История на любовта - Никол Краус

     Често се питам кой последен ще ме види жив. Лично аз бих заложил на момчето за доставки от близкия китайски ресторант. Четири вечери седмично поръчвам храна за вкъщи. Всеки път играя голямо театро, правя се, че не мога да си намеря портфейла. Момчето стои чинно с мазната торба на вратата, а аз се чудя дали това е вечерта, когато ще доям пролетните рулца, ще си легна и ще получа сърдечен удар в съня си.

     Старая се да ме забележат. Понякога, докато се разхождам, решавам да си купя сок, дори и да не ми се пие. Ако има много хора в магазина, задължително разпилявам всички монети по пода. Лазя на четири крака. Доста усилия ми коства да клекна, а още толкова - да стана.

..........

    Бруно, верният стар приятел. Не съм казал достатъчно за него. Стига ли да река, че е неописуем? Не. По-добре да опитам и да не успея, отколкото изобщо да не опитам. Пухкавата бяла коса, която пърха около черепа като глухарче на вятъра. Много пъти, Бруно, съм се изкушавал да духна главата ти и да си пожелая нещо. Само жалките ми остатъци от приличие ме спират...

Когато бяхме млади, ти беше по-добрият писател. Тогава бях прекалено горд да си призная. И все пак. Знаех го. Вярвай ми, знаех тогава, както знам и сега... Ти беше такава утеха в залеза на живота ми.

..........

    Повече не споменахме станалото. (опитът за самоубийство на Бруно) Така, както никога не споменавахме детството, мечтите, които имахме и загубихме, всичко, което се случи и онова, което не се случи. Веднъж си  седяхме и мълчахме. Внезапно единият се разсмя. Беше заразително. Смеехме се без причина, продължихме да се кикотим и само след миг вече се клатехме в креслата, давехме се и виехме от смях, а по лицата ни се стичаха сълзи. На слабините ми се появи мокро петно и това усили смеха ни, заудрях по масата, едва си поемах дъх. Може би так ще си отида, в пристъп на смях, какво по-добро от това, засмян и разплакан, засмян и с песен на уста, засмян, за да не забравя, че съм сам, че това е краят на живота ми, че смъртта ме чака зад вратата.

..........

Исках да опиша света, защото животът в един неописан свят бе прекалено самотен.

.........

Когато отново се изправих на крака, бях изгубил единствената частица от себе си, която някога бе смятала, че е способна да намери думи да опише и най-малката проява на живота.

..........

Понякога, когато приключех с писането, отивах на кино. Голямо събитие за мен. Купувам пуканки и - ако има кой да види - разсипвам пакета. Обичам да седя отпред, обичам екранът да заема цялото ми полезрение, за да не се разсейвам в най-важния момент. Искам този момент да продължи вечно. Не мога да опиша колко щастлив се чувствам да седя там отпред, самодоволен. Бих могъл да кажа "по-голям от самия живот", но никога не съм разбирал смисъла на тези думи. Какво е по-голямо от живота? Да седиш на първия ред и да гледаш огромното като къща женско лице, да усещаш как гласът й вибрира и масажира краката ти - това ти напомня за безмерността на живота. Ето защо седя на първия ред. Ако си тръгна със схванат крак и затихваща ерекция, значи мястото е било добро. Не съм извратен. Просто човек, който искаше да е голям, колкото живота.

..........
Имало едно време едно момче. Живеело в село, което вече не съществува, в къща, която вече не съществува, пред една поляна, която вече не съществува и където можело да се открие всичко и всичко било възможно. Пръчката ставала сабя. Камъчето - диамант. Дървото - замък.
...........

В живота ми е имало периоди, цели години, в които гневът надделяваше. Грозотата ме преобразяваше изцяло. Изпитвах извратена наслада от мъката. Ухажвах я. Тя стоеше навън, а аз я канех вътре. Гледах света с презрение. И той ми отвръщаше със същото... 

Бях се освободил от гнева си много отдавна. Оставих го на пейка в парка и си тръгнах. И все пак. Беше минало толкова време, че не познавах друг начин на съществуване.

..............

СМЪРТТА НА ИСАК БАБЕЛ.

