Вино от глухарчета - Рей Бредбъри

     Беше тиха ранна утрин, градът тънеше в мрак и блажено кротуваше в леглата. Въздухът вече лъхаше на лято, вятърът галеше приятно, природата дишаше дълбоко, топло и спокойно. Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото.
    Дъглас Споулдинг, дванадесетгодишен, отвори сънливо очи и остави лятото да го полюшква на своите утринни вълни. Отпуснат сред завивките в спалнята си, горе, в купола на третия етаж, той усещаше надмощието, което му даваше най-високата кула в града, облъхвана сега от юнския ветрец. Нощем, когато всички дървеса се сливат в едно, от тази кула той обхождаше с фара на погледа си безбрежното море от бряст, от дъб, от клен… А пък сега…
-----------
    — Имам си снежинка в кибритена кутия — обади се Том, вгледан усмихнато в ягодовия сок, обвил ръката му като ръкавица.
    О, я млъкни! — поиска да извика Дъглас. Но нали неговият вик щеше да събуди ехото и да пропъди Нещото?
    А всъщност — чудна работа! Том бъбреше неспирно, но вместо да побегне, Нещото приближаваше, не се плашеше от Том, Том го примамваше със своя дъх, самият Том бе част от Него!
    — Още от миналия февруари — изкиска се Том. — Подадох навън празна кибритена кутия в една снежна буря, кацна тлъста снежинка, затворих кутийката, изтичах в къщи и я бутнах в ледника!
    Близко е, съвсем близко. Дъглас следеше захласнато движещите се Томови устни. Щеше му се да избяга оттам, защото знаеше, че отвъд гората се вдига гигантска приливна вълна. След миг тя ще се стовари отгоре им, ще ги помете, ще ги отмие завинаги…
    — Да, уважаеми — възхищаваше се Том и продължаваше да бере. — Аз съм единственото момче в цял Илинойс, което си има снежинка посред лято. Скъпоценна като диамант, няма лъжа. Утре ще я отварям. От мен да мине, Дъг, и на теб ще ти я покажа…
-----
    Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено.
    И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга.
    Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас.
------
    Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил!
    Извика това гръмко, но безмълвно, поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванайсетгодишен и чак сега! Чак сега да открие този безценен часомер, този светлозлатен часовник, с гаранция за седемдесет години, оставен под дървото и намерен по време на боричкането.
------
    — Всяка година — каза дядо им. — Всяка година пощуряват, но аз не им преча. Килим от глухарчета в двора. Загледаш ли се в тях, изгарят ти очите! Уж просто цвете, най-обикновен плевел, така е. Ала за нас глухарчето е нещо благородно.
    И тъй, откъснати внимателно, наслагани в торби, глухарчетата бяха отнесени долу. Мракът на мазето се озари, щом те се появиха. Пресата за вино зееше отворена и студена. Пороят от цветове я стопли. Пресата беше преместена, винтът й бе нагласен, дядото го пристегна и винтът меко полегна върху цветовете.
    — Хайде сега… готово…
    Златният прилив, есенцията на този хубав, весел месец потече, а сетне се изля от улея, за да бъде обезсилена, да й се отнеме ферментът, да се разлее после в чисти бутилки от доматен сок и най-накрая да се подреди в искрящи редици сред мрака на мазето.
    Вино от глухарчета.
    Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. А сега, след като Дъглас вече знаеше, наистина знаеше, че е жив, и неспирно се движеше из този свят, за да го докосва и да го проучва от край до край, струваше му се съвсем редно и уместно част от новото му познание, една частица от този особен жътвен ден да бъде запечатана, за да я отворят в студения януари, когато навън снегът навява, когато слънцето се е скрило и вече седмици и месеци не се е появявало, когато вероятно някои от чудесата на света ще бъдат позабравени и ще трябва да се припомнят отново. Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.
    И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в ясносиньо.
    Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято.
    — Готово! А сега — дъждовната вода!
    Нужна е само и единствено онази пречистена вода, събирана от далечни езера и тревна утринна роса по дъхави ливади, вдигната към откритото небе, пренесена в бухнали бели купчини, продухвана от вятър деветстотин мили, наелектризирана с висок волтаж и кондензирана върху студен въздух. Тази вода, докато пада и се извалява, събира в своите кристали частици и от небесата. Като си взема по малко от източния, от западния, от северния и от южния вятър, водата се превръща в дъжд, а дъждът в този час, отреден за обреди, ще се превърне в чудесно вино.
    Дъглас се затича с черпака. Потопи го дълбоко в дъждовната каца.
    — Хайде, готово!
    Водата в съда беше коприна: ясна, синкава коприна. Отпиеш ли, благо ти става на устните, на гърлото и на сърцето. Тази вода трябва да се отнася с черпак и кофа в мазето, а там да се лисва в плътни струи, в планински потоци върху глухарчетата.
    Дори и баба им, когато снегът зафучаваше в гъста вихрушка, зашеметяваше света, ослепяваше прозорците, спираше дъха в премръзналото гърло, дори и баба им се вмъкваше в мазето в подобен февруарски ден.
    А в големия дом горе кашляха, кихаха, хриптяха, пъшкаха, децата изгаряха от треска, гърлата бяха като одрани, носовете — като задънени, подлият микроб се беше наврял навсякъде.
    Тогава, подобно богинята на лятото, от мазето се появяваше баба им, а под плетения й шал се тулеше нещо голямо. И това нещо, отнесено във всяка окаяна стая на горния и долния етаж, биваше разливано — ароматно и бистро, в чиста стъклена чашка и биваше изпивано с наслада наведнъж. Лековита настойка от друго време, балсам от слънце и августовски здрач, далечно ехо от колата на ледаря, проскърцваща по тухлените улици, от шеметния устрем на сребърните фойерверки и от зелените фонтани на тревокосачките, нахълтали в царството на мравките, всичко това, всичко то бе събрано в една чаша.
    Да, дори и баба им, притеглена към зимното мазе за една юнска преживелица, обичаше да се усамотява там и тихичко, в потаен разговор със собствената си душа и дух, също като дядо им, баща им, чичо им Бърт или друг някой от пансионерите, общуваше с последния полъх от дни, отлетели отдавна, с излети на открито, с топли дъждове, с ухание на житни ниви, прясна царевица и дъхаво сено. Дори баба им, и тя повтаряше неспирно чудесните и златни думички, тъй както те ги повтаряха сега, в този миг, когато цветовете се изсипваха в пресата, тъй както щяха да се повтарят през всяка от всички идващи бели зими, во веки веков. Извайваше ги неспирно с устни, подобно на усмивка, подобно на внезапен слънчев лъч, прерязал мрака.
    Вино от глухарчета. Вино от глухарчета. Вино от глухарчета.
    * * *
    Беше юни и времето да се купуват специални обувки, безшумни като летен дъжд по тротоара, беше отминало. Юни и тази пръст, набъбнала с неудържима мощ, и всичко и навсякъде в кипеж! Тревата все още прииждаше откъм полята, обгръщаше плочниците, изхвърляше къщите на брега. Всеки миг вече градът можеше да се преобърне и да потъне, без дори да разклати листенцата на детелините и на тревите. А Дъглас седеше тук, пленник на мъртвия цимент и червените тухлени улици, неспособен дори да помръдне.
    — Татко! — заекна той. — Ей там отзад, на онази витрина, онези кремави „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“…
    Баща му не се и обърна.
    — А можеш ли да ми кажеш защо са ти нови гуменки? Можеш ли?
    — Ами…
    Защото олицетворяваха онова, което чувстваш всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана — ледени като снежни тухли. Гуменките — това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата.
    — Татко — въздъхна Дъглас — просто не мога да ти го обясня.
    * * *
Той измъкна едно тефтерче от пет цента. Измъкна химически молив марка „Тикондерога“. Отвори тефтерчето. Наплюнчи молива.
    — Том — каза. — Ти с твоите статистики ме наведе на една идея. И аз ще правя като тебе. Ще си водя бележки. Например: ясно ти е, че през всяко лято повтаряме неща, които сме правили и предишното лято, нали?
    — Като какво например, Дъг?
    — Като например приготвяне на вино от глухарчета, купуване на нови гуменки, изстрелване на първия фишек за сезона, приготвяне на лимонада, първият трън в петата, бране на диво лисиче грозде. Всяка година все същите неща, все по същия начин, без промяна и без разлика. Това е едната половина на лятото, Том.
    — А другата половина?
    — Неща, които правим за най-първи път.
    — Като например маслините, дето ги ядохме, това ли?
    — По-важни работи. Като например да открием, че дядо или татко не знаят всичко на този свят.
    — Да-а-а, ама те знаят всичко, каквото може да се знае, разбра ли!
    — Не се заяждай, Том, защото вече съм си го написал в раздела _Открития и откровения_. Те не знаят всичко. Но в това няма нищо лошо. И това също съм го открил.
    — Какви други нови глупости си надраскал там?
    — Че съм жив.
    — Хе, хе — това е старо.
    — Това, че _мисля_ за него, че го _забелязвам_, то е новото. Човек прави разни неща и не обръща внимание. А сетне внезапно, оглеждаш се и изведнъж осъзнаваш какво правиш, и всъщност тогава е първият път, когато истински го правиш. Ще разделя лятото на два дяла. Първата част на тефтерчето ми е озаглавена _Обреди и навици_. Първата гъба за годината. Първото тичане бос в тревата за годината. Първото схващане от страх в езерото за годината. Първата диня. Първият комар. Първото бране на глухарчета. Това са все неща, които правим непрестанно, без да се замисляме. А тук, отзад, както ти казах, е разделът _Открития и откровения_, или по-скоро — _„Прояснения“_, разкошна дума, или _„Предчувствия“_ — какво ще кажеш? С други думи, правиш си там нещо обикновено и познато, като например разливаш в бутилки вино от глухарчета и го записваш в „Обреди и навици“. А сетне се замисляш над него и онова, което си помисляш, все едно глупаво или умно, го вписваш в „Открития и откровения“. Виж какво съм записал за виното: _Във всяка затворена бутилка съхраняваме по един голям къс от лято 1928_ — как го намираш това, Том?
    — Загубих ти мисълта още преди една миля.
    — Виж, тук има пък друго. В първия раздел _Навици_. Пиша: _Първо скарване и пердах за лято 1928 от татко, сутринта на 24 юни. А тук отзад, в Откровения казвам така: Възрастните и децата враждуват за това, защото са от две различни раси. Погледни ги тях и ще видиш, че са различни от нас. Погледни ни нас — виж колко различни сме от тях. Различни раси „и те никога не ще се срещнат“_*. Запомни го добре и не го забравяй, разбра ли, Том?
    [* „Изтокът е Изток, Западът — Запад, и те никога не ще се срещнат“ — цитат от стихотворение на Ръдиард Киплинг. — Б.пр.]
    — Браво, Дъг, напипал си го, напипал си го! Точно така е! Ние се разбираме с мама и татко. Тегло, тегло от сутрин чак до вечеря. Гениален си, Дъг!
    — През тези три месеца, всеки път, като забележиш нещо, което се върши постоянно, казвай ми го. И в първия понеделник на септември, на Деня на труда, ще направим равносметка на лятото и тогава ще видим какво ще излезе.
    — Имам нещо готово за тебе, Дъг. Вземай молива. На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа — сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата, тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ!
    * * *
    Така е — лятото, това бяха обреди, всеки със своето място и време. Обредът на лимонадата или на изстудения чай, обредът на виното, на гуменките — но можеше и без него, и накрая, непосредствено след тях, изпълнен с тихо достолепие, идваше обредът на висящата люлка на покритата входна веранда.
    ------
    На другия ден никой не беше в състояние да си припомни нищо от онова, което се беше казало предишната вечер. Все едно беше за какво си говореха възрастните; важното беше гласовете им да се носят над нежната папрат, оградила верандата от трите й страни, важното беше тъмата да изпълва града като черна вода, изливана над къщите, а пурите да мъждукат сред напева на безкрайните разговори. Женските приказки се носеха на вълни и дразнеха първите комари, които яростно се виеха във въздуха. Гласовете на мъжете попиваха в гредите на старата къща; стигаше ти да замижиш, да сложиш ухо на дървения под и ето ти мъжките гласове — те тътнат като далечно политическо земетресение, неспирно, постоянно, с едва забележима промяна в звука.
    Дъглас се просна по гръб на сухия дъсчен под на верандата, блажен и успокояван от тези гласове, които щяха да бъбрят до безкрай, да заливат с пороя на думите отпуснатото му тяло, затворените му очи, сънливия му слух во веки веков. Люлеещите се столове пееха като щурци, щурците скърцаха като люлеещи се столове, а пък в обраслото, с мъх буре под капчука до трапезарията вече се въдеше новото поколение от комари, вечната тема за разговори през безкрайните идващи нощи на лятото.
    Да се седи на лятната нощна веранда беше дотолкова приятно, безгрижно и спокойно, че човек не усещаше насита. Това беше един от обредите, които бяха истински и вечни; припалването на лулите, бледи ръце, които движат куките за плетене в здрача, похапването на увитите в станиол, заледени плодови торти, влизането и излизането на всички тези хора. Защото по някое време на вечерта всичко живо се извървяше от тука; съседите от долната страна, хората от отсрещната къща; мис Фърн и мис Робърта, които прошумяваха в своя електрически автомобил, качваха Том или Дъглас за едно кръгче около квартала, а сетне влизаха за малко и сядаха да поохладят сгорещените си лица; или пък мистър Джоунъс, вехтошарят, скрил коня и фургона си в уличката и зареден до пръсване с мисли, който изкачваше стъпалата с вида на човек, решен за първи път да каже онова, което всъщност повтаряше неспирно, и което някак си наистина изричаше като за първи път. И най-накрая се появяваха децата, пръснали се навънка в мрака да доиграят последната игра на криеница или на прескочикобила — връщаха се задъхани, запотени, мятаха се безшумно като бумеранги по меката ливада, за да потънат под ромона на разговорите откъм верандата, които ги смиряваха и укротяваха…
    О, какво незабравимо блаженство — да лежиш в такава нощ сред уханието на папрат и треви, в нощта на шепнещите сънливи гласове, които правеха този мрак още по-сънлив. Възрастните бяха забравили, че той е там, тъй тихо, тъй безмълвно се бе сгушил Дъглас, заслушан в плановете, които те гласяха за неговите и за своите бъднини. Гласовете отекваха и се носеха заедно с лунните облачета цигарен дим, еднодневките, подобно оживели ябълкови цветове, почукваха лекичко по далечните улични лампи и гласовете отлитаха към идните години…
    * * *
    Тази вечер пред магазинчето за пури мъжете пак се бяха събрали да изгарят дирижабли, да потопяват бойни кораби, да взривяват заводи за динамит — с две думи, да се омайват от вкуса на онази бактерия, скрита в сбръчканите им уста, която в скоро време щеше да ги простре в гроба. Облаците на изтреблението изригваха и се носеха с дима от пурите им край един притеснен човек, който стоеше, вслушан в шума от погребалните лопати и ехото на прощалното „Всичко е пепел, всичко е пръст“. Този човечец беше Лио Ауфман, градският златар, който накрая ококори големите си тъмни, воднисти очи, вдигна детските си ръчици и смаян, викна:
    — Млъкнете! В името на бога, махнете се от тези гробища!
    — Колко си прав, Лио — възкликна дядо Споулдинг, тръгнал на вечерна разходка с внуците си Дъглас и Том. — Но знаеш ли, Лио, ти и единствено ти ще ги оправиш тези прокобници. Я хайде да измислиш нещо, което да направи бъдещето по-светло, по-привлекателно, по-радостно. Нали изобретяваш велосипеди, нали изобрети хитроумните уреди в увеселителния павилион, нали си нашият киномеханик, идва ти отръки!
    — Точно така — обади се Дъглас. — Изобретете една Машина за щастие.
    Мъжете се засмяха.
    — Не, не се смейте — възкликна Лио Ауфман. — За какво са досегашните машини? Да разплакват човека! Така е! Щом човек и машина са готови да се разберат — хоп, някой прибави по някое винтче, самолетите пускат отгоре ни бомби, автомобилите ни хвърлят в пропастите. Какво смешно има в молбата на момчето? Нищо, нищо…
    * * *
 Лио Ауфман - Беше човек, който не страдаше от безсънните си нощи, а се изпълваше с възторг при мисълта, че огромният часовник на вселената се развива или може би се навива — кой би могъл да каже? В тъмните нощи, напрегнал слух, той вярваше ту едното, ту другото…
    Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото — раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?
    Колелата на неговата Машина за щастие се въртяха изхвърляха златните отражения на спиците си в свода на мисълта му. Машина, която да помогне на момчетата да се преобразят от мъхеста кожичка на праскова в бодлива шипка, а на девойките — от попови лъжички в сочни праскови. А в старостта, когато нощем духът се понася над земята, защото ударите на умореното сърце не го оставят да заспи, тогава откритието му ще отвежда човека в селенията на смъртта леко, тъй неусетно, както заспиват момчетиите през ранна есен в купи от дъхаво сено…
    * * *
    — Да се случи и баща ти да не си е в къщи! — въздъхна майка му. Нейната голяма длан стискаше ръчицата му. — Ах, само да ми падне това момченце! Самотника пак се е върнал. Убива хора. Никой вече не е сигурен. Кой може да знае кога и къде ще се появи Самотника? Само да ми се върне тоя Дъг, тъй ще го напердаша, че ще ме запомни!
------
    Осъзна, че той и майка му бяха сами.
    Ръката й _трепереше_.
    Той усети това треперене… Защо? Нали тя беше по-голямата, по-силната, по-знаещата от него? Нима и тя долавяше тази смътна заплаха, това присягане откъм мрака, тази готова да скочи върху им, спотаила се долу злина? Нима пораствайки, човек не ставаше по-силен? Нима зрелостта не донасяше успокоение? Нима животът не предлагаше убежище? Нима не съществуваше цитадела от плът, достатъчно устойчива срещу заплахите на нощната тъма? Съмненията го попариха. Хладината на сладоледа полази отново в гърлото, в стомаха, в гръбнака, изстуди крайниците му; смрази го като вятър от миналогодишния декември.
    Разбра, че всички хора са така; че всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен. Както тук, сега, застанал на ръба. Ако речеше да изпищи, ако речеше да извика отчаяно за помощ, нима някой би могъл да помогне?
    Мракът връхлиташе бърз, всепоглъщащ; в един титанически вледеняващ миг всичко ще свърши. Много преди зората, много преди полицаите с фенерчетата си да успеят да прорежат тъмнината, да стреснат пътеката, много преди хората с уплашени мозъци да му се притекат на помощ. Дори сега да бяха на петстотин метра от него — а той беше уверен, че помощта е някъде наблизо, — за три секунди черният прилив може да се надигне, да отскубне десетте негови години и…
    Тежката вълна на човешката самота се стовари върху разтрепераното му телце. И майка му беше самотна. Не можеше да се облегне на светостта на брака, на закрилата на семейната любов, не можеше да се уповава на конституцията на Съединените щати, нито на градската полиция, в този миг не можеше да се позове на никого освен на собственото си сърце, а в него сега нямаше друго освен безпомощно объркване и желание да се подчини на страха. Това беше личен проблем, който търсеше своето лично разрешение. Той също трябваше да приеме самотността си и да се оправя, както може.
    Преглътна мъчително, прилепи се до нея. О, божичко, _не позволявай тя да умре_, примоли се той. _Не ни прави нищо лошо. След един час татко ще се прибере от профсъюзното събрание и ако къщата е празна…_
