Смъртта е занимание самотно - Рей Бредбъри
В ония дни град Венеция, щата Калифорния, беше особено примамлив за хора, влюбени в тъгата.
~ * ~
Отдавна съм научил, че погледите само поощряват.
~ * ~
— Изглеждаш ужасно.
— _Усещам_ се ужасно. Разбирате ли какво е да чувстваш, че нещо страшно ще се случи, без да знаеш какво е то?
— На това му викат _„тръпки на смъртта“_.
~ * ~
Дъждът се вмъкна заедно с мен.
~ * ~
Докоснах пишещата машина, озадачен да разбера какво е всъщност: мой бивш приятел или безчестна любовница.
Допреди няколко седмици от нея излитаха звуци, наподобяващи по нещичко гласа на Музата. А пък сега, все по-често и по-често, седях пред гадната машинка, сякаш ми бяха отсекли ръцете. По три-четири пъти на ден сядах там, разтърсван от литературни напъни. Нищо не излизаше. Ако ли пък излезеше, трупаше се на пода в смачкани листи, които измитах всяка нощ. Мъкнех се през безкрайната пустиня, известна като Голямата засуха, Аризона.
Причината бе до голяма степен и това, че Пег бе толкова далеч, сред ония мумии от катакомбите на Мексико, че от три месеца във Венеция не бяхме виждали слънце, а само ситен дъжд, после мъгла, после пак ситен дъжд, и пак мъгла, и после пак дъжд. Всяка нощ навличах студената памучна пижама, а на разсъмване бях целият в плесен. Възглавницата ми сутрин тънеше във влага, но не си спомнях с какви сънища съм я осолил чак толкова много.
~ * ~
Всъщност ти не желаеш да се срещнеш с тази твоя възлюбена, ти предпочиташ само да мечтаеш как в някоя нощ тя ще се вдигне, ще тръгне, следите от стъпките й ще се изличават от полъха след нея, ще дойде до твоето жилище, ще потропа на прозореца, ще влезе и ще раздипли своето призрачно сияние в дълги филмови ручеи върху твоя таван. (Констанс Ратиган)
~ * ~
И ако човек се заслушаше в брътвежа им под трясъка на преминаващите големи железни вагони, би могъл да чуе как ръждата се отлюпва от старческите им кости, посипва се през кръвните им пътища и просветва за миг в гаснещите очи, докато дълго дремят между изреченията и се напъват да си спомнят теми, които са подхванали по пладне и ще завършат в полунощ, когато братята, препирайки се, затворят магазинчето и се запътят, сдобрявайки се лицемерно, към своите ергенски постели.
Къде живееха старците, не знаеше никой. Всяка нощ, след като братята изчезнеха начумерено в мрака, старците се разпръскваха като кълба от бодли, търкаляни в различни посоки, от соления вятър.
~ * ~
На первазите лежаха мъртви мухи. Еднодневки, измрели през лятото на 1929, напрашваха крилца по мрежите пред стъклата. Някъде отгоре, където принцесата от приказките тлееше забравена в своята кула, самотно перце падна и докосна въздуха.
~ * ~
Това легло и неговото съдържание бяха като нанос на пресъхваща река. В плитките й струи сега се очертаваха разпиляна сврача плява и тънък скелет.
~ * ~
А би трябвало да остана, да пия чай, да вечерям, да закуся с нея. Но можеш ли да опазиш всички хора но всички места през цялото време, можеш ли?
~ * ~
Нещата са хубави, когато започват. Но тъй рядко в историята на хората, на малките и на големите градове завършекът бива щастлив!
Малко по малко започва развалата. Нещата се ояждат. Размазват се. Времената се объркват. Млякото се вкисва. Нощем жиците по високите стълбове нашепват злокобни случки в ръмежа на мъглата. Водата в каналите ослепява от нечистата пяна. Кремъкът, като го удариш, не изпуска искри. Жените, като ги погалиш, не излъчват топлота.
Изведнъж лятото свършва.
Зимата фучи в скритите ти кости.
Тогава идва времето на стената.
А именно стената на тясната стаичка, където грохотът на тежките влакове нахлува като кошмар и те кара да се въртиш в студеното желязно легло, в треперещото приземие на Недотам-Кралските-Мъртви-Канарени-Апартаменти, където номерата са паднали от входната врата, а табелата на улицата още от ъгъла сочи вместо на север на юг, тъй че ония, които идват да те търсят, поемат завинаги по съвсем друг булевард.
~ * ~
Пружината изписка като котка, докосната в съня й.
~ * ~
— Знаеш ли какво най ми обръща червата при любителите детективи? — запита Кръмли.
— Аз не съм любител детектив, аз съм професионален писател с големи и чувствителни антени.
— Значи си просто един скакалец, който умее да пише на машина — заяви Кръмли и ме изчака да се съвзема от удара. — Но ако и ти като мене беше кръстосвал Венеция нашир и надлъж, ако беше седял в моя кабинет и беше висял в моргата толкова години, колкото аз, тогава щеше да ти е ясно, че всеки пройдоха, който мине оттук, всеки пияница, който се намери зад решетките, прелива от теории, доказателства, разкрития — достатъчни да се напише цяла библия и да се потопи кораб с църковно паство на неделен излет. Ако се вслушваме във всеки дърдорко, попаднал в килията, половината свят ще е под подозрение, едната трета — под арест, останалите ще ги съдим и ще ги избесим. А щом е тъй, притрябвало ми е да се заслушвам в някакъв млад писарушка, който още не е и _започнал_ да се изявява в историята на литературата… — Пак трепнах, той пак изчака да ми мине — и който, понеже видял някаква лъвова клетка със случаен удавник, се мисли за откривател на _„Престъпление и наказание“_, смята се за сина на Разколников. Край на изявлението. Отговаряй.
