Шарл Бодлер
Към читателя (Невежество), Шарл Бодлер
Невежество, заблуда, скъперничество, грях
духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,
и свойта гузна съвест усърдно всеки храни,
тъй както просяците – гадините по тях.
В греха сме упорити, страхливи пред разплата,
признаваме веднага, щом щедро ни платят,
и пак доволни крачим по калния си път
с надежда да измием с престорен плач петната.
Отдавна Сатаната – Магьосникът Велик –
връз ложето на злото духа ни с блян приспива,
метала благороден на волята ленива
до капка изпарява като зловещ химик.
С конците на съдбата ни тегли по наклона!
Сред мерзости се ровим да вкусим благодат
и всеки ден е крачка към зейналия Ад,
но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.
И както груб развратник гризе със сластен стон
гърдите похабени на уличница стара,
така и ние – скрито терзани от поквара –
насладата докрая цедим като лимон.
А в мозъка ни пламнал като кълбо от глисти
рой Демони вилнеят в пиянски див екстаз;
щом дробове разтворим, Смъртта се впуска в нас –
река подземна – с жалби и стонове нечисти.
Щом ножът и пожарът, отрова и мълви
не са покрили още с бродерия забавна
платното на съдбите, разнищени отдавна –
не е докрая дръзка душата ни, уви!
Но между всички твари – чакали, хрътки, смоци,
маймуни, скорпиони, пантери и орли,
пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,
сред скверния зверилник на нашите пороци
аз знам една ужасна, една безчестна гад!
Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,
земята на парчета ще натроши с наслада,
с една прозявка само ще глътне този свят!
ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко
и през дима бесило стърчи като кошмар.
И ти си близък с нея, с изтънчената твар,
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!
Charles Baudelaire's, Au Lecteur
La sottise, l'erreur, le peche, la lesine,
Occupent nos esprits et travaillent nos corps,
Et nous alimentons nos aimables remords,
Comme les mendiants nourrissent leur vermine.
Nos peches sont tetus, nos repentirs sont laches;
Nous nous faisons payer grassement nos aveux,
Et nous rentrons gaiement dans le chemin bourbeux,
Croyant par de vils pleurs laver toutes nos taches.
Sur l'oreiller du mal c'est Satan Trismegiste
Qui berce longuement notre esprit enchante,
Et le riche metal de notre volonte
Est tout vaporise par ce savant chimiste.
C'est le Diable qui tient les fils qui nous remuent!
Aux objets repugnants nous trouvons des appas;
Chaque jour vers l'Enfer nous descendons d'un pas,
Sans horreur, a travers des tenebres qui puent.
Ainsi qu'un debauche pauvre qui baise et mange
Le sein martyrise d'une antique catin,
Nous volons au passage un plaisir clandestin
Que nous pressons bien fort comme une vieille orange.
Serre, fourmillant, comme un million d'helminthes,
Dans nos cerveaux ribote un peuple de Demons,
Et, quand nous respirons, la Mort dans nos poumons
Descend, fleuve invisible, avec de sourdes plaintes.
Si le viol, le poison, le poignard, l'incendie,
N'ont pas encor brode de leurs plaisants dessins
Le canevas banal de nos piteux destins,
C'est que notre ame, helas! n'est pas assez hardie.
Mais parmi les chacals, les pantheres, les lices,
Les singes, les scorpions, les vautours, les serpents,
Les monstres glapissants, hurlants, grognants, rampants,
Dans la menagerie infame de nos vices,
II en est un plus laid, plus mechant, plus immonde!
Quoiqu'il ne pousse ni grands gestes ni grands cris,
Il ferait volontiers de la terre un debris
Et dans un baillement avalerait le monde;
C'est l'Ennui! L'oeil charge d'un pleur involontaire,
II reve d'echafauds en fumant son houka.
Tu le connais, lecteur, ce monstre delicat,
— Hypocrite lecteur, — mon semblable, — mon frere!
To the Reader, Charles Baudelaire
Folly, error, sin, avarice
Occupy our minds and labor our bodies,
And we feed our pleasant remorse
As beggars nourish their vermin.
Our sins are obstinate, our repentance is faint;
We exact a high price for our confessions,
And we gaily return to the miry path,
Believing that base tears wash away all our stains.
On the pillow of evil Satan, Trismegist,
Incessantly lulls our enchanted minds,
And the noble metal of our will
Is wholly vaporized by this wise alchemist.
The Devil holds the strings which move us!
In repugnant things we discover charms;
Every day we descend a step further toward Hell,
Without horror, through gloom that stinks.
Like a penniless rake who with kisses and bites
Tortures the breast of an old prostitute,
We steal as we pass by a clandestine pleasure
That we squeeze very hard like a dried up orange.