    Майка му слизаше надолу по пътеката към прастарата джунгла. Гласът му потрепери:
    — Мамо, нищо му няма на Дъг. На Дъг нищо му няма. Нищо му няма. На Дъг нищо му няма!
    Гласът на майка му беше напрегнат, писклив:
    — Винаги оттука минава. Забранила съм му, но тези проклети деца не слушат и пак минават оттука. Някоя нощ ще тръгне оттук и няма да излезе вече.
    _Няма да излезе вече._ Това можеше да означава всичко. Скитници. Престъпници. Мрак. Злополука. И преди всичко — смърт!
    Сам във вселената.
    В света имаше милиони градчета като тяхното. Еднакво тъмни, самотни, изолирани, изпълнени със страхове и чудеса. Пискливите, фалшиви звуци на цигулката, това бе музиката на малките градчета, на малките градчета без много светлини, но с много сенки. О, тази бездънна, всепоглъщаща самотност. О, тези потайни, влажни дерета. Животът нощем там не беше друго освен ужас — нощем, когато здравомислие, брак, деца, щастие, всичко бе застрашено от безжалостния великан, наречен Смърт.
    Майка му извиси глас в мрака.
    — Дъ-ъ-г! Дъглас!
    Внезапно и двамата разбраха, че нещо не е в ред.
    Песента на щурците бе секнала.
    Тишината беше пълна.
    В живота си той не си спомняше тишина като тази. Тъй пълна. Защо спряха щурците? Защо? Поради какво? Никога дотогава не бяха спирали. Никога.
    Освен ако… Ако…
    Нещо щеше да се случи.
    Като че ли цялото дере напрягаше, сбираше черните си фибри, всмукваше сили от всички спящи околности, отблизо и далеч. От росните гори и долини, от вълнистите хълмове, където, вдигнали глава, кучетата виеха към светлата луна, отвсякъде наоколо тази голяма тишина се всмукваше към един център, чиято сърцевина бяха самите те. Още десет секунди, и нещо щеше да се случи: да се случи. Щурците се спотайваха безмълвни, звездите бяха тъй ниско, че още малко и можеше да ги докосне. Бяха безброй, горещи и ясни.
    Тегнеше, тегнеше тишината. Тегнеше, тегнеше и напрежението. Ах, беше толкоз тъмно, всичко бе тъй отдалечено. О, Божичко!
    И тогава далеч отвъд дерето се чу:
    — Ето ме, мамо! Идвам си, майко!
    И пак отново прозвуча:
    — Здравей, мамо! Идвам, мамо!
    Разнесе се бързото топуркане на гуменки през дъното на дерето и три момчета се появиха устремени, разкикотени. Дъглас, Чък Удман и Джон Хъф, Затичани, разкикотени…
    Звездите се свиха като стреснати рогчета на десет милиона охлюви.
    Щурците запяха.
    Мракът отстъпи уплашен, смутен, разядосан. Отстъпи, отблъсна храната, защото го прекъснаха безцеремонно тъкмо като се канеше да се засити. И докато мракът се оттегляше като вълна от бряг, от нея излязоха три деца, заливащи се от смях.
    — Здрасти, мамо! Здрасти, Том! Здравейте!
    Лъхна го на Дъглас. На пот, на трева, на мирис на дървета, на клони и на ручей.
    — Млади човече, ти ще ядеш пердах, да си го знаеш — заяви майка му. Тя незабавно отпъди страха си. Том разбра, че тя никога и никому нямаше да го признае. Но този страх щеше да се таи в сърцето й всякога, тъй както вече се беше сврял в неговото сърце, завинаги.
    Прибраха се у дома и в леглата, в късната лятна нощ, той се радваше, че Дъглас е жив. Много се радваше. За един миг беше си помислил…
    * * *
    Да благослови Бог тревокосачката, помисли си той. Кой глупак е измислил годината да започва от първи януари? А, не — би трябвало да назначат човек, който да наблюдава тревата из милионите дворове и полянки в Илинойс, Охайо и Айова и в утринта, когато е достатъчно висока за косене, вместо веселби, свирки и викове да проехти една мощна, развихрена симфония от тревокосачки, които хрускат сочна трева от поляните. Вместо конфети и серпантини хората трябва да се пръскат с шепи трева в оня единствен през годината ден, който наистина олицетворява Началото!
    Той изсумтя насмешливо над собственото си пустословие, пристъпи до прозореца, облегна се на рамката в меката слънчева светлина и както предполагаше, съзря един от пансионерите, млад вестникар на име Фористър, да довършва окосяването на един ред.
    — Добрутро, мистър Споулдинг!
    — Давай, Бил! — викна сърдечно дядото и след малко се озова долу, пред закуската, приготвена от бабата, ала прозорецът в нишата беше отворен, че докато яде, да чува потракването на косачката.
    — Възвръща самочувствието тази косачка — обади се дядото. — _Послушай_ я само как чудно бръмчи!
    — Скоро и тя ще си изпее песента. — Бабата сложи на масата препълнена чиния с палачинки. — Изнамерили са някаква нова трева — тази сутрин Бил Фористър ще я сади — никога не се косяла. Не зная как я казват, растяла само толкова и нито милиметър по-високо.
    Дядото я загледа втрещено.
    — Шегите ти са много безвкусни.
    — Иди да видиш. И ако искаш да знаеш — ядоса се бабата, — това го измисли Бил Фористър. Новата трева чака на туфи зад къщата. Просто се изкопават малки дупки на разстояние една от друга и тревата се засажда на групички. До края на годината новата трева изтребва старата, и вече не ти трябва никаква косачка.
    Дядото не усети как изскочи от стола, профуча през коридора и се озова на външната врата.
    Бил Фористър остави машината си и се приближи усмихнат, замижал срещу слънцето.
    — Вярно е — потвърди той. — Вчера купих тревата. Реших, докато съм в отпуска, да взема да ви я посадя.
    — А мене защо никой не ме е попитал? Ливадата е моя! — викна дядото.
    — Ами защото мислех, че ще се изненадате приятно, мистър Споулдинг.
    — Е, да, но аз пък съм изненадан неприятно. Я ми покажи тая твоя проклета трева.
    Изправиха се пред малките квадратни чимове от новата трева. Дядото я побутна подозрително с върха на обувката си.
    — Прилича ми на най-обикновена нашенска трева. Сигурен ли си, че някой шегобиец не те е преметнал рано-рано, преди да си се разсънил?
    — Виждал съм я да расте в Калифорния. Ей толкова висока става и повече не мърда. Устои ли на нашия климат, ще ни спести догодина всяка седмица да се разхождаме тука и да поддържаме проклетия треволяк остриган.
    — Ето, в това е нещастието на вашето поколение — възкликна дядото. — Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестите ни времето, пестите ни труда — друго не знаете! — Той подритна презрително тревните чимове. — Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш. Зная — сега вие сте по големите резултати, и не отричам — в това няма нищо лошо. Но човек като тебе, който работи във вестник, трябва да се оглежда и за дребните боровинки, докато бере едри дини. Ти се задоволяваш със скелета, аз пък се взирам за отпечатъци от пръсти; в това също няма нищо лошо. На тази възраст подобни неща тебе те отегчават, а пък аз се питам: дали не е така, защото просто не си се научил да ги цениш? Ако оставим на вас, ще издадете закон за забрана на всички дребни занаяти, на всички дреболии. Ала, тогава няма да си оставите нищо, за което да се улавяте измежду големите неща, и ще видите дявола по пладне да си блъскате ума с какво да се захванете, за да не полудеете. Кажи ми, защо не оставите и природата да ви научи на нещо? Престригването на тревата и плевенето могат да се превърнат в начин на живот, сине мой.
    Бил Фористър му се усмихваше благодушно.
    — Зная — въздъхна дядото. — Много дрънкам.
    — Да ви слушам за мен е истинско удоволствие.
    — Тогава урокът продължава. Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчето и кукувичата прежда — също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина _идваш_ на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“. Превъртай тези остриета, Бил, и се къпи в пръските от Водоскока на младостта. Край на урока. Още повече, полезно е веднъж в годината да се похапне гозба от глухарчета.
------
    — В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева.
    * * *
    Страховитият трясък, сблъсъкът между човека и вдъхновението, онова разхвърляне на метал, дъски, чукове, пирони, линеали, отвертки продължи много дни. Понякога, обезверен, Лио Ауфман се скиташе из улиците нервен, с изострени сетива, даваше ухо на всеки звук от далечен смях, вслушваше се в шегите на децата, следеше какво ги разсмива. Нощем седеше сред гъмжилото по съседските веранди, слушаше как старците премислят и преценяват живота си, а при всеки изблик на веселие се оживяваше подобно генерал, видял, че силите на мрака са разгромени и че неговата стратегия е била правилна. По пътя към дома си той се усещаше изпълнен с тържество до оня миг, в който се озоваваше в гаража сред мъртвите инструменти и бездушните дъски. Тогава по озареното му лице се изписваше паника и за да скрие чувството си на пълен провал, започваше да блъска и разхвърля наоколо частите на машината, сякаш се бореше с живи същества.
-------    — Машината за щастие — изхриптя Лио — е вече готова!
    — Лио Ауфман отслабна седем килограма — каза жена му. — От две седмици не е казал нито дума на своите деца, те са изнервени, карат се като кучета, чуй ги! Жена му е изнервена, наддала е цели пет кила, ще й трябват нови дрехи, погледни я! Че машината е готова, това го вярвам. Но да сме по-щастливи? Кой би могъл да каже? Слушай, Лио, махни го тоя часовник, с който си се захванал. Никога няма да намериш кукувица, достатъчно голяма, за да влезе в него! Човек не е създаден да се бърка в тия неща. Това не е срещу Бога, не, но сигурна съм, че е срещу Лио Ауфман. Още една седмица, ако се блъска, както досега, току-виж, погребали сме го в машината му!
-------
    Жена му внесе табла със закуска, поспря се пред прозореца и погледна долу към гаража.
    — Кажи ми — запита тя кротко, — ако тази машина е това, за което ми я представяш, може ли сама да ражда деца? Може ли тази машина да превръща седемдесетгодишните в двайсетгодишни? И още — как изглежда смъртта, когато се скриеш там вътре с цялото твое щастие?
    — Защо пък да се „скриеш“?
    — Ако ти вземеш да умреш от преумора, какво трябва да сторя аз? Да се вмъкна в оня там огромен сандък и да бъда щастлива, така ли? Кажи ми освен това, Лио, какъв ни е животът? Каква ни е къщата, знаеш — ставане сутрин в седем, закуската, децата; всички вие се измъквате докъм осем и половина и тогава оставаме само аз — и прането, аз — и готвенето, аз — и чорапите за кърпене, градината — за плевене, или набързо да отскоча до магазина, или да лъскам сребърните прибори. Не се оплаквам, не! Просто искам да ти напомня как се оправя една къща, Лио, и какво има в нея! Хайде ти да ми отговориш: как съумя да събереш всичките тия неща, които ти изброих, в една машина?
    * * *
    — Какво става тука? — запита Лио Ауфман, влизайки в стаята.
    — Става това — отвърна жена му, — че разделяме общото имущество! Когато един баща започне да стряска сина си посред нощ, иде време да се къса всичко на две! Махай се от пътя ми, мистър „Студен дом“, и ти, „Антикварен магазин“. Нито в една от тези книги няма такъв побъркан учен като Лио Ауфман, няма такъв!
    — Напускаш ме, без дори да си опитала моята машина! — възкликна Лио. — Опиташ ли я веднъж, ще развържеш багажа и ще останеш при мен!
-----
    Някъде към здрачаване всички книги, съдини, дрехи и чаршафи бяха разпределени на купчини — четири тук, четири там, десет тук, десет там. Лина Ауфман замаяна от броенето, вече не издържа и седна.
    — Хайде сега, преди да съм си тръгнала, Лио, докажи ми, че не караш невинните си синове да сънуват кошмари!
    Без да продума, Лио Ауфман поведе съпругата си в здрача. Тя застана пред сандъка, висок метър и половина и боядисан в оранжево.
    — Значи _това_ било щастието! — обади се тя. — Е, сега кое копче да натисна, че да се почувствам луда от радост, благодарна, безгрижна и много задължена?
    Децата се бяха скупчили край тях.
    — Мамо, недей! — викна Сол.
    — Трябва да ми е ясно за какво се сърдя и викам толкова, Сол. — Тя влезе в машината, седна и погледна към съпруга си, клатейки глава. — Не аз имам нужда от това, а ти, човече, с твоите разбити нерви и с твоите крясъци!
    — Почакай, моля ти се — промълви той, — скоро ще видиш!
    И затвори вратата.
    — Сега натисни бутона! — викна Лио към невидимата си съпруга.
    Чу се щракване. Машината трепна леко, подобно едро куче в съня си.
    — Татко! — разтревожено възкликна Сол.
    — Слушайте! — прошепна Лио Ауфман. Отначало нямаше друго освен бръмченето на тайно движещите се колелца и лостчета на машината.
    — Добре ли е мама? — запита Наоми.
    — Добре е, отлично! Ето сега… чуйте!
    Отвътре, откъм машината, долетя гласът на Лина Ауфман. Тя възкликна: „О!“, а сетне стреснато! „Ах!“. „Я гледай!“ — каза скритата му жена. „Париж!“, после рече: „Лондон! Ето го и Рим! Пирамидите! Сфинксът!“
    — Сфинксът, чувате ли, деца? — прошепна Лио Ауфман и се засмя.
    — Парфюм! — викна Лина Ауфман удивено.
    Тихо отнякъде долетяха звуците на „Синият Дунав“.
    — Музика! Аз танцувам!
    — Само й _се струва_, че танцува — поверително смигна бащата на децата си.
    — Невероятно! — възкликна невидимата жена.
    Лио Ауфман пламна от удоволствие:
    — Каква отзивчива съпруга!
    И тогава, скрита в Машината за щастие, Лина Ауфман започна да плаче.
    Усмивката на изобретателя угасна.
    — Но тя плаче — обади се Наоми.
    — Не може да бъде!
    — Плаче — настоя Сол.
    — Ама просто не е възможно тя да плаче! — ядоса се Лио Ауфман и залепи ухо за машината. — Я чакай… да… като малко дете…
    Силите му стигнаха, колкото да отвори вратата.
    — Стой! — Жена му седеше там, а сълзите струеха по бузите й. — Остави ме да довърша. — И продължи да плаче.
    Помръкнал, Лио Ауфман изгаси машината.
    — Ах, това е най-тъжното нещо на света! — изхлипа тя. — Усещам се разбита, смазана. — Тя се измъкна през вратата. — Първо дойде Париж…
    — Но какво му е лошото на Париж?
    — На мене и _през ум_ не ми беше минавало да ходя в Париж. А сега ти ме накара да си го представя — Париж! И изведнъж ужасно ми се прииска да бъда в Париж, а знам, че е невъзможно!
    — Но в машината това е почти като наистина.
    — Не. Когато си вътре, знаеш, че не е. Знаеш, че е на ужким!
    — Спри да плачеш, майко.
    Тя го погледна с големите си, тъмни, разплакани очи.
    — Ти ме накара да си представя, че танцувам. От двайсет години не сме танцували.
    — Утре вечер ще те заведа на танци!
    — Не, не, това е без значение, _не би трябвало_ да е от значение. А твоята машина казва, че е от значение! Така е! Ще ми мине, като поплача още малко, Лио.
    — И какво още?
    — Какво ли? Машината казва: „Ти си млада“. Но аз не съм. Тя лъже, тази твоя Машина за тъга!
    — Защо за „тъга“?
    Жена му се беше поуспокоила.
    — Слушай, Лио, ще ти кажа къде ти е грешката… ти просто си забравил, че ще дойде час, ще дойде ден, в който всички ние ще трябва да излезем от това нещо и да се върнем отново към мръсните чинии и разхвърляните легла. Докато си вътре в машината, залезът трае вечно, въздухът е наситен с ухания, времето е топло. Всичко, което не искаш да свърши, не свършва. Но навънка децата чакат да им поднесеш обяда, ризите — да им зашиеш скъсаното копче. И после — нека си го признаем, Лио, човек не иска _вечно_ да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрестанно да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът, Лио. Как си можал да забравиш това?
    — Нима съм го забравил?
    — Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо се свършват.
    — Но това е много тъжно, Лина.
    — Не е. Ако залезът продължаваше и се отегчехме от него, тогава наистина би било тъжно. Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: „Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да _отидеш_ в Рим.“ Но аз _всякога_ съм знаела това, тогава защо трябва да ми го казваш? По-добре да го забравя, и да се примиря, Лио, да се примиря, разбра ли?
    Лио Ауфман се облегна на машината, за да намери утешение. Но бързо и стреснато отдръпна опарените си пръсти.
    — Тогава какво да правя, Лина? — изохка той.
    — Не мога да ти кажа. Аз зная само, че дотогава, докато това нещо е тук, на мен ще ми се иска да дойда, или на Сол ще му се иска да дойде, както и направи миналата нощ; макар да знаем, че не бива, ще сядаме вътре, ще съзерцаваме тези далечни, далечни места и всеки път ще се разплакваме — и това вече няма да е семейство!
    — Просто не разбирам как съм можал да сбъркам толкова — въздъхна той. — Чакай да проверял така ли е, както ми казваш. — Той седна в машината. — Няма да си отидете, нали?
    Жена му кимна успокоително:
    — Ще те почакаме, Лио.
    Той затвори вратата. Поколеба се в топлата мрачина, натисна копчето и тъкмо се отпускаше сред красотата на цветовете и на музиката, чу някой да крещи изплашено:
    — Пожар, татко! Машината гори!
    Заблъскаха по вратата. Той скочи, удари си главата и падна напред, когато вратата се разтвори, момчетата го извлякоха навън. Зад гърба му се разнесе приглушена експлозия. Сега цялото му семейство се отдалечаваше бежешком. Лио Ауфман се извърна и ахна:
    — Викай пожарната, Сол!
    Лина Ауфман хвана затичалия се Сол.
    — Сол — рече тя. — Не бързай.
    Избухнаха пламъци, чу се нова приглушена експлозия. Когато машината се разгоря истински, Лина Ауфман кимна.
    — Хайде сега, Сол — нареди тя. — Тичай да викаш пожарната.
-----------
    — Първото, което научаваш в този свят, е, че си глупак. Последното, което научаваш в този живот, е, че си останал все същият глупак. От един час насам премислих много неща: И разбрах, че Лио Ауфман е бил слепец!… Искате ли да видите _истинската_ Машина за щастие? Онази, която са патентовали преди няколкостотин хиляди години и още продължава да работи? Е, понякога засича, признавам! Но още работи. И открай време си е при нас.
    — Ама пожарът… — започна Дъглас.
    — Разбира се, пожарът, гаражът; но онова, което изгоря в гаража, то е без значение!
    Те го последваха по стъпалата към верандата.
    — Ей тук — прошепна Лио, — гледайте тук, през големия прозорец. Тихо, и ще я видите.
    Дядото, Дъглас и Том погледнаха смутени в големия прозорец.
    А вътре, в мънички, уютни кръгове от светлина се виждаше всичко, което Лио Ауфман искаше те да видят. Ей там седяха Сол и Маршал, увлечени в игра на шах пред малка масичка. В трапезарията Ребека нареждаше масата за вечеря. Наоми изрязваше хартиени дрешки за кукли. Рут рисуваше с водни бои. Джоузеф си играеше с електрическо влакче. През кухненската врата се виждаше как Лина Ауфман изважда от димящата фурна тавичка с печено месо. Всяка ръка, всяка глава, всяка уста правеше някакво движение. Изпод стъклото долитаха далечните им гласове. Чуваше се как някой пее с пискливо, мило гласче. Усещаше се ароматът на хляба който се печеше във фурната, и това беше истински хляб, който скоро щеше да бъде намазан с истинско масло. Всичко беше там и всичко бе в действие.
    Дядото, Дъглас и Том се извърнаха да погледнат Лио Ауфман, който се взираше вътре с прояснено лице и поруменели от светлината бузи.
    — Ами да! — мърмореше си той. — Тя била тук! — И продължаваше да наблюдава ту с кротка мъка, ту с преливащо щастие, а накрая със спокойна увереност, как всички колела и бурмички в този дом се наместваха, улягаха, успокояваха се и отново заработваха ритмично. — Машина за щастие — възкликна Лио. — Машина за щастие!
    Миг след това вече го нямаше там.
    Дядото, Дъглас и Том го видяха как влиза вътре и как се заема да пооправи нещо тук, да предотврати някоя беля там, отдаден изцяло на всичките тези топли, чудесни, безкрайно крехки, завинаги неразгадаеми и вечно движещи се части.
    И тогава, усмихнати, те слязоха по стъпалата и се потопиха в свежата лятна нощ.
    * * *

