СИДХАРТА - Херман Хесе

"Душата ти е целият свят — пишеше в тях, пишеше още, че в съня, в най-дълбокия си сън човек може да проникне в най-съкровеното си и да живее в Атман. Чаровна мъдрост имаше в тези стихове, всички познания на най-мъдрите бяха събрани тук, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не трябваше да се пренебрегва мощта на познанията, събрани тук и запазени от безброй поколения мъдри брамини."

"- Това, което до днес научих при саманите, о, Говинда, можех по-лесно и по-бързо да го науча във всяка кръчма в квартала на блудниците, каруцарите и зароиграчите.
    Говинда каза:
    — Сидхарта се шегува с мен. Как сред онези клетници щеше да се научиш на съзерцание, на спиране на дъха, на надделяване на глада и болката?
    Като че говореше на себе си, Сидхарта съвсем тихо промълви:
    — Какво е съзерцанието? Какво е напускането на тялото? Какво е спирането на дъха? Това е бягство от нашето Аз, краткотрайно освобождаване от мъката да бъдем онова, което сме, мимолетна упойка срещу болките и безсилието на живота. Същото бягство, същото опиянение намира воловарят в хана, когато пие няколко чаши оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той не усеща себе си, тогава той не усеща вече страданията на живота, тогава той е безчувствен към всичко. Така заспал над чашата си с оризово вино, той намира същото, което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълги упражнения излизат от тялото си и пребивават извън своето аз. Така е, о, Говинда!
    Говинда подзе:
    — Така казваш, о, приятелю, и знаеш, че Сидхарта не е нито воловар, нито пияница, а самана. Наистина, пияницата намира упоение, намира за кратко прибежище и спокойствие, но след това той се завръща от бляна в предишното си живеене, без да е станал по-мъдър, без да се е изкачил с няколко стъпала по-нагоре.
    А Сидхарта продума с усмивка:
    — Не зная, никога не съм бил пияница. Но зная, че аз, Сидхарта, намирам в съзерцанието само за кратко време упоение, и че съм също толкова далеч от мъдростта и спасението, колкото е детето в майчината утроба, това зная аз, о, Говинда, това зная."

"Страданието беше животът, животът бе пълен със страдание, но спасение от страданието съществуваше: спасение намира всеки, който следва пътя на Буда."

"Буда кимна в знак на позволение.
    Сидхарта каза:
    — О, Достолепни, учението ме удиви най-вече с едно. Всичко в него е напълно ясно, доказано: ти показваш света като една съвършена, непрекъсната, вечна верига от причини и следствия. Никога това не е изричано по-ясно, никога не е представяно по-неоспоримо. Сърцето на всеки брамин наистина трябва да тупти по-силно, когато гледа света през твоето учение, като съвършена последователност, без празноти, бистър като кристал, неподвластен както от случая, така и от боговете. Дали той е добър или лош, дали животът в него представлява страдание или радост, това е без значение, може би е съвсем несъществено, ала целостта на живота, връзката между всичко, което се случва, това че всичко велико и дребно е обхванато от един и същи поток, от един и същи закон на причините, на пораждането и умирането — всичко това, о, Съвършени, ясно се откроява във възвишеното ти учение. Ала според твоето учение това единство и тази неотменна последователност все пак се прекъсват в едно място, през една малка пролука в този свят на единството прониква нещо чуждо, нещо ново, което по-рано не е съществувало и не може да бъде доказано: това е учението ти за надмогването на света, за спасението. Но с тази малка пролука, с това незабележимо прекъсване целият единен и вечен световен закон се отменя и рухва. Прости ми, че изговарям това възражение.
    Гаутама го изслуша без да промълви дума, без да трепне. С милостивия си, внимателен и ясен глас Съвършения каза:
    — О, брамински сине, ти чу учението ми, хвала ти, че тъй дълбоко си размишлявал над него. Ти намери в него една празнина, една грешка. Размишлявай по-нататък над нея. Но позволи ми, жадни за знание човече, да те предупредя, да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията не са важни. Те могат да бъдат верни и грешни, умни или глупави. Всеки може да ги признае или отхвърли. Но учението, което изслуша от мен, не е мнение и целта му не е да обясни света на любознателните. То има друга цел: целта му е избавлението от страданията. Това учи Гаутама и нищо друго.
    — Не ми се сърди, о, Възвишени! — каза момъкът. — Не за да споря с теб, да споря с думи, изговорих това. Вярно е, че мненията не са важни, но позволи ми да кажа още нещо: нито за миг не съм се съмнявал в теб. Нито за миг не съм се съмнявал, че ти си Буда, че си стигнал най-високата цел, който са тръгнали да търсят хиляди брамини и брамински синове. Ти си намерил спасението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си дирене по своя си път, чрез вглъбяване, чрез съзерцание, чрез познание, чрез просветление. Ти не си го намерил чрез учението. Това исках да кажа, о, Възвишени, — никой не може да постигне избавлението чрез учение! О, Достойни, никому не ще успееш да разкриеш и да споделиш чрез учението какво си изпитал в часа на своето просветление. Безкрайно ценно е учението на просветления Буда, той учи мнозина да живеят праведно, да отбягват злото. Ала едно нещо не притежава това ясно, това достойно за следванеучение: липсва му тайната на онова, което Възвишения сам е преживял. Самият той, между стотиците хиляди. Това е, което мислех и разбрах, когато чух учението ти. Само за това ще продължа пътя на отшелничеството — не за да търся по-добро учение, защото зная, че няма такова, а за да се отделя от всяко учение и всички учители и сам да постигна целта си или да умра. Но аз често ще си спомням деня и часа, о, Възвишени, когато очите ми видяха един светец."