Serried, swarming, like a million maggots,
A legion of Demons carouses in our brains,
And when we breathe, Death, that unseen river,
Descends into our lungs with muffled wails.
If rape, poison, daggers, arson
Have not yet embroidered with their pleasing designs
The banal canvas of our pitiable lives,
It is because our souls have not enough boldness.
But among the jackals, the panthers, the bitch hounds,
The apes, the scorpions, the vultures, the serpents,
The yelping, howling, growling, crawling monsters,
In the filthy menagerie of our vices,
There is one more ugly, more wicked, more filthy!
Although he makes neither great gestures nor great cries,
He would willingly make of the earth a shambles
And, in a yawn, swallow the world;
He is Ennui! — His eye watery as though with tears,
He dreams of scaffolds as he smokes his hookah pipe.
You know him reader, that refined monster,
— Hypocritish reader, — my fellow, — my brother!
— William Aggeler, The Flowers of Evil (Fresno, CA: Academy Library Guild, 1954)
To the Reader
Folly and error, avarice and vice,
Employ our souls and waste our bodies' force.
As mangey beggars incubate their lice,
We nourish our innocuous remorse.
Our sins are stubborn, craven our repentance.
For our weak vows we ask excessive prices.
Trusting our tears will wash away the sentence,
We sneak off where the muddy road entices.
Cradled in evil, that Thrice-Great Magician,
The Devil, rocks our souls, that can't resist;
And the rich metal of our own volition
Is vaporised by that sage alchemist.
The Devil pulls the strings by which we're worked:
By all revolting objects lured, we slink
Hellwards; each day down one more step we're jerked
Feeling no horror, through the shades that stink.
Just as a lustful pauper bites and kisses
The scarred and shrivelled breast of an old whore,
We steal, along the roadside, furtive blisses,
Squeezing them, like stale oranges, for more.
Packed tight, like hives of maggots, thickly seething
Within our brains a host of demons surges.
Deep down into our lungs at every breathing,
Death flows, an unseen river, moaning dirges.
If rape or arson, poison, or the knife
Has wove no pleasing patterns in the stuff
Of this drab canvas we accept as life —
It is because we are not bold enough!
Amongst the jackals, leopards, mongrels, apes,
Snakes, scorpions, vultures, that with hellish din,
Squeal, roar, writhe, gambol, crawl, with monstrous shapes,
In each man's foul menagerie of sin —
There's one more damned than all. He never gambols,
Nor crawls, nor roars, but, from the rest withdrawn,
Gladly of this whole earth would make a shambles
And swallow up existence with a yawn...
Boredom! He smokes his hookah, while he dreams
Of gibbets, weeping tears he cannot smother.
You know this dainty monster, too, it seems —
Hypocrite reader! — You! — My twin! — My brother!
— Roy Campbell, Poems of Baudelaire (New York: Pantheon Books, 1952)
духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,
и свойта гузна съвест усърдно всеки храни,
тъй както просяците – гадините по тях.
В греха сме упорити, страхливи пред разплата,
признаваме веднага, щом щедро ни платят,
и пак доволни крачим по калния си път
с надежда да измием с престорен плач петната.
Отдавна Сатаната – Магьосникът Велик –
връз ложето на злото духа ни с блян приспива,
метала благороден на волята ленива
до капка изпарява като зловещ химик.
С конците на съдбата ни тегли по наклона!
Сред мерзости се ровим да вкусим благодат
и всеки ден е крачка към зейналия Ад,
но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.
И както груб развратник гризе със сластен стон
гърдите похабени на уличница стара,
така и ние – скрито терзани от поквара –
насладата докрая цедим като лимон.
А в мозъка ни пламнал като кълбо от глисти
рой Демони вилнеят в пиянски див екстаз;
щом дробове разтворим, Смъртта се впуска в нас –
река подземна – с жалби и стонове нечисти.
Щом ножът и пожарът, отрова и мълви
не са покрили още с бродерия забавна
платното на съдбите, разнищени отдавна –
не е докрая дръзка душата ни, уви!
Но между всички твари – чакали, хрътки, смоци,
маймуни, скорпиони, пантери и орли,
пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,
сред скверния зверилник на нашите пороци
аз знам една ужасна, една безчестна гад!
Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,
земята на парчета ще натроши с наслада,
с една прозявка само ще глътне този свят!
ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко
и през дима бесило стърчи като кошмар.
И ти си близък с нея, с изтънчената твар,
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!
Charles Baudelaire's, Au Lecteur
La sottise, l'erreur, le peche, la lesine,
Occupent nos esprits et travaillent nos corps,
Et nous alimentons nos aimables remords,
Comme les mendiants nourrissent leur vermine.
