Вината в нашите звезди - Джон Грийн
...депресията не е страничен ефект на рака. Депресията е страничен ефект на смъртта.
Телевизията е бездействие.
На този свят има само едно нещо, което е по-гадно от това да умреш от рак, когато си на шестнайсет, и то е да имаш дете, което умира от рак.
Огъстъс:
- Хейзъл Грейс, разваляш ми удоволствието. Опитвам се да наблюдавам една млада любов в нейната невероятно прелестна непохватност.
Огъстъс:
- Не могат да те убият, освен ако не ги запалиш (цигарите) - А аз никога не съм палил. Това е метафора: поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие.
Хейзъл:
- Аз съм граната. Единственото, което искам, е да стоя далече от другите, да чета книги, да мисля и да бъда около вас (нейните родители), тъй като вас няма как да не ви нараня; вие сте прекалено въвлечени, така че просто ме оставете да го направя, става ли! Не съм депресирана. Но вече нямам нужда да излизам навън. И не мога да бъда нормална тинейджърка, защото съм граната.
...принудителното чакане в редица е форма на потисничество.
- Лесната утеха не е никаква утеха.
- Вярвам в онази мисъл от "Всевластна скръб": "Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи". Мисля, че това е Бог - изгряващото слънце, ярката светлина, - а очите й са гаснещи, но не и угаснали. Не мисля, че после се завръщаме, за да преследваме или утешаваме живите, но мисля, че нещо се случва с нас.
- Но ти се боиш от забравата.
- Да, от земната забрава. Не искам да звуча като родителите си, но вярвам в съществуването на душата и в нейното безсмъртие. Страхът от забравата е нещо различно - това е страх, че няма да съм дал нищо в замяна на живота си. Ако човек не може да живее в служба на някое по-висше добро, тогава би могъл поне да умре за него. Това, от което ме е страх, е, че нито животът, нито смъртта ми ще имат някакво значение.
"Кой толкоз твърд е, че да е напълно устойчив на съблазни?" (цитат от "Юлий Цезар" - Шекспир)
"Не знам кое да избера:/ красотата на казаните думи/ или красотата на премълчаните мисли,/ песента на коса/ или просто онова след нея" (откъс от "Thirteen Ways of Looking at a Blackbird" - Уолъс Стивънс
- Ако отидеш в "Райксмузеум", ...щеше да видиш портретите на много мъртви хора. Щеше да видиш Исус на кръста, щеше да видиш и един тип, когото намушкват във врата, както и хора, загиващи в морето или в битка; изобщо цяла процесия от мъченици. Но нито едно дете, умряло от рак. И въобще никой, който се е споминал от чума, едра шарка или жълта треска, защото в болестта няма никакво величие. Няма смисъл. В такава смърт няма никаква чест.
Ето в какво вярвам. Вярвам, че вселената иска да бъде забелязана. Смятам, че вселената приема радушно всяка проява на интерес и възнаграждава интелекта, отчасти защото иска хората да обърнат внимание на нейната красота. И кой съм аз, една нищожна прашинка в историята на света, за да казвам на вселената, че тя - или представата ми за нея - е преходна?
Струваше ми се, че от тогава е изминала цяла вечност, сякаш двамата с него бяхме преживели своето кратко, но безкрайно завинаги. Едни безкрайности са по-необятни от други.
Понякога ми се иска да напиша мемоари. И тези мемоари ще ми помогнат да остана в сърцата и спомените на публиката ми, която ме боготвори.
- Защо ти е публика, която да те боготвори, когато имаш мен? - попитах аз.
- Хейзъл Грейс, за човек с моето обаяние и физическа привлекателност е лесно да покори хората, с които се среща. Но да накараш едни непознати да се влюбят в теб... ето в това е номерът.
- Носталгията е страничен ефект на рака.
- Не, носталгията е страничен ефект на смъртта - поправи ме той.
Дяволски трудно е да запазиш достойнството си, когато изгряващото слънце грее твърде ярко в гаснещите ти очи...