— Знаете _Разколников_? — възкликнах смаян.
— Преди да си дошъл на тоя свят. Е, и какво от това? Пледирай твоята кауза!
— Аз съм писател, аз зная повече за чувствата от вас.
— Как не! Аз съм детектив, аз зная повече за фактите от тебе. Страх те е, че един факт ще те обърка, а?
— Аз…
— Я ми кажи, момченце. На теб случвало ли ти се е изобщо _нещо_ в този живот?
— Нещо ли?
— Да, каквото и да е. Голямо, средно, малко. Каквото и да е. Да речем, болест, изнасилване, смърт, война, революция, убийство.
— Майка ми и баща ми починаха…
— От естествена смърт?
— Да. Но един мой чичо го застреляха при нападение за грабеж…
— Ти _видя_ ли, като го застрелваха?
— Не, но…
— Е, не се брои, щом не си _видял_. Питам те — преди намирал ли си нещо друго, като например хора в лъвови клетки?
— Не — отстъпих накрая.
— Ето, това ти разправям. Ти още си в шок. Понеже не познаваш живота. А пък аз съм роден и отрасъл в моргата. А ти за пръв път докосваш мраморната й маса. Хайде сега, успокой се и изчезвай.
~ * ~
Фани бе надигаща се лавина, прилив, насочен към грамофона, мощна сила, навиваща ръчката, божествен шепот, спускащ иглата върху другата страна на плочата.
Когато се разнесе музиката, тя се върна на стола си като призрачен кораб, величествен и бледен, притихнал и угрижен.
~ * ~
През нощта се случи онова.
Малка гръмотевична буря се появи пред вратата на жилището ми към два сутринта.
Глупчо! — казах си, докато лежах и се ослушвах. _Малка_ гръмотевична буря, така ли? И колко малка? Метър широка, два висока, всичко това на едно местенце. Дъждът се излива на изтривалката ти, без да капне никъде другаде и после, изведнъж, дим да го няма!
~ * ~
— Всеки на този свят има чувства. — Кръмли огледа цигарата, сякаш се чудеше вкусна ли му е или не. — Всяка баба си съчинява пиянски песнички и ги напява монотонно дотогава, докато на теб ти дойде да вземеш, че да ритнеш бабишкерата по тумбака и да изплискаш бирата оттам. Писачи на песнички, поети, любители детективи, всеки глупак си въобразява, че е и трите, събрани в едно. Ти знаеш ли на какво ми приличаш, сине? На оная тумба от идиоти, дето се мъкнели подир Александър Поуп*, размахвали стихове, романи и есета и търсели съвета му, докато най-накрая Поуп тъй се влудил, че седнал и написал „Есе за критиката“.
~ * ~
— Ами просто — продължих отчетливо — още преди години осъзнах, че колкото повече разсъждавам, толкова по-лошо пиша. Всички си мислят, че непрестанно трябва да си напъваш ума. Не, аз се оставям да чувствам, написвам го така, пак се отпущам да чувствам, пак си го написвам, а после, чак в края на деня, разсъждавам върху написаното. Мисленето идва след това.
~ * ~
С тая простуда би трябвало да съм си у дома, но мисълта да легна с тия мъгли, влага и дъждове в душата ми бе непоносима.
~ * ~
— Защо се смеете?
— Заглавията…
— Заглавията ли? — Лепна се на прозореца, за да се увери, че на полиците сред всичките книги-убийци не се е вмъкнал някой предател веселяк.
— Кажете — запитах плахо, — нима в библиотеката ви няма нито едно лято, хубаво време, попътен вятър? Нямате ли ведри книги, щастливи открития, като, да речем, _„Слънчеви наброски от едно градче“_, _„Слънцето е моето падение“_, _„В доброто старо лято“_, _„Юнски смях“_ от Стивън Лийкок?
— Не! — Шранк се вдигна на пръсти, за да го изрече, осъзна се и се смъкна. — Не…
— Или пък _„Хедлонг хол“_ на Пийкок, или _„Хък Фин“_, _„Трима в една лодка“_, _„Колко невръстен е баща ми?“_, _„Записките на клуба «Пикуик»«_? Нещичко от Робърт Бенчли? От Джеймс Търбър? От С. Дж. Перелман?…
Изстрелях имената като картечница. Шранк слушаше и едва не политна назад от тоя радостен откос. Не ме прекъсна.
— Или например _»Анекдоти на Саванарола“_, а може и _„Смехории от Джак Разпорвача“_… — Млъкнах.
~ * ~
Искаше ми се да хукна и да поискам разговор за сметка на Пег, но се боях, че две хиляди мили мълчание ще ми пошушнат за смъртни случаи по слънчеви улици, за кървави меса, окачени по куките на някоя месарница, за самота, безмерна като зейнала рана.
~ * ~
— Е, хайде, Кейл. Отивай.
Омаян, той прекосяваше салона с провлачена каубойска стъпка, двамина от него — оня в огледалото по-припрян и по-ведър от същинския, и отмятайки капака на пианото, разкриваше пожълтелите ченета, закопнели някой да им изтръгне музиката из корен.