Nos peches sont tetus, nos repentirs sont laches;
Nous nous faisons payer grassement nos aveux,
Et nous rentrons gaiement dans le chemin bourbeux,
Croyant par de vils pleurs laver toutes nos taches.
Sur l'oreiller du mal c'est Satan Trismegiste
Qui berce longuement notre esprit enchante,
Et le riche metal de notre volonte
Est tout vaporise par ce savant chimiste.
C'est le Diable qui tient les fils qui nous remuent!
Aux objets repugnants nous trouvons des appas;
Chaque jour vers l'Enfer nous descendons d'un pas,
Sans horreur, a travers des tenebres qui puent.
Ainsi qu'un debauche pauvre qui baise et mange
Le sein martyrise d'une antique catin,
Nous volons au passage un plaisir clandestin
Que nous pressons bien fort comme une vieille orange.
Serre, fourmillant, comme un million d'helminthes,
Dans nos cerveaux ribote un peuple de Demons,
Et, quand nous respirons, la Mort dans nos poumons
Descend, fleuve invisible, avec de sourdes plaintes.
Si le viol, le poison, le poignard, l'incendie,
N'ont pas encor brode de leurs plaisants dessins
Le canevas banal de nos piteux destins,
C'est que notre ame, helas! n'est pas assez hardie.
Mais parmi les chacals, les pantheres, les lices,
Les singes, les scorpions, les vautours, les serpents,
Les monstres glapissants, hurlants, grognants, rampants,
Dans la menagerie infame de nos vices,
II en est un plus laid, plus mechant, plus immonde!
Quoiqu'il ne pousse ni grands gestes ni grands cris,
Il ferait volontiers de la terre un debris
Et dans un baillement avalerait le monde;
C'est l'Ennui! L'oeil charge d'un pleur involontaire,
II reve d'echafauds en fumant son houka.
Tu le connais, lecteur, ce monstre delicat,
— Hypocrite lecteur, — mon semblable, — mon frere!
To the Reader, Charles Baudelaire
Folly, error, sin, avarice
Occupy our minds and labor our bodies,
And we feed our pleasant remorse
As beggars nourish their vermin.
Our sins are obstinate, our repentance is faint;
We exact a high price for our confessions,
And we gaily return to the miry path,
Believing that base tears wash away all our stains.
On the pillow of evil Satan, Trismegist,
Incessantly lulls our enchanted minds,
And the noble metal of our will
Is wholly vaporized by this wise alchemist.
The Devil holds the strings which move us!
In repugnant things we discover charms;
Every day we descend a step further toward Hell,
Without horror, through gloom that stinks.
Like a penniless rake who with kisses and bites
Tortures the breast of an old prostitute,
We steal as we pass by a clandestine pleasure
That we squeeze very hard like a dried up orange.
Serried, swarming, like a million maggots,
A legion of Demons carouses in our brains,
And when we breathe, Death, that unseen river,
Descends into our lungs with muffled wails.
If rape, poison, daggers, arson
Have not yet embroidered with their pleasing designs
The banal canvas of our pitiable lives,
It is because our souls have not enough boldness.
But among the jackals, the panthers, the bitch hounds,
The apes, the scorpions, the vultures, the serpents,
The yelping, howling, growling, crawling monsters,
In the filthy menagerie of our vices,
There is one more ugly, more wicked, more filthy!
Although he makes neither great gestures nor great cries,
He would willingly make of the earth a shambles
And, in a yawn, swallow the world;
He is Ennui! — His eye watery as though with tears,
He dreams of scaffolds as he smokes his hookah pipe.
You know him reader, that refined monster,
— Hypocritish reader, — my fellow, — my brother!
— William Aggeler, The Flowers of Evil (Fresno, CA: Academy Library Guild, 1954)
To the Reader
Folly and error, avarice and vice,
Employ our souls and waste our bodies' force.
As mangey beggars incubate their lice,
We nourish our innocuous remorse.
Our sins are stubborn, craven our repentance.
For our weak vows we ask excessive prices.
Trusting our tears will wash away the sentence,
We sneak off where the muddy road entices.
Cradled in evil, that Thrice-Great Magician,
The Devil, rocks our souls, that can't resist;
And the rich metal of our own volition
Is vaporised by that sage alchemist.
The Devil pulls the strings by which we're worked:
By all revolting objects lured, we slink
Hellwards; each day down one more step we're jerked
Feeling no horror, through the shades that stink.
Just as a lustful pauper bites and kisses
The scarred and shrivelled breast of an old whore,
We steal, along the roadside, furtive blisses,
Squeezing them, like stale oranges, for more.
Packed tight, like hives of maggots, thickly seething
Within our brains a host of demons surges.
Deep down into our lungs at every breathing,
Death flows, an unseen river, moaning dirges.