- Не мога да разкажа любовната ни история и затова ще говоря за математика. Не съм математик, но знаем едно: между 0 и 1 има безкрайно много числа. Например 0,1, 0,12, 0,112 и така до безкрай. Но, разбира се, безкрайните множества от числа между 0 и 2 и между 0 и милион са много по-големи. Едни безкрайности са по-големи от други. Научихме това от един писател, когото и двамата харесвахме. Има дни, в които ме обзема негодувание срещу размера на моето безкрайно множество. Искам повече числа, отколкото най-вероятно ще получа, и Бог ми е свидетел, че искам за Огъстъс Уотърс повече числа, отколкото той получи. Но, Гас, любов моя, не мога да ти опиша колко съм признателна за нашата малка безкрайност. Не бих я заменила за нищо на този свят. За броени дни ти ми подари цяла вечност и затова съм благодарна.
Беше кошмар. Всичко това. Всяка следваща секунда - по-непоносима от предишната. Постоянно ми идеше да му звънна, като се питах какво ще стане, ако отговори някой друг. През последните няколко седмици бяхме принудени да прекарваме времето си заедно в спомени, но това не беше нищо: сега удоволствието на спомените ми беше отнето, тъй като вече нямаше с кого да ги споделям. Имах чувството, че да изгубиш човека, с когото си създал тези спомени, означава да изгубиш самите спомени, сякаш само преди няколко часа нещата, които сме правели заедно, изглеждаха по-истински и по-значими.
...скръбта не променя хората. А разкрива същността им.
Исак започна да говори за истинската любов. Не можех да им кажа какво мисля, защото щеше да прозвучи предвзето, но в действителност мислех за вселената, която иска да бъде забелязана, и за това, че трябва да се постарая да я забелязвам. Усещах, че имам дълг към вселената, който може да бъде изплатен единствено и само чрез моето внимание, и също, че имам дълг към всички починали и неродени хора. Общо взето, нещата, които ми каза татко.
...сбъднатите мечти не могат да задоволят ненаситната амбиция на човека, защото мисълта, че всяко нещо може да бъде направено по-добре и отново, винаги ще ни преследва.
Денят беше почти прекрасен, най-сетне истинско лято в Индианаполис, топло и влажно - такова време, което след дългата зима ти напомня, че дори светът да не е бил създаден за хората, то ние сме създадени за света.
Мислите ми са звезди, които не мога да събера в съзвездия.
Ние сме като глутница псета, които маркират противопожарните кранове. Отравяме подпочвените води с токсичната си урина и маркираме всичко НАШЕ в жалките си опити да пребъдем и след смъртта. Не мога да спра да препикавам пожарните кранове. Знам, че е глупаво и безсмислено - особено безсмислено предвид сегашното ми състояние, - но аз съм само едно животно като всички останали.
Хензъл е различна. Старче, тя стъпва леко. Стъпва леко по земята. Хензъл знае истината: вероятността да нараним вселената е не по-малка от тази да й помогнем или пък нито едното, нито другото.
Хората ще кажат колко тъжно, че е оставила малък белег, че малцина са онези, които ще я помнят, и че е била обичана дълбоко, но не и нашироко. Но в това няма нищо тъжно, Ван Хутен. Това е триумфално. И героично. Не е ли тъкмо това истинският героизъм? Както казват докторите: най-важното е да не причинява вреда.
Истинските герои не са хората, които правят нещо; истинските герои са хората, които ЗАБЕЛЯЗВАТ нещата, обръщат внимание.
Човекът, измислил ваксината срещу едрата шарка, всъщност не е измислил абсолютно нищо. Просто е забелязал, че хората, които имат сипаница, не се разболяват от едра шарка.
...
Какво друго? Тя е красива. Никога няма да се умориш да я гледаш. Нито пък се налага да се тревожиш дали не е по-умна от теб: защото със сигурност е така. Обичам я. Такъв късмет е, Ван Хутен, че я обичам. Защото, старче, нямаш право на избор дали да бъдеш наранен - сам можеш да избереш единствено кой да те нарани. Аз съм доволен от избора си. Дано и тя да е доволна от своя.
