифор, бдителния, е безличен, зает с дебнене на другите.

Гърбът на Асен е замислен, отчужден, вглъбен далече в себе си. Асен е страничен наблюдател в групата. Може би има нужда и от такъв, за да служи като контрапункт спрямо заангажираността на всички останали. Той е достатъчно умен, за да изнамери най-търпимата форма на страничен наблюдател: пълна и безусловна подчиненост на неписания правилник на групата, без да влага в това себе си. Автоматически изпълнява всичко, а си живее в своя свят. Не се намесва в разправиите, не взема страна, не иска да се осъществява в ръководството на групата, нито да влиза в подгрупа. Той е вън от вътрешната структура на групата. И това му дава възможност да я изследва отстрани, да преценява всички прояви на нейната същност, недостъпна за нас, които се варим вътре в нея. А как ние понасяме неговата вътрешна разграниченост? Наказваме го с пренебрежение: не се допитваме до него, не го включваме в списъците за награди, не го избираме в групи за чужбина и при всеки удобен случай го ужилваме с подигравки: философът в облаците.

Гърбът на Горазд е най-ясен, като открито лице: покровителствено загрижен, понесъл една нежност, която облекчава всяка трудност по пътя пред него.

Зоркиният гръб е приютен в силуета на мъжкия гръб и всецяло е упован в неговата сила и закрила. Впрочем, не е ли това твърде демонстративно, за да бъде истина? Но на нас ни е нужно да виждаме тъкмо такава подчертана женска привързаност.

А един сънен гръб, все по-отсъствуващ, стопяващ се в сиянието на снега, върви като в хипноза. Това е въплътеният израз на мълчанието. Върви в такт с прииждащите спомени. Върви отвъд света, отвъд вятъра, прекрачил вече прага. Рад. Нашата обща грижа. Обичаме го за това, че ни е създал тази постоянна грижа. Неговото нещастие ни кара да се чувствуваме до умиление добри и свързани чрез доброта.

Гърбът на Бранко се мъчи да си придаде мъжественост.

Гърбът на Димо е делово зает с растящите мъчнотии по пътя.

Най-нецелесъобразно оживен е гърбът на Слав, оператора: извива се в най-неудобни пози, за да бъде удобно на камерата да снима.

Всеки гръб си има някаква своя, вътрешна опорна точка.

Една влюбена двойка в групата стига, за да повиши тонуса на всички

Двамата заемат особено място във върволицата. Броим ги за един. Нежно момиче и пред него — едряк, грозноват, с мечешка пъргавина. В неговите, раздалечени, грамадни следи стъпва почти детското краче на девойката. Но тя изглежда все така упоена от трудността да го следва, да изравнява стъпка с неговата, да бъде на завет зад широката му гърбина и да споделя риска с него.

Горазд върви, сам с нейната немощ сред намръщените, взискателни, неумолими планини.

~*~

Старият триъгълник в нов вариант

Прословутият любовен триъгълник в групата се превръща в любовен многоъгълник.

Всички по някакъв начин сме съпричастни към любовта на тримата: Зорка, Горазд, Андро.

Всъщност Андро без да съзнава, е събрал в себе си еманацията на ревността, пожеланията, разклонената игра на въображението на всички останали мъже в групата, така или иначе неравнодушни към женствената нежност на Зорка. Андро е станал неволен акумулатор на груповата влюбеност в Зорка.

Знаем ли ние какви кръстоски от излъчвания на чужди страсти възпламеняват в нас собственото ни чувство?

~*~

Асен още по-настойчиво чува гласа на Деян, стария алпинист, който го е учил:

— Не бива да оставяш в планината погрешна следа!

Само в планината ли?

Всеки се доверява на следата, оставена преди него

Така се върви по-леко. Съмнението би затруднило разкрача, би те заставило да проверяваш посоката, да се озърташ за опорни точки, да търсиш нов път, да обмисляш. По-добре довери се сляпо и върви!

Всеки вторачен в дирите на предния, упован всецяло на тях. Предоверен.

Вървим вън от времето и пространството, съсредоточени навътре в себе си в невидимата цел.

Все повече се приближаваме един към друг.

Водачът забелязва това навреме. Обаче гласът му се завърта от виелицата и се връща обратно към него:

— Спазвай разстоянието един от друг!

~*~

Вече едва-едва можем да различим, че това е Дара. Почти нищо във фигурата й не загатва женственост. Колективната воля й се налага мълчаливо. Дара трябва да се подчини на общия ход, да се изравни с всички.
Групата е neutrum като пол. Полека-лека се уеднаквяваме от дълго общуване. Понеже всички сме равни в колектива, неусетно се изравняват и половете.
Само влюбената Зорка запазва момичешкия си вид въпреки мъжките трудности по пътя. Тя цялата е лъчиста женственост, без да нарушава общото, уеднаквяващо движение напред.
Любовта — най-силната самозащита.
~*~
Борба с бурята

Разколебаването ни плаши повече от бурята.
Вече всяко спиране се превръща в преоценка на изминатия път. По-добре да вървим, да не спираме!
Връзваме се на свръзки по четирима души на едно въже. Ако оставехме на ръцете да правят възела, както са вкочанени, никога не биха могли да го налучкат. Добре, че навикът слепешком умее да връзва и развързва и най-сложния възел.
Връзваме се за вятъра.
В дясната ръка — пикела, в лявата — намотките на въжето. Който върви пръв от четворката, изнизва бримките, следващият го настига и набира бримките. Щом един се подхлъзне и падне, другият хвърля намотките и забива пикела в снега. Действуваме автоматично.

Преминаваме по един ръб. От двете страни — пропаст, замрежена от веявицата. При подхлъзване трябва да правим кантар: двама да се хвърлят на обратната страна и да уравновесят тежестта на падналите. Дано не стане нужда! Макар и да знаеш, че това е единствено спасение при такъв случай, пак не можеш да преодолееш инстинкта на страх от пропастта и да се хвърлиш право в нея.
~*~
— Не замръзна ли с тази камера? — крещи Зиморничавият.
— Тя ме топли, че ме кара да се въртя край нея! — отвръща операторът.
— Като жена! — добавя Присмехулникът, но вятърът отнася гласа му.
Изобщо в планината много от мигновените проблясъци на остроумието му се разпиляват и угасват по вятъра, без да ги чуе някой. И вече не се повтарят. Той знае, че не бива никога да повтаря думите си. Смехът се поражда само от изненадата. Повторението убива дори спомена за първия смях.
В групата най-точно се изучават загадките на смеха. Всеки талантлив смехотворец е немислим без група. И никъде не се чувствува такава нужда от смях, както в човешката група. Колкото по-дълготрайна и постоянна по състав е групата, толкова по-насъщен като въздуха за нея става смехът. И колкото по-трудни са пътищата й, толкова по-често избухва неговият животворен взрив.

~*~
Без път

В безпътицата мисълта търси свои пътеки.
Асен, Философът, върви с винаги бодърствуваща мисъл. Макар и да сме изгубили пътя, той все ще достигне някъде с мисълта си. Дори никъде да не достигне, самото мислене е вече открит път пред него и той го следва неотклонно. Мислите му се четат отдалече като ребра на мършав кон.
И тъй, теоретикът на нашата група разсъждава:
Изобщо, правим тъкмо обратното на онова, което би трябвало да сторим при такива обстоятелства. На пръв поглед ще кажеш: безогледност. Сякаш за нас не съществуват законите на природата, предпазните мерки, самозащитата. Но при по-внимателно вникване ще откриеш, че ние сме тръгнали да преодолеем себе си, да стъпчем страха, да самоутвърдим човешкото си достойнство.
Всеки един от нас отреагирва някаква обида, издига се над някакво унижение. Искаме да измерим вътрешния си ръст с височините, достигнати от нас.
Борейки се с вятъра, Асен продължава:
Вървим лице срещу лице с бурята, предизвикваме я. Най-ненавистното за нас, натрупано от всекидневния ни живот, е предпазливостта, осигуровката. Искаме да докажем — кому? — на самите себе си, че не се боим!
Той догонва мисълта си, която го изпреварва:
Защо търсим трудността? Сякаш трябва да се пречистим от малките подлости, извършени там долу в низините. Да възвърнем самоуважението си.
За да се издигнеш поне с един сантиметър над себе си, заслужава да се изкачиш на най-стръмния връх. Никой да не те види, никой да не те знае. Това е най-красиво в алпинизма. Да се почувствуваш сам пред себе си по-добре.
Мисълта го извежда до опасна пропаст. Би могъл да спре дотук. Но той продължава и надзърва в истината:
Всъщност за какво рискуваме сега? Нито правим премиера, нито откриваме нов траверс. Този маршрут е минаван неведнаж. Няма вече неизкачен връх. Всички пътища са проправени преди нас. Ние сме тръгнали само в лошо време. При големи трудности. Не за да оставим името си, не за да открием неизвестното. Ей така! Да изпитаме себе си.

~*~

Асен размишлява:

„Никой не иска да се покаже по-слаб от другите. Повече се боиш да не бъдеш заподозрян в малодушие, отколкото да изложиш живота си на риск. В групата действуват странни закони: вътрешният страх те пази от външния. Боиш се да не се видиш в очите на другите страхлив и жалък.“

~*~

Другарството задължава да живееш

Димо навреме забелязва. Дърпа въжето да го задържи и се спуща пред Рад, пресрещайки го на самия ръб на пропастта. Подпира го с рамо. Двамата едвам се закрепят под тласъците на вятъра.

Рад не отваря очи. Димо го удря с юмруци в ребрата да го освести. Търка със сняг лицето му.

Спящият с нежелание отлепя очи. Оглежда се замаян. Бял хаос. Светът му е противен. Той е сърдит на Димо, че го е събудил от златното видение. Пак иска да се върне назад в съня, в слънчевия есенен ден.

Но Димо го понася на рамо. Олюлява се, едвам се държи на нозе. Чак сега Рад идва на себе си. Усилието на другаря му го разтърсва и опомня. То не трябва да отиде напразно.

Рад стъпва на крака и тръгва, залитайки. Димо поема раницата му и върви зад него, подпирайки го с рамо. Рад полага нечовешки усилия да бъде буден, да не се поддаде на съня — заради другаря, който го е спасил.

Помощта на другаря тежи като задължение.

Бялата смърт

Една нищожна стъпка да направим през белия, неподозиран праг — и вече сме отвъд.

Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.

Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.

Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.

А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.

Безчувствени, усмихнати блажено.

И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня…

Поетът вървешком сънува едно бяло стихотворение. Сякаш снегът му го нашепва в ритъма на мудните му крачки сред виелицата.

Той никога няма да напише това стихотворение.

Къде отиват ненаписаните стихове, неродените образи?

Въздухът е пълен със зародиши на неосъществени творби. Може би те са онази съставка на земната атмосфера, която дава живот на планетата.

Ние вдишваме поезията от въздуха, без да усетим.

Тя прониква в нас чрез ритъм на заглъхнали стъпки, чрез излъчвания от фантазията на непознати поети, отдавна мъртви, чрез душевни вибрации, които не могат да пресекнат.

Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.

Заедно — това ни е единствената опора

Въпреки всичко — заедно.

Ако някой би се противопоставил на общото движение напред, бихме се нахвърлили върху му, че ни отнема най-сигурния компас през хаоса: единството.

А всеки си мисли за себе си съвсем различно.

Водачът: Губя надежда. Няма излаз. Няма спасение. Не различавам никаква посока.

А вика към нас, мъчейки се да заглуши бурята:

— Посоката е вярна!

Никифор: Вятър! Отдавна вървим като слепи зайци. Не зная къде сме. Не зная къде отиваме.

А вика на съседа си:

— Не се отклонявай от правилната посока!

Дара: Няма нищо по-лошо от това да вървиш ослепен от снега.

А надвиква виелицата:

— Има и по-лошо!

Бранко: Ако майка ми, раждайки ме на тоя ден, е знаела какво ме чака…

А се провиква към Дара:

— Какво по-лошо? Змия в спалния чувал?

Дара отвръща така уверено, че сама повярва в думите си.

— Не позна! Жиците на Деян! — крещи тя, цяла омотана в белите жици на веявицата.

Зиморничавият: Деян си седи сега на топло, ние има да бием клинци, краят му не се вижда.

А произнася гласно:

— Деян ни завижда сега от топлия кабинет!

— Май ти му завиждаш, треперко! — го захлупва Присмехулникът.

Вървим, вървим. Странно същество сме НИЕ. Може всеки поотделно да си мисли каквото си иска. Но заедно като група ние мислим иначе. Това е съвсем друго същество, съставено от различни характери и гледища, а напълно противоположно на тях.

НИЕ. Звучи патетично.

Вървим почти допрени един зад друг. Искаме да докажем пред самите себе си, че е възможно за човека да бъде свързан с човека, че хората могат да бъдат наистина заедно, че никаква заплаха не може да ги раздели.

Изчезват разприте, стопяват се натрупаните злоби.

Всичко наоколо, което нахлува да ни раздели, ни свързва още по-силно.

Затова се радваме на бурята — тя ни прави единни.

Целта се подменя с друга, вътрешна цел

През белия хаос не се вижда целта в далечината.

Водачът забравя за нея. Но нали върви и ни води нанякъде? Ако спре, ще бъде наникъде.

Асен, теоретикът на групата, задълбочава познанието си. Той е доволен, че трупа опит и наблюдения. Мисълта му заедно с нашето въртене всред вихрушката следва своя водовъртеж:

Ние носим целта в себе си. Нашата цел е отвъд зъбчатата линия на върховете. Тя е в един вътрешен връх: да превъзмогнем малодушието, да се извисим над него. За нас най-ниското, най-унизителното е страхът. Затова сме напуснали топлите си домове, затова сме избрали да вървим без пътека, направо по най-върлите стръмнини. Търсим трудностите, за да се сблъскаме със страха и да премерим силите си с него. Никой не познава границите на собствените си възможности.

Ние търсим себепознанието.

За да намерим себе си, сме готови да изгубим живота си.

Колкото по-трудно и по-дръзко, толкова по-близко до осъществяването ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха, стъпкваме колебанието си. Ставаме човеци.

Изправени на два крака срещу стихиите, срещу всичко, което иска да ни превие на колене.

~*~

Едноминутно мълчание за загиналите. В тишината се долавя някакъв неопределен полъх. Потръпваме като от предупредителна въздишка на мъртвите.

Поетът, изчакал да отлежи мисълта му в затишието, пак изрича нещо неуместно:

— Всеки е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам… Когато дойде време да изпиташ на гърба си последиците от тази самонадеяност, вече е много късно…

Асен, загледан към надгробната пирамидка, ни напомня:

— Грешките ни упътват най-вярно…

Афоризмите са ефектни, но никой не ги взема на сериозно.

~*~

Знаем, че това е най-бързият, но и най-несигурен път. И не възразяваме. Може би победата ни е замаяла главата. А може би несъзнателно търсим смъртта като най-върховното, истинското изпитание за човека.

Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.

Да не се губи височина

Има закон пир нас, алпинистите: веднаж достигната височина не трябва да се губи. Това особено важи за планинските гиганти, където преодоляването на височината е свързано с „планинска болест“. Веднаж привикнал на разредения въздух горе, не бива да се спущаш по-ниско, за да не отвикваш.

За нас да се придържаме о този закон е въпрос на собствено достойнство. Всъщност в спора през къде да минем решава не превесът на нечие мнение, а този закон, станал наша втора природа.

Можеш, както искаш, да заобикаляш, да вървиш на зигзаг, по хоризонтал, в кръг, но никога да не изпущаш височината.

Колко усилия ти струва да се изкатериш нависоко. Тези усилия ще бъдат хвърлени по вятъра, ако не съумееш да се задържиш там.

По това се отличаваш от обикновения турист в планината: че никога не падаш под височината, която веднаж си преодолял.

По това се отличаваш от обикновения турист в живота.

Най-мъчното, почти невъзможно за човека: да се задържи на веднаж завладения връх и да продължи нагоре. Колцина такива познаваш?

Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднаж постигнатото.

Можеш себе си да загубиш, но да загубиш височината!

Тази вътрешна повеля е създала човека, тя го и погубва.

Всяко поколение получава от предшествуващото една висота, която трябва на всяка цена да удържи и да надвиси поне с една стъпка.

Човечеството дължи себе си на тази единствена стъпка над веднаж постигнатата висота.

~*~

Движим се по инерция съвсем близко един зад друг против всякакви правила. Щом веднаж е направено едно нарушение, другите грешки следват автоматически.

~*~

Грешките ни произтичат от победата. Повярвахме, че всичко ни е позволено.

Предпазливостта ни се изразява по-скоро инстинктивно — само в безмълвието.

Затаено дишане. Един по-издълбоко поет дъх може да предизвика лавината. Изопнато безветрие.

Още едно малко усилие. Едно последно усилие.

Пред вътрешния ни поглед се мярка лицето на Суеверния, което при серпантинното изкачване е скрито от нас. Но ние ясно виждаме как лошото предчувствие все по-плътно се отпечатва върху него. Сякаш стиснатите му челюсти задържат вика: По-скоро да става, каквото ще става! Несигурността, растящото безпокойство, неизвестността не се понасят!

Водачът мята бърз поглед през рамо към склона.

Висок до свода, заканително надвиснал от преден сняг. От другата страна зее пропаст. В дълбочините снегът изглежда мастилен от натрупаните сянка връз сянка.

Минаваме точно по средата между върха и бездната. Най-опасното място. Точката, в която се пресичат две притегляния: нагоре и надолу.

Вървим на зигзаг.

Близко един зад друг, все по-близко.

Сякаш дебнем край леговище на звяр. Само да не го събудим!

Човек зад човек, стъпка в стъпка.

Единни, дисциплинирани, твърди.

Верни на грешките си.

Самите ни стъпки подсичат лавината и я събуждат.

Последният пръв предусеща бедствието

Никифор вдига сепнат глава. Но от последното място в редицата нищо не може да се направи.

По серпантините Водачът е нейде високо над него.

Сепването на последния се предава като по жица на първия.

Водачът се обръща рязко нагоре, после назад към нас и извиква с несвой глас:

— Лавина!

Този вик дава окончателния тласък.

Снегът се заронва отгоре, руква по билото сипест, на криволичещи поточета, зашушва с особен, непознат, студен съсък, повлича все повече снежни вълни, отцепват се цели блокове, огромни ледени плочи, хлъзгат се ребром надолу…

И изведнаж…

Втори дял. ЛАВИНАТА

Бял взрив

Тихият, мек, пухкав снежец се превръща в своята противоположност.

Лавината избухва.

Дълго се е трупало търпението на снега. Снежинка по снежинка, ден по ден, педя по педя.

Сега ледената чаша прелива. Мекият сняг се превръща в смъртоносен удар.

Лавината връхлита.

Бяла, разпенена грива. Проглушителен грохот. Събужда се многократно ехо издън планините като изохкване.

Феерията на лавината поражда космически ужас.

Искрите, произведени от рукналите снежни маси, дават възможност да се проследи траекторията им. Ако има зеница, която може да ги гледа, без да бъде заслепена.

Всичко се замотава в бяла вихрушка.

Мигновени проблясъци

Белота, която опарва очите.

Плещите на другаря пред тебе, твоят единствен хоризонт, преобърнат наопаки.

Един последен полупоглед-полувик на Андро през снежния водовъртеж към влюбената двойка далече напред.

Един последен полужест на отчаяна нежност между Горазд и Зорка. Протягат ръце един към друг. Вкопчани пръсти, които вихърът откъсва и затрупва.

Тези снежни искри, тази бяла виеща се мъгла ни заприличва на Галактиката. Ние се понасяме с далечния, фосфоресциращ, отвеждащ в безкрая Млечен път.

И всичко изчезва в белия хаос.

И все пак…

— в последния миг успява да помисли Асен:

Това е малка… Не може да се мери със снежните комети, които се спущат от гигантските ледени плещи на Анапурна и Монт Еверест в Хималаите, или с гърмящите белоопашати змейове, юрнати по страховитите улеи на Матерхорн и Доломитите в Алпите.

Нашенска. От педя сняг, лакът брада. Набрана от нашенски връх с непознато за света име. При безобиден мраз от 26 под нулата. При сравнително голям наш наклон от 75 градуса, който е нищожен пред онези отвесни великани. Е, и?

Малката ще ни свие на хармоника долу в пропастта. Там като в шепа ще се натрупа до три-четири метра сняг. Достатъчно.

Дори нямаш гордостта на голямата гибел. Или поне утехата за проправяне на някакъв нов път, на пътечка макар — не става дума за откриване на най-недостъпните чела на планетата.

Цанко Бангиев си избра Памир, това му бе по мярка.

А нашата съдба е тук. Под тези домашни върхове. С последни стъпки, които няма да бъдат първи. Нито по някакви нови, неизследвани пътища. Не първооткривателски. Няма да прогласят на света премиерни изкачвания на шеметни висоти. Няма да се впечатат в паметта на човечеството. Няма да бъдат следени със спрян дъх от запалянковците.