~ * ~
Подчиних се на моя палач, пристъпих, седнах и се загледах в отрязаните коси, разпилени по пода, символи на мълчаливо минало, което сигурно е имало някакъв смисъл, но това не личеше. Дори отстрани като ги гледах, не открих там нито многозначителни фигури, нито близки предзнаменования.
Той запита къса ли я искам или дълга — в смисъл повече или по-малко да ме обезобрази, но аз се бях загледал през ослепителната бяла арктическа пустош на бръснарницата към…
~ * ~
— Всеки има нужда поне от две-три залисии — отвърнах без колебание. — Една работа само не достига, както не стига и един живот. Аз искам да имам по десетина и от двете.
— Точно така. Лекарите би трябвало да копаят канавки. Копачите поне веднъж на седмицата — да бавят деца. Философите — да мият паници в мазен леген поне два пъти на десет дни. Математиците — да надуват свирката в гимнастическия салон. Поетите би трябвало да карат камиони за разнообразие, а пък детективите…
— Да притежават и да обработват райската градина — тихо допълних аз.
— Боже мой! — Кръмли се разсмя, поклати глава и погледна към водораслите, които мачкаше в дланта си. — Ти си един нетърпим многознайко. И си въобразяваш, че докрай си ме прозрял? Я гледай! — Той се наведе и развъртя едно кранче. — Чуй! Шт!
Мек дъждец избликна в лъчезарни водоскоци и поръси целия околен рай с тихия си ромон, който шептене: Покой. Тишина. Ведрост. Стой тук. Живей вечно.
~ * ~
— Лош ориз — чух някой да прошепва. Това бях аз.
Старинно китайско заклинание, извиквано по синорите на оризовите ниви, за да се опази реколтата от поразиите на завистливите божества.
~ * ~
_От сянката си се страхува._
Безпричинно да трепериш от Нищото.
И да трябва да живееш с това Нищо чак докато съмне.
Ослушах се.
Мъглата ли стърже по вратата ми? Дъждът ли си играе с ключалката? Онази малка буря, тя ли шари по изтривалката ми и пуска водорасли?
Страхувах се да проверя.
Отворих очи. Погледнах към тясното коридорче до микроскопичната кухня и още по-тъмната баня.
Снощи бях увесил там старата съдрана бяла хавлия.
Ала сега хавлията не беше хавлия. Без очилата ми, сложени долу до леглото — късоглед, почти сляп — хавлията се беше… променила.
Тя беше Звяра.
Когато бях на пет години и живеехме на изток, в Илинойс, и понякога трябваше да изкачвам посред нощ тъмното стълбище до банята, Звяра неизменно ме дебнеше на горната площадка, в мрака. Защото мама често забравяше да остави запалена лампа. С нечовешки усилия се мъчех да се изкатеря догоре, забил поглед в краката си. Но всякога ме беше страх и всякога поглеждах нататък. И Звяра неизменно беше там, сумтеше като злокобните локомотиви, препускащи далеч в нощта, погребални процесии, отнасящи завинаги любими братовчеди и чичовци. Погребалните процесии ставаха все по-дълги, колкото повече растяха. До седмата, осмата, деветата ми година още роднини, а и дядо ми бяха вече мъртви, видял ги бях обсипани с цветя, положени в земята до десетки други любими роднини, и някак си трясъкът на влака в онези нощи ставаше по-гръмовен, и това бе смъртта, беше Звяра без определена форма, скрит в нощта и в звездите — той ме чакаше, дебнеше ме, докато стоях долу на площадката, и аз…
Изкрещях.
Защото сега Звяра висеше на вратата, отвеждаща към тъмнината, към коридора, към кухнята, към банята.
Слава богу, помислих, големите червени трамваи не вървят в този утринен час, на една пряка от мен, надули черните си свирки.
О, Звяр, примолих му се, бягай оттук!
Той не мръдна.
Звяро, изрекох на привидението до вратата, зная, че не си там. Ти си нищо. Ти си моята стара хавлия.
Лошото беше, че не я виждах ясно.
Да можех да се присегна за очилата, да си ги сложа, да скоча.
Ала не смеех да измъкна треперещата си ръка, за да си грабна очилата.
Лежах, превръщах се в осем, седем, пет, четиригодишен, смалявах се все повече и повече, а Звяра на вратата ставаше все по-едър, по-зловещ и по-висок.
Страх ме бе да примигна. Боях се, че това движение ще накара Звяра да прилети тихичко и…
Безшумно да ме хване за краката.
~ * ~
Има хора, чийто живот е тъй незначителен, че не е друго освен звук от затръшната врата или нечие покашляне в тъмна улица през късна нощ.
Надникваш през прозореца; улицата е пуста. От оня, дето се е покашлял, няма и следа.
Някои доживяват до трийсет и пет — четирийсет, ала тъй като никой не ги забелязва, животът им изтлява бързо като свещ, невидим е като прашинка.
Във и край сградата се навъртаха разни такива невидими или полувидими хора, които живееха, но всъщност не живееха в нея.
Сред тях бяха Сам, и Джими, и Пиетро Масинело, и оня много необикновен слепец Хенри, черен като коридорите, из които бродеше с негърска гордост.
Всички или почти всички от тях щяха да изчезнат в близките няколко дни, всеки по различному, но понеже те чезнеха периодично и по всякакъв начин, отначало никой не го забеляза. Дори аз без малко щях да пропусна смисъла на прощалните им думи.