" Ще уча сам при себе си, сам ще си ще бъда ученик, ще опозная сам себе си и тайните на Сидхарта."

"Колко съм бил сляп и глух! — мислеше си той и крачеше бързо. — Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изучава ги, обича ги — буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, подведен от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се пробудих, наистина се пробудих и едва днес се родих."

"Сидхарта, научи и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи като подарък, да се намери на улицата, но да се открадне не може."

"Чуй, Камала, когато хвърлиш камък във водата, той по най-прекия път се насочва към дъното. Така е, когато Сидхарта има някаква цел, някакво желание, Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, но минава през всички неща по света, както камъкът през водата, без да върши нещо, без да се помръдне, той се чувства привлечен, той се оставя да пада. Неговата цел го привлича към себе си, защото той не допуска нищо в душата си, което би могло да противостои на целта му. Ето това Сидхарта е научил при саманите. Това е същото, което глупаците наричат магьосничество и което смятат, че го причиняват демоните. Демоните нищо не причиняват, няма никакви демон. Всеки може да чародейства, всеки може да постигне целта си, ако умее да мисли, ако умее да чака, ако умее да пости."

 "    — Щом идеш от саманите, как може да не си в нужда? Не са ли саманите съвсем без имот?
    — Безимотен съм — каза Сидхарта, — ако е това, което мислиш ти. Разбира се, че съм безимотен, но доброволно, и следователно не съм в нужда.
    — Но от какво искаш да живееш, след като си безимотен?
    — Още не съм мислил за това, господарю. Повече от три години бях безимотен и никога не съм мислил от какво ще живея.
    — Значи си живял от имотите на другите?
    — Вероятно е така. И търговецът живее от онова, което притежават другите."

"Понякога дълбоко в гърдите си долавяше някакъв умиращ приглушен глас, който го предупреждаваше, който стенеше толкова тихо, че едва го чуваше. Тогава за час го спохождаше съзнанието, че води странен живот, че нещата, които върши са само игра и макар понякога да изпитва веселие и радост, животът минава край него, без да го докосне. Той си играеше със сделките и с хората край него като с топка, гледаше ги, забавляваше се с тях, но сърцето му, изворът на неговата същност, не участваше в това. Изворът бликаше някъде далеч от него, течеше и течеше незримо и вече нямаше нищо общо с живота му. На няколко пъти го достраша от такива мисли, прииска му се да участва във всичките детски деяния на суетата на света, с цялата си страст и цялото си сърце да живее истински и да се наслаждава, вместо да стои настрана като съзерцател."

"Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и се върти из въздуха, люшка се и пада на земята. Други обаче, макар и малцина, са като звезди, те се движат по определен път, вятърът не ги достига, те носят в себе си своя закон и път. "

"Онази висша, светла будност, която веднъж бе преживял във висотата на младините си, в дните след проповедта на Гаутама, след раздялата с Говинда, онова напрегнато очакване, онова гордо усамотение, без учения и без учители, онази гъвкава готовност да чуе божествения глас на сърцето си — всичко това се бе превърнало за него в далечен спомен, от който не бе останало почти нищо. Свещеният извор, който някога изглеждаше, че стои съвсем близко до него, който дори се плискаше в самия него, сега се плискаше далеч и почти неуловимо. Много неща, които бе научил от саманите и от баща си, брамина, се бяха съхранили в него: умереност в живота, наслада от мисленето, часове на съзерцание, тайно опознаване на съществото си, на вечното Аз, което не е нито тяло, нито съзнание."

"Очарованието, което го бе завладяло чрез съня и чрез Ом, се състоеше тъкмо в това: той бе изпълнен от радост и любов към всичко, до което се докосваше погледът му. И сега усети, че болестта му бе причинена от това, че не бе могъл да обича нищо и никого."

"...той владееше три благородни и недостижими умения: постене, чакане, мислене. Това беше неговото богатство, неговата мощ и сила, здравата му опора в изпълнените с трудни изпитания години на младостта. Той бе усвоил само тези три умения, нищо повече. А сега вече не владееше нито едно от тях, нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Той ги бе пожертвал заради най-жалките и мимолетни неща — сладострастие, охолство, богатството."

"„Сега — мислеше си той, — когато всички тези мимолетни неща са ме напуснали, аз пак стоя под слънцето, както съм стоял като малко дете: нищо не ми принадлежи, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко странно е това! Сега, когато вече не съм млад, когато косата ми е почти побеляла, когато силите ме напускат, започвам от самото начало, от детето.“ Той отново се усмихна. Да, странна бе участта му! Той се свличаше надолу и отново бе с празни ръце, гол и безпомощен сред света. Но това не го изпълваше с мъка, не, дори изпитваше желание да се смее, да се смее над себе си, над този странен и безумен свят.
    „Вървиш надолу, човече!“ — сам си продума и се засмя, а в мига, когато изрече тези думи, погледът му попадна върху реката и той забеляза, че и реката върви надолу, все по-надолу, но че тя не спира да припява радостно. Това му хареса и той се усмихна приятелски на реката. Не беше ли това същата река, в която искаше да се удави някога, преди сто години, или всичко му се бе присънило?"

"„Животът ми наистина бе странен — мислеше си той, — странни криволици направи. Като дете живеех единствено заради боговете и жертвоприношенията. Като юноша се отдадох на отшелничеството, мисленето и съзерцанието, търсех Брахман, почитах вечното в Атман. Като млад мъж последвах покаяниците, живях в гората, понасях зной и мраз, научих се да гладувам, приучих тялото си да крее. След това учението на великия Буда ми разкри чудотворното познание, чувствах познанието за Великото единство да кръжи в мен, както собствената ми кръв. Но и с Буда, и с великото познание трябваше да се сбогувам. Продължих пътя си и при Камала усвоих любовните наслади, от Камазвами изучих търговията, трупах пари и прахосвах пари, научих се да угаждам на стомаха и на сетивата си. Минаха много години, докато загубя духа си, докато отвикна от мисленето, докато забравя единството. Лъжа ли е, че бавно, с криволици, от мъж и мъдрец се превърнах в дете? И все пак този път е бил твърде добър, птичката в гръдта ми не е умряла. Ала какъв път беше това! Трябваше да мина през толкова безразсъдства, пороци, заблуди, отвращения и разочарования, за да стана отново дете, за да започна всичко отначало. Но така трябваше да бъде. Сърцето ми казва «да» на тези неща и очите ми се смеят. Трябваше да изживея отчаянието, трябваше да стигна до най-безразсъдната от всички мисли, до мисълта за самоубийството, за да мога да достигна опрощението, да мога пак да изживея Ом, да мога отново истински да спя и да се събуждам. Трябваше да се превърна в глупак, за да намеря отново в себе си Атман. Трябваше да греша, за да продължа да живея. Къде още ще ме отведе моят път? Безумен е този път, той криволичи, може би се затваря в кръг? Да върви накъдето си иска, аз ще продължа да крача по него.“ Той усети как радостта блика в гърдите му. „Откъде — попита той сърцето си — идва тази радост? — Да не би от дълбокия, здрав сън, който истински ме ободри? Или от думата Ом, която изрекох? Или от това, че се отскубнах, че избягах, че най-сетне отново съм свободен и стоя като дете под небето? О, колко е хубаво да си такъв беглец, да си така свободен! Колко свеж и прекрасен е въздухът тук, как добре се диша! Там, откъдето избягах, всичко миришеше на благовонни масла, на подправки, на вино, на охолство, на леност. Как ненавиждах този свят на богаташите, на разгулниците, на играчите на зарове! Как трябва да съм мразел себе си, за да остана така дълго в този ужасен свят! Как се ненавиждах, ограбвах и измъчвах, как се състарявах и озлобявах! Не, никога вече няма да си въобразя, че Сидхарта е мъдър! Ала добре сторих, че най-сетне сложих край на тази омраза към себе си, на този безумен и празен живот. Благодаря ти, Сидхарта, че след толкова години на глупост, най-сетне направи нещо, чу птичката да пее в гърдите ти и я последва!“