И все пак загиваш.

Макар и под метър сняг, светът е затрупан целият заедно с тебе. И малката лавина, гледана извътре, ти се струва огромна, предизвикала мирова катастрофа.

Снежен метеорит, изгорял в бял пламък, без да бъде забелязан от света, без да остави диря. Само снежна пепел.

Лавина-джудже.

И все пак не я подценявай!

Много опасна. По-опасна от ония, грандиозните. Прашна лавина. Снегът още не е улегнал и закристализирал. Температурата внезапно пада. Образува се невидима, подснежна пързалка. Пластове прясно навалял сняг политат надолу. Ще се удавиш в пенеста снежна вълна. Снегът на ситен прах запълва дробовете, затъпква алвеолите и се стопява вътре от твоята топлина. Прясната вода дави повече от морската, понеже солената морска вода е по-близка до кръвта. А дестилираната снежна вода е безкрайно далече от топлата човешка кръв.

Ти си цял затрамбован в сняг като в бетон.

Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.

Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийски лавини нашенската няма просечено от векове корито. Връхлита оттам, откъдето не я очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те подхлъзва, преобръща, мята се на врата ти и ти забива главата под водовъртежа на снега.

И заслепен, ти проглеждаш.

Лице с лице с лавината

Ето какво е лавината.

Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища.

Кротък. Пази се от кротките!

Спи със залепнали бели клепачи. Нищо невидял, нищо нечул.

Неопетнен.

Спи като побелял младенец. Може така и пролетта да проспи.

Но щом го прекоси една дръзка стъпка, но щом го прониже един волен вик, в миг се събужда лавината.

Тихият беловлас сняг с потрес си спомня своята младост.

Ах, и той е бил млад! Бил е буен, клокочещ поток. Бил е разпенен водопад. Бил е смръщен, гръмовит облак. Бил е разбушуван океан.

Бил е някога! Наистина ли е бил?

И руква стремглаво надолу, раздира въздуха с грохот, спомняйки си бурните младини.

Сега в един миг иска да повтори едновременно битието си на поток, водопад, облак, океан.

И ни пресова в студена прегръдка, за да заспим на място и ние с белия, безпаметен сън на снега.

Стъпки да няма.

Вик да няма.

Спомен да няма.

Нийде да няма будни!

Проблясък на едно стихотворение

Поетът може да е бил пронизан от една бяла искра.

А може би не.

Зародишът на едно бяло стихотворение, затрупан под снега, замразен, може би ще се събуди и развие под нечие друго дихание.

Не може би.

Поетичното хрумване и въплъщение е неповторимо.

Във всичко може да има заменяемост. Дори в любовта.

Поезията е незаменяемост.

С убийството на един поет се убива цял един свят.

Невъзстановим. Завинаги.

За него можем само да гадаем.

Предопределение

Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта — една единствена, която те отвежда най-далеч.

Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт.

Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход.

Не знаеш нищо за смъртта си — къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот.

И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.

Не може с твойта смърт друг да умре.

Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой.

Характерът се очертава едва с последния ти дъх.

Животът чрез смъртта е изразен.

Заедно

Всеки един от групата загива по различен начин.

Всеки от различен ъгъл и ракурс вижда задаването на лавината, по различен начин я възприема и изживява.

Всъщност всеки попада под друга, под с в о я лавина. Всеки умира самотен. И в същото време всички сме заедно в е д н а обща лавина.

16 лавини падат, коя от коя по-голяма и страховита.

Всеки пресреща едновременно своята лавина и поотделно лавината на всекиго от другарите си. И всички тези лавини се събират в една огромна, обединяваща ги грамада, която ни затрупва.

Снежна братска могила.

Чак сега различията, противоречията, непримиримостите помежду ни се затриват напълно.

Чувствуваме се заедно пред смъртта. Слети.

И в същото време — отчетливо разчленени всеки вътре в себе си и вътре в другия.

Споделена смърт. Не жена-придружителка, насила тласната в тракийската могила. Не коне, впрегнати в саркофага, сърцераздирателно цвилещи и зазидани в гробницата. А равни в смъртта.

Загиваме, спасени от най-голямата самота на земните същества — да умираш сам.

Навярно шестимата, изправени на разстрел до стената в черния тунел, са усетили това върховно сливане. Вапцаров е бил един от тях. Той би могъл да превърне в песен тръпката на човешката ЗАЕДНОСТ. Но песента му е простреляна.

И ние, 16-те, посрещаме така смъртта в белия тунел.

Лавината ни пресова в една компактна същност: живот срещу смърт. В този единствен миг усещаме какво значи да бъдем наистина заедно.

Никой и нищо в света не може вече да ни отнеме това притежание. Никой и нищо не може да ни раздели.

Всичко досега, целият изминат път, целият ни живот е бил един неусмирим стремеж към това абсолютно, неопровержимо ЗАЕДНО.

Опора

Какво може да бъде опора в рухващия свят?

Замотани в снежните въртопи, се борим с пикела да се задържим. Но изпод нозете и ръцете ни се изхлъзват бели блокове, няма къде да се вкопчим. Ледокопите се отплесват.

Целият материален свят изгубва своята стабилност, превръща се в плуваща, безформена, неудържима маса.

Езикът на лавината е изскочил отвъд ребъра и е лизнал отсрещния скат. Вековни смърчове биват изтръгнати от корен. Скали се изкъртват и сгромолясват в нашето въображение.

Сякаш земната твърд с гръмотевичен трясък се разсипва и нищо не може да я скрепи и задържи.

Всичко лети надолу към пропастта.

Единствената стабилност в този миг е вътре в себе си, в напластените спомени и мечти, познания и надежди, нравствени пориви, в духовния свят на всеки един от загиващите. Всичко, което е било трупано зрънце по зрънце, болка по болка, усилие по усилие — самосъздаването, — то е центърът на равновесието на отделния човек.

Всеки един от нас сам си е изградил опората.

Но това дълго, мъчително самоизграждане се е осъществило в групата ни на алпинисти, на близки приятели.

И центърът на вътрешното равновесие на цялата група е общ; някъде там, където се таи чувството за дълг.

Лавината не ни приспива, а събужда

Отварят ни се очи за истината, покрай която всички приживе минаваме слепи. Или полуслепи.

Никога не бихме стигнали до тази истина, ако не бяхме попаднали под лавината:

Най-големия риск поемаш, не когато тръгваш по опасен път.

Най-големия риск поемаш не когато решаваш да тръгнеш.

Най-големия риск поемаш не когато избираш тоя път.

Най-големия риск поемаш, когато се раждаш на този свят човек.

Предстои ти всичко.

И най-грозното: да бъдеш унизен.

И най-мъчителното: въздух да не ти достига.

И най-свирепото: жив да бъдеш изгорен.

И най-неприемливото: да ослепееш.

И все пак, ти си се родил човек и си длъжен до края да защитиш това свое право, дори ако се наложи с цената на мъчения и смърт. И с цената на най-тежката агония: задушаване. И с цената на зрението.

Това, че си се родил човек, е най-върховното задължение, което си поел.

Дори със самата смърт трябва да устоиш раждането си като човек.

От дъх до дъх се съдържа цял живот

~*~

Лавината със студена безстрастност ни свива и разпъва на хармоника. Лавината е натрупано време — миг по миг, очакване по очакване — докато времето експлодира.

Всеки се вкопчва в нещо свое, съкровено, в някаква трайна представа, пренесена и опазена през целия живот дотук, за да се задържи в нея сред този рухващ свят.

В кратките и безкрайно дълги мигове, докато водим отчаяна борба за дихание, всеки един от нас изживява и преоценява най-важните епизоди от живота си, пропуснати възможности, грешките, непоправимото.

В това пренаситено времетраене на последната минута и половина е най-интензивният вътрешен живот на човека, обречен на смърт.

Паметта изведнаж се превръща във въображение.

С компактна скорост искаме да наваксаме всичко онова, което ни е предстояло занапред и ни е отнето.

Виждаме бъдещето си вътре в лавината.

Ние сме млади. Ние още не сме живели. Всичко е било, за да бъде нещо.

Времето на умиращия е разтегливо до безкрайност.

Всичко се изживява с пределна яснота и точност. Дори в действителност животът ни е протичал някак в мъгла, проспан. Сега се освестяваме, макар и изгубили свяст.

Вътре в лавината под фосфоресциращите звезди на снега всеки посвоему се стъписва: бил е прахосник на безценни мигове. А е трябвало да изпълва със себе си всеки един миг, да го насища. Нищо друго не съдържа животът освен многозначни мигове, които се съдържат в нас.

Всеки посвоему съзнава с цялото си същество: пропущал е живота в очакване на нещо друго, предстоящо, а не настоящо. Насочвал си е усетите да отгатва какво иде, да го рисува във въображението си, а не да възприема какво го заобикаля. Живеейки в изтичащото време, сам е бил течащ, изплъзващ се от самия себе си. Щом времето за него спря, спира и той в мига, в последния миг, влиза най-после в мига, заживява интензивно, събира се цял в себе си, не изтича сам през пръстите си.

Сетивата, обърнати навътре към собствения си запас, придобиват свръхизостреност. Онова, което в миналото не е било докрай почувствувано, едва сега пълноценно се изживява.

Едва сега разбираме: никой от нас не е бил никога какъвто трябва и може, а все е щял да бъде.

Отваря ни се вътрешно око. Пред него светкавично преминават контрастни, релефни, ярко откроени образи. Никаква замъгленост.

Вътрешното око вижда по друг начин — едновременно всичко, наслоено, компактно и рязко разграничено.

Нима едва пред смъртта си човек проглежда за истинската красота и ценност на живота?

За пръв път усещаш вкуса на битността, когато я вкусваш за последен път.

Скъпо се плаща правото на зрение.

~*~

Гърбовете се преобръщат

До този миг ние се виждахме един друг почти само откъм гърба. Изведнаж пред смъртта този зид на гърбовете, който скрива лицата и вътрешния свят на хората, рухва. Разкрива се истинският ни образ.

Падат снежните маски. Изведнаж блясва колко разноцветни пластове живот, колко различни индивидуалности се крият зад привидната еднаквост на плещите.

Зад всеки гръб — една съдба.

И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина.

Бяла светкавица, която за миг осветява най-тъмните ъгли на съществованието ни.

Лавината ни омотава, преплита, омесва, сплесква, затрива съперничествата, изравнява силни и слаби, водачи и водени, завърта първи и последни, свалени и издигнати, споява ни и ни показва как сме необходими един на друг, как не можем дъх да си поемем един без друг.

Лавината за един миг ни слива и ни прави истински.

Заедно. Животът ни е разделял, смъртта ни свързва.

Всички взаимно се допълваме до човек.

~*~

— Е, ако мога да попитам, кое ми е опасното, да го пусна в действие, като ми дотрябва?

Асен след премисляща пауза казва притаено, опитвайки се сам да се доубеди:

— Вие имате най-очарователното женско качество, което липсва на почти всички жени.

— Епохално откритие! А именно?

Асен оставя думите му да отлежат в мълчанието и тогава ги поднася като вино:

— Вие сте естествена, непринудена, нескована. Пазете този „боЖЕНствен“ дар, Дара!

Тя се завърта под дъжда. По лицето и тялото й плъпва внезапен прилив на смях, сякаш са я разкаменили.

— БоЖЕНствен! Така законспирирана женственост, че даже самата аз да не я подозирам!

Асен добавя носталгично:

— Искреност. Най-рядкото изкопаемо.

Дара се смее с цяло тяло, сякаш смехът й се разнася по кръвта и прониква във всяка нейна клетка:

— Аз съм изкопаемо! Колко лихва неприятности ми се пада на ден за тази моя откровеност!

~*~

Тя си чуква челото с опакото на ръката:

— Тук трябва да ми липсва нещо, за да тръгна с такива като вас!

— Че какви сме ние? — се засяга той.

— Не сте ли тия, дето изкачват голите скали за оня дето духа?

— Същите, само че съвсем други.

— Е, за какво се катерите? — Тя го изглежда косо, монтирайки го върху някоя гола скала, без да може да си го представи точно лице срещу лице с камъка.

Той изчаква думите си, сякаш да го настигнат:

— Всеки се стреми да се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепере да не падне оттам. А друг се катери на скала…

— И пак трепере да не падне. Каква е разликата? — се присмива Дара.

— Нищожна. А от това хората са несравнимо различни.

— Защо не си вървите по пътеките?

— Ако човекът е вървял все по утъпкани пътеки, доникъде е нямало да стигне.

— Вече навсякъде са прокарани пътища! — Тя вдига насочен показалец: — Ще ти извадят очите тези пътни указатели с наставнически пръст. Няма къде да се изгубиш, дори да искаш. Няма нищо ново за откриване!

— Утре, като отидем на Луната, там няма пътеки, нито пътни знаци — възразява той, като че си стяга раницата за лунен излет утре заранта.

Тя го смерва с поглед през рамо:

— Значи, само алпинисти ще получат пропуск за Луната?

— Не само за Луната, но и за другите планети — отвръща Асен делово.

— Но за какъв дявол са на Земята?

— Така Земята се самопознава.

— Ти си философ, никакъв алпинист! — възкликва Дара.

— Ние всички сме алпинисти само в събота и неделя.

— А през свободното време? — пита тя заинтригувана.

— Работното време ли наричаш „свободно“?

— Уцели! Време свободно да си клатиш краката. Ти какъв си?

— Икономист.

— Каква скука! Как няма да пощурееш и да хукнеш да се катериш по канарите!

— Друг е лекар, трети химик, имаме дори един скулптор. А ти?

— Ще завърша инженерство, ако издаяна!

— Непременно ще издаяниш!

— Ти пък откъде знаеш? Аз не съм сигурна, а той…

— Бързо мислиш.

— То не помага, а пречи!

— Ще успееш!

— Не е речено, че трябва да мисля, за да успея!

Дара вдига лице към небето, отваря устни като човка и жадно гълта дъжда вървешком.

Той я оглежда отстрани: остра, ръбеста, неподатлива за улавяне като някакъв лунен камък, кой знае как попаднал на земята и, още по-чудно, как е оцелял сред земните камъни, които се удрят един в друг, влачени от пороища, докато се изгладят и си заприличат, равни, обли, неразличими.

~*~

Дара се сепва и отново вкопчва ръце в скалните грапавини. Страхът да не станеш смешен — най-отчаяният стимул за човека.

Тя сама тегли себе си нагоре. Не вика никого на помощ, не протяга ръка за опора. Сега разбира: безпомощните са най-големите егоисти, те се стоварват на чужд гръб.

~*~

Всеки си има една тайна

Изправена на върха, Дара среща очи в очи безкрая. Погледът й е един въпрос към пустотата: какво има отвъд прозрачната, безпределна клетка на земната атмосфера? Момичето се отдръпва неволно с половин стъпка назад — сякаш е застанала на ронещ се бряг пред бездна.

Двамата с Асен присядат на ръба на скалата, спущат нозе надолу. Сега я обзема заветното изтръпване пред височината. Така до тях сме се настанили и другите от групата. Поемаме си дъх след катеренето. Заредили сме накърнената си увереност с собствените сили.

Дара се къпе с наслада във вълните на въздушния океан. Тя гледа в безкрая с разтопени от слънце очи, без да го вижда. Безкраят е влязъл в очите й и е станал техен цвят и дълбочина.

Бавно, методично се изкачва при нас и Деян, вкусвайки с пълно удовлетворение всяка преодоляна трудност. Той оглежда хоризонта опиянен. Така може да съзерцава природата само човек, минал прага на четиридесетте години.

— Ето това е миг свобода, извоюван със собствени сили! — отговаря той чак сега на въпроса на Дара къде е свободата.

Тя съзнава, че трябва да извоюва наново всеки нов миг свобода. И още, открива изненадана, че започва да мисли.

— Нискостеблите души не разбират това! — казва Асен в отговор на Деян.

— И вие, младите, не го разбирате! — възразява Деян, задъхан от вятъра, префучал през гърдите му. — Ти, Бранко, я си признай, за какво си дошъл? Да чупиш спортни рекорди, нали?

Бранко го поглежда изпод вежди и острата му коса щръква.

— От инат! — процежда той.

— Как така? — питат няколко гласа.

— Ей така! — отвръща младежът неохотно. — В последния учебен час написах на черната дъска: „Свършихме гимназия, преди тя да свърши нас!“ Учителският съвет откри някакъв страшен подтекст и забави дипломата ми… — Бранко запраща в далечините едно камъче.

Изобщо, всички сме дошли в планината да отреагираме някаква обида. Но не искаме да признаем това дори пред себе си. Може би сме се стремили към нещо чисто, бягайки от не съвсем чистото. Долу е тясно, ниско, обрамчено от една витрина, притиснато от един таван. Но, щем, не щем, свързани сме с долу, връщаме се пак там, за да закопнеем с нов порив за височините. Един град със саждиви стени ни дърпа надолу и ние се спущаме като кофа в пресъхнал кладенец, за да се ударим о глухото му, празно дъно и пак да полетим нагоре, жадни към отвора на небето.

Дара пита Асен:

— Ами ти, Философе, защо си дошъл? В търсене на силни изживявания?

— Да открия една тайна — казва Асен.

— Каква, ако не е дотам тайна? — пита любопитната Дара.

— Дали за човека невъзможното е възможно — отвръща Асен.

— А на мене ми се струва, че пъпът ми е бил алпийско въже! — казва Горазд искрено, тъй като за него не съществува друг свят освен по радиуса на алпийското въже, с което е привързан заедно със Зорка и с всички нас.

Той е от онези силни хора, които получават силата си само в магнитното поле на своята група.

— Не! Само един бе роден на скала — Цанко Бангиев! — възкликва Скулпторът.

Зиморничавият си признава самоиронично:

— Аз пък дойдох от зъзнене. Всички ми се смееха, че съм зиморничав като жена!

— Нашите слабости са извор на силата ни — обобщава Асен Философът.

Деян, възседнал скалата, не може да отлепи очи от простора:

— Аз дойдох, за да видя от най-високото най-далече!

— А аз да видя от най-близко най-смешното! — вметва Присмехулникът.

— Какво е то? — питаме, готови за поредната му шега.

— Човешката амбиция да се катериш нагоре — отвръща той.

Поетът се намесва:

— Цанко Бангиев твърдеше, че е станал алпинист, за да изпита себе си.

Асен мисли на глас:

— За да намери себе си, той изгуби живота си.

Дара като никога мълчи и слуша. Мълчанието й обръща думите ни откъм опаката страна и ги разглежда критично. Имаме свой език със свои сигли. Самата модулация на гласовете ни говори за затворен наш кръг. Ние не бягаме от света, а търсим в планината по-тесен, истински контакт със света.

И все пак всички сме бегълци в планината. Всеки е оттласнат от нещо. Първопричината отдавна е изчезнала за всекиго, а ние продължаваме да катерим скалите.

Сякаш Асен й внушава странични мисли, които за пръв път я спохождат. Тя започва да съзира страха — не големия, грабващ до виене на свят страх от височината и пропастта, а онзи всекидневен, незабележим, дребен страшец, полепнал като сив прах по думите, по стъпките и отношенията на хората в ниското. Страшец, който носи безобидни имена: благоразумие, предпазливост, презастраховка, съгласуване, съобразяване, сигнализиране и тем подобни добродетели. Страшец, заседнал по лицата и мислите като някакъв пепеляв, защитен цвят. Струва й се, че започва да отгатва: тези млади хора се катерят така високо, за да предизвикат големия, истински, основателен страх и да тръснат от плещите си наслоения дребен, унизяващ ги страшец.

— Ами ти момиче, защо дойде? — я пита Деян.

— Аз пък дойдох от любопитство! — заявява Дара независимо.

Дара, преобръщана като дъвка между челюстите на лавината, преживява наново първата нощ след първото изкачване на скалата: всичко й се върти, пропасти, отвесни каменни стени, урви, тя пада, пада, лети в бездната и не може никога да стигне дъното, няма дъно…

И все шари с трескава мисъл да налучка най-важното. Да се вкопче в него. Кое, кое е било или ще бъде то?

Изборът

Дори в броените си мигове пред края тя не може да прескочи един ден — най-нейния от всичките й дни.

Денят, с който тихо се гордее насаме пред себе си.

Денят на избора си.

Предлагат й като първенец на курса назначение в научен институт в София.

Сама избра лавината.

Вижда лицата на преподаватели и състуденти, гипсирани от смайване, когато тя произнася:

— Искам да постъпя на работа в станцията на връх Ботев.

Струва им се, че не са чули добре. Оглушали са от протести, ходатайства, молби за служби в столицата. Тя е принудена да повтори отчетливо, че наистина настоява да отиде там, откъдето всички бягат като от заточение.