Сам.
Сам беше мексикански работник, вмъкнал се нелегално в страната да мие чинии, да се моли за нощна постеля, да се спотайва по цели дни, сетне нощем като таласъм пак да хлузка чинии, пак да проси нощувка и да се налива с вино, скрито в книжна кесия. Испанският му беше завален, английският му още по-неясен, защото думите му неизменно се процеждаха през парите на алкохола. Никой не го разбираше какво приказва, никой не щеше и да знае. Спеше в приземието, не пречеше.
Толкова за Сам.
Джими също говореше неразбираемо, но не вследствие виното, а понеже някой му бе откраднал захапката. Зъбите му, направени безплатно от градското здравеопазване, бяха изчезнали една нощ, когато необмислено преспал в някакъв бордей на Главната улица. Задигнали ги от чашата с вода край възглавницата. Когато се събудил, широката му бяла усмивка била изчезнала завинаги. Джими, обеззъбен, но любител на джина, се завърна в сградата, като сочеше розовите си венци и се заливаше от смях. И тъй, без своите протези и с имигрантския си чешки акцент, и той, като Сам, бе неразбираем. Лягаше да спи в празните вани на общите бани в три през нощта, вършеше това-онова из къщата денем, и през цялото време се смееше просто така.
Толкова за Джими.
Пиетро Масинело бе цял цирк, съставен от един, и никой не му пречеше, както и на останалите, да пренася трупата си от кучета, котки, гъски и папагали от покрива, който обитава лете, в приземната барака за топливо през декември, където всички оцеляваха сред невъобразима шумотевица от лай, крясъци, неразбории и сън, година след годин. Кръстосваше улиците на Лос Анжелос, следван от свита предани животни — кучетата подскачаха край него, на всяко рамо се мъдреше по една птица, отзад се клатеше гъската, а той мъкнеше грамофона с пружина, слагаше го на някой ъгъл, пускаше „Приказки от виенската гора“ и караше кучетата да танцуват срещу подаянията, хвърляни от минувачите. Беше дребосък със звънчета на шапката, невинните му големи луди очи бяха очертани с черни линии, на маншетите и реверите му също имаше звънчета. Не говореше на хората, _пееше_ им.
Табелата на вратата на барачката гласеше „Менажер“ и стаичката преливаше от обич, обичта на окръжените с любов, глезени и гледани животни към техния невероятен повелител.
Толкова за Масинело Пиетро.
Хенри, слепият цветнокож, бе още по-необикновен. Необикновен, защото не само говореше ясно и културно, а защото вървеше без бастун през нашия живот и оцеляваше, след като другите загинат безславно в нощта.
~ * ~
— Никога не съм ви срещал.
— О, срещал си ме, но не си разбрал. Една нощ, преди близо година, беше някакъв празник, всички се бяха наловили да играят мексиканска конга, редицата се виеше из цялата сграда, подпалило ни беше виното, а и лютивите гозби. Аз водех танца, преправена на Рио Рита; никой не ме знаеше коя съм — само така се отпуща човек. Ти плетеше крака в другия край на хорото. Така и не се запознахме. След час си поприказвах малко с Фани и се изнизах. Най-често се появявам там в два след полунощ, защото Фани и аз обичаме да се връщаме към времето на Чикагската опера и Института за изкуства, когато аз рисувах и пеех безплатно в оперния хор, а Фани изпълняваше няколко солови партии. Познавахме Карузо, и двете бяхме кльощави като клечки, невероятно, нали? Фани? Кльощава! Ама какъв глас! О, боже, колко, бяхме млади! Е, останалото го знаеш. Аз се издигнах на върха, с белези от креватни пружини по гръбнака. Когато белезите се намножиха, оттеглих се да изпомпвам пари от моя заден двор.
~ * ~
— Фани ли? Изживя една гадна любовна история, която я пречупи на две и я изду до обема, който виждаш днес. Нито мъж, нито аз, нито животът — никой ме е в състояние да й възвърне вече хубостта. Махнахме с ръка на всичко и си останахме приятелки.
— Добри приятелки, както долавям по гласа ви.
— Да, истински. Тя е талантлива, мила, ексцентрична, отчаяна жена. Аз се премятам като малко кученце под звуците на нейния мамонтски гавот. Заливаме се от смях в четвъртия час на утринния свят. Не се залъгваме за горчивините на живота. Знаем, че никога вече не можем да се върнем в него, тя по нейни си причини, аз — по свои. Тя видя един мъж прекалено отблизо, аз видях пък мнозина, за прекалено кратко. Оттеглянето от живота има многобройни форми, както можеш да разбереш от моите предрешвания, както забелязваш по монголфиеровското балоноподобие у Фани.
~ * ~
Ден без написан ред, обичах да повтарям и го повтарях толкоз често, че моите приятели въздъхваха и отчаяно въртяха очи, ден без писане е като малка смърт. Не желаех сам да се тикам зад оградата на гробищата. Готов бях да се отбранявам докрай с моята портативна машинка „Ремингтън“, която стреля по-точно, прицелиш ли се както трябва, отколкото пушката със същото име.
~ * ~
Джон Уилкис Хопууд, пладнешкият убиец, усмърти поредната роля. Не само надроби една човешка страст на хиляди парченца, ами на всичкото отгоре в неистова лудост я размаза с крака, разкъса я със зъби и я метна през рампата връз доверчивите членки на местния дамски клуб. Проклетите глупачки я излапаха като топъл хляб!