„Добре е — мислеше си той, — човек сам да изпита всичко, за да узнае какво му трябва. Още като дете разбрах, че светските наслади и богатството не струват много. Знаех го отдавна, но едва сега го изживях. И ето че го зная не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го зная!“

"Вгледа се с нежност в течащата вода, в прозрачната зеленина и кристалните линии на вълните със загадъчни очертания. Виждаше как от дълбините й се издигат светли бисери, как по повърхността й се носят тихо въздушни мехурчета, как небесната синева се отразява в нея. Реката го гледаше с хиляди очи — зелени, бели, кристални, небесно сини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той чуваше в сърцето си гласа, пробудения отново глас, който му казваше: „Обичай тази вода! Остани край нея! Учи се от нея!“ О да, той искаше да се учи от нея, да се вслушва в нея. Струваше му се, че който би разбрал гласа на тази вода и тайната им, би разбрал още много неща, много тайни, всички тайни.
    Сега обаче измежду всички тайни на реката той съзря само една, която разтърси душата му. Виждаше, че водата тече, тече непрекъснато, и все винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова всеки миг. О, кой би схванал и кой би разбрал това! Самият той не го проумяваше и не го разбираше, усети само, че в него се надига някакво предчувствие, далечен спомен, божествени гласове."

"— Ще се учиш — каза Васудева, но не от мен. Реката ме научи да слушам, и ти ще се научиш от нея. Реката знае всичко, от нея всичко може да се научи. Ето, вече си научил от водата, че е добре да се стремиш надолу, да потъваш, да търсиш дълбините. Богатият и знатен Сидхарта става слуга на веслото, ученият брамин Сидхарта се превръща в лодкар — и това е казано от реката. И останалото ще научиш от нея."

"Умея само да слушам и да бъда смирен, друго не съм научил. Ако можех да го изрека и да го проповядвам, сигурно щях да бъда мъдрец, но сега съм само лодкар и работата ми е да превозвам хора през тази река. "

"— И ти ли научи от реката онова тайнствено нещо, че времето не съществува? — попита го веднъж той.
    Светла усмивка премина по лицето на Васудева.
    — Да, Сидхарта — каза той. — Нали с това искаш да кажеш, че реката навсякъде и едновременно е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, и че за нея съществува само настоящето, без сянка от миналото, без сянка от бъдещето?
    — Така е — отвърна Сидхарта. И когато го узнах, огледах живота си, той ми се стори като река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само с една сянка, а не с нещо истинско. Предишните рождения на Сидхарта не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман — бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, всичко съществува в настоящето."

"...чувството за вечност го обзе изцяло. Дълбоко, по-дълбоко от всеки друг път в този час той усещаше ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг."