If rape or arson, poison, or the knife
Has wove no pleasing patterns in the stuff
Of this drab canvas we accept as life —
It is because we are not bold enough!
Amongst the jackals, leopards, mongrels, apes,
Snakes, scorpions, vultures, that with hellish din,
Squeal, roar, writhe, gambol, crawl, with monstrous shapes,
In each man's foul menagerie of sin —
There's one more damned than all. He never gambols,
Nor crawls, nor roars, but, from the rest withdrawn,
Gladly of this whole earth would make a shambles
And swallow up existence with a yawn...
Boredom! He smokes his hookah, while he dreams
Of gibbets, weeping tears he cannot smother.
You know this dainty monster, too, it seems —
Hypocrite reader! — You! — My twin! — My brother!
— Roy Campbell, Poems of Baudelaire (New York: Pantheon Books, 1952)
~ * ~
Албатросът
Понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят —
безгрижни спътници, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.
На пода повален между въжа дебели,
той — кралят на лазура! — мълчи, скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.
О, пътника крилат с походка тъй неловка!
Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!
Един му пуска дим в разтворената човка,
а друг след него куца, моряците разсмял.
Поетът е събрат на принца на ятата,
сред бурите се носи, стрела не го лови,
но долу, заточен сред гмежа на тълпата,
крилата исполински му пречат да върви.
Авел и Каин
I
Племе на Авел, яж и препивай!
Господ те гледа с любящи очи.
Племе на Каин, в дрипи се свивай
и до смъртта си в калта се влачи.
Племе на Авел, на Серафима
с жертвен тамян гъделичкаш носа.
Племе на Каин — непримиримо, —
твоите мъки безкрайни не са!
Племе на Авел, с пълни хамбари,
с пълни обори живей в благодат;
племе на Каин, псета ли стари
жално в стомасите вият от глад?
Племе на Авел, вечно преяли,
дремете кротко в семеен уют;
племе на Каин, като чакали
в дупките тракате зъби от студ!
Племе на Авел — всичко да ражда!
Твоето злато плоди и деца.
Племе на Каин, все тая жажда,
стига — не гаснат ли ваште сърца?
Племе на Авел, ще опасете
шумата и по дървото накрай!
Племе на Каин, с кръв по нозете,
с гладната челяд се скитай и трай!
II
Племе на Авел, вашите мърши
топлата пръст ще торят — запомни!
Племе на Каин, кой ще довърши
твоята работа в идните дни?
Племе на Авел! Срам, о, проклето —
стигат и сопи за твоите стрели.
Племе на Каин, скачай в небето
и на земята бога хвърли!
Фаровете
Рубенс — душна градина, река от забрава,
ложе, дето цъфти само плътска любов,
и животът — нестихнал — след миг закипява
като вихър подводен и вятър суров;
Леонардо да Винчи — простор в огледало,
дето не един ангел изнежен зове,
но с усмивка загадъчна — в сянка изцяло
сред затвора от глетчери и лесове;
Рембранд — болница тъжна със сводове голи
и разпятие черно над ропот и злъч,
дето — сам в мръсотията — всеки се моли,
озарен от студен и безрадостен лъч;
Микеланджело — там Херкулесовци смели
и Исусовци сплитат гигантски тела,
страшни призраци с пръсти, от стискане бели,
късат свойте савани в среднощна мъгла;
яростта на побойник и похот на фавън;
красотата открил в оскотели мъже,
жълт, с подуто сърце, от надменност отравян,
хилав цар на каторжния свят — о, Пюже;
а Вато: карнавал на сърца запламтели —
пеперуди в нощта край фенер заблестял, —
свежи, росни гирлянди и златни дантели
сред потоп от светлини на лудешкия бал;
Гоя — сънища с ужаси, зли карманьоли,
ври зародиш сред вещици, скупчени в трап,
сластни баби се пудрят, момичета голи,
съблазнявайки Бяса, обуват чорап;
здрачно езеро кръв сред зелени дървета,
свят на паднали ангели с диви очи —
ето Дьолакроа — под скръбта та небето
пак въздишката глуха на Вебер ечи;
тези стонове, клетви, възторзи, Осанна,
богохулство, молби, просълзени лица —
те са ехо сред бездни в игра непрестанна,
дивен опий сред смъртните наши сърца!
Те — кънтящият глас на безброй караули,
боен зов, от фанфари безброй разгласен,
фар, запален високо над хиляди кули,
сред дъбравите — вик на ловец заблуден!…
И наистина, Господи, знаеш ли ти
в този свят по-достоен залог за човечност
от пламтящия стон, който цял век лети
и издъхва на прага на твоята вечност!
Коментари
Публикуване на коментар