Не може никой да я спре.

В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене.

Пътеките в Балкана се вият и размотават кълбото на мислите. Вървиш и обмисляш. Имаш много време. Лавината е още далече. Пътеката се вие до безкрайност. И там, където свършва пътеката, мисълта продължава над пропастта.

Планината те приема и ти дава дългото разстояние и време, за да обмислиш всички твои и общи неща, покрай които си препускал в града при голямата скорост. Те навлизат в тебе с прилив на усещания, докосвания, мириси, неизвестност.

Избирайки началото на пътя си, ти избираш своя край.

Няма връщане назад.

Да би могъл да се върне онзи съдбоносен ден на избора, сега ти би избрала какво?

Между пухените бели завивки и лавината?

Разбира се…

Изпитание

Целият ти живот е пътека, отвеждаща към този миг. Очакваш го, подготвяш го, боиш се от него, но още повече се боиш да не те отмине. Да не го проспиш. Затова го предизвикваш. А самият миг на изпитанието те връхлита, когато най-малко очакваш.

~*~

Секунда закъснение може да струва един човешки живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост…

~*~

Родилен миг

Никога да не стане родилка, Дара изпитва мъките и блаженството на раждането.

Стъпва на твърда земя.

Носи един спасен от нея живот.

Едновременно се ражда и тя самата. От себе си се ражда.

Каквото и да я чака занапред, тя е готова да го посрещне. Всичко се изкупва с един-единствен миг като тоя.

~*~

Болка без билка

И все пак, кое боли в един неизживян живот?

Дара дори в последния миг бяга от нещо.

Търсейки безрезултатно в паметта си най-важното, тя всъщност подсъзнателно иска да се скрие от него.

Но това нещо я издирва самичко, макар и затрупана под лавината.

Нима е допуснала да се влюби? Тя, която се подиграва безмилостно на всеки полъх на сантименталност?

Стига е била влюбена!

Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта.

Първият, който я накара да изтръпне от чувство за ранимост. Няма какво да си спомня с него.

С него е имала нищо.

И сега потъва в нищото:

Невъзстановими мигове. Една единствена нощ, от която нищо не помни освен някакъв хаос. Преплетено дишане. Възел от две безсъници. Близост, която затуля единия от другия. Изгубване на чувство за хумор. Плашеща сериозност. Изчезване на единия в другия.

С връщането на светлината всеки се връща към себе си.

И остава нищо.

Помни друго. Един поглед. Той може всичко да казва. Една усмивка. Тя може всичко да обещава. Едно присъствие.

Изведнаж присъствието му запълва нищото и го превръща във всичко.

Всичко й се вижда прекалено много за един живот.

Стиска в шепа топка сняг. Може би този сняг е дошел от дъждовните капки при първата им среща. Превърнати в подземна влага, в подкорна мъзга, в цвят и плод, в пътуващи листа, в прелетни облаци, онези влюбени капки са направили удивително околосветско пътешествие, като са носели отразени образите на двамата и са ги търсели по всички меридиани. И най-после са ги намерили тук, в планината. Топка сняг.

Дара стиска в шепа цялото земно кълбо. Какво повече да иска да задържи в шепа, да стисне с вкопчани пръсти?

Пръстите на ръката й не са повече жадни.

Тя ги отпуща и ги загубва.

Асен ще я намери, където и да я отнесе лавината. Споменът прилича на очакване. Сякаш никога не е било, но ще бъде някога. В друго измерение. В друго сънуване.

Ако бяхме знаели, пак щяхме…

Всичко завършва с незавършеност

Ние сме млади. Незавършили започнатото. Незапочнали още.

Ние сме човеци. Несъвършени.

Когато и да свърши човекът, той все не е довършил докрай това, което е започнал. Той е едно незавършено начало. Един незапочнат завършек.

Човекът е незавършеност.

Ако би се увенчал със завършек, той бе стигнал съвършенство. Ако има съвършенство, няма да има развитие.

Съвършенството би било връх, край, финален акорд.

Човекът е развитие. А развитието е незавършеност, продължение, нова незавършеност. Вечна незавършеност.

Една верига във времето без начало и край.

Колкото си по-незавършен, толкова си по-близък до идващите след тебе, които поемат многопосочно стъпките ти, продължават да усъвършенствуват несъвършенството ти.

Затова така сме привързани към загиналите млади герои, млади поети. Те са едно обещание.

Човекът е обещание, изречено наполовина и прекъснато.

А то е повече от всяко осъществяване.

Преждевременното прекъсване е продължение в бъдещето.

Всъщност няма прекъсване. Прекъсването е по-дълго траене.

Човекът е стремеж към завършеност. Ако би се завършил, стремежът би изчезнал и човек би престанал да бъде човек, па макар и да е станал свръхчовек.

Да си представим края на Вапцаров, ако би доживял до своя пълен завършек.

Да си представим едно дълголетие на Ботев.

Човекът, ако би довършил всичко докрай, той би го ограничил, макар и в ореола на един връх.

Незавършеното е безгранично и затова по-човечно.

Човекът е безграничност, защото е недовършеност.

Бъдещето ще го увенчае с въображение и стремеж.

Никой не може да убие незавършеното, обещаното, надеждата.

Незавършеност — най-съвършеният край.

Завършекът е спиране. Мъртва точка.

Незавършеността е вечно движение. Живот.

~*~

Снежният триъгълник

Човек сам си създава лавината

Толкова ли сме непригодни за спокойствието?

С такова постоянство си тъчем рухването.

Андро, повлечен от лавинния порой, се мъчи да види какво става напред с двамата влюбени.

Снежният прах гипсира клепачите му. Младежът за миг потъва в бяла слепота. Но внезапно му се отварят други очи, обърнати навътре към най-тъмните ъгли на чувствата. И той проглежда за една страшна истина.

Очи в очи с истината за себе си.

Това е по-голям ужас от лавината.

На вътрешната страна на клепачите му връхлитат бързи образи, които го притискат до бялата стена, отнемат му дъха. И най-смазващ от всичките — собственият му образ.

Любовта обича риска

~*~

А Поетът, мълком, на себе си, реди стих:

„Тя е родена да обича и да бъде обичана!

Но ще срещне ли любов по мярка за себе си?

Или все нещо няма да й достига, нещо мъничко, което е всичко?“

А Горазд е изпълнен с такава необятна влюбеност, че не може да обзре собствените си предели.

~*~

Това момиче казва точно каквото мисли и чувствува. Били ли сме някога такива? И колко дълго можеш да бъдеш такъв?
~*~
Жажда

Красавецът Андро позволява да бъде обичан. Но сам е далтонист в това чувство. И като всеки далтонист, не знае това.
Понякога красотата създава подобна инвалидност на сърцето.
А с упорство, на което е способна първата влюбеност, Зорка напряга свръхсили, за да не изостава от нас, другите.
Лятно катерене. Жега и жажда. Устните на скалите са напукани.
Зорка стъпва с грацията на сърне и дори намира сили за една кротка усмивка. Андро, свикнал вече с преданата й обич, почти не я забелязва. Едно случайно срещнато момиче по планинската пътека може по-силно да отвлече вниманието му.
Всички виждаме това, но какво можем да помогнем? Дори групата е безсилна да ръководи сърдечните работи.
Групата може само да съдействува на любовта или да й пречи. Но никога не може да промени нейната съдбовност. Впрочем, какво знаем ние за това опак същество „група“?
Горазд от първия миг не откъсва очи и мисъл от Зорка, без да се осмели да се приближи към девойката, така открито влюбена в другия. Обаче Андро нехае дори за сдържаното възхищение на другарите си към нея. В своята далтонистка слепота той не забелязва как любовта кара да разпукне като цвят женственото очарование на Зорка.
При едно почивка тя поисква да пие вода. Деян й подава стара войнишка манерка, така прохладна в жегата. Но Зорка не може сама без любимия да се наслади дори на една глътка вода.
— Виж колко е студена! — се обръща тя към Андро и разклаща манерката, в която е останало на дъното малко вода. — Жаден ли си?
Андро посяга към манерката:
— Този стар запасняк я е свил от казармата! — и нехайно, без да попита дали Зорка е пила, сам изгълтва до капка водата.
Момичето гледа как той пресушава на едри, стръвни глътки надигнатата манерка. И това утолява собствената й жажда.
А сега в ледения задух на лавината Андро е измъчван от спомена за някогашната неутолена жажда на Зорка.
Всичко, причинено от нас, се възвръща обратно към нас. Това става с неотменността на природен закон.
Андро чак сега проглежда.
С отврата съзира себе си: надигнал манерката, пие, без да се сети за Зорка. На лицето й — разочарование, много по-дълбоко от обикновена любовна болка. Тя е търсила героя, а се сблъсква с един откровен егоист. Красотата още по-контрастно откроява вътрешната му неизтънченост.
Горазд не изпуща от поглед нищо, което засяга Зорка. Неговите устни пресъхват и се напукват само от представата за нейната жажда. Той се обръща към момичето с пресекнал глас:
— Много ли ти се пие?
Девойката изтежко вдига поглед, в който се чете друга, още по-неутолима жажда.
В Горазд се набира неимоверна сила. Вените на слепоочията му набъбват. Камък да стисне, вода ще пусне — за да й поднесе в шепа да пие.
~*~
Никой не се влюбва в Дара. Тя е свръхинтелигентна и ги плаши. Отблъсква ги със своята острота, прозорливост и язвителност. Боят се да не изглеждат пред нея глупави, слаби, смешни. Струва им се прекалено силна и самостоятелна, за да могат да я задържат.
Откупът за независимостта на жената е самотата.

~*~
Ето го, най-големия страх.
Страхът от себе си.
Няма къде да избягаш от слабостта си.
Тя не смее да надзърне в чувствата си.
Но изведнаж я блъсват в тази бездна.
Нима е допуснала да се влюби?
Това откритие я парализира.
Тя се затваря в мълчание далеч преди да я е затрупала лавината.
Моята любов е моята лавина.
~*~
Грешката

При едно трудно минаване на „Кончето“ Зорка изпада за миг в нерешителност. Поглежда надолу и се замайва. Търси с поглед погледа на любимия си, за да се вкопче в единственото, което може да я удържи.
Но Андро, както винаги, е зает със себе си, любува се сам на отмерените си, безпогрешно точни движения.
Това негово равнодушие съвсем я обезсилва. Най-сетне осъзнава, че не значи нищо за него. Надникнала в тази бездна на пустота, завива й се свят. Няма в какво да се хване. Нищо няма.
Но горда, не иска да вика за помощ. Сама си избра риска. Пръстите й, отчаяно вкопчани в издатината на скалата, се изхлъзват. Почти й става безразлично, че не може да се задържи. Лицето й изразява: „По-скоро! И без това всичко съм загубила!“
Красотата й не може да й помогне.
В този миг Горазд с един бърз поглед отгатва какво става в душата на момичето. Да обичаш, значи да разбираш. Ненапразно той я следи с очи непрестанно. Но никога не й натрапва своето чувство. Сякаш е чакал този миг.
С риск за живота си той се връща назад, пресяга се над пропастта, при все че е по-далеч от нея, отколкото Андро. И в последната секунда й протяга ръка.
Една грубовата, добра ръка над пропастта. Издължава се, опъва се до скъсване, за да я достигне. Няма по-красива и величава гледка за човешкото око от тази. Ръка, протегната за спасение.
Момичето впива поглед в нея. То дори не се хваща в тази ръка. А изведнаж се окопитва. И тръгва смело. Очите й като вкопчани пръсти се държат за ръката във въздуха.
В същия миг Зорка проглежда за истинската обич. За пръв път вижда скритата красота зад грозноватата външност на едряка.
Спасена е не само от смърт, а и от заблудата.
Долу, в ниското, човек няма възможност да претегли чувството си над една пропаст.
~*~
— Д’Анунцио казва, че щом чуе възторзи за някоя двойка: „Ах, те си подхождат идеално!“, остава равнодушен. Но щом чуе възмутен възглас: „Как е възможно? Той с тая?“, изтръпва, понеже усеща, че там е пламнало загадъчното, ирационалното, тоест любовта!
Присмехулникът, както се е изтегнал върху раницата си като римлянин, се обажда:
— Всяка свекърва вика на сина си: „Как можа с тая?“ Като чуя, и аз изтръпвам.
Поетът налучква с китарата някаква мелодия към стиховете, които се въртят с нощните мушици край ухото му:

Любов — тя иде и ме прави обратен на себе си.
Любов — тя иде и ме изтръгва от орбита.
Любов — тя иде и всичко обръща наопаки,
и хаосът се подрежда, и целият свят
най-после си иде на мястото в мене.
~*~
Песента на китарата бавно крее, залинява и замлъква. Само щурците наоколо изразяват гласно удивлението си пред необятния небосвод и пред малкото човешко сърце.
От тази нощ в Андро избухва голямото чувство. Той пада със страшно сътресение на земята. Не може да познае света наоколо и себе си. Не е подозирал, че е способен да обича и да страда така. Не си е представял, че нощта може да бъде толкова многоцветна. Поразен е от полифонията и на собственото си чувство.
С един шок е излекуван от далтонизма на сърцето.
Не може да затвори очи. Нещо му е неудобно върху меката, уханна папрат. Познава безсънието на звездите. Цял се преобразява. Един нов човек между нас.
Представя си собствената пропусната любов, изживяна пълноценно от другия. Там, на две стъпки от него, е истинското му съществование, а той е тук, съвсем сам с красотата и младостта си.
Нима красотата и младостта ще допуснат да станат жалки?
Стиска зъби и се опитва да се усмихне. Усилия, колкото да повдигнеш планина, за една усмивка.
Опиянява го откритието му: любов! Нима е възможно да съществува такова чувство?
Самият той изцяло заживява с новоизникналата взаимност между Горазд и Зорка. Без самосъжаление. Чувствува се съпричастен към щастието им: нали той е допринесъл за това? Изпитва някакво парадоксално удовлетворение.
На утрото се надига съвсем друг Андро. Като след ампутация. Осакатен, но излекуван от гангрената на равнодушието. Наново се учи да стъпва по земята.
И земята го посреща съвсем друга. Колко пъстрота!
Какво му остава? Да си изработва хубави мисли:
Благословена болка
От болката става разбиване на атома. Заражда се нов безкрай в тебе. Така издълбоко те боли, та свят ти се вие от дълбочините, които откриваш в себе си. По тези бездни отгатваш и своите възможни, нестигнати върхове. Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него.
Някои хора трябва да ги втикаш вдън земя, за да изскочат след време като извор.
Ти ще избликнеш, ще заклокочиш, ще утолиш нечия голяма жажда. Ще звънне и твоят час.
Ревнив? Да приличаш на другите — това е тъпчене на едно място. Ти ще бъдеш различен, за да направиш поне една крачка напред от другите, макар и да стъпчеш себе си.
Непрестанна, разяждаща болка — тъкмо този вид състояние те изразява най-плътно.
От тази нощ започва животът ти. Дотогава си имал мъртвородени дни.
Изгубената любов — единственото, което ти принадлежи и те владее.
Като хванеш погледа на Зорка, сякаш земята се разтърсва под тебе. Веднага се съживяваш, енергия се събужда в тебе, и смелост, и необятна доброта.
Сам се харесваш такъв — облагороден от болката.
Не искаш да си спомняш какъв си бил по-рано: самодоволен, самовлюбен красавец. Отвращаваш се от себе си.
А Зорка и Горазд стават на заранта, притихнали, сами изумени от близостта си. Не го показват. Но утринната ведрина е напоена с тяхната върховно спокойна взаимност.
Онази, познатата ти до скука Зорка, е потънала някъде дълбоко в тази, която сега стои до рамото на Горазд, като че ли е съвсем друго момиче. И най-страшното е, че това ново, непознато момиче ти харесва несравнимо повече и те влече непреодолимо.
Колко си добър! — казва ти благородно погледът на Зорка.
Ти й се усмихваш, разтопен от нежна тъга. Твоята усмивка й казва:
Когато всичко изгубих, какво ми остава, освен да бъда добър?
Тя навежда очи. Прошката ти й действува като укор.
Впрочем, каква прошка? Ти нямаш право да търсиш някаква измяна. В тебе нищо не е имало, на което да се измени. И това те боли най-много. Ти не можеш да прекрачиш през себе си — да признаеш, че не ти е изневерено.
Погледни истината за себе си в очите!
Чак сега се влюбваш. Сега измисляш себе си — нов, страдащ, великодушен. Така се скриваш от страшната истина, че на тебе дори не може да се измени. Най-после ти си пълноценен човек: обичаш, ревнуваш, не можеш да спиш, страдаш. Най-после и на тебе е могло да се измени!
Възпроизвеждаш в паметта си сцените на собствените си отношения със Зорка, като на своето място поставяш силния, всеотдайния Горазд и чак сега тръпно консумираш тази близост, проспана тогава и поднесена ти щедро от свежите усещания на другия.
Започва едно нереално съществуване за тебе.
След тази вътрешна ампутация все пак вървиш по стръмнините, катериш скали, пазиш равновесие над пропастта.
Постелята ти е будна денонощно.
Болката те ободрява.
Благословена да бъде болката, щом пробуди в тебе любовта!

Седмият вариант

Андро досега е бил равнодушен консуматор на самопредлагащата му се отвсякъде любов. И затова не я е познавал. За него, далтониста в емоциите, са били известни само двата варианта като два цвята любов.
А — тревожна страст под знака на терзаещия страх да не бъде изгубена, цяла изтъкана от съмнения, догадки, гонитба, ревност, безсъници.
Б — спокойно чувство, преизпълнено с доверие и взаимоупование, от което се спи сладко, пълнее се и се възприема красотата на света.
Разбира се, без да полага никакви усилия, той е събуждал само първия вид любов — чудовищен уред за мъчение на момичетата. Обаче самият не е изпитвал нито А, нито Б.
Но Андро до тази паметна нощ на промяната не е подозирал възможността да съществуват всички цветове на дъгата-любов. И от основните седем цвята — безбройните нюанси и разцветки. А най-малко е могла да му мине през ума вероятността за един седми вариант любов, най-редкия и най-странния — абсурдното съчетание на двата първи самоизключващи се варианта.
В — всепоглъщаща страст, пронизана едновременно от лъчисто доверие и от трепет да не бъде отнета. Всеотдайна и непрестанно нащрек. Активно изобретателна и спокойно съзерцателна. Изопната от напрежение и ведра от вътрешно равновесие. Изтръгваща най-дълбоки изблици на творческа енергия, когато душата зазвучава в пълния си регистър — а той е безкраен.
И без сам да предполага, Андро е този, който събужда в новосъчетаната двойка тъкмо седмия вариант — най-дивното, почти изчезващо цвете на страстта върху нашата планета.
Попаднали под лъчевата мощ на Андровото влюбване, избухнало със закъснител, Горазд и Зорка получават непрестанно някакво пулсиращо ускорение на трепета във взаимността си. Под заплахата на неговата ревнива страст расте спойката между тях двамата. Те оценяват връзката си чрез неговото страдание. Никога не биха могли без него сами да прозрат какво имат.
Нещо още по-невероятно. Неосъществената любов на Андро предизвиква в тях жажда за пълно осъществяване, за по-дълбоко загребване в арлезианските тъмни кладенци на човешката емоционална същност. Още съвсем млади, двамата благодарение на нещастието на Андро се извисяват до най-мъчно постижимото човешко щастие.
Да копнеят за това, което притежават.
Да ценят безценните мигове на близостта.
Да тръпнат пред величието на дребните радости.
Да проникват в неизчерпаемостта на нюансите.
Да усещат неповторимостта в повторенията.
А може би всичко това е само плод на разпаленото въображение на Андро, докато истината е съвсем друга.

