Михаил Юриевич Лермонтов

                          РАЗМИСЪЛ

                                1838

Превод от руски: Елисавета Багряна

Аз мисля натъжен за нашто поколение.
Над бъдните му дни е пустош без зари,
а то — под бремето на знания, съмнения
в бездейност, ще се рано състари.
 От люлка още ние сме дарени
от нашите бащи с ум бавен, с грехове,
животът ни е път без цел и без промени —
чужд пир — на който ний не сме.

Към зло и към добро сме срамно равнодушни.
 Без никаква борба ний вехнем в младостта,
че пред опасността позорно малодушни,
презрени роби ний сме пред властта.
Тъй плод червив, без време що узрява,
ни вкус, нито очи той весели у нас.
Сред цветовете сам и чужд осиротява,
часът им за цъфтеж — е негов смъртен час.

Ума ни пресуши науката безплодна.
От близък и другар прикрити са у нас
най-чистите мечти, гласът ни благороден
с неверието на осмяна страст.
Едва докоснахме ний чашата с наслада,
но младост в нас това не съхрани —
в страха си от пресищане, от всяка радост
навеки сока жив проляхме ний.

Мечти в поезия и рожби на изкуство
не будят вече на възторга сладостта.
В гърдите си пестим остатъка от чувства,
зарити с алчност в тях, ненужни за света.
Обичаме сега и мразим ний случайно —
без жертва в любовта и в злобата дори,
в душата ни цари студенина потайна,
когато плам в кръвта гори.
И отегчават нас разкошните забави
на прадедите ни, и техният разврат
и към смъртта вървим без щастие и слава,
с насмешка гледайки назад.

Като тълпа печална, в скорошна забрава,
без шум и без наслада ще минем над света.
На вековете ние няма да оставим
труд гениален, плод на мисълта.
И гражданин и съдник, бъдният потомък
ще оскърби праха ни в своя стих без жал,
тъй както син измамен с присмех зъл припомня
баща си, всичко пропилял.

-----------------------------------------------------
           

 Превод: К. Кадийски

Печално гледам аз на нашто поколение!
Грядущето му - в мрак или сред пустота,
а то под бремето на мъдрост и съмнение
в бездействие ще срещне старостта.
От люлката богати сме не с жажда,
а с тесногръдството на нашите бащи
и като път без цел животът ни досажда,
и като чужди пир гнети.

Към злото и доброто равнодушни,
живеем без борба и вехнем в младостта;
презрени роби под петата на властта
и пред опасността позорно малодушни.
Тъй хилав плод, узрял без време,
ни радва нечий взор, ни има вкус за нас,
сиротен пришелец, сред цветовете дреме,
когато те цъфтят - той пада в тоя час!

Ума си все сушим с науката безплодна
и от приятели, от ближните без свян
таим надеждите, страстта си благородна
с гласа й, от безверие осмян.
Допрели чашата на земните наслади,
пилеем силите на младостта;
на дивен сок - от страх да се преситим млади
изстискахме до капка радостта.

Мечти, поезия, безсмъртното изкуство
със сладостен възторг ума ни не морят;
като съкровище остатъкът от чувство
скъпернически е заровен в нашта гръд.
И ненавиждаме, и любим най-случайно
без жертви в злобата, без жертви в любовта,
и студ необясним в душата властва тайно,
когато в нас пламти кръвта.
И скучните предци - как всичко в тях додява
сред добродетелен, по детски мил разврат;
към гроба бързаме без щастие, без слава,
с насмешка гледайки назад.

Тълпа навъсена, забравена, сърдита
без шум, безследно ще изчезнем някой ден,
без да оставим тук ни мисъл плодовита,
ни труд на гений повален.
Със стих презрителен потомството ревниво
ще оскърби праха на нашта нищета
като измамен син, усмихнал се горчиво
над разорения баща.