— Но не може да не си спомняте кога сте побеждавали, нали? Сетете се за някоя спечелена битка, хайде, опитайте!
    — А, не, не — отвърна старецът занесено. — Не си спомням някой някога да е побеждавал в нещо. Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие. Единственото, което си спомням, е само загуби и мъка, и в края на краищата, нищо добро. А краят, Чарли, това беше победа сама за себе си и тя нямаше нищо общо с топовете. Но вие, момчета, май не очаквате от мен да ви приказвам за подобни победи, нали?
---

    — Ами боевете при Шило?
    — Не е минала година от живота ми, в която да не съм си казвал — какво хубаво име, и какъв срам, че се среща единствено във военните бюлетини.
    — Хайде за Шило тогава. За Форт Съмтър, може ли?
    — Видях първите облачета от барутния дим. — Гласът му беше замечтан. — Колко спомени се връщат към мен, колко спомени… Спомням си песните: „Тъй тиха е реката тази нощ, спят воините, от сладък сън обвзети; проблясват кротко лунните лъчи, постът край Потомак свети, свети…“ Спомени, помени… „Тъй тих е Потомака тази нощ, приплясват кротичко вълните на реката; не ще се върнат постовите нивга вече, лицата мъртви мие им росата…“ След капитулацията от балкона на Белия дом мистър Линкълн накара оркестъра да изсвири „Отвърни очи, отвърни очи, отвърни очи, Диксиленд*…“ А след това пък онази бостънска дама, която една вечер съчини най-незабравимата от всички песни: „Видяха моите очи на бога появяването славно; и как той стъпка в своите нозе на гнева гроздето отровно“. Късно нощем понякога усещам как устата ми сама запява песните от някогашни времена. „Рицари славни на Дикси! Бдете над бреговете ни южни…“, „Щом с победа нашите се върнат, украсени с лаврови венци…“ Безброй песни пети от южняците, песни и на северняците, носени насам-натам от нощните ветрове. „Ний идем, татко Абрахаме, триста хиляди нови бойци…“ „Вдигнете палатки, вдигнете палатки, вдигнете палатки на стария плац“. „Ура, ура, ний идеме с победа, ура, ура, светът към нази гледа…“
    [* Диксиленд — така се наричали щатите, които са се присъединили към Конфедерацията по време на Гражданската война — Южните Щати. — Б.пр.]
    Гласът на стареца угасна.
    Момчетата стояха дълго време, без да се помръднат. А после Чарли се извърна към Дъглас, погледна го и запита:
    — Е, казвай — _е_ ли, или _не е_?
    Дъглас вдъхна на два пъти и му отговори:
    — Той наистина _е_!
    Полковникът отвори очи:
    — Какво съм бил _наистина_?
    — Машина на времето — промърмори Дъглас. — Машина на времето.
    Полковникът впери очи в момчетата и не ги отклони цели пет секунди. Гласът му звучеше смаяно.
    — Така ли ме наричате, момчета?
    — Тъй вярно, господин полковник.