Телевизията е бездействие.
На този свят има само едно нещо, което е по-гадно от това да умреш от рак, когато си на шестнайсет, и то е да имаш дете, което умира от рак.
Огъстъс:
- Хейзъл Грейс, разваляш ми удоволствието. Опитвам се да наблюдавам една млада любов в нейната невероятно прелестна непохватност.
Огъстъс:
- Не могат да те убият, освен ако не ги запалиш (цигарите) - А аз никога не съм палил. Това е метафора: поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие.
Хейзъл:
- Аз съм граната. Единственото, което искам, е да стоя далече от другите, да чета книги, да мисля и да бъда около вас (нейните родители), тъй като вас няма как да не ви нараня; вие сте прекалено въвлечени, така че просто ме оставете да го направя, става ли! Не съм депресирана. Но вече нямам нужда да излизам навън. И не мога да бъда нормална тинейджърка, защото съм граната.
...принудителното чакане в редица е форма на потисничество.
- Лесната утеха не е никаква утеха.
- Вярвам в онази мисъл от "Всевластна скръб": "Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи". Мисля, че това е Бог - изгряващото слънце, ярката светлина, - а очите й са гаснещи, но не и угаснали. Не мисля, че после се завръщаме, за да преследваме или утешаваме живите, но мисля, че нещо се случва с нас.
- Но ти се боиш от забравата.
- Да, от земната забрава. Не искам да звуча като родителите си, но вярвам в съществуването на душата и в нейното безсмъртие. Страхът от забравата е нещо различно - това е страх, че няма да съм дал нищо в замяна на живота си. Ако човек не може да живее в служба на някое по-висше добро, тогава би могъл поне да умре за него. Това, от което ме е страх, е, че нито животът, нито смъртта ми ще имат някакво значение.
"Кой толкоз твърд е, че да е напълно устойчив на съблазни?" (цитат от "Юлий Цезар" - Шекспир)
"Не знам кое да избера:/ красотата на казаните думи/ или красотата на премълчаните мисли,/ песента на коса/ или просто онова след нея" (откъс от "Thirteen Ways of Looking at a Blackbird" - Уолъс Стивънс
- Ако отидеш в "Райксмузеум", ...щеше да видиш портретите на много мъртви хора. Щеше да видиш Исус на кръста, щеше да видиш и един тип, когото намушкват във врата, както и хора, загиващи в морето или в битка; изобщо цяла процесия от мъченици. Но нито едно дете, умряло от рак. И въобще никой, който се е споминал от чума, едра шарка или жълта треска, защото в болестта няма никакво величие. Няма смисъл. В такава смърт няма никаква чест.
Ето в какво вярвам. Вярвам, че вселената иска да бъде забелязана. Смятам, че вселената приема радушно всяка проява на интерес и възнаграждава интелекта, отчасти защото иска хората да обърнат внимание на нейната красота. И кой съм аз, една нищожна прашинка в историята на света, за да казвам на вселената, че тя - или представата ми за нея - е преходна?
Струваше ми се, че от тогава е изминала цяла вечност, сякаш двамата с него бяхме преживели своето кратко, но безкрайно завинаги. Едни безкрайности са по-необятни от други.
Понякога ми се иска да напиша мемоари. И тези мемоари ще ми помогнат да остана в сърцата и спомените на публиката ми, която ме боготвори.
- Защо ти е публика, която да те боготвори, когато имаш мен? - попитах аз.
- Хейзъл Грейс, за човек с моето обаяние и физическа привлекателност е лесно да покори хората, с които се среща. Но да накараш едни непознати да се влюбят в теб... ето в това е номерът.
- Носталгията е страничен ефект на рака.
- Не, носталгията е страничен ефект на смъртта - поправи ме той.
Дяволски трудно е да запазиш достойнството си, когато изгряващото слънце грее твърде ярко в гаснещите ти очи...