Тайната мечта на групата

Всеки от нас поотделно си има някой свой образ на любовта, за който скритом въздиша, но като общо същество НИЕ признаваме само един вид любов: „вдъхновяваща“. Може да е банално, може да е навято от сантиментални филми, може да е елементарно, но това е. Ако чувството отвлича от работата, ако не е утилитарно приложимо, ако обърква плановете на единицата и на общността, то е осъдено от нас на презрение.
Ето, затова така спонтанно поддържаме неочаквания скок на Зорка от андро към Горазд. Красавецът, който изтормози момичето, получи възмездие. А дълготърпеливият Горазд бе възнаграден.
Може би ние подсъзнателно сме желали тъкмо така да стане. И нашите смътни въжделения се въплъщават в новата любовна двойка.
Горазд пред очите ни се преражда. Той става многовалентен. Зорка е само една негова валенция. Скромен абсолвент по астрофизика, той изведнаж открива зашеметяващите простори на съвременната наука. Тъкмо светът е поразен от странните радиосигнали, нахлуващи от бездните на Космоса. Каква цивилизация ги изпраща към нас?
Пулсари, звезди-свръхускорители, които предават по своя шифрован светлинен морз един зов, пронизващ пространствата.
Грозноватият, стеснен от своята физическа сила Горазд е така намагнитен от любовта, че се превръща в тръпен приемател на тези сигнали. Нощите му са изпълнени с възторжено безсъние. Учи езици, за да обхване необятното общочовешко знание. И така високо е изтласкан от любовта, че за дълги часове я забравя напълно.
Ех, това е идеалът за любов на груповото същество НИЕ!
Зорка неволно сравнява със спомена: Андро при всяка тяхна среща е отнемал по нещо от очарованието си. Той нехайно е ограбвал собствения си образ, който тя си е създала за него от слънчевия удар на първата им среща. Тя все повече се удивлява на Горазд: при всеки досег с нея той добавя нещо неочаквано и прекрасно към образа, който е имала за него до този миг.
Казано на наш групов, шаблонен език: той все повече расте в очите й.
А Зорка, първокурсничка по класическа филология, не е образец на съвременната любима: не сменя специалността си, за да е по-близко до избраника си и да му помага в научното дирене. Тя е явният идеал на нашата група алпинисти: спътница в планините. Инак тя си има свой свят. Ние държим всеки да си има свой професионален и интелектуален терен, за да се разширява общият.
Зорка получава свои собствени радиосигнали, но не през пространството, а през времето. Влюбеното момиче разпростира трепета си върху всичко, до което се докосне. То попива музиката и образната сочност на Омировите слова. Чете древногръцки граматики, рови се в коментари, търси в дебели речници. Гони извивите на смисъла. Мъчи се да проникне в непознатата и все съща от векове човешка природа. Покрай Зорка и ние понадзъртаме в този недостъпен свят.
Тя не съжалява, че е пропиляла първите си чувства по другиго. Несполучливата й любов с Андро всъщност е големият дар, който тя поднася на истинския си любим. Какво повече да му даде освен надмогването на първата си любов?
А надмогнала ли я е наистина, или на нас така се иска да бъде?
Андро с достойнство носи своето проклятие на наказан красавец. В химическата лаборатория на завода опитите бавно напредват. Денят му не е увенчан с лунна вечер до рамото на любимата. Нощта му не е наситена с мислеща безсъница на изобретател. И все пак, той има повече от тях двамата: притежава най-необятния космос — въображението, развихрено от отнетата любов. То изтънчва, усъвършенствува и довежда до обожествяване една чужда, земна любов.

Късно е да поправиш непоправимото

Прегазен от снежния валяк, Андро шеметно си представя:
Да превърти обратно лентата на миналите дни. Да се върне в онзи неповторим миг, когато Зорка е в опасност и търси с отчаян поглед неговия поглед. Сега той се обръща, протяга й две ръце — какво нищожно усилие! — издърпва я над пропастта към себе си, завинаги…
Но свличащи се снежни блокове го връщат към реалността и го удрят с някакъв камък. Ръката на Зорка там, в онзи син летен ден е простряна като вик за помощ над пропастта на времето. И неговата ръка не може да я достигне. Себе си не може да извлече и спаси.
Той се опитва да избяга от този бял ужас. Къде? Пак в лудостта на въображението:
Да напрегне всичките си сили, които са му били отпуснати за целия живот. Да събере целия си опит, свой и чужд, натрупан в родовата му памет от всички сблъсъци на хора със студената свирепост на снега. Да открие слабото място, ахилесовата пета на лавината. Там да се вбие цял като стрела. Само една пролука да просвредли с виещосе тяло. Да се изтръгне пръв от ледените й нокти. Да се хвърли да спасява всичките си другари един по един. Да се отърсват зашеметени от снега. Да го дирят с благодарен поглед: Кой е? А той да се впуща да спасява следващия, по-следващия…
Да изрови Зорка. Момичето да отлепи от снега ресници, превърнати в ледени шушулки. Да отвори очи, сини като пролетно небе. Ледунките на клепките й да започнат да се топят, капка по капка. Сълзи или разтопен сняг? Да го съзре наново с очи, измити от снега, прогледнали за промяната в него. Да го види смел и добър, истински. Да го озари пак с влюбен поглед. Цял да го разтопи като снежен човек. Но той да намери сили да се изскубне от пролетния й поглед. И да се нахвърля с удвоена енергия в борба с белия звяр. Да рискува живота си, да изгуби здравето си, да се обезобрази, да погуби проклетата си красота само да спаси любимия на Зорка, Горазд. Да му вдъхне от своето дишане, да му прелее своя последен дъх, да й го върне жив и читав, да ги види двамата заедно, а после сам нека рухне от изтощение и потъне в бяла забрава…
Лавината не го пуща да осъществи себе си, да освободи пробудилото се добро в него. Приковала е ръцете му назад в бели белезници, задушава го. Една студена примка на шията му. Не му дава лавината да поправи непоправимото, да върне невъзвратимото…
Късно е. Все по-късно става.
Така е смачкан, запокитен — до отвъд болката.
Тежки пластове сняг затрупват най-смелите му намерения, най-чистите му пориви.
Снежен прах…
~*~
— За безсмъртните няма лоша вест!
— Всички пътища водят към вечността.
~*~
Резонанс в снега

Вътре в лавината кръжат радиациите от последните припламвания на угасващите съзнания.
Мечтата на Скулптора се предава на Поета и се отразява в едно ненаписано стихотворение.
Каменната фигура резонира в думи-форми.
Звучащо изваяние.
Твоето лице.
Ти си се родил с лице закръглено, гладко като объл речен камък, от безкрайната река на времето влачен и премятан, и изтрит.
И започваш сам с ръка неопитна да дълбаеш, да сечеш, да ваеш своето лице от тоя камък, по-неподатлив и от гранит.
В него се кръстосват скрити жилки, наследени от далечен род, те безспир замаха ти подвеждат да вървиш по техните извиви, да повториш нечие лице.
Цял живот със камъка се бориш.
Сам си свой създател и рушител.
Всяка твоя стъпка отпечатва бръчка характерна, гузна сянка, израз, деформация, черта.
Всяка твоя мисъл рефлектира с лъч, пречупен из дълбочините.
Всяко угризение с резец и огън изчегъртва твоето чело.
Всеки смях, надмогнал мъката ти, моделира твоите черти.
Всяка подлост, болка и любов образа ти бавно издълбава.
Докато издялаш своя облик, даже от смъртта непоправим.
~*~
Пречейки ти, враждебните сили ти помагат.
Ако ти не бе предизвикал враждебните сили, ако и тебе бяха те приели като една статуя на изложба, ти би останал в застой на пиедестал. Самотен сред мраморното ехо на залите.
Добре, че си предизвикал противодействие.
Обратната връзка — най-напредничавият закон в природата.
Пречките те оттласват напред.
Ударът те стимулира.
И най-ценното: потискането създава сцепление. Ти никога не би намерил такъв предан приятел като Зиморничавия, ако не бяха патилата ти на непризнат, отблъснат, заклеймен щурчо.
Враждебността, която те заобикаля, прави дружбата неразвържима.
Какви сладки мигове ти са подарили огорченията: да се върнеш вечер обиден, обезнадежден в бедния си сутерен. И да те навести твоят приятел. Да споделиш с него възмущението. И да поемаш глътка по глътка като опияняващ напитък човешкото разбиране.
Враждебните сили са наши ваятели. Те моделират от гранит характера ни.
Щом е така, възползувай се от всичко, което ти пречи. Обърни го от разрушителна в двигателна сила.
Обърни лавината в турбина.
Имаш още две-три секунди. Още мислиш. Още създаваш въображаеми образи. Още си творец.
Имаш тази тясна снежна платформа.
Последното бяло.
Твоят терен на изява. Необятен.
Моделирай спомените. Довършвай незавършените мигове. Усъвършенствувай ги.
Лавината — цяла планина от гипс. Греби с пълни шепи и извайвай скулптура на най-интензивния миг от живота: мигът пред смъртта. Създай лицето и тялото си, в които с конвулсии и пориви се спояват животът и смъртта.
Еврика! Откри онова, което отчаяно бе търсил: човекът — двуборство на живота и смъртта.

~*~

Тежи, тежи…

Тежи лекомислието, с което си се отнасял към броените си часове и си ги пропилял.

Тежи лекотата на недовършеното ти дело.

Тежи лавината на неосъществените възможности.

Имаш цяла вечност от две-три секунди да наваксаш пропуснатото.

~*~
Веднаж пред една хижа художникът на лунна светлина, докато вътре всички спят, с лопатка натрупва сняг и слепява невиждан снежен човек. На заранта сънливите излетници се мръщят. Не могат да проумеят що за фигура е това — кентавър ли е, дракон ли е. Няма я традиционната метла и черните въглени вместо очи, и пробитата тенджера, кривната на главата, за да бъде истински снежен човек.
Само децата подскачат край фантастичния дядо Мраз и му се радват до полуда. Слънцето го огрява, разтапя го неусетно, превръща го в джудже от приказките — гърбаво, хитро, смешно…
Може би едно дете го е отнесло в спомените си като другарче за цял живот.
Може би нищо не се губи на този свят.
Бързай, лепи от подръчните материали последната си скулптура! От спомени, от мисли, от болки, от безнадеждност, от бълнуване, от ярост. Никое душевно усилие не отива напразно. Този последен творчески замах ще се предаде някому, ще отехти в нечий трепет, ще се продължи в нечия ръка.
Твоят единствен, зрял замах ще се превърне в излъчване, във вибрация, в друго измерение и ще стигне чрез снега непременно — до кого, кога, как?
~*~
 Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо.
~*~
— Живота си дадох за тебе! — извиква тя.
— Стига ми го изкарва през носа!
Майката се връща от прага. Тиха, смалена, ударена по лицето от сина си с грубата дума. Безшумно притваря вратата и на пръсти се прибира в своята самота.
Дълго ще си преповтаря думите, които му каза и които не успя да му каже. Ще опитва в тишината различен тон, различен подход. Ще се проклина, че не се сети другояче да подхване последния разговор. Сякаш би могла да го спаси. Кого са върнали от пътя му майчините думи и заръки?
~*~

Нетърпението да живееш

На ъгъла се сблъсква със спомена за първата среща със Снежа.
Пролетната привечер е локвено-свежа.
В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж.
Непознатото момиче изниква внезапно от една локва. Той вижда първо отражението й — чупливо и крехко като силует на пробягващ ветрец. После нахлуват косите й, които за миг са скрили цялото й лице.
Той се влюбва в скритото й лице. В него се събужда лудо желание да отмахне тези гъсти, разточително падащи коси и да надникне в очите й.
Въображението му светкавично сътворява най-хубавото лице.
Но докато нейната ръка прибере косите, двамата се разминават. Така биха могли никога да не видят лицата си, никога да не се намерят, дори и цял живот да биха се търсили и срещали.
~*~
Любовта е по-голям риск от всичко друго
~*~
— Каква полза от вашето катерачество? — изведнаж запитва тя.
Първият сигнал за опасност за него: в гласа й трепва една издайническа нотка на тревога. Нима и любимата ще го обсеби с майчински грижи?
Отвръща й с наежен глас:
— Не само полезното е нужно на човека. Ония, които остават един спомен за едно безумство, изпълват света със светлина и свеж полъх, който го проветрява! — повтаря той нечия книжна фраза.
— Може да загинеш? — прошепва момичето несамоовладяно.
През разширените й очи надзърва погледът на майка му.
Той отбива поглед към черния изрязък на нощта през прозореца:
— Да загинеш? Другите оставят след себе си деца, книги, картини, посадени дръвчета, зидове, обуща, тъкани. А някои не оставят нищо. Само една тиха легенда за смели хора, които са отишли ей така за нищо, мърцина…
~*~

— Кога ще се оженим? — изшептява тя.
Нима трябва да я утеши с обещание за женитба? Още е толкова млад. Още толкова неизкатерени върхове, невидени простори. И как да се реши да се ожени за майка си?
Какво го очаква? Простор в кутията на телевизора. Пътуване от спалнята до кухнята. Спорове в топлинки. Сговор в дрънкане на лъжици и вилици. Навици в премълчаване. При най-добрия вариант.
Гузен се измъква от младото обятие на майка си.
Бягай далече от любовта!
Бягай от играта на роби!
За да станеш наистина пълнолетен, трябва да си свободен.
Но и другите край тебе трябва да са узрели за това: майка ти, любимата ти, другарите. Майка ти все още те счита за малък, нуждаещ се от настойничество като бавно развиващ се. И винаги, до твоите старини, ако тя доживее, ще те смята за такъв. Дори старостта не може да те освободи от опеката й. А момичето ти със същия майчински инстинкт те подчинява на нежните си грижи.
Къде е спасението?
Само другарите те считат за равностоен, само там можеш да се почувствуваш пълнолетен, макар и сред смешки и закачки.
По-скоро при другарите!
По-скоро към зрелостта!
Зрелостта е свобода.
~*~
Другарите

Проницателни. Критични. Взискателни.
Не можеш ни излъга, че си по-голям, отколкото си.
НИЕ сме сборно същество с многократно увеличителни сетива.
Не приемаме пълнолетието си само по гол цифров показател: 21 години. Това още нищо не доказва.
Трябва да ни убедиш, че си пълнолетен.
Че си се споил с нас като дисциплинирана, здрава, неотделима съставка на общността ни.
Да не се самооблъщаваш, че пълнолетието ти е твоя лична заслуга.
Благодарение на нас си навършил пълнолетие.
Да не си въобразяваш, че пълнолетието ти означава самостоятелни прояви, самоизтъкване, изпреварване на другите.
Може да си най-млад, най-щурав, най-нетърпелив — трябва да се съобразяваш с ритъма на общото движение.
По-малко или повече пълнолетни, всички в групата сме изравнени. Обезвъзрастени.
По-младите стават по-улегнали. По-старите — подмладени. Така се получава една средна, непроменна възраст. Групово пълнолетие.
То е съвсем различно от индивидуалното. То изисква взаимоопекунство, взаимоотстъпление, взаимопревъзпитание.
Искаш не искаш, в групата имаш две възможности:
Или младши, тоест ръководен.
Или старши, тоест ръководещ.
Избирай!
Можеш цял живот да си останеш младши.
Състоянието „ръководен“ е по-безгрижно, по-спокойно, по без вина, ако по начало го приемеш.
Състоянието „ръководещ“ е по-тежкото и по-отговорното. То изисква от тебе да бъдеш постоянно нащрек. И рискуваш да изгубиш приятелите си. И да си спечелиш неизлечима мнителност.
Опекунството в двете му противоположности ще съпътствува докрай живота ти.
Ако един ден ти писне и поискаш абсолютната отвързаност — ще изхвърчиш от дома, от групата, от света.
И ще откриеш, че там, вън от обвързаностите, владее най-страшното опекунство — на стихията, на случайността, на слепите водовърти.
Смири гордостта си.
Играта трябва да се играе.

Зрелост

Бранко слепешком търси пътищата, отвеждащи към пълнолетието. Брожението в него се предава на онази скрита антена, която поради липса на по-точно име се нарича поетическа интуиция.
Отскок от мъчителното узряване на двадесет и една годишния Бранко към задължителното прозрение на тридесет и три годишния Поет.
Ти си тъкмо „на жизненото поприще в средата“.
Узрял ли си напълно? Прозрял ли си?
Спомни си думите на Асен, Философа:
„Зрелост“ произхожда с общ корен от „зрение“.
Щом съзреш наистина, прозреш и узрееш. И от клона тупнеш на земята.
Ранозрейка — раноберка.
Ако ти харесва да висиш на вейката, остани си по-дълго зелен и непрогледал!
Чакай зимата да те завари сляп, незащитен и изненадан с падналия сняг върху главата и със зъзнещия мраз в сърцето…
Зрелостта на един творец не иде само от него и за него.
Ти не можеш да достигнеш творческо пълнолетие, ако цялата група, към която принадлежиш, цялото общество, целият ти народ не са узрели.
Ти трябва да отгледаш в себе си овошките на тази бавна, обща зрелост. Да ги загънеш в себе си като в зебло и слама. Да ги опазиш от измръзване.
Напразни ще бъдат твоите напъни във време, когато твоята група още се лута, още не е достигнала духовно съзряване.
И твоята поезия ще си остане зелена, но не вечно зелена.
Какво ти остава? Да се откажеш?
Стани почва. Стани напоителен дъжд. Превърни се в слънчев лъч. Ускори узряването на околните. Обвий с топло дихание крехките, застрашени кълнове. Стани южняк. Мини и отмини. Раздаден. Забравен.
Само така ще постигнеш собственото си пълнолетие.
Опекунството е признак на незрелост.
Но ти, Поете, познаваш най-спъващото опекунство: вътрешното. Опекунството над самия себе си. Самоконтрол над мислите и чувствата си. Още в зародиш всяко твое хрумване, всяко вълнение е под тиранична самодиктовка. Самоцензура.
Как да се отървеш от опекуна в себе си?
Ще се освободиш в последния миг, в най-последния дял от последния миг, когато изгубиш всичко, когато изгубиш и себе си. Тогава няма да има кой да натиска вътрешните спирачки.
Тогава ти би бил истински поет.

Освобождение

Синът празнува своя 21-и рожден ден в лавината.
Ето я свободата! Сам в тясна снежна килия.
Наемател на бели сънища.
Иде ключарят с връзка тракащи ключове от лед. И сам става затворник. В килията са двама: младежът и леденият човек.
Пак не си сам. Пак трябва да устояваш себе си срещу чужда опека.
Леденият човек те притиска до снежната стена.
— Нетърпението да живееш ти пречеше да усетиш вкуса на живота.
Мъчиш се, напрягаш се, но не можеш да си спомниш какво си гонил тъй нетърпелив, какво си бързал да направиш в предстоящия си живот. А си искал нещо да достигнеш, щом така задъхано си бързал.
Леденият човек те облъхва с вкочаняваща бяла мъгла вместо пара от устата си:
— Бързал си да стигнеш млад до мене!
Всъщност, каква е разликата — да умреш млад или стар? Умирайки млад, губиш живота. Живеейки, губиш младостта и себе си. Не е ли все едно? Рано или късно ще стигнеш до ледения човек.
Не е все едно. Истинската младост не понася полустъпки, полуриск, полумерки, полумладост.
— Не ти ли изглежда кратък животът? — подпитва леденият.
Колкото по-сив и скучен, толкова по-дълъг изглежда животът. Предпочитам го кратък, но наситен с напрежение.
Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и към живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из утъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай! Напряко или със заобикалки?
— Ти вече избра. Още не си дорасъл, а сам влезе в клопката! Късно е вече да избираш! — казва другият с ледена логика.
Рано или късно, ще влезеш в клопката. Ще повехне синевата на небето. Не е ли по-страшно: всеки ден да изгубваш себе си, капка по капка, черта по черта, усмивка по усмивка. Бавно да свикваш с остаряването като с всекидневен пладнешки грабеж. Остаряването върви по-бързо от представите ти за него. Идва един момент, ти сам не съзнаваш, че си ограбен до клетка и нищо не е останало от тебе.
— Прекалено пълнолетен стана! — твърди леденият.
Внезапно се опомняш.
Ти си на 21 години. Нима ще се предадеш?
Бранко се задушава. Леденият човек е самият той.
С конвулсивно стиснати юмруци започва единоборство със себе си. Удря се по всички достъпни части на тялото, за да разчупи ледената си броня и да се съживи.
Няма друг кой, сам трябва да предизвика кръвообращението си.
Още едно последно усилие.
Вече предусеща разоковаването си.
Ето! Единият му пръст се размърда. Жив е!
С пръст просвредля отворче в снежния си скафандър.
Една капка светлина.
Още, още малко.
Провира се напред, влачи се, огъва се полузадушен, измъква се от черупката си на вледенен човек.
Най-после — на простор!
Бяга далеч от ледения си двойник.