    * * *

 Гуменки, автомобил и трамвай, ясно ли е? Оправен съм! Но има и нещо още по-хубаво, Том, много по-хубаво, слушай! Ако ми се прииска да бъда там, където никой друг не може да отиде, защото са глупаци и за това през ума не им минава, ако поискам да се върна назад в хилядо осемстотин и деветдесета, а сетне пък да се прехвърля в хилядо осемстотин седемдесет и пета, или да се замъкна чак в хилядо осемстотин и шейсета, стига ми само да скоча в бързия влак на полковник Фрийли! Виж как си го записвам тук:

    Старците може никога да не са били деца, както е случаят с мисис Бентли, ала като големи или като деца някои от тях са се навъртали около Апоматокс през лятото на хилядо осемстотин шейсет и пета. Те имат зрение на индианец и могат да виждат назад много по-далече, отколкото Том или аз можем да виждаме напред.

    — Чудесно си го изразил, Дъг — а какво точно искаш да кажеш с това?
    Дъглас продължи да пише:

    Искам да кажа, че нито Том, нито аз ще имаме възможността да пътуваме в миналото толкова назад, колкото тях. Ако сме късметлии, може да доживеем до четиридесет, четиридесет и пет, най-много до петдесет. А пък за тях тава е като най-обикновена обиколка около квартала. Чак когато доживееш до деветдесетте, до деветдесет и пет, до стотака, тогава чак можеш да кажеш, че си пътешественик в миналото.
-----
    — Разбираш ли, Том — прошепна Дъглас, — непременно трябва да успея да пропътувам по всичките тези начини. Да видя всичко, каквото има да се види. Но най-вече трябва да посещавам полковник Фрийли по веднъж, два, три пъти на седмица. Той е най-ценната от всички машини. Той приказва, ти слушаш. А колкото повече приказва, толкова по-далече те води и ти започваш да виждаш и да забелязваш най-различни неща. Той ти внушава, че си се качил на необикновен влак и Бога ми, наистина е тъй. Проходил е линията открай докрай и знае. А ето ни сега нас двамата, ти и аз, по същата тази железопътна линия, ала в самото й начало, но толкова много са нещата, които има да се видят, да се подушат и да се направят, че ще ни трябва някой като стария полковник Фрийли за да ни подбутва и да ни подканя: отваряйте си очите, момчета, отваряйте ги, за да запомните всяка изминала секунда! Всичко, което заслужава да се помни! Затова, когато ние самите остареем и при нас дойдат деца, ще можем да сторим за тях това, което полковникът сега прави за нас. Ето тъй върви този свят, Том, затова трябва да отделям колкото може повече време да ходя при полковника, да го слушам и да тръгвам на пътешествия в миналото всякога, когато той пожелае.
    Том помълча известно време. Сетне погледна към скрития в мрака Дъглас.
    — Пътешествие в миналото ли? Този израз ти ли го измисли?
    — И да, и не.
    — Пътешествие в миналото — повтори си го шепнешката Том.
    — Обаче в едно съм напълно сигурен — промълви Дъглас със затворени очи. — Такова пътешествие сигурно е ужасно самотно!

    * * *

    Фактите относно Джон Хъф, дванадесетгодишен, са, прости и лесно се установяват. Като следотърсач надминава и най-изкусния индианец чоктоу или чероки, откакто свят светува, скача отвисоко като маймуна от лиана, престоява под водата цели две минути и може да преплува сто и петдесет метра подводно от мястото, където се е показал за последен път. Футболните топки, които му пращаха, той изстрелваше към дърветата и одрусваше целия плод. Прескачаше като нищо огради по метър и осемдесет, прехвърляше се по клоните по-бързо, и се измъкваше с пълна пазва праскови по-лесно от всеки друг. Беше вечно засмян. Бе страшно приветлив. Не беше темерут. Беше много добър. Косата му беше черна и къдрава, зъбите му — бели като каймак. Знаеше думите на всички каубойски песни и беше готов да ти ги каже, стига да поискаш. Помнеше имената на всички диви цветя, както и часовете, когато луната изгрява и залязва, и времето на прилива и отлива. Според Дъглас Споулдинг той беше единственият жив бог в целия Грийн Таун, Илинойс, през този двадесети век.
    Сега той и Дъглас Споулдинг се скитаха извън града в друг един топъл и безбрежен ден, с небе високо, като синьо стъклено кълбо, и с рекички, озарени от огледални води, които се браздяха от бели подводни камъни. Беше ден идеален, като пламък на свещ.
    Дъглас му се радваше и вярваше, че тъй ще продължи завинаги. Това съвършенство, тази пълнота, този дъх на трева се простираха далеч напред със скоростта на светлината. Приятелят до тебе подсвирква като чичопей, подритва топката, двамата скитате, кръстосвате по прашните пътеки, всичко е съвършено, всичко е истинско; нещата са тука, край тебе, те са ти подръка и всякога ще бъдат.
    Беше прекрасен ден, а изведнъж нахлуха облаци, закриха слънцето и вече не го пуснаха да се покаже.
    Джон Хъф продължително му обясняваше нещо с кроткия си глас. Изведнъж Дъглас се закова на пътеката и го погледна.
    — Джон, моля ти се, повтори го пак.
    — Ти много добре чу какво ти казах, Дъг.
    — Каза, че заминаваш оттук, тъй ли?
    — Билетът за влака ми е в джоба. Пуф-паф, тряс! Шъ-шъ-шъ-шъ! Фиу-фиу-у-у-у-у!
    Гласът му замря.
    Джон измъкна нашарения с жълто и зелено влаков билет от джоба и двамата се вгледаха в него.
    — Тази вечер! — възкликна Дъглас. — Ох, господи! Ами нали тази вечер щяхме да играем на фенери и на статуи! Как стана тъй изведнъж? Нали си тука, в Грийн Таун, откакто аз се помня? Не може така, хоп — решаваш и си заминаваш!
    — Заради баща ми — обясни Джон. — Назначават го в Милуоки. До днеска не бяхме сигурни…
    — Господи Боже, че нали другата седмица е пикникът на баптистите, сетне големият карнавал в Деня на труда, после Вси Светии… не може ли да останете поне дотогава?
    Джон поклати глава.
    — Ужасна работа! — изохка Дъглас. — Трябва да седна!
    Седнаха под един дъб на склона на хълма, който гледаше към града, а край тях слънцето изписваше големи треперещи сенки; под дървото беше хладно като в пещера. Долу огрелият от слънце град бе пребелял от горещината, широко разтворени, прозорците му се задъхваха от жега. Дъглас изпита желание да се върнат там, защото градът със самата си тежест, с къщите си, с тяхната големина би могъл да затисне Джон, да не го пусне да се изправи и да избяга.
    — Но ние сме приятели — изрече Дъглас безпомощно.
    — И приятели ще си останем — утеши го Джон.
    — Ти ще се връщаш почти всяка седмица, нали?
    — Татко казва, че само веднъж или най-много два пъти в годината. То е на осемдесет мили оттук.
    — Но осемдесет мили не е далеч! — викна Дъглас.
    — Не, не е далеч наистина — съгласи се Джон.
    — Баба ми има телефон. Ще ти се обаждам. А може и всички да ти дойдем на гости. Ще бъде чудесно!
    Джон мълча дълго време.
    — Хайде да си говорим за друго — предложи Дъглас.
    — За какво?
    — Как за какво? След като заминаваш, имаме хиляда неща да си кажем! Всичко, за което щяхме да си приказваме през другия месец или през по-другия! За богомолки, за цепелини, за акробати, за гълтачи на мечове! Хайде, все едно, че ще си бъдеш тука, дай да си поприказваме за скакалците, дето дъвчат тютюн.
    — Работата е там, че не ми се приказва за скакалци.
    — Ама нали ти беше интересно!
    — Така е. — Джон се загледа втренчено в града. — Но май сега не му е времето.
    — Какво ти е, Джон? Много си особен…
    Джон беше затворил очи и беше изкривил лице.
    — Слушай, Дъг, къщата на Търлови, горния им етаж, нали го знаеш?
    — Знам го.
    — Рисуваните стъкла на малките кръгли прозорчета откога са там?
    — Открай време.
    — Сигурен ли си?
    — Тия прозорци са си там още отпреди да се родим. Защо?
    — Днеска за пръв път ги забелязах — замислено каза Джон. — Както си вървях през града, погледнах нагоре и ги видях. Кажи ми, Дъг, какво съм правил през всичките тези години, че не съм ги забелязал?
    — Правил си други неща.

    — Дали? — Джон се извърна и някак стреснато изгледа Дъглас. — Божичко, Дъглас, как е възможно едни идиотски прозорци така да ме изплашат? Искам да кажа, то не е нещо да те уплаши, нали така? Но от това осъзнавам… — той заекна. — Осъзнавам, че щом съм могъл да не видя прозорците, значи не съм видял и още __много__ други неща, разбираш ли? Ами нещата, които съм видял? Какво става с тях? Ще мога ли да си ги спомням, когато няма да съм тука?

    — Онова, което човек иска да запомни, запомня го! Преди две лета нали бях на лагер? Там всичко си спомнях.
    — Не е вярно! Ти ми призна. Събуждал си се нощем и не си можел да си спомниш лицето на майка си.
    — Наистина ли?!
    — През някои нощи се случва и с мене, в собствения ми дом; изкарвам си ума. Трябва да стана, да отида до спалнята на нашите и да ги погледна, като спят, за да си ги спомня! Връщам се в стаята си и пак ги забравям. Божичко, Дъг, кажи ми какво е това? — Той здраво прегърна коленете си. — Едно нещо ще ми обещаеш, Дъг. Обещай да не ме забравяш, обещай да не забравяш лицето ми и мене целия. Ще обещаеш ли?

    — Фасулска работа! Главата ми е като прожекционен апарат. Лежа си нощем, включвам лампата в главата си и хоп, ето ти я картинката на стената, ясна като ден; и тебе ще те виждам, как ми викаш и махаш с ръка.
    — Замижи, Дъг. Я сега ми кажи, какъв цвят са ми очите? Не гледай. Какъв цвят са ми очите?
    Дъглас се изпоти. Клепките му нервно затрепериха.
    — Не е честно, Джон.
    — Кажи!
    — Кафяви!
    Джон извърна глава.
    — Нищо подобно.
    — Как тъй нищо подобно?
    — Тъкмо обратното! — Джон затвори очи.
    — Я се обърни насам — ядоса се Дъглас. — Отвори очи да видя.
    — Безполезно — промълви Джон. — Ти вече си ме забравил. Точно както си мислех.
    — Обърни се, ти казвам! — Дъглас го сграбчи за косата и бавно го извъртя към себе си.
    — Добре, Дъг.
    Джон отвори очи.
    — Зелени! — Смаяният Дъглас отпусна ръка. — Очите ти били зелени… Е, близко е до кафяви. Почти са лешникови!
    — Дъг, моля ти се, не ме лъжи.
    — Ясно — рече Дъг. — Няма вече.
    Останаха така, заслушани в другите момчета, които тичаха нагоре по хълма, крещяха и им подвикваха.