~ * ~
Това е актьорът — запълвач на време. Деветдесет процента от живота ни изтича в чакане на роля.
~ * ~
— Шекспир е изпълнен с това, ти си изпълнен с това, аз, всеки. Немотивирано злодейство. Не разбираш ли? Това означава човек, който се вре тук и там и върши гадости, злодей без подбуда. Или поне на нас тъй ни се струва.
— Човек не върши престъпления просто така, без причина.
— Боже мой! — Кръмли изсумтя кротко. — Колко си наивен! Половината от случаите ни в участъка са хора, минали на червено, за да убият пешеходец, мъже, които пребиват жените си или застрелват приятеля си, без да знаят защо са го направили. Подбудите ги има и още как, но са заровени тъй дълбоко, че трябва динамит, за да ги извадиш на повърхността. И ако има някой като тоя, дето се опитваш да го откриеш с бирения си разум и уискената си логика, не е възможно да бъде открит. Няма подбуди, няма същностни причини, няма улики. Тъй ще си броди на воля, необезпокояван, освен ако успееш да съединиш глезенната става с подколянната кост, подколянната кост — с колянната става и бедрената кост — с бедрената става.
~ * ~
— Преди две нощи, в полунощ, един ли беше, два ли, не зная. Лежа ей тука омърлушен, гледам в тавана, не ми се чете, не ми се слуша радио, не ми се пие бира, вън фучи вятър, дърветата се вият и изведнъж проклетите идеи се загърчиха като червеи върху нажежена плоча. Тогава скочих, изтичах до машината, седнах, че като зачатках, чаткам като фурия и не мога да се спра, а на разсъмване до мен се вдигнала планина ли, къртичина ли — от листове, а аз хем рева, хем се смея! Ето, виж! Към шест сутринта легнах, лежа, гледам страниците, заливам се от смях и съм толкова щастлив, сякаш ей сега съм се залюбил с най-прекрасната жена на света!
— То е същото — обадих се тихо.
— Не мога да си обясня — продължи Кръмли — кое го предизвика? Може би вятърът. Или оня, дето оставя водораслови визитни картички на входната врата? Но да не смяташ, че детективът е хукнал навън, гръмнал е с пистолета, извикал е „Стой!“ Не, нищо подобно. Ни крясъци, ни изстрели. Седя и си праскам на машината, вдигам тупурдия, сякаш е срещу Нова година или Всех Светих. И какво, мислиш, стана след това? Отгатни!
Вледених се. Отзад по врата ми избиха студени бабунки.
— Вятърът е утихнал — казах. — Стъпките пред вратата ти вече не са се появили.
— Какво? — ахна Кръмли.
— И оттогава — край на водораслите. Оня, който и да е бил, повече не се е върнал.
— Откъде знаеш? — удиви се Кръмли.
— Направил си точно каквото трябва, това е. Направил си го, без да съзнаваш. Също като мен. Аз изкрещях, и той ме остави на мира, също като теб. О, боже, боже!
~ * ~
Оставих вратата да зее и залитнах да вдигна стария Фанин стол, за да се строполя в него и да изчакам сърцето ми да се успокои.
Разгърнах зелените вестникарски страници. На последната бяха некролозите и личните обявления. Прекарах поглед отгоре додолу, не открих нищо, прегледах я отново и тогава го видях:
Малко обявление, оградено с червено мастило.
Това бе, което _оня_ беше търсил, за да го отнесе завинаги.
Как да се сетя? Ето и съдържанието:
КЪДЕ БЕШЕ ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ?
СЪРЦЕТО МИ ТЕ ЗОВЕ — А ТВОЕТО? ЗАЩО НЕ МИ
ПИШЕШ, ЗАЩО НЕ ПОЗВЪНИШ?
ЩАСТЛИВ ЩЕ СЪМ, АКО ПОНЕ МЕ ПОМНИШ
ТЪЙ, КАКТО ТЕ ПОМНЯ АЗ. ИМАХМЕ ТОЛКОВА МНОГО.
ЗАГУБИХМЕ ВСИЧКО. СЕГА, ПРЕДИ ДА СМЕ ЗАБРАВИЛИ
И СПОМЕНА, ОПИТАЙ ДА СЕ ВЪРНЕШ ПРИ МЕН.
ОБАДИ СЕ!
Беше подписано:
ТОЗИ, КОЙТО ТЕ ОБИЧАШЕ ПРЕДИ ГОДИНИ
Отстрани в полето някой беше изписал думите:
ТОЗИ, КОИТО ТЕ ОБИЧАШЕ ОТ ВСЕ СЪРЦЕ ПРЕДИ ГОДИНИ
.....
Какъв шедьовър беше, каква прелест, какъв призив, каква уловка! Какъв психоаналитичен тест, каква хиромантска хитрост, какво табло виджи, което всеки може да докопа и да си отнесе. Мъже, жени, стари, млади, тъмнокожи, светлокожи, стройни, слаби. Чуйте, погледнете! Това е адресирано до ВАС.
Отнасяше се до всекиго, който е любил и загубил любимия, до всяка самотна душа в целия проклет град, в държавата и в цялата вселена.
Кой, след като го е прочел, ще устои на изкушението да вдигне телефона, да избере, да почака и накрая да прошепне в късната нощ:
— Ето ме, тук съм. Моля те — ела ме намери!