" Богат и щастлив се бе усетил, когато пристигна момчето. Но времето течеше и тъй като момчето оставаше все така отчуждено и мрачно, проявяваше същия горделив и опак нрав, не искаше да работи, не почиташе двамата старци, крадеше от плодните дръвчета на Васудева, Сидхарта започна да разбира, че синът му не бе донесъл много щастие и спокойствие, а тревоги и грижи. Но той го обичаше и желаеше тревогите и грижите на обичта пред щастието и радостта без момчето."

"— О да, и той е призван, той също е от Вечния живот. Но знаем ли с теб за какво точно е призван, за какъв път, за какви дела, за какви страдания? Няма да са малко страданията му, горделиво и кораво е сърцето му, а такива хора много страдат, много се лутат, много неправди вършат, с много грехове затрупват съвестта си. Кажи ми, скъпи: не възпитаваш ли сина си? Не го ли заставяш да върши каквото трябва? Не го ли биеш? Не го ли наказваш?
    — Не, Васудева, нищо такова не правя.
    — Знаех, че е така. Ти не го заставяш, не го биеш, не му заповядваш, защото знаеш, че крехкото е по-силно от коравото, водата е по-силна от скалата, обичта е по-силна от принудата. Браво, много добре. Но не грешиш ли, като си мислиш, че не го принуждаваш и не го наказваш? Нима с обичта си не го връзваш с вериги? Не го ли засрамваш всеки ден с добротата и търпението си, нима така не го затрудняваш още повече? Не заставяш ли надменното и разглезено момче да живее в една колиба с двама старци, които преживят банани, за които дори оризът вече е лакомство, чиито разсъждения не могат да бъдат неговите, чиито сърца са стари и смирени и туптят по-различно от неговото. Това не е ли принуда, не е ли наказание за него?
    Поразен от тези думи, Сидхарта сведе погледа си към земята и попита тихо:
    — Според теб какво трябва да направя?
    Васудева каза:
    — Отведи го в града, отведи го в къщата на майка му, там сигурно още има слуги, предай го на техните грижи. И ако прислужничките не са още там, настани го при някой учител, не заради самото учене, а за да се събере с други момчета и момичета, да бъде в света, който е негов. Никога ли не си мислил за това?
    — Ти надзърташ в сърцето ми — тъжно рече Сидхарта. — Много пъти съм мислил за това. Но как да го предам и заведа в този свят, когато и без това в сърцето му няма достатъчно смирение? Няма ли да се отдаде на охолството, да се изгуби в наслади и високомерие, да повтори заблудите на баща си, да изчезне в самсара?"

"— Попитай за това реката, приятелю! Чуй я как ще ти се изсмее! Нима мислиш, че си извършил толкова глупости, за да спасиш от тях сина си? А можеш ли да го опазиш от самсара? Как? Чрез поучения, с молитви, с назидания? Напълно ли забрави онази поучителна история на браминския син Сидхарта, която някога чух от теб на същото това място? Кой предпази онзи самана Сидхарта от самсара, от грях, от алчност, от безразсъдство? Успяха ли да го опазят благочестието на баща му, назиданията на учителите му, собственото му знание и собственото му търсене? Кой баща, кой учител би могъл да го опази да изживее собствения си живот, да се оцапа сам с живота, да стоварва сам върху себе си вина, да изпие сам най-горчивата чаша и сам да намери пътя си? Нима мислиш, скъпи, че някой би могъл да избегне този път? Може би синчето ти ще бъде изключение, защото много го обичаш, защото много би искал да го предпазиш от скръбта, от теготата и разочарованията? Но дори и десет пъти да умреш заради него, не би променил и най-малката криволица от съдбата му.
    Никога досега Васудева не бе изричал толкова много думи.
    Сидхарта любезно му благодари и се прибра загрижен в колибата, но сънят дълго не го спохождаше. Васудева не бе му казал нищо, което вече сам да не бе премислил и да не знаеше. Но той не бе в състояние да използва това знание, защото по-силни от знанието бяха обичта му към момчето, нежността му и страхът да не го загуби. Обичал ли бе някога друг човек така сляпо, с толкова много страдание, така безутешно — и въпреки това толкова щастливо?
    Сидхарта не можеше да последва съвета на приятеля си, не можеше да се раздели със сина си. Оставяше се на момчето да му заповядва, да го унижава. Мълчеше и чакаше, всеки ден отначало започваше тихата битка на обичта, безмълвната война на търпението. Васудева също мълчеше и чакаше, винаги добър, винаги дълготърпелив.
    И двамата бяха майстори в търпението."