Еднакво трудно е да си майка и да си син

Бранко се хвърля с все сили да тича надолу по склона. Прегазва цялата лавина. Бърза да стигне за рождения си ден у дома, да прегърне майка си.
Ето за какво е префучал така нетърпеливо през целия си досегашен, непълнолетен живот. За да се върне у дома! Но вече при истинската си майка, такава, каквато той би искал да бъде тя.
Толкова нежни думи към нея, неизречени от никой син към собствената му майка, го задушават. Трябва непременно да й ги каже. Иначе ще затъкнат дишането му. Стиска го за гърлото родовият грях на човека към тази, която му е дала живот.
Гробът на нашите родители ни учи на нежност.
21-годишният Бранко се връща при майка си от собствения си снежен гроб, научен на нежност. Да й благодари, че го е пускала по най-опасните стръмнини. Да коленичи пред нея със синовна признателност, че не го спря през последната нощ, че го остави да се хвърли в бялата Ниагара на лавината — неговата съдба.
Съжалява не че е тръгнал, а че е тръгнал по такъв начин.
Осъзнал грешката си, той повтаря трескаво в мисълта си последната вечер в друг вариант. Представя си как почуква на вратата на майчината стая да се прости човешки с нея, а не да се измъкне като крадец, ограбил надеждите й.
— Майко, аз тръгвам.
— Разбрах, сине — отвръща майка му и му подава топла баница, каквато той от дете обича.
— Пущаш ме, майко? — възкликва той, изумен. — Нали знаеш, там има лавини! Там е страшно.
— По-страшно е да те насилвам, майка, да останеш! — отвръща тя кротко.
Най-после. И тя е дорасла до пълнолетието на майка.
— Една дума да кажеш, и ще остана! — вика Бранко с внезапна надежда майка му да го спре, да го спаси. Но тя вече не го спира.
Момчето й потегля към своята съдба и се обръща назад.
Тя стои на прага неподвижна, изсъхнала като черно дърво в бяла вечер.
Майка на син, който рано ще загине.
~*~
Той е узнал в последния миг нещо много важно, най-важното в живота.
Такова е лицето на син, изгубил родителите си, наведен над безмълвния им гроб. Тогава иде зрелостта. Чак тогава.
Една сълза му замъглява окото и му дава нова леща, увеличително стъкло.
Слага си тъмните очила. И вижда света без илюзии, без бял блясък, без заслепение.
Свят, изпълнен със стръмнини и грапавини. Хора, изтъкани от недостатъци.
Другарите, вървящи близко един зад друг, зависими един от друг, съединени с общия стремеж към човешка независимост.
Игра на роби. Избирай: поробен или поробител?
Свободен.
Той е прогледнал с предпазни очила към слънцето и е видял сиянието му. Макар и само за един отрез от мига, тъмните очила, подарени му от Поета.
Родил се е да види слънцето. Това му стига.
Как ще изплати цената на зрението — най-скъпата цена? Само с живота си? Малко е.
С това чувство на вина. Вина пред най-близките.
Ла-вина. Вина, по-тежка от лавината.
Стигнал си вече до зрелостта.
Честит рожден ден!

Ен на гнева
Мъките на съвестта са по-страшни от смъртта

Водачът Найден надава продран вик:
— Лавина!
И предизвиква с вика си бедата.
Снежни козирки рухват от билото и се свличат по улея на склоновете.
Страхът пред отговорността е по-страшен от страха пред смъртта.
Водачът се хвърля срещу лавината с открита гръд да я спре, да я задържи поне за миг, да даде време на другите да се спасят.
Лавината го поваля и преобръща.
В снежната преизподня той изживява терзанията на съвестта.
Това е то, библейският съден ден.
В кратката вечност от минута и половина, докато може да живее без дъх, човекът минава през ада. Никой не може да избегне този страшен съд. И най-бързата смърт, и най-светкавичната катастрофа не спасява от тази една секунда макар, от тази една стотна от секундата, когато съзнанието изгаря с най-интензивния си пламък.
Една минимална частица от секундата — безкрайно време за вихровата дейност на представите, изскочили от отпушената бутилка на подсъзнанието.
Тогава нахлуват с неудържима сила грешките, забравените постъпки, престъпното нехайство към другите и към себе си, равнодушието.
Непоправимото.

~*~

Внезапна решителност ни обхваща. Ние няма да позволим на Водача да се откаже от опасния път.

Поезията иде неизвестно откъде и отива неизвестно накъде

Поетът няма право на самостоятелна, отделна смърт. Неговата съдба е преплетена със съдбата на другите. Той живее чрез другите.

Поетът не живее, а се вживява.

Неговият образ е съставен с фрагменти от образите на всеки един от групата.

Поетът си открадва по един миг от всеки загиващ — и така диша полифонично. Живее по-сложно и по-интензивно. И умира с всекиго още веднаж.

И последните му мигове са по-дълги и по-мъчителни: те съдържат последните мигове на всички останали.

В поета отчасти умира всеки един от нас. Отчасти, но не съвсем.

Нещо от всекиго остава да живее чрез поета.

Може би най-същественото от всекиго.

И светът умира заедно с поета. И един друг свят се създава от него.

~*~
Никой не знае какво става в душата на младежа, който още не е написал ни едно от своите истински стихотворения. Той ги носи в себе си като болка на наболи, никнещи криле. Как са чувствителни тези вътрешни подутини, тези горящи, пулсиращи зачатъци!
А ние сме настървени да докоснем, да изкривим и изкъртим едно току-що наболо зъбче. Как да ни го повери такова голо, незащитено и болезнено чувствително при всеки студен полъх?
Поетът посяга към китарата. Налучква някакъв монотонен акомпанимент. Лицето му е страдалческо. Иска да повие новороденото си стихотворение в китарно дрънкане, за да го защити.
Китарата е мостът му към нас. Крехките звуци ни настройват да приемем неприемливото. При играещите отблясъци на огъня Поетът запява речитативно с чувството, че извършва престъпление спрямо най-интимното — превръща поезията в средство за забавление на компанията:
„Една лавина ме причаква, отдето и да мина — една лавина е в засада.
Това е моята лавина.
Със собствените свои стъпки ще я подсека.
Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там.
Една лавина се натрупва снежинка по снежинка, усмивка по усмивка, обида по обида, жест по жест.
Тя думата ми ще погълне, преди да я довърша — единствената моя дума, заради която съм дошел в света.
Ще я прошепна на ухото й, затъпкано с памук.
И тайната ми ще затрупа една лавина с бяла тишина.“
~*~
Зорка, сграбчена от внезапна жалост към разтерзания автор, се опитва да го отвлече:
— Иска ли жертви изкуството?
Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл:
— Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание.
~*~
— Ти например какво търсиш? — настоява Никифор към Поета.
Сякаш му пребъркват душата. Но Поетът наивно се хваща на този кръстосан разпит и отговаря:
— Търся думи, каквито няма досега. Търся ритми, каквито няма досега. Образи, каквито няма досега. Търся пътища за ново мислене. Може и да не ги намеря никога. Стига ми това, че търся…
Прозвучава като на чужд език. Наивникът млъква сконфузен. Асен формулира една неочаквана мисъл:
— Тип като тебе доказва, че светът е построен не по математическа формула!
— Думи, каквито няма досега! Ветрогонство! — казва Водачът.
~*~
В Поета обитава един непознат

Както и да е, ако си истински творец, ако не си скопен в душата си, ще надмогнеш стипчивия вкус на неразбирането и от грубата руда на подобни разговори и климати ще извлечеш някакво атомче, за да го взривиш в себе си да създадеш един противопоказен свят.
~*~
Поетът е принуден да обяснява с несръчни думи.
— Ей, така… Сутрин стана, главата ми празна. Да я хлопна, ще отехти като куха бъчва. Ни помен от стих. През деня видя нещо, чуя нещо, преживея нещо, и изневидело ми хрумне. Случаят пише вместо мен.
Никифор протестира научно:
— Няма случай! Случайността е точката, където се кръстосват две закономерности.
Асен, Философът, спори с него:
— Има случайност. Но поредицата от случайности не е случайна.
— Как да се разбира това? — пита Водачът, наострил слух.
Асен му тълкува мисълта си:
— Например: лошо време. Това е чиста случайност. Но събрано: лошо време, отсъствието на Деян, слабата ни тренировка, разправиите кой да води бащина си дружина… тази поредица не е случайна!

~*~
А Поетът, далеч от коритото, в което потича разговорът, продължава да отговаря на себе си:
Пиша не аз. Ако бях аз, щях да се самонастройвам като стар, добре изучен инструмент.
Пише някой друг, непознат и непокорен.
Боя се да не го прогоня. Живея все нащрек: дали ще дойде пак?
Не аз пиша. Друг пише вместо мен.
Но защо тогава ме терзае постоянно чувство на вина?
Не аз избирам поезията. Поезията мен избира и тя ме тласка да тръгвам против себе си.
Дори ако е имало възможност за спасение.

~*~

Каква е пружинката?

Сега, когато всичко рухва и се троши, искаш да извадиш скритата пружинка и просто да я видиш каква е.

Откъде иде страстта за водачество?

Коренчето на амбицията ти е дълбоко. Още преди възмъжаването.

Детството в покрайнините на града. Босо, рошаво, с одрани колене, с татуировка от кал. Двете махали с еднакво прихлупени стрехи са във война от незапомнени времена. В наследство се предава войната от поколение на поколение.

Оръжията са прашки, камъни и крясъци.

В едно утро — началното утро на живота ти — избират тебе за вожд на бандата. Не си и сънувал за такава слава. Предишният вожд се разболя от скарлатина и по липса на по-високо момче посочват тебе. Високият ръст те подведе.

Оттогава ти повярва, че си роден за вожд. Но скриваш от другите този странен, неудобен дар на природата. Какви усилия ти струва да се подчиняваш на предишния водач — Никифор. И ти успяваш да надделееш себе си.

Но иде второто утро в живота ти. Никой не може да спре изгрева, а най-малко ти самият. Противопоставяш се, изтъкваш скромно своята неопитност, навеждаш глава от някакъв смазващ срам пред собственото си вътрешно ликуване.

Ние настояваме. Ние те избираме от цялото си сърце. Ти си нашият любимец. И най-главното твое качество: ти си близък приятел с Деян. Двамата сте неразделни. Какво повече? Ти си пълен антипод на Никифор, предишния водач, който се е откъснал от всички в групата. Твоят открит, общителен характер вдъхва доверие дори в най-скептичните, като Асен, страничния наблюдател. Ние единодушно те тласкаме към задълженията на водач.

Как си притеснен! Струва ти се, че всички чуваме гордото тупане на сърцето ти. То се удря в планината и ехото му отвръща.

Сам си проглушен от сърцебиенето си.

Какво усилие ти струва да прибереш глупавата си усмивка.

И все пак, не ти сам се избираш за вожд. Ние спираме погледи на тебе. Ние те обричаме на вина. Ние смъкваме от себе си отговорността и я стоварваме на твоите стройни плещи.

Ние. А защо на това сборно същество му е нужно водачество? Не е ли страстта обратна — не във водача, а във водените — да имаме непременно вожд, да го слушаме, да го ласкаем, да го величаем, да го дебнем за грешките му и на края да го замеряме с камъни?

~*~

Моят дом е моето заточение

~*~

Закъсняла нежност

Голямата нежност винаги закъснява. Винаги пътува тъй дълго до най-близкия, че когато стигне до него, той е вече мъртъв.

~*~

Лавината не го приспива, а събужда

Момъкът потъва в снежна пепел.
С нажежени нитове снегът го скрепя.
Лавината пъхва бял тампон в устата му като упойка.
Но той се мята, не иска забрава.
Още малко, още едно проблясване на съзнанието, и ще разбере една тайна за човека.
Ние съзерцаваме природата, но не проникваме в нея.
Природата ни наблюдава проницателно.
Всичко предвиждаме. Всичко пресмятаме. Изпуснато е едно звено: случайността. Нима вярата ни, че няма случайност, не е суеверие?
Не вярваме на сънища и предчувствия.
Вярваме на разума си.
Кое е по-голямо суеверие?
Зачеркнали сме сънищата от явленията на природата.
А природата понякога се разсърдва на нашето високомерие и с едно подухване ни напомня, че не сме дотам могъщи.
Една тайна… че има тайни. Трябва да я предаде на другите!

~*~

Скалата

Скалата е характерът на планетата.
Неподвижна, изправена, скалата събаря вятъра на земята.
Петнисти канари, облечени от глава до пети в есенни тонове. По тях яркостта е угасена. Има скрита красота в пепелта на цветовете. Тя прониква в тебе бавно и те завладява по необясним начин.
Слънцето изтръгва искри от скалата.
Оставаш насаме с нея. Скалата ти казва с мълчание толкова много.
Каменна тишина. Внушително е това сцепление на минералните зрънца в канарите. В скалната тишина се таи огромната неосвободена енергия на атомите на камъка. Ако се освободи тази енергия, земята ще полети към друга галактика.
Времето тече гъсто, компактно, звънливо в камъка и те успокоява, сякаш задържа задъхания бяг на твоето човешка време.
Докосваш с длан набръчканото чело на скалата, сгорещено срещу слънцето като от напрегната мисъл. Пипнешком, като азбука за слепи четеш мислите на камъка с пръсти.
Контактът със скалата е мъчен. Но когато усетиш, че общуваш с нея, ти започваш да се разбираш с планетата.
Скалите придават волев профил на Земята.
Нямаш криле. И тази липса ти дава възможност за една невероятна близост: да долепиш гръд до гръд със скалата и да се изкачваш нагоре в посока към небето.
Твоето сърцебиене отеква о скалата и я съживява. Нейната твърдост и непреклонност прониква в тебе. Едно вътрешно преливане между човек и камък, което дава тонус на земното битие.
Качиш ли се горе, скалата като разсъхнала лодка те понася и залюлява в пространствата.
Всяка скала си има свой нрав: твърд, ронлив, лукав, саможив, студен, променлив, мъчен, прикрит. Но всички скали имат една обща черта: щедрост. Те възнаграждават усилието ти да ги превъзмогнеш по най-изненадващ начин — с ненадейни гледки, с неизпитвани вълнения, с вкуса на живота.
Когато скалите станат на прах, планетата ще се превърне в пустиня като Луната.
~*~

Висота

Достигнатата висота от Стефка не бива да се губи.

Момчил, все още несуеверен, и Зиморничавият се хвърлят да се изкачат дотам, докъдето се е била възела тя. Кръвта й бележи висотата, стигната от нея.

Вечерта ги изпреварва. Срещат се със сянката й върху скалата.

Момчил, несуеверният, води свръзката от двама, съединили съдбата си с едно въже. Зиморничавият е вторият. Трябва да осигурява най-несигурното: живота на човека.

С тръпнещи пръсти опипват скалата там, където е туптяла притисната моминската гръд на Стефка. Последните удари на сърцето й се предават от скалата в техните сърца и ги пълнят с решимост.

Още малко. Още педя дотам, докъдето е стигнала тя. Още дъх.

Сянката на вика виси над тях, бездиханна. Макар и късно, пак трябва да стигнат до него. Инак висотата на Стефка ще се загуби, ще пропадни в ниското. Все едно че никога не е била достигната.

Кървавата диря ги тегли нагоре.

Момчил, несуеверният, забива клин след клин. Зиморничавият го осигурява с въжето и с цялата безмълвна съобразителност на втория. Двамата чувствуват, че в тази тиха вечер е ударил часът им. Тяхната твърдост и безпогрешност ще трябва да удържи висотата на загиналата.

Мъртвите ни тласкат по-високо от нас самите.

Момчил, несуеверният, изнася тялото си над неговите възможности. Чувствува се изкачен с няколко глави над собствената си глава.

Протяга се и едвам досяга висящия юноша.

Къде си се емнал бе, кучи сине? Не премери ли силите си? Ветрогонството ти струва живота на едно същество! А може би и нашия живот. Чувал, натъпкан с плът, кости и фантазии! И ти си отхвърлил доживотната верига на тежестта и си ми запъплал по отвесните гънки на планетата! И ти ли, щурчо, завидя на птиците? Виси сега над пустотата и претегли на собствени везни колко тежиш, луда главо!

Мое мило момче! Дръж се! Всички сме били като тебе. А онези, които не са били като тебе, допълзяват като влечуги в ниското до по-черни преизподни. Щом си се изкатерил дотам, нещо те е тласкало. Не се чувствувай виновен за смъртта на момичето! Виновна е младостта. Дръж се! За да не отиде саможертвата на момичето напразно, стискай душа зад зъби! Още за един дъх!

~*~
Поетският ъгъл на зрение

Поетът навярно има някаква лека деформация в лещата на окото: всичко вижда пречупено под остър ъгъл.
Случаят с разхлабения клин го довежда до стръмни размисли:
Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.
Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?

~*~

„Скъпи младежо,
От вестника случайно узнах за вашия подвиг. Най-много ме развълнува, че сте били двама. Приятелство, изпитано в такъв тежък час, остава за цял живот.
Макар и да не те познавам, чувствувам те близък. Мога спокойно да умра, след като зная, че синът ми има такъв приятел.
Бащината ми радост е двойна, защото се вживявам и в радостта на оня баща, чието дете е било спасено от вас двамата.
Иска ми се още много да ти кажа, но сълзи замъгляват очите ми.
Крепко стискам смелата ти и вярна ръка —
бащата на Момчил.“
~*~

Странният сън

Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си.
До късни нощи Момчил, несуеверният, чете някаква френска книга по биология. Рови из речника. Която дума потърси, все я няма. Толкова ли нови думи са нахлули в езиците, че в старите речници ги няма?
Тъкмо потъва в микросвета на гените. Там няма време. Елементарните частици се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Всяка частица в ядрото на клетката във всеки миг е навсякъде и неуловима никъде. Случайността владее в безбройната поредица от мутации. Животът е плод на случайност. Защо тогава смъртта ни поразява със своята нелепа случайност? Жак Моно:
„В тази огромна лотария, в която вероятността на неговата поява е била почти нула, човекът е изтеглил голямата печалба… Човекът знае най-после, че той е сам сред безразличната безкрайност на всемира, където той е възникнал случайно. Не само неговата съдба, но и неговата задача не е предписана никъде. На него остава изборът между светлината и мрака.“
~*~
Смелите ни стъпки по-често погубват не нас, а родителите ни. А кой ни е учил още при първото прохождане да бъдем смели? Нима бащината ръка, повела ни към първата ни крачка по земята, води своята собствена смърт?

~*~

Един свободен човек

Асен, попаднал в снежния капан, излиза най-после от собствения си вътрешен капан и в миговете преди смъртта си е свободен.
Негов идеал е било абсолютното изтръгване от инерцията на вярата, на заблудите. Цял живот си е изработвал имунитет срещу всякакъв вид митове. Считал се е безкомпромисно невярващ.
Но бедата е била, че все още до този последен миг му е било необходимо да вярва в нещо, по-висше от него.
Вярвал е по вроден инстинкт в хармонията, в уравновесената структура на света. Обяснявал си е, че дисонансът иде от него, че грешката е негова, че разрухата се гнезди вътре в него.
Сега и този последен мит се сгромолясва заедно с лавината.
Нищо по-ужасно от това да бъдеш без вяра, сам, с необятна свобода.
Пълна безопорност.
~*~
Нейният опак характер стимулира самоутвърждаването на неговия особняшки характер.
Противоречието. Най-сетне се добра до нещо. Единствената опора, на която се крепи битието.
Равновесието чрез противоположности.
Сам стигна до истината.
Може хиляди преди тебе да са я намерили. Но когато ти платиш истината с цената на своя живот — тя не е повторение, тя е първооткритие.
Ти пречупваш истината през себе си и тя носи някаква нова, твоя багра, нов оттенък, който я прави нова за света.
Истината няма едно-единствено, вечно лице. Тя непрестанно се ражда наново и се явява с лицето на своя носител.
~*~
Двузначност

Всеки един от двамата се въплътява в другия и едновременно е себе си.
— Ти ли си? — пита всеки един от тях другия.
— Да и не! — отвръща всеки с двузначна усмивка.
— Искаш ли да бъдем двама?
— Да и не.
Искам да бъдем тъй близко-далече, както в пространствата двойна променлива звезда.
Вкопчани с тайнствен ключ на притегляне, тези две звезди неотменно кръжат една покрай друга.
А помежду им светлинни години ги разделят с вечности мрак и ги свързват с вечен магнит.
Самоизключващи се взаимно, самосъзнаващи се наново и така безспир.
Светлината, която излъчват такива двойни менливи звезди, трепка в безкрая с единна двузначност:
— Да и Не!

Любов — борба

Асен иска да подкрепи Дара в последните секунди пред смъртта, но не може да я унижи с никаква утеха освен с ирония:
— Щом си получила този подарък да видиш света, трябва да си готова за всякаква загуба!
Дара му крясва с наслоено от отдавна раздразнение:
— Само философствуваш, а не предприемаш нищо!
Асен й признава:
— Да не предприемаш нищо в любовта е най-изразителното действие за този, който разбира.
— Ти ме ликвидира! — го подиграва тя по своя маниер.
— Стига ми това, че те срещнах! — казва Асен.
— Все едно, че не си ме срещнал, щом не поиска нищо от мене! — го упреква тя.
— Какво мога да искам от другия, когато самият аз съм непостоянна сянка — все се мести, отмества, не може да си намери истинското място и форма. Все се мени. Какво да искам? Другият до мене да е непроменлив спрямо моето местене или да се върти според моето въртене, или и двамата да спрем собственото си движение, за да се нагодим един към друг?
— Защо не си намери едно кротко момиче да бъде сянка на твоята сянка?
— Ти си единствената за мене. Създаваш ми напрежение. В мига, в който престанеш да ми се опъваш, ще убиеш трепета.
— Аз съм много слаба. Опърничавостта ми е броня, за да скрия слабостта си. В мига, в който сложа глава на рамото ти, ще се разтопя като снежинка.
— Може би тъкмо това ме е спирало. Винаги по-силният подчинява по-слабия, обезличава го и го превръща в свое повторение. А човек не може да бъде влюбен в собственото си отражение. И отново започва да търси силния партньор. И цикълът се повтаря до безкрайност.
— Признай си, че си се боял да не би да стане обратното: аз да те подчиня на своята воля! — го дразни Дара.
— То е все същото.
— Ти си аутсайдер и в любовта, и в живота. Само в смъртта си не можеш да останеш страничен наблюдател.
Веднаж в живота си и най-незаангажираният участвува всецяло — при смъртта си.