Едва когато бил обвинен в мълчание, Исак Бабел открил колко много видове мълчение съществуват. Щом чуел музика, вече не слушал тоновете, а мълчанието между тях. Когато четял книга, се отдавал изцяло на запетайките, точките и многоточията, на пространствата след точката и преди главната буква на следващото изречение. Открил местата в стаята, където се събирало мълчанието: диплите на завесите, дълбоките купи от старо сребро. Когато хората говорели, той чувал все по-малко от казаното и все повече от премълчаното. Научил се да разшифрова значението на определени видове мълчание - все едно разрешавал заплетен криминален случай без никакви улики, благодарение единствено на интуицията си. И никой не можел да го обвини, че не е плодовит в избраното поприще. На ден произвеждал цели епопеи от мълчание. В началото било трудно. Представете си колко е трудно да запазиш мълчание, когато детето ти пита дали Бог съществува, или жената, която обичаш, попита дали и ти я обичаш. Отначало Бабел копнеел да използва само две думи: ДА и НЕ. Но знаел, че произнасянето дори на една дума ще разруши нежното и крехко красноречие на мълчанието.

Дори след като го арестували и изгорили всичките му ръкописи - празни страници - той отказал да говори. Не издал нито стон, когато го удряли в главата и ритниците потъвали в слабините му. Едва в последния миг, застанал пред дулата на пушките, писателят Бабел осъзнал, че е възможно да е направил грешка. Докато пушките се насочвали към гърдите му, той се запитал дали онова, което бил приел за богатството на мълчанието, всъщност не е бедността на това никога да не бъдеш чут. Дотогава смятал, че човешкото мълчание е безпределно. И нещо в него се изсмяло горчиво - как е могъл да забрави онова, което винаги е знаел: няма мълчание, по-голямо от Божието.

............

ФРАНЦ КАФКА Е МЪРТЪВ

Той умрял на дървото, от което отказвал да слезе.

- Слез! - викали отдолу. - Слез! Слез!

Тишина изпълнила нощта и нощта изпълнила тишината, чакали Кафка да заговори.

- Не мога - изрекъл той тъжно.

- Защо? - извикали те. Звезди осеяли черното небе.

- Защото тогава ще спрете да ме търсите.

Хората зашепнали и закимали. Прегърнали се, погалили децата по главите. Свалили шапки и ги вдигнали към дребния, болнав човечец със странни уши, седнал сред клоните на мрачното дърво в черния си кадифен костюм. После се обърнали и тръгнали към дома. Децата седели на раменете на бащите си, заспали от умора от пътешествието да видят мъжа, който пишел книгите си на парчета кора, обелена от ствола на дървото, от което отказвал да слезе. С нежен, красив, нечетлив почерк. Възхищавали се на книгите му, възхищавали се на него и издръжливостта му. Нима всички ние не желаем да направим самотата си публична? Едно по едно, семействата се разделяли с пожелания за лека нощ и стискане на ръце, внезапно изпълнени с благодарност за това, че има съседи. Вратите на топлите къщи се затваряли. Свещи трепвали по прозорците. Далеч от тях, седнал на клона на своето дърво, Кафка слушал: шумоленето на свалените на пода дрехи, докосването на устни до голи рамене, скърцането на леглата под тежестта на ласките. Нежните миди на ушите му улавяли всичко и го пускали да се търкаля като перли през огромната пещера на съзнанието му.

Онази вечер излязъл леден вятър. Когато децата се събудили, отишли до прозорците и видели покритата с лед земя. Едно момиченце, най-малкото, извикало от радост, викът му прорязал тишината и напукал вледенения ствол на един огромен дъб. Земята сияела.

Открили го мъртъв на земята като вледенено птиче. Говори се, че когато допрели уши до неговите, чули себе си. 

 ...............

Слушах дъжда, който се стичаше от покрива по улуците.

Излязох от библиотеката. Докато пресичах улицата, ме блъсна брутална самота. Чувствах се потиснат и празен. Стоях на тротоара изоставен, незабелязан, забравен - едно нищо, събирач на прах. Хората минаваха забързано край мен. И всеки, който ме подминаваше, беше по-щастлив от мен. Усетих старата завист. Бих дал всичко да съм един от тях.

...........

 9 април
Вече трети пореден ден съм нормален. Това означева, че не съм се катерил по покривите на къщите, не съм писал името на Б-г върху нищо чуждо и не съм отговарял на съвсем нормален въпрос с цитат от Тората. Означава, че не съм правил нищо, за което на въпроса ЕДИН НОРМАЛЕН ЧОВЕК БИ ЛИ НАПРАВИЛ ТОВА? отговорът да е НЕ. Засега не е толкова трудно. 
..............