- Не мога да разкажа любовната ни история и затова ще говоря за математика. Не съм математик, но знаем едно: между 0 и 1 има безкрайно много числа. Например 0,1, 0,12, 0,112 и така до безкрай. Но, разбира се, безкрайните множества от числа между 0 и 2 и между 0 и милион са много по-големи. Едни безкрайности са по-големи от други. Научихме това от един писател, когото и двамата харесвахме. Има дни, в които ме обзема негодувание срещу размера на моето безкрайно множество. Искам повече числа, отколкото най-вероятно ще получа, и Бог ми е свидетел, че искам за Огъстъс Уотърс повече числа, отколкото той получи. Но, Гас, любов моя, не мога да ти опиша колко съм признателна за нашата малка безкрайност. Не бих я заменила за нищо на този свят. За броени дни ти ми подари цяла вечност и затова съм благодарна.
Беше кошмар. Всичко това. Всяка следваща секунда - по-непоносима от предишната. Постоянно ми идеше да му звънна, като се питах какво ще стане, ако отговори някой друг. През последните няколко седмици бяхме принудени да прекарваме времето си заедно в спомени, но това не беше нищо: сега удоволствието на спомените ми беше отнето, тъй като вече нямаше с кого да ги споделям. Имах чувството, че да изгубиш човека, с когото си създал тези спомени, означава да изгубиш самите спомени, сякаш само преди няколко часа нещата, които сме правели заедно, изглеждаха по-истински и по-значими.
...скръбта не променя хората. А разкрива същността им.
Исак започна да говори за истинската любов. Не можех да им кажа какво мисля, защото щеше да прозвучи предвзето, но в действителност мислех за вселената, която иска да бъде забелязана, и за това, че трябва да се постарая да я забелязвам. Усещах, че имам дълг към вселената, който може да бъде изплатен единствено и само чрез моето внимание, и също, че имам дълг към всички починали и неродени хора. Общо взето, нещата, които ми каза татко.
...сбъднатите мечти не могат да задоволят ненаситната амбиция на човека, защото мисълта, че всяко нещо може да бъде направено по-добре и отново, винаги ще ни преследва.
Денят беше почти прекрасен, най-сетне истинско лято в Индианаполис, топло и влажно - такова време, което след дългата зима ти напомня, че дори светът да не е бил създаден за хората, то ние сме създадени за света.
Мислите ми са звезди, които не мога да събера в съзвездия.
Ние сме като глутница псета, които маркират противопожарните кранове. Отравяме подпочвените води с токсичната си урина и маркираме всичко НАШЕ в жалките си опити да пребъдем и след смъртта. Не мога да спра да препикавам пожарните кранове. Знам, че е глупаво и безсмислено - особено безсмислено предвид сегашното ми състояние, - но аз съм само едно животно като всички останали.
Хензъл е различна. Старче, тя стъпва леко. Стъпва леко по земята. Хензъл знае истината: вероятността да нараним вселената е не по-малка от тази да й помогнем или пък нито едното, нито другото.
Хората ще кажат колко тъжно, че е оставила малък белег, че малцина са онези, които ще я помнят, и че е била обичана дълбоко, но не и нашироко. Но в това няма нищо тъжно, Ван Хутен. Това е триумфално. И героично. Не е ли тъкмо това истинският героизъм? Както казват докторите: най-важното е да не причинява вреда.
Истинските герои не са хората, които правят нещо; истинските герои са хората, които ЗАБЕЛЯЗВАТ нещата, обръщат внимание.
Човекът, измислил ваксината срещу едрата шарка, всъщност не е измислил абсолютно нищо. Просто е забелязал, че хората, които имат сипаница, не се разболяват от едра шарка.
...
Какво друго? Тя е красива. Никога няма да се умориш да я гледаш. Нито пък се налага да се тревожиш дали не е по-умна от теб: защото със сигурност е така. Обичам я. Такъв късмет е, Ван Хутен, че я обичам. Защото, старче, нямаш право на избор дали да бъдеш наранен - сам можеш да избереш единствено кой да те нарани. Аз съм доволен от избора си. Дано и тя да е доволна от своя.
Коментари
Публикуване на коментар