"Бавно цъфтеше, бавно узряваше в Сидхарта прозрението какво всъщност е мъдростта, каква е целта на дългото й търсене. Тя не беше друго, освен готовността на душата, способността, тайнственото изкуство във всеки миг от живота да се чувства и вдишва мисълта за единството. Бавно разцъфваше това в него, отразяваше се върху старческото и детско лице на Васудева: хармония, познание за вечното съвършенство на света, усмивка, единство."

"Не беше ли баща му страдал за него така, както той сега страдаше за сина си? Не беше ли умрял баща му отдавна, без да зърне своя син? Не трябваше ли и той самият да очаква същата участ? Не беше ли смешно, странно и глупаво това повтаряне, това обикаляне в съдбовния кръг?
    Реката се смееше. Да, така беше — всичко, което не беше изстрадано и изпитано до край, отново се връщаше, страдания се повтаряха, едни и същи."

" Сидхарта се вслушваше. Целият се бе превърнал в слух, поглъщаше всеки звук и чувстваше, че бе достигнал най-висшето съвършенство в умението да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те зазвучаха по новому. Вече не можеше да различи множеството гласове, веселите от тъжните, детските от мъжките, те всички се бяха слели в едно, плачът на копнежа и смехът на мъдреца, викът на гнева и стонът на миращия, всичко бе едно, всичко бе сплетено, хилядократно свързано едно с друго. А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше нито страданието, нито смеха, когато не привързваше душата си към някой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възприемаше цялото единство, тогава великата песен на хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом — съвършенството."

"В този час Сидхарта престана да се бори със съдбата, престана да страда. На лицето му изгря спокойната яснота на познанието, на което вече не можеше да се противопостави никаква воля, което бе вникнало в съвършенството, което бе в съгласие с реката на съдбите, с течението на живота, изпълнено със страдание, изпълнено със споделена радост, отдадено всецяло на течението, принадлежащо на единството."

"— Когато някой търси — каза Сидхарта, — често се случва очите му да виждат само онова, което търсят, така той не може да намери нищо и не може да приеме нищо в себе си, защото винаги мисли за търсеното, защото има някаква цел и е обсебен от целта. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш — означава да си свободен, открит към всичко, да нямаш цел. Ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото докато следваш целта си, не виждаш много неща, които са пред очите ти."

"Сидхарта каза:
    — Винаги съм имал такива мисли и прозрения. Понякога за ден или за час чувствах знанието в себе си така, както се чувства биенето на сърцето. Това бяха най-различни мисли, но ми е трудно да ги изрека. О, мой Говинда, ето една от мислите, които открих: мъдростта е несподелима. Мъдростта, която мъдрецът се опитва да сподели, звучи винаги като лудост.
    — Шегуваш ли се? — попита Говинда.
    — Не се шегувам. Казвам каквото съм открил. Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. "

"Истината може да бъде облечена в думи и чрез тях да бъде споделена с някого, но само когато е едностранна. Всичко, което може да бъде обхванато с мисли и изречено с думи, е едностранно, половинчато, недовършено, непълно."

"Светът, онова, което е около нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или едно нещо не са изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, защото сме подхвърлени на измамата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува, о, Говинда, в това се убедих много пъти. И щом като времето не съществува, тогава и онова, което разделя света и вечността, страданието и блаженството, доброто и злото също е привидност."