~ * ~
— Защото си търсил Самотници. И аз, проклет идиотски глупак, по-сляп и от Хенри, ти помагах да си ги намираш. Фани беше права. Констанс е права! Наистина излязох жертвеният козел. Аз бях Тифусната Мери. Аз разнасях заразата — тебе — навсякъде. Защото ти ме следваше. Да намираш Самотници! — Издишах силно. — Самотници!
~ * ~
По пътя ми се стори, че виждам себе си: как преминавам, яхнал велосипеда, дванайсетгодишен, запътил съм се да разнасям вестници в ранното утро. Малко по-нататък по-възрастното ми аз, деветнайсетгодишно, се прибираше у дома, залитайки по електрическите стълбове, измазано с червило, пияно от любов.
Малко преди да свием към арабското укрепление на Констанс, насреща по бреговата автострада се зададе друга лимузина. Префуча като светкавица. Пак аз ли съм това след няколко години? До мене седи Пег, връщаме се от танци, така ли ще е? Но другата лимузина изчезна. Бъдещето трябваше да почака.
Когато спряхме в пясъчния заден двор на Констанс, обзе ме благодарност за обикновеното ми настояще и пълно щастие от това, че съм жив.
Стояхме до лимузината и го чакахме да излезе, а Хенри размаха ръка.
— Отдръпнете се!
Отстъпихме.
— Позволете слепецът да ви водя.
Поведе ни.
Усмихнати, тръгнахме след него.
~ * ~
ЗА ЖИВОТА, СТРАХОВЕТЕ И САМОТАТА
(Вместо послеслов)
— _А в коя тенденция на криминалния роман се вписва вашата книга?_
Хамет и Чандлър наистина оставиха своя отпечатък върху криминалната литература. И още Джеймс Кейн („Пощальонът звъни винаги два пъти“, „Двойно обезщетение“) — те създадоха нова школа. Аз все още не съм се издигнал до тяхното равнище, все още принадлежа към низшата класа. Засега съм някъде по средата — нито суров като типичния герой на криминален роман, да речем Сад Спейд, нито изискан като Шерлок Холмс.
— _И всичко това сте подплатили с носталгичните си спомени за Лос Анжелос…_
Та аз живея недалеч от Холивуд още от дете, месеци, години съм прекарал на летни кънки около „Парамаунт“ и „Кълъмбия“, която тогава се намираше на две крачки от Булеварда на залеза, познавал съм толкова прочути личности. И въпреки това никога не бях писал за всички тези хора. Но ето че дойде момент, когато си казах: „Окей, сега трябва да ги опишеш всичките“. Ето защо книгата, която написах, и другата, която сигурно ще напиша, са смесица от спомени за хората, които познавах, за живота в киното. Проблемът е, че светът на филмовото студио е много сложен. Не е лесно да го опишеш. Може би той може да бъде описан именно в криминален роман, използуван като метафора.
— _Метафора за какво?_
— Този мой нов роман, всичките ми романи са изградени върху „изкуството да се отклонява вниманието“. Не върху основната сюжетна интрига, която в тази книга е доста повърхностна, а върху факта, че от време на време аз се отдалечавам за миг и казвам на читателя: ето едно усещане, пробвай да го изпиташ и ти. Наистина ли искаш да знаеш какви са гръмотевиците, светкавиците? Ето ги. Аз ти ги описвам, карам те да ги почувствуваш до мозъка на костите си. Дори затова да ми е необходима цяла страница.
Французите много ги бива в този род описания. А и при Шекспир най-интересна е не основната фабула, а фактът, че Хамлет от време на време излиза от кадър и ти казва: искаш ли да разбереш как се чувствувам в живота? Седни и ще ти разкажа. Ето защо и аз искам героите ми да носят глава на плещите си. А читателите ми, разгръщайки книгата, може би ще си помислят: вижда се, че този човек е прекарал живота си в библиотеката, обграден от класиците, вижда се колко много е преживял и всичко е попил като гъба. А сега ни разказва за своите привидения, за страховете си.
~ * ~
Отдавна съм научил, че погледите само поощряват.
~ * ~
— Изглеждаш ужасно.
— _Усещам_ се ужасно. Разбирате ли какво е да чувстваш, че нещо страшно ще се случи, без да знаеш какво е то?
— На това му викат _„тръпки на смъртта“_.
~ * ~
Дъждът се вмъкна заедно с мен.
~ * ~
Докоснах пишещата машина, озадачен да разбера какво е всъщност: мой бивш приятел или безчестна любовница.
Допреди няколко седмици от нея излитаха звуци, наподобяващи по нещичко гласа на Музата. А пък сега, все по-често и по-често, седях пред гадната машинка, сякаш ми бяха отсекли ръцете. По три-четири пъти на ден сядах там, разтърсван от литературни напъни. Нищо не излизаше. Ако ли пък излезеше, трупаше се на пода в смачкани листи, които измитах всяка нощ. Мъкнех се през безкрайната пустиня, известна като Голямата засуха, Аризона.
Причината бе до голяма степен и това, че Пег бе толкова далеч, сред ония мумии от катакомбите на Мексико, че от три месеца във Венеция не бяхме виждали слънце, а само ситен дъжд, после мъгла, после пак ситен дъжд, и пак мъгла, и после пак дъжд. Всяка нощ навличах студената памучна пижама, а на разсъмване бях целият в плесен. Възглавницата ми сутрин тънеше във влага, но не си спомнях с какви сънища съм я осолил чак толкова много.