    -----
Когато тичаш, тича и времето. Ти викаш, крещиш, бягаш и се премяташ и ето ти изведнъж — слънцето залязло, дошло е време да се прибираш и поемаш по дългия път към дома и вечерята. Докато си се помайвал, слънцето се е извъртяло зад гърба ти! Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш. Така, като го наблюдаваш, от единия ден ти можеш да си направиш цели три.
    * * *

    — Том? — обади се Дъглас, — искам да ми обещаеш само едно, може ли?
    — Може. Какво?
    — Нищо, че си ми брат, и нищо, че по някой път ме е яд на тебе — обещаваш ли никога да не ме изоставяш?
    — Искаш да кажеш, че вече ще ми даваш да идвам с теб и с другите, като тръгвате нанякъде, така ли?
    — Ами… да… дори и това. Но най-вече искам да кажа да не ме изоставяш изобщо, разбираш ли? Да не те сгазва кола и да не падаш в пропасти.
    — А, няма, разбира се! Ти мене за какъв ме смяташ?
    — Защото, ако недай Боже се случи най-лошото и доживеем до дълбока старост — да речем, до четиридесет — четиридесет и пет, — можем да купим някоя златна мина в Запада, да си седим там, да пушим царевични реси и да си пуснем дълги бради.
    — Да си пуснем бради, представяш ли си!
    — Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нищо лошо.
    — Разчитай на мене — обеща Том.
    — Ама мен не ме е страх от теб самия — обясни Дъглас. — Мен ме е страх от Господ, той да не обърка нещо.
    Том се замисли над тези думи. — Не се страхувай, Дъг — успокои го Том. — И той се старае, доколкото може.
    * * *

    Мълчанието изпълваше стаята от стена до стена.
    * * *
    И ето, настъпва денят, когато от всички страни, отвсякъде край тебе започваш да чуваш как ябълките капят, капят от дърветата една по една. Първо една там, друга оттатък, после са три, сетне четири и подир това девет, и двадесет, докато завалят отвесно, като пороен дъжд, като стъпки от конски копита по меката тъмнееща трева, а последната ябълка на дървото си самият ти; и стоиш там в очакване на вятъра да отхлаби постепенно ръката ти, вкопчила се в небето, и бавно, бавно да те смъкне надолу. Много преди да си тупнал в тревата, ти вече ще си забравил и за дървото, и за другите ябълки за лятото и за зелената трева отдолу. Ще се сринеш в мрака…
-----
    — Полковник Фрийли — обади се телефонистка — Давам ви разговора. Град Мексико. Ериксън 3899.
    Разнесе се далечният, но невероятно ясен глас.
    — Bueno.
    — Хорхе! — извика старецът.
    — Сеньор Фрийли! Пак ли се обаждате? Но това струва пари.
    — Да, струва! Знаеш какво да направиш.
    — Si. Прозорецът, това ли?
    — Прозорецът, ако може, Хорхе.
    — Един момент — каза гласът.
    И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец.
    — Ах — облекчено въздъхна старецът.
    Шумовете на град Мексико в едно горещо жълто пладне нахлуха през отворения прозорец в очакващата ги телефонна слушалка. Той виждаше Хорхе да стои, протегнал слушалката навън — навънка, в слънчевия ден.
    — Сеньор…
    — Тихо, тихо, моля те. Остави ме да _слушам_.
    И той се заслуша в свиренето на многобройните металически свирки, в писъка на спирачките, във виковете на амбулантните продавачи, които предлагаха своите колички червени банани и портокали от джунглата. Нозете на полковник Фрийли, увиснали на ръба на инвалидната количка, помръднаха и се раздвижиха като на човек, който върви. Стиснал бе здраво очи. На няколко пъти пое дълбоко дъх, сякаш да помирише вонята на месата, увиснали по железните касапски куки под яркото слънце, окичени с мухи като същинско наметало от стафиди; дъха на каменните улици, наквасени от утринния дъжд. Почувства слънцето да прижуря по късата брадичка на лицето му, усети се отново на двадесет и пет години; представи си как крачи, крачи, крачи, как пие всичко с поглед, как се усмихва, радостен, че живее, отзивчив към всичко, опиянен от цветове и миризми.
-----

    — Не бива да звъните повече, сеньор — смъмри го далечният глас. — Обади се сестрата. Каза, че сте много болен. Трябва да затворя.
    — Не, Хорхе! Почакай! — примоли се старецът. — За последен път, разбери ме. Утре ще ми отнемат телефона. Никога вече не ще мога да позвъня.
    Хорхе не отвърна.
    Старецът продължи:
    — В името на Христа, Хорхе! В името на приятелството, на нашата младост! Ти не разбираш какво ми е. Връстник си ми, но ти можеш да се _движиш_! А пък аз не съм мръдвал оттук цели десет години. — Той изтърва слушалката и с мъка я вдигна, защото болката бушуваше в гърдите му. — Хорхе! Там ли си още?
    — Но за последен път, нали? — запита Хорхе.
    — Обещавам!
    Слушалката полегна върху едно бюро, на хиляди мили оттам. Ето ги пак познатите стъпки и накрая — отварянето на прозореца.
    Сега слушай добре! — заповяда си старецът.
    И той чу хиляди хора в онова друго лято, в далечните звънки звуци на една латерна, която свиреше „Ла Маримба“ — ах, каква чудна танцова мелодия.
    Стиснал очи, старецът протегна ръка да нагласи сякаш на фокус снимките от една стара катедрала, а тялото му бе натежало от плът, бе станало по-младо, под нозете си той усети напечения от слънце тротоар.
    Щеше му се да извика: „Там сте още, нали? Там сте си, всички вие, жители на този град по времето на ранната сиеста, когато магазините затварят, а момчетиите крещят пискливо Loteria national para hoi! и предлагат лотарийни билети. Там сте все още, жители на града. Просто не мога да повярвам, че някога и аз съм бил сред вас. Заминеш ли си от един град, за теб той става нереален. Разстоянието превръща всеки един град, бил той Ню Йорк или Чикаго, с цялото му население в нещо недействително. Също както и аз съм недействителен тук, в Илинойс, в този малък град край тихото езеро. Всички сме недействителни един за друг, защото не присъстваме един за друг. Затова хубаво е да чуеш шумовете му и да почувстваш, че град Мексико е все още там и че хората се движат и съществуват…“
    Той седеше и притискаше здраво слушалката до ухото си.
    И най-накрая, най-ясният, най-невъзможният от всички звуци — писъкът на зелен трамвай, който завива край ъгъла — трамвай, претъпкан с мургави, чуждоземни и красиви хора, както и тропот от други хора, които го гонят и подвикват тържествуващо, като успеят да скочат в движение на стъпалото, и също тъй изчезват зад ъгъла по пискащите релси, отнесени са в нажежената от слънцето далечина, и в тишината долита само пращенето на врялото масло за тортили в тиганите на сергиите край площада; но това може да е и звукът от жуженето и съскането на електричеството по бакърените жици, дълги две хиляди мили.
    Старецът седеше на пода.
    Времето течеше.
    Долу бавно се отвори някаква врата. Някой влезе предпазливо, поколеба се, а сетне страхливо тръгна по стълбите. Дочуха се гласове:
    — Не биваше да идваме!
    — Той ми телефонира, честна дума. Много е самотен. Не можем да го измамим.
    — Но той е болен!
    — Знам! Каза да дойдем, като излезела сестрата. Ще постоим малко, колкото да го видим, и…
    Вратата към спалнята се разтворя широко. Трите момчета видяха стареца, седнал долу на пода.
    — Полковник Фрийли? — тихичко го повика Дъглас.
    В мълчанието му имаше нещо, което накара и тримата да замълчат.
    Приближиха на пръсти.
    Дъглас се наведе и измъкна телефонната слушалка от изстиващите вече пръсти на стареца. Вдигна слушалката до ухото си и се заслуша. През шума от жиците той долови някакъв странен, далечен, заключителен звук.
    На две хиляди мили оттам — затварянето на един прозорец.

    * * *

    Ръчката падаше надолу. Тенекиените капачки, притискани към устата на препълнените бутилки, блестяха златножълти. Дядото подаде последната бутилка на Дъглас.
    — Втора реколта от лятото. Юни е на полицата. Това е юли. А скоро ще дойде редът и на август.
    Дъглас вдигна бутилката с прясно вино от глухарчета, ала не я постави на полицата. Видя номерираните бутилки, строени там, всяка подобна на другата, напълно еднакви, всичките сияйни, съвършени, самодоволни.
    Ей го там оня ден, в който осъзнах, че живея, помисли си Дъглас, но защо той не е по-сияен от другите?
    Ето го деня, в който Джон Хъф изчезна от моя живот, а защо той не е по-черен от другите?
    Кое, кое напомня за времето, когато момчетиите подскачаха развеселени като делфини в оплитаните от вятъра и разплитани пак от него вълни на житата? Къде е запечатен дъхът на светкавицата, излъчван от Зелената машина и трамвая? Помни ли виното? Или то няма спомени? И ако има, защо ги крие тъй старателно?
    В някаква книга някога беше прочел, че всички отговорени думи, всички изпети песни продължавали да съществуват, изнасяли се нагоре в космоса и ако човек би пропътувал до съзвездие Кентавър, щял да може да чуе как Джордж Уошингтън говори насън, или вика на Цезар в мига, когато камата го пробожда в гърба. Толкова за звуците. Ами светлината? Не е възможно нещата, видени веднъж, да умрат още в същия час. Тогава, ако се поразтърсим из този свят, сигурно някъде, може би в препълнените многокилийни восъчни пити, където светлината прилича на кехлибарена мъзга, събирана от овъргаляните в цветен прашец пчели, или пък в тридесетте хиляди лещи върху блещукащата глава на водното конче, бихме могли да намерим съхранени всичките цветове и звуци на света, от всяка една изминала година. А дали, ако капнем дори една капчица от това вино от глухарчета и я разгледаме под микроскоп, дали случките от Четвърти юли няма да бликнат навън като избухване на Везувий? Ужасно много му се щеше да вярва, че е така.
    И въпреки това… когато гледаше бутилката, която със своя номер обозначаваше деня, в който полковник Фрийли се беше прекатурил и беше хлътнал два метра под земята, Дъглас не забелязваше там следа от утайка, нито прашинка от огромния прашен бизонов облак, нито люспица от барута на оръдията при Шило…
    — Наближава август — въздъхна Дъглас. — Вярно е. Но както е тръгнало, не ще има нито една машина, нито едно другарче, и страшно малко глухарчета за последната реколта.
    — Бим. Ба-а-ам! Звучиш като погребална камбана — присмя се дядо му. — Такива приказки са по-лоши и от мръсни думи. Обаче няма да ти сапунисвам устата. Предписва се една капачка вино от глухарчета. Хайде, ето ти, гълтай! Как ти се струва?!
    — Сякаш съм глътнал огън! Ху-ху!
    — Бягай сега горе, три пъти изтичай около квартала, преметни се пет пъти, прескочи шест плета, изкачи две дървета и вместо главен оплаквач ще се усетиш разпоредител на бурна веселба. Марш!
    Докато тичаше нататък, Дъглас си каза — ще ми стигнат и четири плета, едно дърво и две премятания.
    * * *
След това поискаха да чуят какви са най-необикновените сладоледи и когато продавачът стигна до „Старовремски лимоново-ванилов сладолед“… Бил Фористър възкликна:
    — Да, да, точно това — отекна Дъглас.
    Докато чакаха, извиха се бавно на въртящите се столчета. Сребърните кранове, блестящите огледала, безшумните перки на вентилаторите на тавана, зелените сенници над малките прозорчета, плетените столове — погледът им премина по всичко това. Изведнъж спряха. Очите им се заковаха върху лицето и фигурата на деветдесет и пет годишната мис Хелин Лумис, стиснала сладоледена лъжичка, с уста, пълна със сладолед.
    — Млади господине — обърна се тя към Бил Фористър, — вие сте човек с много изискан вкус и богато въображение. Тъй също притежавате воля за десет души; иначе не бихте посмели да се отклоните от общоприетите видове, написани на листа, и да поръчате без никакво колебание нещо тъй нечувано, като лимоново-ванилов сладолед.
    Той почтително й се поклони.
    — Я седнете при мен и двамата — покани ги тя. — Ще си приказваме за необикновени сладоледи и за други работи, които ни допадат. Не бойте се аз плащам.
-----
    Като я гледаха, седнала насреща им, те изпитваха чувството, че разговарят с някаква побеляла, залутана, трептяща нощна пеперудка. Гласът се измъкваше дълбоко някъде из сивотата и старостта, натежал от прашеца на изронени сухи цветя и мъртви пеперуди.
----------
    — За пръв път отивам при жена, която се е приготвила и ме чака — каза той, когато приближи. — И също — призна младият мъж — за първи път в живота си съм точен на определена среща.
    — Защо стана тъй? — запита тя, облегната в тръстиковия си стол.
    — Не зная — призна той.
    — Е? — Мис Лумис започна да налива чая. — За да подхванем разговора, бих искала да чуя какво мислите за света.
    — За света аз не зная нищо.
    — Началото на мъдростта, както се казва. Когато е на седемнайсет, човек знае всичко. На _двадесет и седем_, ако _все още_ знае всичко, значи _все още_ е на седемнайсет.
    — Изглежда, много нещо сте научили в течение на годините.
    — Привилегия на старостта е да _изглежда_, че знае всичко. Но това е преструвка и маска. Когато сме насаме, ние, старите, си смигваме, усмихваме се хитричко и се питаме: харесва ли ти _моята_ маска, _моята_ преструвка, _моята_ самоувереност? Животът е спектакъл, нали? Добре ли изпълнявам ролята си?
    Двамата се засмяха. Той се облегна на стола и за пръв път от месеци насам остави смеха да се излива от него леко и непринудено. Когато се успокоиха, тя обви чашата си с длани и погледна в нея.
    — Знаете ли, цяло щастие е, че се запознаваме толкова късно. Не бих искала да ме срещнете, когато бях на двайсет и една и ужасно лекомислена.
    — За хубавиците на двайсет и една важат други закони.
    — Значи според вас аз съм била хубава, тъй ли?
    Той кимна развеселен.
    — Но по какво го разбирате? — запита тя. — Когато срещнете някой дракон, нагълтал гълъбица, нима познавате по перушините, полепнали покрай муцуната му? Това е то — тяло като моето прилича на дракон, цялото в люспи и бръчки. Драконът изгълта бялата гълъбица. Години минаха, откакто гълъбицата я няма. Дори не мога да си спомня как е изглеждала. Макар че я _усещам_. Тя все още е цяла вътре, все още е жива; от истинската гълъбица не е паднало ни едно перце. Знаете ли, има утрини през пролетта, а и през есента, когато се събуждам и си казвам: сега ще изтичам през ливадите в гората и ще набера диви ягоди! Или пък ще поплувам в езерото, или тази нощ ще танцувам до разсъмване! Но изведнъж с ярост откривам, че съм скрита в този стар и грохнал дракон. Аз съм омагьосаната принцеса в разрушената кула, заключена без излаз, в очакване на красивия принц.
    — Вие сте родена за писателка.
    — И наистина съм писала, мое мило момче. Какво друго й остава на една стара мома? Бях фантазьорка, с глава, натъпкана с карнавални конфети, тъй живях до трийсетте си години, и тогава единственият мъж, когото съм обичала в живота си, се умори да ме чака и се ожени за друга. С яд, с озлобление към себе си, си казах, че ми се пада подобна участ, защото не се омъжих, когато трябваше и можеше. Тръгнах да пътешествам. Куфарите ми набъбнаха и се скриха под пластовете хотелски етикети, налепени по тях. Бях сама в Париж, сама във Виена, сама в Лондон, и като си помисля, беше съвсем същото, като да съм сама в Грийн Таун, Илинойс. С две думи, където и да бях, аз бях _сама_. О, имах достатъчно време да размишлявам, да придобия изискани маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея трийсет спокойни години.
    В мълчание допиха чая.
    — Ах, какво съм седнала да се окайвам! — възкликна тя добродушно. — Я сега да чуем нещичко за вас. Значи сте на трийсет и една, а още не сте женен, тъй ли?
    — Аз бих го обяснил така — усмихна се той. — Жени, които умеят да постъпват, да размишляват и да разговарят като вас, не се срещат често.
    — О — каза тя сериозно, — не бива да очаквате от една млада жена да разговаря като мене. Това идва с годините. Първо на първо, те са още твърде зелени. И второ, в момента, в който усети, че жената има ум, всеки обикновен мъж побягва презглава. Не може да не сте срещнали и умни жени, но те умело са се прикрили. Човек трябва да се озърта внимателно, за да открие подобна буболечка. Да откърти и друга дъска от пода.
    Отново се засмяха.
    — Както върви, аз ще си остана един сух и скован стар ерген — въздъхна той.
    — А, не, не, в никакъв случай. Ще сбъркате ужасно. Дори не биваше да идвате тук днес следобед. Тази задънена улица свършва в една египетска пирамида. Всички пирамиди са чудесни, обаче мумиите не са приятни събеседници. Кажете ми, къде бихте желали да отидете и какво всъщност очаквате от своя живот?
    — Искам да видя Истанбул, Порт Саид, Кайро, Будапеща. Да напиша книга. Да изпуша страшно много цигари. Да се сгромолясам в някаква дълбока пропаст, обаче, падайки, да се спася, закачвайки се на някое дърво. Да ме прострелят в тъмен марокански сокак в полунощ. Да се влюбя в красива жена.
    — Е, трудно ще ми е да изпълня всичките ви желания — каза тя. — Но понеже съм пътешествала, могла бих да ви поразкажа за някои от тези места. А пък ако притичате през двора ми довечера към единайсет и ако още не съм заспала, ще изпразня един стар пищов по вас. Това ще може ли да задоволи мъжествения ви копнеж по приключения?
    — Напълно.
    — Къде бихте желали да заминете най-напред? Аз наистина мога да ви заведа. Ще направим магия. Само го назовете. Лондон? Кайро? Щом чухте Кайро, лицето ви се озари. Хайде тогава, отиваме в Кайро. Сега се отпуснете. Напълнете лулата си с този ароматен тютюн и се облегнете на стола.
    Той се облегна, напълни лулата, усмихнат, отпуснат и готов да слуша, а тя започна да говори.
    — Кайро… — подхвана тя.

