Спасителят в ръжта - Дж. Д. Селинджър

 Дори не знаех защо тичам — предполагам, че просто така ми се искаше. Като пресякох улицата, стори ми се, че някак изчезвам. Беше един от онези шантави следобеди, страшно студени, ни слънце, ни дявол, и ти се струва, че просто изчезваш при всяко пресичане на улицата.
..............

— Какво ти каза д-р Търмър, момче? Разбрах, че доста сте си поговорили.
— Да вярно. Поговорихме си. Стоях в кабинета му около два часа, струва ми се.
— Какво ти каза?
— Ами… че животът е спортна игра и тям подобни. И че трябва да се играе според правилата. Беше доста мило от негова страна. Искам да кажа, че все вдига много пара или нещо такова. Все се въртеше около това, че животът е игра и прочие. Нали знаете?
— Животът наистина е игра, момче. Животът е игра която трябва да се играе според правилата.
— Да, сър. Зная това. Зная го.
Игра ли? Да има да взема. Хубава игра! Ако си откъм страната, която бие, игра е, разбира се, признавам. Но ако си откъм другата страна, която яде бой, тогава що за игра е това? Никаква. Няма игра.
..............

"Между другото ще откриеш, че не си първият, който е бил объркан, уплашен и дори отвратен от хорското поведение. Ти ще се зарадваш и насърчиш, като разбереш, че съвсем не си единственият. Много, безброй много хора са се вълнували като тебе за морални и духовни проблеми. За щастие някои от тях са записали вълненията си. От тях можеш да се поучиш - ако поискаш. Тъй като един ден други ще се поучат от тебе, ако си имал нещо да им кажеш. Има нещо много красиво в такова заимстване..."

..................

“Падам си по книга, дето след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона когато ти се поиска.”

...............

“Дано когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо подобно. Каквото ще да прави, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя връз корема и подобни глупости. Кому са притрябвали цветя, като е мъртъв. Никому.”

.............

“Както и да е, аз все си представям малки деца да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца – а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа – освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта – искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза от някъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителя в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда, зная, че е лудост.”