~ * ~
Всъщност ти не желаеш да се срещнеш с тази твоя възлюбена, ти предпочиташ само да мечтаеш как в някоя нощ тя ще се вдигне, ще тръгне, следите от стъпките й ще се изличават от полъха след нея, ще дойде до твоето жилище, ще потропа на прозореца, ще влезе и ще раздипли своето призрачно сияние в дълги филмови ручеи върху твоя таван. (Констанс Ратиган)
~ * ~
И ако човек се заслушаше в брътвежа им под трясъка на преминаващите големи железни вагони, би могъл да чуе как ръждата се отлюпва от старческите им кости, посипва се през кръвните им пътища и просветва за миг в гаснещите очи, докато дълго дремят между изреченията и се напъват да си спомнят теми, които са подхванали по пладне и ще завършат в полунощ, когато братята, препирайки се, затворят магазинчето и се запътят, сдобрявайки се лицемерно, към своите ергенски постели.
Къде живееха старците, не знаеше никой. Всяка нощ, след като братята изчезнеха начумерено в мрака, старците се разпръскваха като кълба от бодли, търкаляни в различни посоки, от соления вятър.
~ * ~
На первазите лежаха мъртви мухи. Еднодневки, измрели през лятото на 1929, напрашваха крилца по мрежите пред стъклата. Някъде отгоре, където принцесата от приказките тлееше забравена в своята кула, самотно перце падна и докосна въздуха.
~ * ~
Това легло и неговото съдържание бяха като нанос на пресъхваща река. В плитките й струи сега се очертаваха разпиляна сврача плява и тънък скелет.
~ * ~
А би трябвало да остана, да пия чай, да вечерям, да закуся с нея. Но можеш ли да опазиш всички хора но всички места през цялото време, можеш ли?
~ * ~
Нещата са хубави, когато започват. Но тъй рядко в историята на хората, на малките и на големите градове завършекът бива щастлив!
Малко по малко започва развалата. Нещата се ояждат. Размазват се. Времената се объркват. Млякото се вкисва. Нощем жиците по високите стълбове нашепват злокобни случки в ръмежа на мъглата. Водата в каналите ослепява от нечистата пяна. Кремъкът, като го удариш, не изпуска искри. Жените, като ги погалиш, не излъчват топлота.
Изведнъж лятото свършва.
Зимата фучи в скритите ти кости.
Тогава идва времето на стената.
А именно стената на тясната стаичка, където грохотът на тежките влакове нахлува като кошмар и те кара да се въртиш в студеното желязно легло, в треперещото приземие на Недотам-Кралските-Мъртви-Канарени-Апартаменти, където номерата са паднали от входната врата, а табелата на улицата още от ъгъла сочи вместо на север на юг, тъй че ония, които идват да те търсят, поемат завинаги по съвсем друг булевард.
~ * ~
Пружината изписка като котка, докосната в съня й.
~ * ~
— Знаеш ли какво най ми обръща червата при любителите детективи? — запита Кръмли.
— Аз не съм любител детектив, аз съм професионален писател с големи и чувствителни антени.
— Значи си просто един скакалец, който умее да пише на машина — заяви Кръмли и ме изчака да се съвзема от удара. — Но ако и ти като мене беше кръстосвал Венеция нашир и надлъж, ако беше седял в моя кабинет и беше висял в моргата толкова години, колкото аз, тогава щеше да ти е ясно, че всеки пройдоха, който мине оттук, всеки пияница, който се намери зад решетките, прелива от теории, доказателства, разкрития — достатъчни да се напише цяла библия и да се потопи кораб с църковно паство на неделен излет. Ако се вслушваме във всеки дърдорко, попаднал в килията, половината свят ще е под подозрение, едната трета — под арест, останалите ще ги съдим и ще ги избесим. А щом е тъй, притрябвало ми е да се заслушвам в някакъв млад писарушка, който още не е и _започнал_ да се изявява в историята на литературата… — Пак трепнах, той пак изчака да ми мине — и който, понеже видял някаква лъвова клетка със случаен удавник, се мисли за откривател на _„Престъпление и наказание“_, смята се за сина на Разколников. Край на изявлението. Отговаряй.
— Знаете _Разколников_? — възкликнах смаян.
— Преди да си дошъл на тоя свят. Е, и какво от това? Пледирай твоята кауза!
— Аз съм писател, аз зная повече за чувствата от вас.
— Как не! Аз съм детектив, аз зная повече за фактите от тебе. Страх те е, че един факт ще те обърка, а?
— Аз…
— Я ми кажи, момченце. На теб случвало ли ти се е изобщо _нещо_ в този живот?
— Нещо ли?
— Да, каквото и да е. Голямо, средно, малко. Каквото и да е. Да речем, болест, изнасилване, смърт, война, революция, убийство.
— Майка ми и баща ми починаха…
— От естествена смърт?
— Да. Но един мой чичо го застреляха при нападение за грабеж…
— Ти _видя_ ли, като го застрелваха?
— Не, но…
— Е, не се брои, щом не си _видял_. Питам те — преди намирал ли си нещо друго, като например хора в лъвови клетки?
— Не — отстъпих накрая.
— Ето, това ти разправям. Ти още си в шок. Понеже не познаваш живота. А пък аз съм роден и отрасъл в моргата. А ти за пръв път докосваш мраморната й маса. Хайде сега, успокой се и изчезвай.