    Часът се изниза в съкровища, потайни улички и ветрове откъм египетската пустиня. Слънцето пръскаше злато, Нил беше мътен там, където се плискаше надолу към делтата, а на върха на пирамидата стоеше една млада, пъргава, засмяна жена, подканваше го да се изкачи по сенчестата страна и да излезе на слънце, той се катереше нагоре, тя му протягаше ръка да го изтегли от последното стъпало, сетне се кискаха, възседнали камилата, клатушкайки се към огромната просната грамада на Сфинкса, късно през нощта в квартала на туземците слушаха как звънтят малките чукчета по бронза и среброто, а музиката от незнайни струнни инструменти заглъхваше далеч, далеч, далеч…

    Уилям Фористър отвори очи. Мис Хелия Лумис бе стигнала до края на приключението и те отново си бяха у дома, станали бяха много близки, много приятелски настроени един към друг, бяха в градината, чаят беше изстинал в сребърния чайник, бисквитите бяха настръхнали на следобедното слънце. Той въздъхна, протегна се и пак въздъхна.
    — В живота си не съм бил по-блажен.
    — Аз също.
----
    В един късен, следобед някъде към средата на август те седяха, загледани един в друг.
    — Знаете ли, че от две седмици и половина не е изминал ден, без да ви видя? — запита я той.
    — Не е възможно!
    — За мен това бе неизразима радост.
    — Да, но има толкова много млади момичета…
    — Вие притежавате всичко онова, което на тях им липсва — вие сте добра, интелигентна, остроумна…
    — Глупости. Добротата и интелигентността са достойнства на старостта. Да си жесток и лекомислен е далеч по-вълнуващо, когато си двайсетгодишен. — Тя замълча и си пое дъх. — А сега ще ви попритесня. Помните ли оня пръв следобед, когато се запознахме в дрогерията, тогава вие казахте, че сте изпитвали известно — да го наречем ли чувство към мене по някое време? Но умишлено отбягвахте да ми разкажете и никога повече не споменахте за това. А сега съм принудена да ви замоля — обяснете ми, ако обичате, цялата тази странна история.
    Той мълчеше, объркан какво да каже.
    — Чувствам се ужасно неудобно — призна Уилям.
    — Изплюйте камъчето!
    — Преди години видях една ваша снимка.
    — Но аз не позволявам да ме фотографирват.
    — Беше стара снимка, от времето, когато сте били на двайсет години.
    — А-а, да! Това е много смешно. Всякога, щом подаря някаква сума с благотворителна цел или присъствам на някой бал, поотупват от прахоляка тази моя снимка и я отпечатват. Целият град се смее; та дори и аз самата.
    — Тези вестникари са жестоки хора.
    — Не, не са. Аз ги накарах. Казах им — щом искате моя снимка, използвайте тази, правена е в 1853 година. Нека ме запомнят такава. В името на добрия бог не вдигайте капака от ковчега по време на опелото.
    — Ще ви разкажа всичко. — Той скръсти ръце, загледа ги за миг и замълча. Припомняше си снимката до най-малки подробности. Тук, в тази градина, имаше достатъчно време, за да прецени фотографията от всичките й страни, да помисли и за Хелин Лумис, за много младата Хелин Лумис, такава, каквато бе на снимката, самотна и красива. Той си помисли за кроткото й, смутено, усмихнато лице.
    Това беше образът на пролетта, това бе образът на лятото, то беше дъхавият топъл дъх на детелинов цвят. Устните й бяха сияйни нарове, очите й отразяваха лятната небесна синева. Допирът до лицето й напомняше онова вечно ново изживяване, когато, отваряйки прозореца в някоя ранна декемврийска утрин, протягаш ръка навън и улавяш първия бял, хладен снежен прашец, полегнал през нощта тихичко, неусетно. И всичко това, тази дъхава топлота и нежна свежест, бяха запечатани завинаги с чародейството на фотографската химия и никакво време не можеше да ги състари ни с час, ни със секунда, този фин хладен снежец нямаше никога да се стопи, а щеше да се съхрани и да преживее още хиляда лета.
    Такава беше тази фотография. Такава я видя за първи път. А сега я описваше отново, след като си я бе припомнил, след като беше премислил и я бе извикал в спомена си.
    — Когато за първи път видях тази снимка — беше безхитростна, естествена поза с много простичка прическа, — изобщо не разбрах, че е правена преди толкова много години. Вестникът съобщаваше, че под опеката на Хелин Лумис се уреждал някакъв бал. Откъснах снимката, от вестника. През целия ден я носех със себе си. Решил бях да отида на бала. А после, някъде надвечер, някой ме видя, че гледам снимката, и ми разказа за нея. Как фотографията на хубавото момиче била направена преди много години и как вестникът всяка година я публикувал. И ме посъветваха да не съм отивал на бала с тази същата снимка, и да не съм правел опит да ви видя.
    Дълго мълчаха. Той я погледна. Тя бе вперила поглед в далечната градинска стена и в розовите храсти, които я обвиваха. По лицето й не се разбираше за какво мисли. То беше безизразно. Тя се полюля известно време в стола си, а сетне тихо запита:
    — Искате ли още чай? Заповядайте.
    Мълчаливо отпиваха от чая. По едно време тя протегна ръка и го потупа по рамото.
    — Благодаря ви.
    — За какво?
    — За това, че сте искали да ме намерите на бала, за това, че сте изрязали моята снимка, за всичко. Благодаря ви много.
    Тръгнаха да се разхождат по пътечките на градината.
    — А сега — обади се тя, — сега е мой ред. Помните ли, че ви споменах за един млад мъж, който ми беше близък преди седемдесет години? О, той е покойник от близо петдесет, а може и от повече, но когато беше много млад и много хубав, не слизаше от бързия си кон по цели дни, а лятос и нощем препускаше из ливадите край града. Вечно мургавото му лице излъчваше здраве и необуздана сила, ръцете му бяха вечно изподрани, пушеше като комин и вървеше с такъв устрем, сякаш всеки миг щеше да се разглоби; не се задържаше на никаква работа, зарязваше всяко нещо, щом му се наситеше, и един ден просто препусна с коня и вече не се върна при мене, защото аз бях по-необуздана и от него, не исках да мирясам, и — ето на`! Не вярвах, че ще дойде ден, в който отново ще го видя да оживее. Но вие сте съвсем жив, пръскате пепел, където ви падне също като него, вие сте едновременно непохватен и много сръчен, и аз знам предварително какво ще сторите в следващия миг, а сторите ли го, оставам изненадана дълбоко. Приказките за прераждането ги смятам за бабини деветини, но вчера изведнъж си казах: Какво ще е, ако ви срещна на улицата, ако извикам Робърт, Робърт, и вие, Уилям Фористър, се отзовете на това име?
    — Не зная — промълви той.
    — Аз също не знам. А тъкмо това прави живота интересен!


    Август наближаваше към своя край. Първият хладен полъх на есента пълзеше бавно през града, в дърветата се виждаше едно омекотяване, усещаше се как се засилва палещата цветовете треска, хълмовете започваха да руменеят и да се оцветяват, а пък житата се люлееха като грива на лъв.
------
    — Скъпи Уилям — подхвана тя под сянката на чадъра. — След няколко дни аз ще бъда мъртва. Не. — Тя го спря с ръка. — Не говори. Не ме е страх. Когато живееш тъй дълго като мене, загубили дори и страха. През целия си живот не съм обичала раци, просто защото никога не бях ги опитвала. Опитах ги на своя осемдесети рожден ден. Да кажа, че сега съм възхитена от вкуса им, не бих могла, но поне знам какъв е и не са ми отвратителни Струва ми се, че и смъртта ще се окаже нещо като рака и някак си ще се спогодим и с нея. — Тя раздвижи пръсти. — Но стига за това. По-важното е, че повече няма да те виждам. Няма да има тържествено опело. Смятам, че жена, прекрачила отвъд онази врата, има правото на същото уединение, каквото се полага на дама, оттеглила се за през нощта.
    — Човек не може да предскаже смъртта — обади се той най-сетне.
    — Ах, Уилям, от петдесет години наблюдавам стенния часовник в коридора. След като го навия, мога почти до минутата да предскажа кога ще спре. Старците са като часовник. Усещат, когато машинариите забавят ход и махалото се приготвя да се успокои. О, умолявам те, не се натъжавай така, недей!
    — Не мога да се овладея — промълви той.
    — Прекарахме чудесни минути, нали? Колко необикновени бяха нашите всекидневни разговори. За жалост това би могло да се изрази единствено с онази изкуствена и изтъркана фраза: „Среща на две души“… — Тя превъртя синия плик между пръстите си. — Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае. Тялото води самостоятелен живот. То живее единствено, за да се храни и да очаква нощта. То е по същността си създадено, за да живее през нощта. Ала какво да кажем за ума, който е рожба на слънцето, Уилям, и през хиляди часове от живота на човека трябва да бъде буден и нащрек? Нима може да се сравнява тялото, това жалко, себично творение на мрака, с цял един живот, озарен от слънце и интелект? Не зная. Зная само, че твоят ум беше там, моят ум беше тук и нашите следобеди не могат да се оприличат на нищо, изживяно от мене до днес. А за колко много още имаме да си говорим… Ще го отложим за друго време.
    — Както изглежда, нямаме много време.
    — Така е, но може би ще има друго време. Времето е нещо странно, но дважди по-странно нещо е животът. Зъбците изпущат, колелото се превърта и хорските животи се срещат твърде рано или пък твърде късно. Аз живях прекалено дълго, това поне е така. А пък ти си се родил или по-рано, или по-късно. Ужасна грешка в синхронизирането. Възможно е да ме наказват за това, че бях лекомислена девойка. Тъй или инак, при новото превъртване зъбците може би ще се вкопчат добре. Междувременно ти трябва да си намериш едно хубаво момиче, да се ожениш и да бъдеш щастлив. Но искам да ми обещаеш нещо.
    — Всичко…
    — Ще ми обещаеш, че няма да живееш прекалено дълго, Уилям. Ако успееш да го уредиш, гледай да умреш, преди да си станал на петдесет. Може би няма да е лесно. Но те съветвам да го сториш, просто защото човек не знае кога може да се роди новата Хелин Лумис. Представяш ли си колко ще е ужасно, ако ти доживееш до много, много дълбока старост и някоя утрин на 1999, както си вървиш по главната улица, изведнъж ме съзираш, застанала някъде там, двайсет и една годишна, и всичко да трябва пак да се обърка? Не бих могла да преживея отново тъгата на нашите следобеди, колкото и да са били приятни, а ти? Хиляда литра чай и петстотин бисквити стигат за едно приятелство. Тъй че някъде до двайсет години от днес ще трябва да пипнеш една хубава двойна пневмония. Защото нямам представа колко време ти позволяват да се шляеш там горе. Може и веднага да те пращат обратно. Но аз ще сторя всичко, каквото зависи от мене, Уилям, повярвай ми. И тогава, след като всичко е подредено както трябва й отмерено до часове, знаеш ли какво може да се случи?
    — Кажете ми.
    — В някой следобед на хилядо деветстотин осемдесет и пета или хилядо деветстотин и деветдесета един млад мъж на име Том Смит или Джон Грийн, или с някакво подобно обикновено име, ще тръгне към центъра, ще се отбие в дрогерията и ще си поръча, съответно порция необичаен сладолед. Едно младо момиче на негова възраст ще седи също там и щом чуе названието на оня сладолед, нещо ще се случи. Не зная точно какво, нито как ще стане. Тя също няма да знае защо и как се е случило. Не ще го знае и младежът. Просто названието на този сладолед за тях двамата ще се превърне в нещо чудесно. Ще се заговорят. А по-късно, когато си научат имената, ще излязат от дрогерията един до друг.
    Тя му се усмихна.
    — Всичко това звучи много подредено, но ти не се сърди на мене, старата жена, че подреждам нещата в спретнати пакети. Виж какви глупави дреболии ти завещавам. А сега, хайде да говорим за друго. За какво да бъде? Остана ли някое кътче на този свят, където да не сме били? Ходихме ли в Стокхолм?
    — Да, чудесен град.
    — А в Глазгоу? Тъй ли? Ами тогава къде?
    — Защо не в Грийн Таун, Илинойс? — предложи Уилям. — Тук. Нито веднъж не сме излизали заедно из нашия собствен град.
    Тя се облегна на стола, той също и тя започна:
    — Тогава ще ти разкажа какъв беше този град преди много години, когато бях на деветнайсет…
    Беше зимна нощ и тя се пързаляше плавно с кънки по едно езеро, оковано в бял лунен лед, а сянката й се хлъзгаше и шептеше под нея. Беше лятна нощ в този град, въздухът беше като жарава, жарава грееше от бузите, в сърцето, очите блещукаха и мигаха като светулки. Беше ветровита октомврийска нощ и ето я нея, тя пее, застанала в кухнята, заета с приготвянето на някакви сладкиши, а ето я и тук, затичала се по мъха край реката, след малко плува в гранитовия вир наблизо до града в една пролетна нощ, водата е мека, дълбока и топла, а сега вече е дошъл Четвърти юли, ракетите се блъскат о небето, по верандите на всички къщи са наизлезли хора, а пък лицата им се озаряват ту с червен огън, ту със син огън, ту с бял, а нейното лице се откроява сред всичките, защото си остава все тъй лъчезарно и след угасването на последната ракета.
    — Успяваш ли да видиш всички тези неща? — запита Хелин Лумис. — Успяваш ли да видиш, като ги правя и като съм там?
    — Да — каза Уилям Фористър, затворил очи. — Виждам ви.
    — А после — продължи тя, — а после…
    Гласът й се вдигаше и снишаваше, в следобеда бързо взе да се просмуква здрачът, ала гласът й се носеше в градината и всеки, който минеше по улицата, можеше отдалече да улови призрачните му звуци, които заглъхваха, заглъхваха оттатък…