Спокойствие

Поетът се вживява в гибелта на Асен посвоему. Той така е видял и разгатнал образа на Философа, а може би му е приписал онова, което липсва на самия него:
Не обещавам нищо, не настоявам, не чакам задъхано.
Не хлопам по махалото на часовника: „Отрони този час за мене!“
Оттеглям се в тишина.
Изчаквам да се утаи в мене мракът, за да се избистря в светлина, прозрачна и сдържана, и възвишено спокойна.
Тогава да пропусна свободно през себе си целия свят.
И едва-едва да го пречупя като лъч, преминал през Рилско око, достигнал дъното, където камъчетата се броят така отчетливо, без да обещавам, че ще го преродя.
Без да обещавам нищо.

~*~

Иска да разгатне първопричината за собственото си отчуждение от групата.

Всъщност Асен пръв се е преселил в планината. Службата му на икономист в едно столично търговско предприятие е повод за още по-силно оттласване към планината. Групата на алпинистите е неговият дом.

Той се е отчуждил от външния свят, заживял е интензивно само в атмосферата на групата, чувствувайки в нея като в капка вода отразени гравитоните, магнитните пояси, противоречията на съвременния свят.

И в същото време е отдалечен, неприлягащ към мерките на груповия живот. Защо?

Сега в звездния прах на снега му проблясва.

Грешката му е, че е изпреварил груповото мислене.

С какво толкова го е изпреварил? Колективното мислене е ясно, опростено до лозунг, приложно. То е по-бавно зреещо във времето, проверявано в практиката. Асен влива в групата друг вид мисъл: многопосочна, двусмислена, търсеща въпроси, а не готови отговори. Той запълва липсата ни от разсъждения, мисловни игри, сложни плетеници, съмнения, парадокси, хипотези, оборвания цялата онази мисловна тревога, която прави човека странно същество. А ето че още по-странното същество НИЕ изисква от Асен самостоятелно мислене и в същото време се наежва враждебно към него. За да не ни дразни, той се затваря в себе си, но с това още повече ни дразни. Просто е отишъл крачка по-напред в своето развитие от движението на групата. А групата не прощава това.

Една от най-трагичните форми на отчуждението — да изпревариш своите.

По закона на контраста — тъкмо той, отчужденият от групата, е най-привързан към колективния модел на съществование.

Както бездомникът бленува за дом, така отчужденият жадува за бъде приобщен към групата. Той стои отвън, зъзне, и сърцето му хлопа по заключената врата.

~*~


Група и свят

Проблясъци на полуоткрития. Полумисли, полунедомислия.
Вече никому ненужни.
Теоретикът на групата, страничният наблюдател Асен в последния си миг предполага, че с рентгенов поглед ще съзре вътрешните й пружини.
Групата е затворен свят, затворена система, сама в себе си, сама за себе си. Колективът на алпинистите вирее горе при озонираната атмосфера, изгубил имунитет към пушеците и отровите на града. Забравяме, че съществува друг свят, вън от групата ни.
Подмяна на света. А кое е истински свят?
Всъщност долу в града е затворен свят, сам за себе си. Заграден от студа и вятъра със стени. Отделен от земята и камъните с асфалт. Захлупен за дъжда и звездите с покриви. Човек от човека разделен със стени, заключен в килийките на апартаментите и колите. Енергията, която е дадена на живите същества да се борят със суровата природа, се изразходва в изкривена посока: боричкане между хората, завист, изтласкване с лакти. Смелостта се подменя с лукавство.
А горе, под небето и вятъра, човек няма за какво да се улови освен за себеподобните си. Човек за човека става онова, за което е бил програмиран: необходима съставка на единното същество. Човешка общност, изправена в единоборство със слепите стихии.
Объркването на кодовете иде от смесицата на импулсите, когато страстите на големия свят проникнат в малката група. Когато от скромен колектив на алпинисти го превърнат в магнитно поле на странични амбиции за прояви, за отчитане на заслуги, за трамплин към скок по-нагоре.
Може би тъкмо от самозащита срещу такава опасност иде вътрешната затвореност на групата. И все пак, тя е атомче от големия свят. Тази незабележима купчинка от 16 души, затрупани от лавината, е някаква жива, насъщна клетка, тласкаща свеж пулс и пречистваща кръвообращението на Голямата човешка група, която даже не подозира за съществованието й и за мълчаливата й гибел.

Група и любов

Едното изключва другото. Групата е колективна спойка, а любовта — индивидуална. Може би едно от най-големите изпитания за здравината на групата е привързаността и привързаността и влеченията между отделните й членове.
Чувствата са винаги незапланувани, несъгласувани. А групата не може да понася такива непредвидености.
Изведнаж Асен разгатва:
Преминаването на Зорка към Горазд, така внезапно, всъщност е внушено по безмълвен път от групата.
НИЕ виждаме с многоокото си зрение, че Андро не цени момичето така, както ние го ценим, че не заслужава любовта му така, както ние я заслужаваме. И чрез електромагнитните излъчвания на своите пожелания ние, без да си поставяме съзнателно такава цел, просто отбиваме влечението на Зорка от единия към другия.
Зорка се поддава на колективната хипноза.
Групата е регулатор на чувствата, без да го изявява.
~*~

Дара знае, че ще му натрапим нашия възглед: как е могъл да избере такава „неженствена“, такава дъска? Тя и любовна ласка?
Асен знае, че ще втълпим и на нея: той не те обича, той си има други, това е някаква негова приумица, някакъв експеримент или предизвикателство, най-вероятно някаква умозрителна задача, интелектуална авантюра. Той и сантименти!
Двамата се боят, че групата не само така ще мисли за тях, но ще им внуши и те самите така да мислят за себе си: че съвсем не си подхождат, че са смешни заедно.
А любовта е това, което не може да се проумее от другите. То е неприемливото, необяснимото.
Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея.
Любов е загадката, която е вън дори от командата на всесилната група.
Такова извънмерно, извънредно, неовладяно чувство не се търпи от колектива.
Групата приема и покровителствува едно силно и вярно чувство, съразмерно с нейните представи и нужди. Трайно, спокойно чувство, което не я заплашва от взривяване, а поддържа равновесието й. Щастливо, слънчево чувство, нормално, което подсилва спойката вътре в групата, а не я поклаща.
В колектива не се търпи опасна страст: ревност, която не се владее, или влечение, което е сляпо, тиранично и егоистично. Или най-заплашителното: необяснимото, нерегулираното, рядкото, почти невъзможно чувство, което разбива атома и за което всички носталгично болеем като по друго съществование, някъде на друга планета, наша прародина.
Не, нищо, което нарушава баланса тук на нашата земя!
Изобщо в групата се заглаждат всички ръбове.
~*~
Осъществяване

Отлагали са живота си — за кога? За утре, за догодина, за друг живот. Всъщност за тези последни мигове преди смъртта.
~*~
— Истинската любов е пробуждане на воля за действие! — настоява тя на своето.
~*~
Но и двамата обичат мечтите повече, отколкото спомените. И рязко отхвърлят спомена за единствената нощ, която са имали. Реалността е винаги под техните високи изисквания.
~*~
— За да не се размъти бистрото ни приятелство! Няма по-трайно и скъпо нещо на света от приятелството. То е най-нежният аромат на душата.
~*~
— Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко! — анализира той собственото си колебание.
— Всичко е за съвсем кратко! — възразява тя.
— Мигът е вечност, когато се насити с чувство, дали консумирано или не — все едно.
— Стига философии! Няма време! Загиваме! — вика тя през снежните виражи.
— Добре! Ти водиш! — отстъпва той.
— Следвай ме без да размисляш! — заповядва тя и го тегли към себе си.
— Всеки, когато е воден, прилича на сляп — иронизира той себе си, поддавайки се на притеглянето й.
Дара го пуща рязко:
— Все единият трябва да води, щом другият е дървен философ!
— Аз исках невъзможното: да сме свързани и свободни!
— Не си ме обичал! — казва Дара.
— Твърде много съм те обичал!
— Който обича, не разсъждава! — се гневи тя.
— Безброй са образите на любовта. Може би чувството е най-силно, когато активизира целия регистър от усети и мисли…
— А парализира волята! — добавя тя.
— Не е вярно! Много по-силна воля се изисква да овладееш желанието!
— Сега поне няма ли да предприемеш нещо?
— Ще продължа да не предприемам нищо!
— Не съжаляваш ли, че пропуснахме любовта?

— Любовта най-често се пропуща в любене! — казва той.
~*~
— Смешното в този намръщен свят е истинско чудо!
~*~
Смехът

Стихията на смеха е най-голямото чудо.
Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек.
Къде е изворчето на смеха? Колкото и да го търсиш, не можеш да го уловиш.
Поводът може да е съвсем нищожен. А понякога и без повод отскача кресчендото на смеха. После се питаш за какво толкова си се смял. И не можеш да разгатнеш собствения си смях.
Смехът е заложен в самия ти генетичен код. Там, където е живецът на човешкото съществуване.
Смехът е твоята родова отлика.
Смехът е вътрешната свобода на човека.
Никаква потискаща сила не може да го запуши. Смехът избликва непресушим, неудържим, дръзновен.
Смехът е самоотбрана срещу враждебните сили.
Чрез смеха надмогваш всичко, което стои над тебе, което е неизмеримо по-силно от тебе. Единственото ти надмощие.
Може да си най-тъжният човек. Смехът не е характер, а неосъзната философия. Самоутвърждаване.
Може да си в най-тежка безизходица. Смехът напира извътре и повдига товара ти. Дори колкото по-трудно е битието ти, толкова по-буйно клокочи твоят смях, за да възстанови вътрешното ти равновесие.
Колкото си по-унизен, толкова по-експлозивно избухва смехът ти, сякаш от само себе си, за да защити достойнството ти.
А в човешката група смехът е още по-насъщен.
Никой и нищо не може да го спре. Той изригва тъкмо в най-неочаквания миг, за да облекчи дишането и да ободри стъпките.
По изблиците на смеха се мери здравето на колектива. Сковани усмивки, потиснат смях, забранени шеги — това са симптоми на болест.
Но смехът винаги намира пролуки, за да се разрази още по-напорист според натиска.
Смехът е вътрешен саморегулатор на групата срещу наложени отвън регулации.

Освобождение е смехът.
~*~
Бавната лавина

Поетът се измъква от снежната си кожа и за миг се вмъква в живата кожа на Деян и на всички като него, оцелели с цената на едно отстъпление.
Невидима, неотклонима над тебе се спуща безшумно една пълзяща лавина, наречена Гузна съвест.
Разяждащи угризения. Зъбат, леднозърнест сняг.
От тази лавина не можеш избяга нито в сън, нито в смърт.
Тя само те дави и гази, тя само на тлеещ мраз безспир те прогаря извътре, но буден и жив те държи.

Пред тази безкрайна лавина разбираш великата милост на мигновения гръм от истинската, планинска лавина, за най-чистите отредена.
~*~
Гордостта на Зиморничавия е, че е бил винаги втори на свръзката.

— Успехът на едно изкачване зависи до голяма степен от втория! — ги е учил Деян.
~*~
Човекът още не е дорасъл да бъде втори.
~*~
Какво щастие да бъдеш втори! първият се катери нагоре, упован в тебе. Ти си се закрепил здраво на скалата и го осигуряваш. По трептенията на въжето следиш стъпките му. Не се разсейваш ни за миг. Не виждаш природните прелести. Цял си погълнат от голямата си отговорност. Свит в усойната сянка на скалната гънка, ти си все нащрек. А първият се катери вече високо към върховете, огрени от слънцето. Оглежда се, зашеметен от просторите. Той е със свободни, сигурни движения, понеже ти здраво държиш въжето. То се изхлъзва равномерно през дланите ти, сгорещявайки ги. На тази нишка крепиш живота на своя другар. Тя е общата вена, по която тече кръвта на двама ви. При всяко опъване на въжето, замираш със спрян дъх. Изведнаж то отскача, ще изхвръкне. Впиваш цялата си воля в ръцете, да врежеш въжето в живо месо, да не го изпуснеш. Сякаш стискаш мълния. Огън сече дланите ти. Ще издържи ли това въже тежестта на падащото тяло? Няма ли да се скъса общата вена, по която тече кръвта на двама ви? Постепенно мълнията се укротява в ръцете ти. Внимателно възстановяваш равновесието на увисналото тяло, превърнато в махало на часовник, което отмерва мъчителните секунди. Изтегляш въжето. Животът на косъм. Ти го спаси.

Дружбата на двамата е вързана завинаги с това въже. Скулпторът не би направил такива рисковани катерения по заледените скали зиме, ако не бе Зиморничавият втори на свръзката. Най-добрият приятел, готов винаги да го следва вярно и неуклонно по стъпките.
~*~
Не настъпвай въжето

Животът виси на едно въже между двамата.
Сам на въжето — това е бесилка. Смърт.
Двама на въжето — това е свръзка. Живот.
Първото правило при алпинизма е: Не настъпвай въжето!
Връзката между два живота, опъната над пропаст, е въжето. И най-вълче озъбени скали не могат да я съсекат. И най-бързо наточен бръснач на вятъра не може да я пререже. И най-твърда обковка на снега и на леда не може да я прекърши.
Въжето, здраво стиснато от една ръка и протегнато до друга ръка, скрепило с възел една гръд и свързано с друга гръд, е опората на човека между земята и небето. То е отпуснато свободно, за да не спъва движенията. Само когато е напълно свободна връзката между двама, е здрава и животворна.
Не настъпвай въжето! Ненакърнената опора е сигурна. Никой чужд отдолу, от ниското, не може да скъси въжето, нито да го опъне, нито да го среже. Само един от двамата горе, ако го настъпи — нехайно, слепешком, с груб крак. Безотговорно.
Не настъпвай въжето! Не забравяй това основно правило! Настъпиш ли въжето — тази артерия, по която тече кръвта на живота между двама, — става смъртно опасно.
Настъпената връзка се превръща в пречка, в спънка, в примка. Ти ставаш спънат кон. Орел, завързан на кол.
Настъпеното въже се превръща в змия, която те ухапва за петата. За ахилесовата пета.
Не можеш да продължиш да се качваш нагоре. Не можеш да предаваш сигнали по настъпената жица. Не можеш да приемаш шифъра по тази единствена свързочна нишка.
Увисваш сам, глух, сляп, сакат между земята и небето.
Настъпеното въже е край за двамата. Единият, тъкмо направил върховно усилие за едно изнасяне на тялото нагоре, за да се издигне над собствената си глава, разчитайки на другаря си, изведнаж полита дръпнат надолу в бездната. Вторият, небрежният или умореният, или невежият, който е турил крак върху въжето, сякаш е настъпил мина — взривно отскача и се понася след първия. Настъпеното въже тегли и двамата към дъното.
Не настъпвай въжето! Какво ли минава със светкавична скорост през съзнанието на падащите? „Хвани се за въжето! Няма за какво друго да се държиш освен за въжето между двамата! А то е настъпено! Няма за какво да се уловиш в цялата вселена, щом другарят ти е настъпил връзката между вас. Падам! Падам! Край…“
Не настъпвай въжето! Не настъпвай жилавата връзка между двама, поели рисковано изкачване. Така настъпваш единствената възможност за движение напред, за помощ, за спасение, за полет, за съществуване.
Ако ще настъпваш въжето, ако не можеш да пълзиш иначе, освен да настъпваш въжето, слез долу в ниското! Там можеш да газиш връзката между своите, можеш да спъваш, да стягаш примката, да заплиташ възлите — там долу в усойните осийни дупки, в тъмните прилепски пещери, в змийските гнезда…
Но горе, високо над скалите, на открито, под сурови ветрове и навъсени облаци, не настъпвай въжето! То ще се превърне в мълния, която ще те порази!
Помни едно, не настъпвай въжето! Все едно че сгазваш с крак ръката, която се протяга към тебе за подкрепа. Все едно че потъпкваш една добра, искрена, спасителна дума, отпратена към тебе в най-нужния момент. Все едно че стъпваш с цялата си тежест върху гърдите на другаря и му отнемаш диханието.
А върхът е тъй близко, цял окъпан в синева и слънце.
Не настъпвай доверието!
~*~
Зиморничавият не бе знаел досега, не бе и помислял, че студеният вятър може да се усеща така насъщен, че мразът може не само да граби, но и да дава.
Как е страдал от своята зиморничава кожа! А сега разбира: ако човек вместо гола, уязвима кожа — имаше мечи кожух или броня на костенурка, съвсем друг би бил неговият свят. Свят без нюанси. Свят без звучаща клавиатура. Въздухът би бил без движение. Водата без докосване. Слънцето без ласка. Любовта без трепет. Колкото по-чувствителна и по-наранима кожа — толкова по-богат регистър на човешката душа.
Заслужава си за това откритие да замръзнеш.
~*~
Рад се начумерва още повече. Повтаря й думите на Деян:
— Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред тебе, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият — ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидена от никого!
~*~
Мълчаливецът

Запомняме го с мълчанието му.
Рад е ударен от шок. Той, сприхавият, все намръщеният, сега получава обратни реакции на спокойствие и ведро лице.
Започва да обикаля планините като отшелник. Онемял.
Мълчи, защото има толкова неща да говори със себе си. Поетът се мъчи да дешифрира вътрешния монолог на Мълчаливеца:
Лоши сме с тия, които обичаме.
Кой е виновен?
Любовта е невинна винаги, каквото и да ни донесе, където и да ни изведе.
Има разрушителни сили вътре в нас.
Някакво заслепение, когато обичаме, някакво слънчево затъмнение.
Както глухарите, губим самозащита.
Тъкмо тогава връхлитат тъмните сили в образ на дъхава, най-невинна мащерка.
Рад с трескав поглед кръстосва стръмнините. Щом надуши мащерков аромат, носен от вятъра, се спуща да изкоренява дъхавата билка до стръкче. Сякаш бърза да спаси някого. И разговаря мълком със себе си.
Поетът се мъчи да проникне до фикс-идеята на Мълчаливеца:
Трябва да се изтръгва из корена всичко, което подмамва с благодушие, всичко, което упива с кротко ухание, всичко, което обещава успокоение, всичко, което приспива тревогата.
То ни подвежда към пропастта!
Счува му се, че ехото на нечий смях му противоречи. Рад продължава с мълчание да предупреждава за опасността.
Тъкмо бяхме се поуспокоили, че раната на Рад е позарасла, Бранко се изпуща с недосетливостта на младостта:
— Есен е вече… Мащерката мирише силно.
— Млъкни! — прави му знак Асен да не споменава тази дума.
Но Рад е чул. Скача и хуква да я изскубва настървен.
Ние се мъчим да изкореним думата „мащерка“ от разговорите си. Това табу прави езика на групата интимен, затворен, наситен с тайно очарование. Чужд човек не може да проникне в магията на груповия език. Общата грижа за другаря ни свързва с особена близост, ухаеща на мащерка. Може би най-здравата спойка на групата е нещастието на един от нас. То прави колектива ни необходим, загрижен за някого, озарен от взаимопомощ. Придава по-възвишено значение на групата ни. Издига я в собствените ни очи.
Мисълта за клетия ни другар ни довежда до умиление: ах, колко сме добри всички ние!
Мълчанието на Рад звучи като вик за помощ.
Това мълчание е химнът на нашата група.
~*~
Голямото и малкото

Поетът търси формулата на характера на Никифор:
Твоята провинциална страст е Голямото.
Цял живот те разяжда съжаление: в малка страна си роден, с малък простор.
Малки са тук планините за тебе, малки са най-високите им върхове, малки са най-върлите им стръмнини, малки възможности да се издигнеш.
Малка е даже лавината, малка, но ще затрупа и тебе, и твоята голяма амбиция.
~*~
Безсмислието има някакъв смисъл също

~*~

Затрупаната памет
Щастие в нещастието

При вика: — Лавина! — операторът Слав вдига ръце.
Той е един от онези, които нямат лице. Физиономията му не се налага на вниманието с нищо, не се запомня. Той се запечатва в паметта на всички ни с лицата на другите, които все лови и запазва в обектива на камерата. Има такива незапомнящи се черти, които се разтварят в другите лица.
Едва сега в мига пред смъртта образът му се индивидуализира.
Един проблясък на лице.
Ярки, вдъхновени черти. Изражение на откривател.
Той забравя всичко на света, забравя себе си. За него опасността изчезва.
Опиянен е от величавия случай, който се пада един-единствен път в живота му и никога повече.
Със светкавичен рефлекс смъква камерата от рамото си, насочва я срещу лавината и я пуща.
Под нозете му почвата се подкопава. Светът се руши наоколо, а той не забелязва. Олюлявайки се, Слав пада, но все още държи камерата вдигната високо над главата си.
Снежният валяк го замотава. Вихрушката го поглъща.
Само две ръце ожесточено стискат камерата и я крепят горе всред бялата пяна. Стихията я изтръгва от вкопчаните му пръсти. Пръст по пръст откопчава.
Но камерата е пусната и продължава сама да снима.
Снежният пропелер я завърта и сгушва в една бяла кухина.
Камерата снима слепешком лавината извътре. Сякаш е попаднала в самата й утроба. Бяла тъмнина.
Проблясващи тласъци на снегореза. Вечна нощ, повита в пелени от сняг.
Операторът, цял пресукан като пране за изстискване, в последните си мигове се опитва мислено да гледа през окото на камерата, обърнато към жестоката красота на света. Той вижда неописуема прелест дори в лавината.
~*~
Човешката памет е къса, филмовите ленти са дълги
~*~

Как се е натрупала лавината — снежинка по снежинка, стъпка по стъпка, дума по дума, жест по жест.