" Грешникът — какъвто съм аз или ти — си остава грешник, но някога той отново ще стане Брахман, ще постигне нирвана, ще бъде Буда — но това „някога“ е привидност, то е само притча! Грешникът не отива към превръщането си в Буда, той не търпи развитие, макар че нашата мисъл не може другояче да си представи тези неща. Не, в грешника, още сега, днес, съществува будният Буда, бъдещето му вече е тук, и в него, и себе си, във всеки. Ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен и не върви съвсем бавно по пътя към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг. Всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, във всяко кърмаче — смъртта, а във всички смъртни — вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стигнал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се намира Буда, в брамина — разбойникът. Отдаден на съзерцание, човек може да преодолее времето, да види едновременно целия минал, настоящ и бъден живот, и тогава всичко е добро, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост. Всичко трябва да остане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувствие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие. Така за мен всичко е добро, мога да се възползвам от всичко, без да си вредя. Изпитах с тялото и душата си, че грехът ми е бил нужен, нужно ми бе сладострастието, стремежът към богатства, суетата, позорното разочарование, за да се науча да се съпротивлявам, за да мога да обичам света, за да престана да го сравнявам с измисления от мен свят, с измисления от мен образ на съвършенството, а да го оставя такъв, какъвто е, да го обичам и да изпитвам радост, че му принадлежа."

" — Това тук е камък — игриво каза той, — който след много време може би ще се превърне в пръст, от пръстта може би ще се роди растение, животно или пък човек. По-рано щях да кажа: Този камък не е нищо друго освен камък, той не струва нищо, а принадлежи на света на Майя; но тъй като в кръговрата на превъплъщенията би могъл да стане човек и дух, затова и на него отдавам значение. Така може би щях да мисля по-рано. Днес обаче мисля по друг начин: този камък е камък, но той е и животно, и бог, и Буда, аз почитам и обичам не защото някой ден може да се превърне в това или онова, а защото той отдавна и винаги е бил всичко — и тъкмо затова, че е камък, че сега и днес ми изглежда камък, тъкмо затова го обичам и съзирам ценност и смисъл във всяка от жилките и грапавините му, в жълтия цвят и в сивия, в твърдостта, в звука, който издава, когато го почукна, в това дали неговата повърхност е влажна или суха. Има камъни, които приличат на масло или сапун, други са като листа, трети като пясък, и всеки е с нещо по-различен, всеки шепти молитвената дума Ом по свой начин, всеки е Брахман, но също толкова и в същото време той е камък, грапав или гладък. Тъкмо това ми харесва и ми се струва достойно за преклонение. Но нека не ти говоря повече за това. Думите не са добри за тайния смисъл, всяко нещо се променя, щом го изречеш, става малко по-различно, малко изопачено, малко смешно — да, това е много хубаво и много ми харесва, напълно съм съгласен, че това, което за един е съкровище и мъдрост, за друг често пъти е лудост."

"...Аз мога, Говинда, да обичам камъка, дървото, или парче кора. Това са предмети, и предметите могат да се обичат. Думите обаче не мога да обичам. Затова ученията не значат нищо за мен, те нямат твърдост, нямат мекота, нямат цвят, нямат ръбове, нямат мирис, нямат вкус, нямат нищо — те са само думи. Може би тъкмо това ти пречи да намериш покой — многото думи. Защото и спасение, и добродетел, и самсара, и нирвана са единствено думи, Говинда. Не съществува предмет, който да е нирвана, съществува само думата нирвана.
    Говинда каза:
    — Нирвана не е само дума, приятелю, а е и мисъл.
    Сидхарта продължи:
    — Може да е мисъл. Трябва да ти призная, скъпи, че не правя голяма разлика между думите и мислите. Честно казано, мислите нямат за мен голямо значение. Предметите имат по-голяма стойност. Тук например, на тази лодка стоеше един човек, моят предшественик и учител, един светец, който в продължение на много години е вярвал само в реката и в нищо друго. Той бе забелязал, че реката му говори, учеше се от нея, тя го възпитаваше и обучаваше, реката му изглеждаше бог, в продължение на много години той не разбра, че всяко подухване на вятъра, всеки облак, всяка птичка, всяка буболечка е също така божествена, знае също толкова и може да обучава не по-зле от почитаната от него река. Но когато този светец тръгна към горите, той знаеше всичко, знаеше повече от мен и теб, без учители, без книги, само защото бе вярвал в реката."

"А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благоговение."