    Подир два дни Уилям Фористър работеше на писалищната маса у дома си, когато пристигна писмото. Дъглас го донесе горе, подаде го на Бил и сякаш знаеше какво съдържа то.
    Уилям Фористър позна синия плик, ала не го отвори. Просто го сложи в джоба на ризата си, позагледа момчето и каза:
    — Хайде, Дъг; аз черпя.
    Запътиха се към центъра, почти без да говорят, защото Дъглас усещаше, че трябва да мълчи. От есента, която по едно време се беше задала, нямаше и следа. Лятото се бе развихрило отново, изпаряваше облаците и лъскаше до блясък металното небе. Влязоха в дрогерията и се настаниха на мраморното барче. Уилям Фористър измъкна писмото, сложи го пред себе си, но все още не го отваряше.
    Погледна навън към жълтото слънце на плочника, към зелените тенти и лъчезарните златни букви на витрината от другата страна на улицата, погледна и към календара на стената. 27 август 1928. Погледна часовника на ръката си и усети сърцето му да удря бавно, видя голямата стрелка на часовника, която сякаш беше спряла, видя календара, замръзнал там с единствения си, сякаш вековечен ден, и слънцето, забило се в небето, без да мръдва към залеза. Топлият въздух се въртеше от въздишащите перки над главата му. Няколко жени се засмяха пред отворената врата и изчезнаха от взора му, който бе отправен над тях, към самия град и към високия часовник на съда. Той отвори писмото и започна да го чете.
    Бавно се извърна на въртящото се столче. Изрече думите веднъж, безмълвно си ги повтори пак, накрая ги изговори високо, на два пъти:
    — Порция лимонено-ванилов сладолед — каза той. — Порция лимонено-ванилов сладолед.

    * * *

    Дъглас, Том и Чарли тичаха запъхтени по напечената от слънцето улица.
    — Том, сега отговаряй честно, чу ли?
    — За какво да отговоря честно?
    — Къде изчезнаха щастливите завършеци?
    — На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.
    — Това го знам. Но то не е като в живота — питам те за живота.
    — Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.
    — Ама аз ти приказвам за мистър Фористър и за мис Лумис.
    — С нищо не можем да помогнем — тя е мъртва.
    — Това го знам! Но не ти ли се струва, че там нещо се обърка?
    — Искаш да кажеш, гдето той е смятал, че тя е млада като на снимката, а пък тя всъщност беше на един милион години, това ли? А, не, господинчо, там всичко си беше наред!
    — Как тъй — наред?
    — От няколко дни насам, откакто мистър Фористър ми разказва, едно за глава, друго за крака, аз си го сглобих за мене си — и такъв рев му дръпнах! Защо, не знам! Всичко е станало точно както е трябвало. Променеше ли се нещо, за какво щяхме да си приказваме сега? За нищо! А освен това аз обичам да плача. След като се нарева като хората, сякаш току-що се е съмнало и денят започва отначало.
    — Сега вече ми е ясно.
    — И ти обичаш да плачеш, но не си го признаваш. Наплаче ли се човек, всичко му минава. Ето, това за мен е щастлив завършек. После пак си готов да излезеш навън и да си човек като другите. И от този момент нататък пак може да започнат да ти се случват разни неща! Сега вече, когато мистър Фористър премисля цялата история, ще се уверява, че този е бил единственият изход, ще си поплаква, а после ще вдига поглед и ще му се струва, че отново е утро, макар то да е всъщност пет след пладне.
    — Да ти кажа правото, това не ми прилича на щастлив завършек!
    — Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш.

    * * *
 Мрежестите врати на верандите изохкват с пружините си и се затръшкват.

    * * *

    Следващия, когото повика край леглото си, беше Дъглас.
    — Кажи, прабабче, кой ще поправя шиндите на покрива ни напролет?
    Всеки април, откакто той се помнеше на този свят, по покрива сякаш започваше да чука усърдно кълвач. Не беше кълвач, а прабаба му, покатерила се горе кой знае как, която пееше високо в небесата, забиваше пирони и подменяше изгнилите дървени шинди.
    — Запомни, Дъглас — прошепна тя, — покрива трябва да поправя само човек, комуто това ще доставя радост.
    — Запомням.
    — Като стане април, огледай се край тебе и запитай: „Кой иска да поправи покрива?“ И оня, чието лице се огрее отвътре, той ще е твоят човек, знай това Дъглас. Защото там горе, от този покрив, се вижда как целият град се изсипва към равнината и как равнината се изсипва към ръба на света, вижда се как пробляскват реката и утринното езеро, виждат се птиците по дърветата под тебе, и най-свежият вятър лъха горе. Всяко едно от тези неща е предостатъчно, за да накара човек да се провре през капандурата в ранна пролетна утрин. Това е незабравим час, ако имаш желание да…
    Гласът й заглъхна в тихо пъхтене.
    Дъглас плачеше.
    Тя се посъвзе.
    — Хайде сега, я ми кажи, защо плачеш?
    — Защото утре няма да си тука — изхълца той.
    Тя извъртя едно мъничко ръчно огледало от себе си към момчето. Той погледна там нейния и своя образ, после погледна пак към нея, защото тя каза:
    — Утре сутринта ще стана в седем и ще си измия врата; ще измина тичешком пътя до църквата с Чарли Удман; ще отида на пикник в Електрическия парк; ще плувам, ще бягам боса, ще падам от дърветата, ще дъвча ментова дъвка… Дъглас, Дъглас, я се засрами! Ти си режеш ноктите, нали?
    — Режа ги.
    — И не викаш от болка, когато тялото ти се подновява на всеки седем или колко там години, когато старите клетки измират, а нови се образуват в пръстите и в сърцето ти. Това ти се струва напълно естествено, нали така?
    — Да.
    — Така-а-а! Слушай сега, моето момче. Всеки, който събира изрезките от старите си нокти, е истински глупак. Да си виждал някоя змия да запазва старата си кожа? Не си. А в леглото пред теб сега има само това — изрезки от нокти и стара, охлузена кожа от змия. Духнеш ли по-силно, ще се разхвърчат люспи. Важно е не това мое аз, което лежи сега тука, а онова мое аз, което седи на ръба на леглото и гледа към мене, и другото мое аз, което е долу и готви вечерята, или е легнало в гаража под колата, или чете в библиотеката. Само новите части струват нещо. Всъщност аз днес не умирам. Човек, който е създал потомство, никога не умира. Аз още дълго време ще бъда тука. Хиляда години от днес ще минат и цял един град от моето потомство ще гризе киселици в сянката на евкалиптите. Ето тъй отговарям на онези, които питат много! Хайде сега, по-бързо, да влязат останалите!
    Накрая цялото семейство се нареди мълчаливо в стаята, сякаш изпращаха някой на гарата.
    — Е — каза прабабата, — вече тръгвам. Понеже уважавам себе си, признавам, че ми е драго, гдето всички сте сега край мене. Искам да ви напомня, че през другата седмица има да се плеви градината, да се изчистят килерите и да се купуват дрехи за децата. И тъй като тази част от мене, наричана за удобство Прабаба, няма да е тука, за да ви подканва, онези други мои части, наречени чичо Бърт, Лио, Том и Дъглас, и всички останали имена, ще трябва да се заемат и с моята работа и да я разпределят помежду си.
    — Добре, прабабо.
    — Не желая тук утре да се събират гости за заупокойки. Не искам да се държат хвалебствени надгробни слова; каквото е трябвало, казала съм си го сама, на моето време и в моя разцвет. Вкусила съм от всички храни, изиграла съм всички танци; остана ми една последна торта, която не съм вкусвала, и една последна песен, която не съм пяла. Ала не ме е страх. Да си, призная, дори съм любопитна. Ще се постарая да вкуся както трябва и смъртта. Затуй не се тревожете за мене. А сега вървете си всички и ме оставете да потърся съня…
    Някъде тихичко се затвори врата.
    — Така вече е по-добре.
    Останала сама, тя се намести блажено в топлата пряспа от лен и вълна, между чаршафа и завивката, а шарените квадрати на юргана грееха ярко като някогашните циркови знамена. И докато лежеше, почувства се мъничка и скрита, като в утрините преди осемдесет и няколко години, когато, пробудила се рано, протягаше нежното си телце в леглото.
    Преди много години, мислеше си прабабата, сънувах един сън, който беше безкрайно приятен, но някой ме събуди и това стана в деня, когато се родих. А сега? Чакай да видя… Тя се върна в спомените. Къде бях тогава, запита се прабабата. Деветдесет години… как да подхвана отново нишата на оня, някогашен сън? Протегна тъничката си ръка.
    Ето го… Да, същия сън. Усмихна се. Все по-дълбоко и по-дълбоко сред мекия сняг потъваше главата и във възглавницата. Така вече беше чудесно. Да, сега го видя да се оформя бавно в представите й с такава яснота, сякаш море се плискаше по безграничен и вечно подновяващ се бряг. Отпусна се, остави някогашният сън да я докосне, да я повдигне от снега и да я понесе над вече забравеното и ненужно легло.
    А долу, мина й през ума, долу лъскат приборите, разтурват мазето и мият коридорите. Чуваше ги да живеят из целия дом.
    — Чудесно е — прошепна прабабата, докато същият я носеше на своите вълни. — Както всичко останало в този живот, и това е чудесно.
    И морето я приласка обратно, навътре от брега.

    * * *

Дъглас продължаваше да пише. На последната страница той обобщи така:

    __Човек не може да разчита на предметите, защото:__
    … машините например се развалят или ръждясват, или изгниват, или пък никога не ги завършват… или ги затварят в гараж завинаги…
    … с гуменките човек може да тича с определена бързина и до определена далечина, а сетне земята отново те хваща в плен…
    … и трамваите. Трамваят, колкото и да е голям, спира дотам, докъдето му свършват релсите…


    __Човек не може да разчита на хората, защото:__
    … те го напускат.
    … непознати умират.
    … хора, които са ти близки, умират.
    … приятелите умират.
    … хора убиват други хора също като в романите.
    … собствените ти родители могат да умрат.

    _Следователно!…_

    Пое си много дълбоко дъх, изпусна въздуха бавно, пое си дъх отново и го изпусна като въздишка, между здраво стиснати зъби.

    __Следователно.__

    Написа заключението с огромни печатни букви.