Кой всъщност е поетът?

Поете, признай поражението си!

Слав, операторът, жалкият, нескопосан алпинист, на когото всички се смеехме, извърши онова, което ти не успя: запази нашите следи в паметта на хората.

Ти искаше да оставиш знак: не че сме умрели, а че сме живели. Умора. Жажда. Студ. Свръхусилие. Другарство. О, как сме живели!

Нищо не можа да оставиш след себе си.

Защо не изпълняваше нашите желания да пишеш по разни случаи: за нашите победи над природата, за нашите другарски празници, за пълнолетието на Бранко?

Сам изтърва своята звезда!

Слав, операторът, стана поетът на групата.

Без никой да го заставя, той снимаше лицата на алпинистите. Тези лица, загорели от слънце и вятър, които блестят като фенери, запалени от простора и гледките. Поетът на камерата успя да ги види: спокойни и скромни. Лица на хора, които не са сигурни, че могат навсякъде да се качат, както някои си ги въобразяват. Не са надменни, като че върховете стоят под тях. Напротив, замислени, те гледат отдолу нагоре с уважение върховете, без да надценяват усилието си да ги достигнат.

Поете, сляп ли бе за тези лица?

А ти съчиняваше своите отвлечени, херметични, неразбираеми стихове!

Нямаш време да се поправиш.

Поетът задава един въпрос на вселената

Моя ли е грешката, звезди?

Струва ми се, бях до края верен на едни невнятни гласове, идещи от най-далечното „наблизо“ с ритмовия шепот на кръвта.

Струва ми се… Сигурен съм… Може би… Не зная…

Ваша ли е грешката, звезди?

Отвръща му един снежен свистеж в ушите като студен, безстрастен смях на далечните звезди.

~*~

Талант и група

Не си ли въобразява Поетът, че изпълнява повелята на своя талант?

Ние, групата, сме особено, неизследвано същество. На него принадлежи бъдещето. Това многооко, многоръко, многовалентно същество ще насели планетата.

За да се развива в себе си, групата има нужда от таланти. И тя си ги създава. Тя просто насочва излъчванията си към един свой член и събужда в него дарби, които биха останали дремещи и потиснати вън от нея.

Ние казваме: „Пиши!“ И неопитният стихоплет израства, оправдавайки надеждите ни.

Ние казваме: „Пиши за това, пиши така, пиши сега!“ И Поетът, ако има съзнание за ролята си, сяда веднага да твори.

Но и съществото НИЕ не познава ролята си.

Може би нашите преки поръчки са само една видима част от цялостната ни, вътрешна програмираност. Кой знае, дали без сами да разбираме това, ние не въздействуваме на таланта по други пътища, ирационални, обратни?

Дали няма нещо друго, по-дълбоко, опако, което се предава от групата на Поета? Някакви потиснати вибрации, някакъв неосъзнат копнеж по далечното, неовладяното, загадъчното?

Може би, отговаряйки на вътрешната си потребност, Поетът всъщност следва нашите потайни влечения към нови образи, към различно от досегашното мислене, към незнайни светове — тъкмо обратното на онова, което ние считаме за ценно.

Самият факт, че търсенията и лутаниците на Поета ни дразнят така нетърпимо, не загатва ли, че в тях подсъзнателно чувствуваме собствените си напразни търсения и мъчителни лутаници?

И дали, осъждайки жестоко експериментите на твореца, ние по този начин нарочно не предизвикваме неговата цялостна вътрешна мобилизираност да търси, да открива, да докаже своята и дълбоко наша правота?

Може би подсъзнателната наша лъчева повеля заставя таланта да рискува в името на нашето развитие. Днешните негови приумици, които дразнят вчерашните ни представи, може би ще станат утрешните ни понятия. И така ще се измъкваме от собствения си калъп, ще се раждаме наново от себе си. И Поетът трябва да носи родилните болки за цялото младо, утрешно същество НИЕ.

Поетът сам твърди: „Не аз пиша, някой друг пише с моята ръка.“ Кой е този „някой“?

Може би това е многоизмерното същество НИЕ, което подсъзнателно му диктува своите потиснати, неизразени, звездни импулси?

Как?

Как да се помирим с поражението?

Поражението ни издига над всяка победа. То ни прави обикновени хора, близки до най-човечното.

Поражението е човешка участ, щом сме смъртни.

Усилията не са били напразни, щом са те довели до поражение — с това ти си победил страха си от поражението.

Защо се боиш, че няма да успееш?

Има ли по-голямо постижение от едно мълком преглътнато поражение?

То ти носи удари, които те държат буден и зорък.

Най-творчески дръзновен е образът не на преуспелия, а на претърпелия корабокрушение.

Най-високо над себе си се издига не възвеличеният, а поваленият.

Поражението носи себепознание.

Поражението ми показва собствените граници, а щом си видя границите, аз ще поискам да ги прехвърля отвъд.

Поражението е моята тиха победа, от която излизам по-добър, по-зрящ, по-трезв.

Болката ме оздравява.

Неуспехът ме прави по-близък с всички, по-интимен с човека.

Човешкият живот в крайна сметка е едно поражение.

Как да се помирим с поражението?

~*~

Осъден на вечно търсене

Поетът се вживява в агонията на всеки един от загиващите. Пита безответния сняг:

„Може ли целта на толкова борба и усилие да бъде — да оцелееш?“

Спазми на протест и ярост срещу сляпата лавина, която реже лицата ни, сече крайниците ни, троши ни и ни дави.

Поетът търси, търси трескаво нещо да ни предаде през снега, за да не бъде така тежък пътят ни отвъд.

Нима до последния си дъх ще търси? Поне в самия край няма ли да намери?

Настъпва мигът, в който всичко е възможно.

Да разбереш, че си ограничен — оттам започва твоята безграничност.

Внезапна, неподготвена развръзка преди завръзката — това е нелепата драма на живите.

И все пак, има нещо, не може да няма. Нещо, заради което се понасят мъките на живота и на смъртта.

Какво е то?

В последния миг му проблясва мълнийно едно стихотворение от английски поет, на когото дори името е забравил:

„Хиляди прелестни цветя умират, невидени от никого.

И техният аромат угасва в пустинята.“

Нима последният излив на душата ти ще бъде чуждо стихотворение?

Няма ли да намериш нещо свое най-после?

То те разпъва извътре. Зяпаш като удавник.

Цял живот го носиш в себе си — своя вик към слънцето, с който си се родил и ще умреш.

Той напира на залпове и ти разпъва устните, както безмълвието на глухоням.

Най-родилната мъка е да се прераждаш в думите, най-заприщеният напор.

Смешна е твоята азбука от ръкомахащи образи и неизречен полустон, полузов, вбит със зъби в снега.

Край… Не ти стига дихание.

Тъй ще умреш от усилие своето онемяване да разковеш.

Чакай… Какво ли, какво трябваше непременно да предадеш на кого?

Той настига задъхан без дъх своите стихове, гони ги напред в годините, докосва ги с конвулсивни пръсти и ги изтървава.

Поетът губи съзнание

Сънят — това нереално време — само то ти принадлежи.

~*~

Най-голямата любов да би осъществил, ти пак ще влезеш във домашния капан от четири стени.

Пак ще ти попречи някаква пролука да съзреш безкрая на стената.

Пролетен капчук ще задълбае може би зида, за да те призове по морза на открито.

Бяла, варосана стена от едрозърнест сняг.

Най-безстрашен алпинист да бъдеш, рано или късно, все ще стигнеш до стената на снега.

О, защо последните секунди пропиля в надежди за спасение!

О, защо броените секунди пропиля в оскъдни спомени!

Трябваше да вникнеш в чудесата на снега.

Трябваше, притиснат до стената, да я завладееш, както някога като дете я бе владял.

Бяла, варосана стена — лист, откъснат от тетрадка.

Цял живот се мъчиш да родиш от себе си поет. А си бил роден поет като дете.

~*~
Кой ще се спаси?
Може би спасява се онзи, който отхвърля товара на мислите.
~*~
Колкото по-интензивно, по-волево, по-независимо живеем, толкова по-голяма сила в съдбата ни придобива Случаят. Той обича рискуващите, неспокойните. Винаги се навърта наоколо. А в безлични, застояли съществования Случаят избягва да надниква. Затова еснафите се учудват: Как така случайно се срещнахте с лавината? Защо на нас, благоразумните, не се падат такива случайности?
Защото сте сиви.
А Случаят е художник и обича ярките багри на характера. Има си магнитно поле, където действува. Високо напрежение, дръзновение, самоотверженост — там избликват поетичните му приумици. Не всеки може да бъде удостоен с вниманието му.
~*~
Фантастът Случай е като дете — бяга от плъховете.
Затворете се в къщи, свийте се в охлювната си черупка, станете пепеляви, кротки, плахи, и никога нищо ярко и разтърсващо няма да ви се случи. Или почти нищо.
Живот без задъхано присъствие на Случая е мъртвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня дънер — това придава на дните тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинското съществувание. В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко.

~*~

Нищо

Лавината веднага прикрива следите си.
Белият звяр се е укротил и заспал.
Само опашка от снежна пушилка още се вие и се разсейва.
Нищо не се е случило. Няма нищо.
Поетът, ако би могъл да се отдели от това нищо и да го съзерцава отстрани, би си помислил:
Наричам го „Нищо“, но зная ли какво е заключено в това бяло петно?
Когато всичко премине: илюзии, спомени, близост, вълнения, бури, аз казвам:
„Нищо не ми остава!“
Но колкото и неща да бъдат отнети от мене, все пак остава нещо, което не може да бъде изтръгнато от самото нищо — някакъв негов закон, който не може да се изскубне от празното му ядро.
И както от вакуума се раждат звездите с избухване, така и от това мое нищо възниква може би нещо с нови, неизмерими измерения.
Всяко нещо, колкото и огромно, е определено и тъкмо затова ограничено.
Нищото е безгранично, отворено във всички посоки, по-пълно от всяко нещо, от всяко натрупване на много неща.
Нищото носи тайната, която поражда всичко — онези зародишни импулси, които създават непознатото нещо от нищо.

~*~

Второто раждане на човека

Озърта се за друго живо същество. Ужасът на човешката самота. Тази пустота е по-страшна от смъртта.
~*~
Вживееш ли се в колективна атмосфера, ти вече си неприспособен за самотното, диво единоборство на единака. Можеш да се изправиш безстрашно срещу стихията само в група.
Трябва да си извоюваш свое място в групата, за да се събудят в тебе рефлекторните реакции. И да опазиш това място, каквото и да ти струва то!
Но ти не съзнаваш всичко това. Трябва да изгубиш групата си, за да го разбереш.
~*~
Едно закъсняло откритие

Няма я влюбената двойка, Горазд и Зорка, вървящи съвсем близко един зад друг. Сякаш са се слели с белите хребети, които също така близко един зад друг, почти прилепени в далечината, вървят към вечността.
Андро забравя болките на любовта пред физическата болка.
Но постепенно, възвръщайки се в света на живите, той се връща в любовното страдание. А това пък го отвлича от физическото страдание. Така едната болка облекчава другата.
Ако човек би населявал само една реалност, животът му би бил непоносим.
Хоризонтът пред погледа на Андро опустява.
Младежът се изплашва от съживяването си. Той открива, че и двамата му липсват, че всъщност не Зорка му е нужна, а любовта между ония двамата. Интригуваща, влечеща го с пареща болка и горчива сладост, съдържаща всичко недостигнато, неизпълнимо в собствената му съдба, любов-копнеж.
Това е бил неговият хоризонт: двете им слети фигури, разменящи си едва доловими жестове на взаимност. Може би той с въображението си им е привнасял много повече нежност, отколкото може да се отгледа в действителност между две човешки същества. Тази съпътствуваща го навред въплътена взаимност е вдъхвала живот на дните му.
Няма ги вече влюбените. В света става по-студено.
Свят без пулс.
~*~
Сега Андро го държи, удивен, че шалът е оцелял, а човешката нежност, която го предаде от едната ръка в другата, е била така ефимерна и вече не съществува. Съществувала ли е някога, или Андро си я бе въобразил? Нима трайността на един вълнен шал може да бъде по-голяма от трайността на човека, който го е носил около врата си?
~*~
Зиморничавият, който цял живот не можеше да преодолее страха си от студа, в този миг се докосва до истинската топлина: другарството, човешката солидарност. Да не се чувствуваш сам, изоставен, захвърлен като камък в пропаст.
И най-близко над него — лицето на Суеверния, светещо от безкрайна изнуреност, пречистено от всякакъв себичен помисъл, лицето на Приятел. Колцина са могли да видят едно такова лице?
Може би трябва да минеш през най-непристъпни скали, през огън и мраз, през самата смърт, за да стигнеш до истинското лице на приятел. Най-хубавото лице.
Зиморничавият и Суеверният четат един друг в очите си писмото на бащата. Покойният бе благословил двамата за приятелство до края на живота.
Без да се бои вече от ледения вятър, без да свива врат в яката си, Зиморничавият надига жадно глава за още един дъх — последния, подарен му от диханието на другарите.
И пада мъртъв. Дробовете му са разкъсани от снежния прах, затъпкал ги до алвеолите, проникнал до капилярите.
Лицето му е усмихнато. С едно ведро успокоение той потъва във вечния студ, след като е познал голямата топлина. Буквално напомпан с дъха на другите, събуден за един миг от смъртта, за да види светлината, да разбере, че не умира самотен и затрупан, а освободен от ледения гнет.
Другарите му спокойно и тихо приемат края му. Съвестта им е чиста. Сторили са всичко по силите и свръх силите си за него.
Те му дариха един миг живот, един миг топлина, един миг пълно човешко щастие.
Този миг ще ги топли до края на собствения им живот, където и да бъдат, каквото и да ги постигне още.
Дъхът им, влят в мъртвите устни на другаря им, ще се възвръща многократно към тях — собственият им дъх, за да ги съживява, когато въздухът няма да им достига.

~*~

Най-тихо е там, където е паднала лавина

Деян, снел шапка, стои като чер гарван сред белия сняг. Пейзаж с черти на доживотен самотник.

В нозете му лежи уморен сняг.

На земята проснати единадесет мъртви. В дъната на очите им — впечатано лицето на техния убиец: снега.

Толкова е тихо, че чуваш мислите си.

Деян е изправен на саморазпит.

Кой си ти?

Никой. Загинали са всички, които те ценят и обичат.

Какво остава от тебе?

Нищо. Мъртви са всички, които те помнят млад, смел, готов на саможертва.

Кой познава сега истинския ти образ?

Вятърът. За всички други ти си един сив, застарял никой. Не си изкачил ни един връх.

Кой казва, че са мъртви?

Не те са мъртви. Ти си мъртъв без тях.

Кой ще те търси за съвет? Кой ще те вика? Кой ще си спомня за тебе?

Ти ги изостави.

Но те никога няма да те изоставят.

Те са живи в твоите спомени.

Страшно е, ако умрат в тебе!

Ти ли ги научи на смелост?

Всъщност, ти от тях си се учил. Ти, старият, си се учил от младите. Без да знаят, те все са откривали някоя нова хватка по скалите. И най-много си се учил от техните грешки. Затова първо пущаше всеки един да се катери по скалата сам, за да се научиш от него какво да му кажеш.

Какво знание владееш сега без тях? Какво можеш без тях?

Нищо. Само едно знаеш:

Ти изгуби лавината!

Как е твоето име?

Цял живот бе създавал едно честно име. Нищо за себе си не остави освен това чисто, неопетнено име. И на края, от страх да не намесиш името си в някакъв риск, да не го опетниш, ти го очерни!

Възможно ли е добро име и ненамеса?

Доброто име не се „пази“, не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час. Не знаеш в кой миг откъде трябва да защитиш името си. Трябва да си винаги готов. Всеки миг те дебне изпитанието. Трябва все наново да се раждаш от себе си, с ново име.

Какво представляваш ти?

Единственото черно петно сред белотата на снега си ти. Неизтриваемо петно. Дори смъртта отказва да го заличи.

Защо навеждаш очи?

Не можеш да издържиш тази чистота наоколо. Гложде зениците ти ослепителната невинност на белотата. Вече не можеш да гледаш право в лицето на снега.

Каква е твоята вина?

Най-тежката: това, че не поиска да поемеш своя дял от вина.

Какво наказание си избираш?

Да помня.

Останалите живи са оцелялата памет за мъртвите

~*~

— Побеля ми косата! Изглеждам ли по-умна така?

Деян клати безсмислено глава.

Дара има чувството, че тя е на посещение при болен, и се опитва да го подкрепи:

— Асен веднаж ми рече: „Човек е това, което му остава, след като изгуби всичко.“

Деян сключва ръце в безсилна ярост:

— Какви хора загинаха! Млади, цвят!

И заравя лице в шепите си.

— Горе главата! — казва Дара. — По-добре така да загинеш млад, отколкото да склерозираш!

Той не може да бъде въвлечен в разговор, понеже разговаря със себе си:

— Дали бих могъл да предотвратя? Едва ли… Но там, с вас бе моето място!

Любопитството изведнаж пробужда някогашната Дара:

— Я си признай, защо не дойде? — И веднага добавя с глас, идещ отнякъде другаде: — Не пред мене, пред мъртвите си признай!

За Деян този въпрос е по-страшен от самата лавина.

Въпросът, на който не можеш да отговориш

Всеки човек си има един въпрос, от който все бяга и който все заобикаля. Но неминуемият въпрос го застига, където и да бъде.

Деян става и се приближава до прозореца, заставайки гърбом към Дара. На стъклото вижда в зимния здрач отразен собствения си образ. Бледен, сгърбен от виновност. През това отражение се проецира отвън градът. Оснежени покриви като хребети-джуджета. По билата им маркировка от антени. Черен, опушен сняг. И външният свят, преминал през неговия образ, добива един гузен оттенък.

— Бях против този зимен преход! — отвръща Деян гласно.

Отражението му в стъклото е прозрачно и през него се четат мислите му:

Това бе акт на протест срещу рекордьорството, срещу показността, несъгласие с ръководството. Напуснах групата в най-трудния момент, за да не се солидаризирам с едно безумие. Исках да бъда настрана от рисковете. Оттеглих се, понеже се боях, че с една погрешна стъпка ще затрия всичките си досегашни безстрашни стъпки. А то най-предпазливата ми стъпка се оказа грешка!

— Всички бяхме наясно, че си против! — заявява Дара.

~*~
Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост.
— Не исках да споделям отговорността! — изрича гласно Деян.
Прозвучава като самообвинение.
Изведнаж Дара става сериозна и загрижена — едно побеляло момиче.
— Не губи време! — му казва тя със състарен глас.
— Защо не загинах заедно с тях! — изстенва Деян.
Иде му с глава да строши в стъклото своя противен, непоносим образ.
— Тичай да спреш лавината! — казва Дара заклинателно.
Деян изтръпва. Бавно задгърбя отражението си. То се стопява в зимната здрачевина. В погледа на Деян проблясва ужасяващата догадка, че момичето се е побъркало.
— Каква лавина, Дарко? Няма вече лавина! — я успокоява той, но себе си не може да успокои.
— Как каква? — се ядосва тя на неговата недосетливост. — Бавно ти загрява реотанът! Какво разследване ще се подеме! Над мъртвите ще се изсипе цялата вина!
— Мъртвите са оневинени чрез смъртта. Ние, живите, носим вината! — продължава Деян нишката на своите мисли.
— Ами! — го прекъсва тя. — Ще прехвърлят всичко на гърба на умрелите: водачът не водил правилно, отговорникът действувал безотговорно… Изобщо, пада им се!
— Бедата расте като снежна топка! — настръхва той.
~*~
Как ме е страх, че един Деян старее вътре в мене! — си помисля Дара.
Деян я запитва безпомощен на прага:
— Какво ще правим сега, Дарко?
— Ще помним…
Най-нужното, единственото, което може да се прави безвъзмездно на този свят.
~*~
Когато съществото НИЕ загине

Дара открива изненадана, че едва сега започва наистина да мисли.
Изпитва наслада от мъката да мисли, сякаш така съживява него, мъртвия.
Знае вече, че скалите, облаците, вятърът, тишината — всичко сочи към Асен, всичко води право към него…
Какво ми остава? Аз съм само съсъд на спомена. Нищо, че съм малко счупена. Важното е да не изтича през мене споменът.
Съдържам в себе си 16 различни образа, 16 живи части от мене самата. Сега те са мъртви. Загубила съм себе си. Болят ме моите мъртви части, сякаш съм осакатена и захвърлена край пътя.
Пренавиваш! — кротко й противоречи Асен.
Тя мислено спори с него, опровергава го, а той се шегува с нея. Дара не може да плаче с него, не може да тъжи, той или я ожесточава да спори, или я разсмива.
Има нещо, заради което е трябвало да остана жива. За какво? За да не умират другите окончателно. Как да опазя в паметта си мъртвите, без да ги пропилея? Това е техният единствено достъпен свят на съществуване: моята памет. И това е най-хубавият свят, който човек би могъл да насели.
Избирам по-малко хубавия, но затова реален свят! — възразява Асен в нейните мисли. — Да се поживее един-два мига повече при най-тежки обстоятелства, това е огромно богатство. Един миг добавъчен живот — то би било цяла божествена вечност. Макар и при студ, при болка, увиснал на скала в най-неудобно положение, гладен, жаден, но само един миг още да поемаш въздух, да мислиш, да си спомняш, да се надяваш, да се бориш, да пестиш последния дъх…
Вън от групата няма живот! — го прекъсва Дара. — Предпочитам да съм умряла само аз. Когато единицата загине, тя остава жива в груповата памет. Но никой още не е преживял най-страшната загуба — да се лиши от цялата си група. По-голямо сиротство светът не познава. Сега разбирам, че всъщност аз най-много съм загинала от всички вас. Няма го вече моят образ, запечатан в колективната, многовалентна памет. Всички онези изчезнали, невъзвратими мигове, в които съм била заруменяла, пъргава, млада, смела, глупава, опърничева, влюбена, гневна — всичко това е затрупано завинаги под снега. Приятелите, които занапред ще си създавам, няма да притежават моето минало, моята някогашна свежест. Ще бъда за тях фрагмент, отломка на собствения си образ, взет отсега нататък. Никога в ничии очи няма да бъда двадесетгодишна, с осийно тънък кръст, луда. Аз вече не съществувам!
Не си въобразявай, че колективът е постигнал истинския ти образ. Създали са си някаква неточна представа за тебе, наставили са едно върху друго видимите ти въплъщения в различни моменти, допълнили са ги със свои предположения и тоя съчинен човек са наричали с твоето име, натрапвали са ти го, внушавали са ти, че това си ти и никой друг! Не е чудно сама да си повярвала и да си станала такава!
Нищо подобно! Образът, който групата си бе създала за мене, макар и погрешен, ми е бил необходим, страшно необходим, за да има на какво да се противопоставям, какво да опровергавам, от какво да се оттласквам. Смисъл на борбата ми с тоя мъчно разбиваем образ е било да го обновя, да го променя, да го усъвършенствувам. Защото в него е имало и много горчива истина. А сега? Увисвам в пусто пространство и не зная от какво и срещу какво сама себе си да градя.
Най-хубавото в теб бе, че рязко се отделяше в групата като индивидуалност. Особнячка. При всички случаи се проявяваше в непредвидена посока. Често ти се смеехме. Ни се водиш, ни се караш. Все нещо по-различна от другите. Стъпките ти все кривнати встрани. Ти си личност. Критикувахме те. Но ти не приемаше общите черти. Все повече се обособяваше като независима единица. Ти най-малко трябваше да страдаш от гибелта на колектива.
Това е най-непоносимата загуба. Изведнаж групата я няма. Блъскам се в нищо, в пустота, както съм засилена да се опъвам. И аз преставам да бъда индивидуалност. Няма ги опъвните сили. Аз съм се утвърждавала чрез отрицанието.
Не си въобразявай, че си се отървала от групата! Тя е вътре в тебе. Ти носиш колективното мислене, колективното дишане. Ти си един откършлек от групата. И този откършлек е минал през огъня на снега. Частта е по-голяма от цялото. Сега ти носиш повече от целия колектив. В тебе се съдържа груповият опит, осъзнат и неосъзнат. Не си сама!
Никога не съм била толкова сама. Няма с кого да говоря на наш език. Сякаш съм попаднала в чужбина без право да се върна вече в родината. Как сладки бяха разговорите в групата ни, караниците дори, с оня шифър, с недоизреченото, с мълчанието на Рад, с онова ароматно табу „мащерка“. Още чувам в себе си звучението на тази забранена думица, звучение тъжно, сладостно есенно, упоително, което ми напомня собствената ми някогашна доброта и другарска загриженост. Сега се движа сред другите хора, мълчалива, и носа в сърцето си като в раковина ечението на онзи изчезнал, само нам принадлежащ език на групата.
Езикът на една група става шаблон, изтърква се. Трябва да си потърсиш нова среда, да си създадеш нов и свеж език.
Късно е да усвоявам нов език. Емоционалният сигнален групов език се овладява от ранна възраст. Защо приказката между съученици е така сладка? Дори да се включа в нов колектив, ще се чувствувам чужденец. Ще ме познават по вътрешния акцент. И винаги ще бъда малко смешна, все нещо недоразбрала. И ще ставам все по-затворена в себе си.
В наше време умират групово. При самолетна катастрофа — стотина души наведнаж. Автобус, кола, въжена линия. Смъртта става все по-внезапна, все по-групова. Висне заплаха от масова смърт. Атомна бомба, която унищожава цял град, цял народ. Смъртта добива ново лице: маса-смърт. Който остане, ще е по-мъртъв от мъртвите. Какво ще прави без своя народ, без своя език? Без минало и без бъдеще? Страхът да оцелееш ще е по-голям от страха да загинеш.
Единственото, което ми предстои, е да помня! Да задържа в паметта си лъчеизпускането на загиналите, за да живее в мене групата и в нея да живея аз.
Не идеализирай групата! Това самонадеяно същество НИЕ е опасно. Поотделно всеки член на групата мисли, чувствува и реагира по различен начин, но съединени в НИЕ, те мислят, чувствуват и реагират еднакво, обратно на себе си, против себе си.
Съществото НИЕ е по-весело, по-енергично, по-смело. Груповата смелост е по-голяма. Нарича се ентусиазъм.
И груповият страх е по-голям. Нарича се паника.
Единичният страх е по-истинският страх. Нарича се самота.
И да искаш, не можеш остана сама. Не можеш се отърва от групата вътре в тебе. Ти носиш в душата си отпечатъците на пръстите й. В тебе прониква груповото чувство за самосъхранение: сивият общ цвят. Обезличаваш се, за да станеш НИЕ.
Шестнадесетте трябва да оживеят в мене не като повторение. Шестнадесет лъча пречупвам в себе си. Независимо дали съм тяхно отрицание, или тяхно продължение, дали съм отклонение, или затъмнение, аз съм тяхната жива памет.

~*~

Отчуждението с чужд се понася по-леко.

Братко, за брата си знаеш най-малко!

Деян прави отчаян опит да върне брат си към себе си:

— Скъпо се плаща на тази земя да бъдеш човек. Да познаеш своето дъно и своя връх.

Брат му го прекъсва вразумително:

— Защо да катериш голите върхове, когато има други, скрити на завет, сенчести места долу? Защо си тръгнал да гониш вятъра?

Няма какво повече да си кажат. Деян си тръгва с убита походка. Къдна нощ. Самотните му стъпки повтарят мислите му:

Ти си сам, сам, сам. Твоите другари познаха най-голямата общност за човека: да не се чувствува сам в смъртта. А ти сега трябва да се учиш сам да живееш…

Даже родният ти брат не те познава… Къде си ти, истинският? Само в паметта на мъртвите… Не! И там не си. Те са разочаровани от тебе. Образа ти, който си градил цял живот, ти сам разруши на края. Дори мъртвите те презират сега.

Ти си никъде.

~*~
По стълбите нагоре се задъхва за пръв път. Носи тежък товар.
Прави безсмислен жест към бравата на една врата. Знае, че зад тази врата зее празна зала като пропаст. Ни един младеж вече няма да дойде на тренировка.
Отваря и влиза. В този момент го настига ударът. Сега осъзнава какво поражение е нанесено на алпинизма, смисъла на живота му. Младите са прогонени! Чистите пориви на толкова безименни храбреци от предишното поколение са съборени от лавината — не от оная, снежната, а от още по-бездушната, книжната.
Изведнаж вдига поглед, тежък като камък, и се стъписва.
Залата е пълна с юноши, облечени в скромни, неуеднаквени спортни фланелки. Никога преди не е била толкова пълна!
Мълчалива решителност е изписана по младежките лица.
Деян се засрамва от наведената си глава. Вдига чело.
Салон, кънтящ от тишина.
Състареното, измъчено лице на Деян — изправено срещу младите, открити лица.
Очите му, замъглени от сълзи, виждат по-ясно отвсякога:
Лицата на загиналите хвърлят един лъчист отсвет по тези младежки, още търсещи себе си лица.
Живи и мъртви, стари и млади са заедно. Те са надмогнали всичко, което ги разделя. Те са започнали да се изкачват до върха Човек.
Деян усеща как буцата лед в гърлото му се разтопява. Преглъща я и подхваща първата лекция:
— Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път. Алпинистите търсят от всички пътища най-трудния.
Какво търсят?
На човека е нужно това, което не му е нужно! — би казал Асен, Философът.
Деян продължава:
— За някои камъкът е да хвърляш, да замеряш, да убиваш с него или да нареждаш, да градиш камък върху камък, да вдигаш китайски стени. Алпинистите нито замерят с камъни, нито се спират пред каменни стени. Те стъпват на камъка и се държат за него. Камъкът за тях е стъпало нагоре.
Превърни препятствието в опора и трамплин!

Метаморфозите на НИЕ

Странното същество НИЕ е изчезнало. То претърпява след гибелта си още по-странни метаморфози.
Ние не можем да умрем. Само единицата подлежи на смърт. Ние сме нещо по-друго. Безсмъртни.
Групата има една особеност, която е живецът на това тайнствено съществование. Вътре с неуловимо лъчево насочване се разпределят функциите на нейните членове. Групата създава своите герои, своя поет и своя смешник, своя водач и своите различни бои на характери.
Когато НИЕ загинем, предаваме на шепата останали живи основния код от програмата на групата. И неусетно става ново преразпределение на функциите около магнитното поле на този код.
И неусетно групата привлича нови кръгове, завърта ги около своето ядро, подмладява се и расте, видоизменяйки се.
Какъв е този код, този неизчерпаем първоначален тласък?
Може би това е пробуждане на човешкия инстинкт за преодоляване на слепите инстинкти на страх, на самосъхранение, на егоизъм.
Ние сега сме повече. Ние сме безбройни. Ние сме по-прозорливи. Ние сме по-богати с една загуба.
— Е-е-о-оп! — се провикваме ние от празното пространство на смъртта.
И ехото на нашия вик прониква в сънищата на непознати, далечни, самотни пора. Те се сепват. Нещо се пробужда в тях.
Може би ще намерят сили да се изскубнат от всичко, което не ги пуща, което ги държи изкъсо в ниското.
И аз веднаж чух този вик в съня си. Отдавна. Дълго го заглушавах в себе си. А после започнах сама да го викам.
Каква функция ми определя от далечно разстояние съществото НИЕ? Аз му се противопоставям и зная: чрез отрицанието се утвърждава повече. Аз го приемам и зная: чрез утвърждаването се отхвърля по-рязко.
Понякога ме брулва една догадка като зареяна снежинка и веднага се стопява върху ироничната ми усмивка:
Дали бъдещето не е на това пчелно същество НИЕ?
Постепенно и неуклонно в такива гъмжащи от противоречия групи се самоизграждаме. Чрез изпитанията и гибелта ни се създават и развиват инстинктите за бъдещото същество НИЕ, което ще насели нашата планета и цялата Слънчева система. Невъзможно ще бъде иначе да съществуват многомилиардните жители на малкото земно кълбо освен във високоорганизирани пчелни общества със строго разпределение на функциите.
Какъв кошер бръмчи в главата ти!
~*~
Диалог между живите и мъртвите

Сцеплението между петимата оцелели е много по-силно, отколкото са могли да си представят по-рано в групата.
Те се събират на една жестока прожекция.
В празен, тъмен салон се пуща за тях филмът, заснет от камерата на Слав, операторът. Самите те поискват да се подложат на това изтезание.
~*~
Какво наказание, че е оживял!
Пред погледа му проблясва Мортус-правдата. Конфликтът между двамата водачи е бил огледален: аз съм ти, ти си аз. Аз бях бивш водач, сега ти си бивш. Ти беше сегашен, сега съм аз. Тежестта от твоите плещи пада върху моите. Сега аз излизам на преден план и завиждам на тебе, мъртвия, че ти не стигна дотук, докъдето аз стигнах.
Двамата водачи се разбират в пресечната точка на смъртта.
Никифор с дръзко разтворени очи гледа истината за себе си. Вижда се разноъгълно: ако… Ако бе поискал да се противопостави, върху му щеше да се стовари буря от викове и подозрения. Ако бе подал ръка на Найден за другарски съвет, щеше да стане жалък и смешен в очите на съперника си, тоест в собствените си очи. Ако бе поговорил с другите, щяха да го обвинят, че зад гърба на Водача ги подстрекава към разногласие. Не бе съгласен с рискования преход, но си мълча, не пророни нито дума, и самият се включи във виновните, излезе начело на виновните. Сега той е Водач, главният виновник. Изпълни се неговата тайна мечта да измести другия, да му напакости, да заеме първото място. Напакости на себе си. Сега за цял живот е наказан да се задържи на първото място на виновниците, да ги води през ледените зъбери на угризенията и никой никога да не може да го измести.
~*~
Не опитах ли да бъда честен? — се пита той. — Предупредих Найден. Там, в градинката, когато Водачът бе грижлив овощар. Все едно че говорех на дръвчетата. Никакво разбиране. Да бях отишъл при другарите, те бяха още по-глухи за благоразумието. Щяха да се нахвърлят отгоре ми. Тогава разбрах Хелвециус: „Който не е заразен от общата лудост, е обявен за луд“.
Но разбрах и друга, по-страшна истина: „Никого не съдят за пасивност“. Тъкмо напротив. Това е начинът да си измиеш ръцете: не бях, не участвувах. Сега сам себе си ще съдиш. Никой отвън няма да облекчи товара ти, като го поеме с присъда.
~*~
Големите болки мога да преодолея, но как да надмогна малките лоши настроения?
Те ме държат в своята власт и се превръщат в мои лоши навици.
Лошите навици се превръщат в мой характер.
Борейки се с навиците си, аз воювам с най-силния си противник — с характера си.
А щом нямам мир и сговор със себе си, аз съм скаран с цялата вселена и спокойствието е далече от мене на светлинни години.
~*~
— Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед.
Асен разперва две ръце. Този присъщ нему жест сякаш вика:
— Омниа меа мекум порто! Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!
Присмехулникът, без да подозира, че окото на обектива го следи, върви приведен. Колко е тъжно лицето му! Едва сега го забелязват. Едва сега разбират как тъжно е да бъдеш смешник. Няма по-тъжно от това.
~*~
Чувството на вина прави човека човек.
Шестимата са сблъскани в тъмната зала лице с лице със собствената си съвест. Загиналите оживяват в движението. Оживелите замират в неподвижност. Преплитат се спомени с филмови кадри. Разминават се снимки и спомени, пъстроцветни образи и черно-бели, действителност и въображение.
Колко пъти може да сгреши човек и да оцелее? — пита Дара безмълвния екран.
— Човек е това, което му остава, след като е загубил всичко! — повтаря Асен в нейните спомени.
~*~
Всъщност, гледайки на екрана лавината, те нямат образа на смъртта пред очите си, а някаква бурна метаморфоза, някакъв скок в друго състояние, в друго измерение. А самите те се чувствуват едновременно тук и отвъд, действителни и минали в друга реалност.
Лежат заслушани, спрели дъх да чуят какво ще им каже снегът. Вътре в лавината те започват да разбират езика на снега. Той им прошепва истини, които само те разбират.
Отново всички, живи и мъртви, се спояват в лавината.
Отново претърсват паметта си за още един детайл, последен. Извикват образа на оператора, увлечен до самозабрава, увиснал над бездната, върти кинокамерата до последен дъх, изпълнен с някаква мистична вяра в необходимостта от изкуството му. И камерата, дори изтървана от неговите ръце, продължава да бъде поет: снима дивната красота на лавината, преодолявайки по тоя начин ужаса на човека от нея.
Снежни светулки.
Само живите пазят паметта. А ето, един мъртъв е запазил повече от живите спомена и им го предава. И така запазва и себе си жив, топъл, обичан повече, отколкото приживе.
Паметта — най-хубавият свят, достъпен за човека.

~*~

ЕПИЛОГ
Въображение без протези

Стъпки в снега.
И дупките от патериците също са следи на човек в снега. Двукраки. Дори по-дълбоки следи.
Суеверният така си мисли, учейки се да върви с протези из болничния коридор. С една ръка се обляга на патерицата, с другата се държи за стената.
Колко усилия, колко воля и самообладание, за да понася болката на всяка своя стъпка. Една по една. Стъпва върху жарава. Пламтящи въглени се забиват навътре в раните му. Причернява му.
И все пак той върви. Не иска да се подчини на болката, която му повелява да се вцепени. Стъпва! От стъпката започва човекът. От стъпката започва човечеството. Каква огромна мъка за една малка стъпка. Ако би могъл да влее тази неимоверна енергия в някакво полезно действие, той би отместил планините. Но вместо тях той едвам помества единия крак, после — другия. Каква победа! Боли. Той стиска челюсти. Болката го отличава от неподвижната стена, о която се държи. Всеки миг може да се свлече до нея, изгубил свяст, пребледнял, превърнат в стена. Той се държи изправен. Измерва разстоянието с болка: най-чувствителната и най-точна мярка. Дългият коридор става безкраен. Преодоляване на безкрайността.
Върви. Най-неопровержимото изразяване на човека е вървежът.
Въображението му го понася далече от болницата.
Първо изкачване на планината без крака. Бавно пъпле по нанагорнището. Протезите още не са му станали привичка. Върви пряко сили. Сякаш стъпва по очите си. Лицето му, оросено от мъченическа пот, се вдига. Погледът су гмурва в бездънните далечини.
Беловласи хребети, неуморни носачи на небе.
Човекът потъва в самота, гъмжаща от цялата вселена.
Селско момче, обрамчило шарена торбичка, се връща от училище. В ръка носи синьо блокче. Суеверният се поспира. Поема въздух издълбоко с всичките си бронхи. Планината го напълва с необятност.
— Момче, я да видя какво си нарисувал?
Момчето го поглежда изпод рошавия перчем. Подава му неохотно блокчето. Той го отваря. Вижда собствената си детска рисунка, направена някога с прехапано езиче от старание:
Бяла, назъбена линия от единия край на листа до другия. Детската му представа за планината, приличаща на скоклив порив към слънцето.
— Много хубаво! — връща той блокчето.
А момчето гледа патерицата му и го съветва предпазливо:
— Батко, ей там има пътека! Защо се мъчиш оттук?
— Трябва да изкача този връх, момче.
— Защо?
Живото лице на балканджийчето е осветено от две умни, любознателни очи, искрящи от хитринка.
— Знаеш ли, какво е отговорил Тенсинг, като го попитали защо е трябвало да изкачи Монт Еверест — най-високия връх на света?
— Какво? — казва момчето сдържано.
— Тенсинг, планинско чедо като тебе, отвърнал: „Защото Еверест съществува!“
Момчето поглежда към гребена на билата. Вижда ги през своите детски, удивени очи. Върволица върхове, нарамили облаците.
Стъпките в снега, макар и със следи от патерици, водят нанякъде.
Водят нагоре в планината. Към връх или към пропаст?
Стъпки в снега. Правят планетата обитаема.
Викат ни настойчиво да тръгнем по тях, да ги продължим по-нататък. Накъде?
По-нататък не е утъпкано…