    __Следователно, щом трамваите, автомобилите, приятелите и първите приятели могат да заминат за известно време или да те напуснат завинаги, да ръждясат, да се развалят или да умрат, и щом хората могат да бъдат убивани, и щом някой като например прабаба, която щеше уж да живее вечно, може да умре… щом всички тези неща са истина… тогава… аз, Дъглас Споулдинг, някой ден… също ще…

    * * *

    А докато изчакваше напънът в гърлото му да премине, Дъглас си мислеше: Като си спомня само колко познати измряха през това лято! Полковник Фрийли умря! А пък аз едва в този миг го осъзнавам; защо ли? Прабаба умря, и тя. Умря _наистина_. И не е само това, ами… Той се смрази. Аз! Не, мене те не могат да убият! Охо, могат и още как! — обади се един глас. — Всеки момент, в който пожелаят, могат да го сторят, все едно колко ще риташ и ще пищиш, просто полагат една огромна длан отгоре ти, и свършваш… Не искам да умра! — изкрещя Дъглас пронизително, но безмълвно. И все пак то ще стане един ден — каза гласът, — един ден то ще се случи…
    Отвънка слънцето озаряваше нереални улици, нереални сгради, хората се движеха бавно като под светъл и тежък океан от чист горивен газ, а той си мислеше, че ей сега сегичка вече наистина ще трябва да се прибере и да довърши последния ред в своето евтино тефтерче: _Някой ден аз, Дъглас Споулдинг, ще трябва да умра…_
-----
    Дъглас огледа този нощен град, където всеки миг или след миг би могло да се случи какво ли не. Ах, колко малобройни бяха денем, а пък и нощем в този град отворите, в които да пуснеш своето пени, колко малко на брой бяха картите, слагани в твоята длан, за да ги прочетеш, а и като ги прочетеш, колко ли от тях криеха някакъв смисъл? Там, в света на хората, колко пари и време и молитви се пропиляваха така — без нищичко насреща.
    А тука, в павилиона на чудесата, можеш да пипнеш мълния — електрическата машина — _пипни я, ако можеш_, хвърля по тебе светкавици, щипе те, съска и разтопява разтрепераните ти пръсти, докато ти се мъчиш да отделиш една от друга хромираните й дръжки. Удряш с юмрук по една торба и веднага разбираш колко стотици фунта мускулатура има в ръката ти, за да цапардосаш света, когато потрябва.
------
    С две думи, в павилиона, когато извършиш това и това, резултатът е такъв и такъв. И ти излизаш оттам пречистен като от непознат до този час за тебе храм.
-----

    — Преди няколко седмици, Том, открих, че съм жив. Боже, колко се зарадвах. А после, преди няколко дни в киното, осъзнах, че един ден ще трябва да умра. Дотогава не се бях сещал за това. И внезапни си го представих така: Младежкото дружество се закрива завинаги — край на летните лагери и веселби; училището се закрива навеки — а училището не е нещо чак толкова ужасно, колкото разправяме; прасковите край града изсъхват, дерето го запълват и никъде вече няма място за нашите игри, а пък аз лягам от тежка болест, пада черен мрак… И се уплаших. Не знам, объркан съм; затова ето какво искам да направя: да помогна на мадам Таро. Ще я скрия за няколко седмици или месеци, докато се оправя с магическите книги в библиотеката и разбера как се развалят магии, за да я освободя от този восък и пак да си тръгне по белия свят подир всичките изживени мъки. А тя от благодарност ще ми хвърли едни рисувани карти с нейните си дяволи, чаши, мечове и кости и ще ми каже — кои помийни ями да заобикалям, за да не падна вътре, и кой четвъртък следобед да си оставам в леглото за по-сигурно. И ще живея вечно или ужасно дълго.
    * * *
    — Искам да запомните едно — обясняваше им мистър Джоунъс. (вехтошар)  — Вземайте всичко, каквото поискате, при условие, че _наистина_ го желаете. Ето как ще разберете. Попитайте се: „Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?“ И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас. За мен е радост да ви дам всичко, каквото желаете.
    И децата се ровеха из огромните купчини от стари ръкописи и брокати, рула от тапети и мраморни пепелници, жилетки и кънки, тежки тапицирани столове, малки масички и кристални канделабри. Известно време долиташе само шепот, трополене и дрънчене. Мистър Джоунъс стоеше и сладко пуфкаше с лулата, ала децата знаеха, че ги наблюдава. Понякога ръцете им посягаха ту към кутия с шах, ту към броеница, ту към стар стол, но докосвайки го, те вдигаха очи и срещаха очите на мистър Джоунъс с изписания в тях въпрос. Отдръпваха ръце и продължаваха да ровят. Докато накрая всяко дете слагаше ръка върху един-единствен предмет и я заковаваше там. Те пак вдигаха очи и този път лицата им сияеха така, че мистър Джоунъс прихваше от смях. Той засенчваше очи с ръка, да се предпази сякаш от ослепителния блясък на лицата им. Закриваше за миг очи. Стореше ли това, дечурлигата викваха в благодарен хор, грабваха кънките, глинените плочки, безценните съкровища, прехвърляха се през ритлите на фургона и хукваха.
    Миг след това децата се връщаха обратно, стиснали в ръка по нещо свое — кукла или игра, на която са се наиграли, играчки, изгубили своята прелест, тъй както от дъвката се изсмуква ароматът, и сега им е дошло времето да се прехвърлят в друга някоя част на града, където, видени за пръв път, те щяха да се съживят и да съживят другите. Тези разменни предмети биваха прехвърляни стеснително над ритлите на фургона сред невидимите съкровища и тогава фургонът поемаше нататък, слънцето искреше от големите о`си на слънчогледовите му колела, а мистър Джоунъс запяваше отново:
    * * *

    — Някои хора униват твърде млади — каза той. — Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, разплакват се от малко, мъчно забравят и, както вече казах, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото аз съм един от тях.
    Отхапа още едно парче от ябълката и започна да дъвче.
    — А сега я да видим къде се намираме? — запита той.
    — Гореща нощ, ни полъх от ветрец, месец август — сам си отговори мистър Джоунъс. — Убийствена жега. Безкрайно лято и безброй беди, нали? Прекалено много беди. Наближава един часът, а ни следа от вятър или дъжд. След миг аз ще стана и ще си тръгна. Но като си отида — моля те, не забравяй това — ще оставя тези две бутилки на твоето легло. След като си отида, искам да почакаш малко, сетне бавно да отвориш очи, да седнеш, да се присегнеш и да изпиеш това, което е в тях. Но не, не с уста. Изпий ги с носа си. Наклони бутилките, отпуши ги и остави онова, което е вътре, да нахлуе направо в главата ти. Естествено, първо ще трябва да прочетеш етикета. Я чакай, аз сам ще ти го прочета.
    Той вдигна едната от бутилките към светлината. _„Зелен здрач от най-пресен приспивателен студен въздух“_, прочете той. _„Извлечен от атмосферата на белия Арктик през пролетта на 1900, размесен с вятър от високата равнина на Хъдзън през месец април 1910, съдържащ прашинки, огрени от залеза по ливадите край Гринъл, Айова, в оня летен ден, когато се вдига хладният полъх откъм езерото, рекичката и бистрия извор.“_
    — Сега да видим какво пише пък със ситните букви — вторачи се мистър Джоунъс. — Слушай: _„Съдържа също и молекули от аромата на ментол, лимон, папайя и пъпеш, както и камфора и билките изтравниче, а също и хладина от река Дес Планц. Гарантирано освежителен и разхлаждащ. Да се приема в летни нощи, когато температурата е над деветдесет градуса Фаренхайт.“_
    Взе другата бутилка.
    — И тази е такава, само че в нея съм сложил по малко вятър от островите Ерън, малко бриз от Дъблинския залив, примесен със сол и повесмо мъгла от бреговете на Исландия.
    Той остави двете бутилки на леглото.
    — И едно последно напътствие. — Вехтошарят застана до леглото, наведе се над момчето й тихо изрече: — Когато ги пиеш, не забравяй следното: Напълнени са от верен приятел. Въздушна компания на С. Дж. Джоунъс, Грийн Таун, Илинойс — август, 1928. Година на чудесна реколта, момчето ми… чудесна реколта.
    Миг подир това долетя звукът от поводи, плеснати по задницата на кон в светлината на луната, разнесе се трополене на фургон надолу по улицата и после — тишина.
    След миг клепките на Дъглас потрепнаха, а сетне много бавно той отвори очи.


    — Мамо! — прошепна Том. — Татко! Дъг, Дъг се оправя! Ще оздравее. Сега отидох да го нагледам, и… елате бързо!
    Том изхвърча от дома. Родителите тичаха подире му.
    Когато спряха край него, Дъглас спеше. Том им махна с ръка, ухилен до уши. Наведоха се над леглото.
    Вдишване, пауза, издишване, пауза — тримата стояха надвесени и слушаха.
    Устните на Дъглас бяха леко разтворени и от устата, както и от нежните отвори на носа се носеше леко ухание на ведра нощ, на хладна вода, на студен бял сняг и влажен мъх, на синя лунна светлина върху сребристи камъчета по дъното на една кротка река, лъх на бистра, прясна вода в малък мраморен кладенец.
    Сякаш за миг бяха подложили глава под струите на уханен ябълков фонтан, който лееше прохлада и плакнеше лицата им.
    Дълго време не намериха сили да помръднат.
    * * *

    Бабата се прибра у дома след самотното пазаруване из града.
    — Къде е леля Роза?
    — Сбогувахме се с нея на гарата — обясни дядото. — Плакахме всички. Не й се тръгваше, но ти изпрати много здраве и каза, че пак щяла да дойде — подир дванайсет години. — Дядото измъкна тежкия си златен часовник. — А сега предлагам да се съберем в библиотеката и да му пийнем по чашка шери, докато баба измайстори едно от нейните главозамайващи пиршества.
    Бабата припна към кухнята.
    Бъбреха, смееха се и се ослушваха — пансионерите, дядото и Дъглас, и към тях се понесоха тихите звуци откъм кухнята. Когато бабата удари звънеца, втурнаха се вкупом към трапезарията, блъскаха се кой да влезе пръв.
    Всеки налапа огромен залък.
    Бабата наблюдаваше изражението на пансионерите. Като втрещени те се взираха в чиниите си, ръцете им, безсилно отпуснати на скута, храната изстиваше несдъвкана, в устата им.
    — Загубила съм го — извика бабата. — Загубила съм си умението…
    И започна да плаче.
    Стана и залитна към чисто подредената си кухня, а пръстите й се мърдаха безплодно.
-----

    Пансионерите си легнаха гладни.
    Дъглас чу часовника на съда да отброява десет и половина, единадесет, после среднощ, чу квартирантите да се въртят в леглата, като че прилив припляскваше под озарения от луната покрив на големия дом. Знаеше, че всички до един са будни, замислени и натъжени. Мина време и изведнъж той седна в леглото. Взе да се усмихва на стената, на огледалото. Видя се да се смее, когато отваряше вратата и се промъкваше надолу по стълбите. Гостната беше тъмна и миришеше на старост и на самота. Затаи дъх.
    Повъртя се из кухнята, постоя в очакване.
    После започна да действа.
    Измъкна бакпулвера от красивата му нова кутийка и го изсипа в една вехта торба от брашно — там, където бе стоял открай време. Изтърси бялото брашно в едно старо глинено гърне. Извади захарта от металическия буркан с надпис „Захар“ и я разсипа в няколко малки, познати кутийки, надписани с имена на подправки, на прибори и канапи. Наслага зърната там, където бяха седели, откакто ги знаеше, разпилени по дъната на няколко чекмеджета. Смъкна чиниите, ножовете, вилиците и лъжиците и ги струпа обратно по масите.
    Откри новите очила на баба си върху полицата над камината в гостната и ги скри в килера. Накладе голям огън в старата печка за дърва със страниците от готварската книга. Към един часа след полунощ буен пламък забуча в черните кюнци, такъв пламък, че всички в къщата, дори и заспалите, се стреснаха от сън. Той чу бабините си чехли да се тътрузят надолу по стълбата в преддверието. Тя се появи в кухнята и стреснато присви очи пред бъркотията, настъпила там. Дъглас се тулеше зад вратата на килера.
    В един и половина на тази черна лятна нощ вкусните аромати от кухнята се понесоха по ветровитите коридори на къщата. Един по един надолу по стълбата започнаха да се промъкват пансионерите — жените с ролки на косите, мъжете по хавлии, да пристъпват на пръсти и да надничат в кухнята — кухнята, осветена единствено от буйните пламъци на съскащата печка. И ето там, в черната кухня, в два след полунощ на топлата лятна нощ, бабата се носеше като същинско привидение сред трясъци и блъскане, отново полусляпа, с пръсти, които посягаха инстинктивно в мрака и ръсеха облаци от подправки над врящите тенджери и къкрещите чайници, а лицето й, осветено от огъня, сияеше румено, загадъчно и омайващо, докато тя приготвяше, разбъркваше и отливаше божествените ястия.
    Тихичко и безшумно пансионерите постлаха най-хубавата ленена покривка, наредиха блестящите сребърни прибори и запалиха свещи, за да не блести електричеството и да не развали магията.
    Дядото, прибирайки се у дома след нощното дежурство в печатницата, остана смаян, като чу някой да чете молитва в сгряната от свещи трапезария.
    Ами храната? Месото беше с пикантни подправки, сосовете лютяха от къри, зеленчуците бяха облени с масло, бисквитите лепнеха от бистрия мед; всичко беше ужасно вкусно, сочно и тъй невероятно освежително, че над трапезата се понесе някакво тихо мучене, сякаш прегладняло стадо вилнееше по поляна със сочна детелина. Всички до един благославяха радостно, че са в широките си нощни одежди.
    В три и половина в неделната сутрин в дома, затоплен от вкусната изядена храна и дружелюбното настроение, дядото се вдигна от стола и тържествено разпери ръце. От библиотеката той измъкна томче от Шекспир. Постави го на табла, която поднесе на своята съпруга.
    — Мила бабичко — рече той, — ще те помоля утре за вечеря да ни приготвиш този чудесен том. Уверен съм, а знам и другите вярват, че когато го сложиш на трапезата ни утре вечерта, той ще бъде крехък, сочен, препечен и вкусен като ароматни гърди на охранен есенен фазан.
    Бабата взе книгата в ръце и радостно захлипа.
    Застояха се чак до разсъмване, похапнаха някакъв лек десерт, почерпиха се с вино от онези диви цветя, които растяха на полянката в двора, а после, когато първите пилета се вдигнаха от сън и слънцето се зададе по източното небе, всички се измъкнаха нагоре. Дъглас се вслушваше в пукота на изстиващата кухненска печка. Чу как баба му си ляга.
    Вехтошарю, призова го той, скъпи мистър Джоунъс, където и да сте сега, знайте, че сте получили моята благодарност, знайте, че съм ви се отплатил. Предадох добрината ви на другите, сполучих — уверен съм, че продължих вашето дело…
    Заспа и започна да сънува.
    В съня му звънецът биеше и всички вкупом, с радостни възгласи се втурваха надолу да закусват.
    ------------
    Дъглас затвори очи.
    Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…
    Както си мислеше, той заспа.
    И докато спеше, сложи край на лято хилядо деветстотин двадесет и осмо!

    Ray Bradbury
    Dandelion Wine, 1957