~ * ~
Фани бе надигаща се лавина, прилив, насочен към грамофона, мощна сила, навиваща ръчката, божествен шепот, спускащ иглата върху другата страна на плочата.
Когато се разнесе музиката, тя се върна на стола си като призрачен кораб, величествен и бледен, притихнал и угрижен.
~ * ~
През нощта се случи онова.
Малка гръмотевична буря се появи пред вратата на жилището ми към два сутринта.
Глупчо! — казах си, докато лежах и се ослушвах. _Малка_ гръмотевична буря, така ли? И колко малка? Метър широка, два висока, всичко това на едно местенце. Дъждът се излива на изтривалката ти, без да капне никъде другаде и после, изведнъж, дим да го няма!
~ * ~
— Всеки на този свят има чувства. — Кръмли огледа цигарата, сякаш се чудеше вкусна ли му е или не. — Всяка баба си съчинява пиянски песнички и ги напява монотонно дотогава, докато на теб ти дойде да вземеш, че да ритнеш бабишкерата по тумбака и да изплискаш бирата оттам. Писачи на песнички, поети, любители детективи, всеки глупак си въобразява, че е и трите, събрани в едно. Ти знаеш ли на какво ми приличаш, сине? На оная тумба от идиоти, дето се мъкнели подир Александър Поуп*, размахвали стихове, романи и есета и търсели съвета му, докато най-накрая Поуп тъй се влудил, че седнал и написал „Есе за критиката“.
~ * ~
— Ами просто — продължих отчетливо — още преди години осъзнах, че колкото повече разсъждавам, толкова по-лошо пиша. Всички си мислят, че непрестанно трябва да си напъваш ума. Не, аз се оставям да чувствам, написвам го така, пак се отпущам да чувствам, пак си го написвам, а после, чак в края на деня, разсъждавам върху написаното. Мисленето идва след това.
~ * ~
С тая простуда би трябвало да съм си у дома, но мисълта да легна с тия мъгли, влага и дъждове в душата ми бе непоносима.
~ * ~
— Защо се смеете?
— Заглавията…
— Заглавията ли? — Лепна се на прозореца, за да се увери, че на полиците сред всичките книги-убийци не се е вмъкнал някой предател веселяк.
— Кажете — запитах плахо, — нима в библиотеката ви няма нито едно лято, хубаво време, попътен вятър? Нямате ли ведри книги, щастливи открития, като, да речем, _„Слънчеви наброски от едно градче“_, _„Слънцето е моето падение“_, _„В доброто старо лято“_, _„Юнски смях“_ от Стивън Лийкок?
— Не! — Шранк се вдигна на пръсти, за да го изрече, осъзна се и се смъкна. — Не…
— Или пък _„Хедлонг хол“_ на Пийкок, или _„Хък Фин“_, _„Трима в една лодка“_, _„Колко невръстен е баща ми?“_, _„Записките на клуба «Пикуик»«_? Нещичко от Робърт Бенчли? От Джеймс Търбър? От С. Дж. Перелман?…
Изстрелях имената като картечница. Шранк слушаше и едва не политна назад от тоя радостен откос. Не ме прекъсна.
— Или например _»Анекдоти на Саванарола“_, а може и _„Смехории от Джак Разпорвача“_… — Млъкнах.
~ * ~
Искаше ми се да хукна и да поискам разговор за сметка на Пег, но се боях, че две хиляди мили мълчание ще ми пошушнат за смъртни случаи по слънчеви улици, за кървави меса, окачени по куките на някоя месарница, за самота, безмерна като зейнала рана.
~ * ~
— Е, хайде, Кейл. Отивай.
Омаян, той прекосяваше салона с провлачена каубойска стъпка, двамина от него — оня в огледалото по-припрян и по-ведър от същинския, и отмятайки капака на пианото, разкриваше пожълтелите ченета, закопнели някой да им изтръгне музиката из корен.
~ * ~
Подчиних се на моя палач, пристъпих, седнах и се загледах в отрязаните коси, разпилени по пода, символи на мълчаливо минало, което сигурно е имало някакъв смисъл, но това не личеше. Дори отстрани като ги гледах, не открих там нито многозначителни фигури, нито близки предзнаменования.
Той запита къса ли я искам или дълга — в смисъл повече или по-малко да ме обезобрази, но аз се бях загледал през ослепителната бяла арктическа пустош на бръснарницата към…
~ * ~
— Всеки има нужда поне от две-три залисии — отвърнах без колебание. — Една работа само не достига, както не стига и един живот. Аз искам да имам по десетина и от двете.
— Точно така. Лекарите би трябвало да копаят канавки. Копачите поне веднъж на седмицата — да бавят деца. Философите — да мият паници в мазен леген поне два пъти на десет дни. Математиците — да надуват свирката в гимнастическия салон. Поетите би трябвало да карат камиони за разнообразие, а пък детективите…
— Да притежават и да обработват райската градина — тихо допълних аз.
— Боже мой! — Кръмли се разсмя, поклати глава и погледна към водораслите, които мачкаше в дланта си. — Ти си един нетърпим многознайко. И си въобразяваш, че докрай си ме прозрял? Я гледай! — Той се наведе и развъртя едно кранче. — Чуй! Шт!
Мек дъждец избликна в лъчезарни водоскоци и поръси целия околен рай с тихия си ромон, който шептене: Покой. Тишина. Ведрост. Стой тук. Живей вечно.
~ * ~
— Лош ориз — чух някой да прошепва. Това бях аз.
Старинно китайско заклинание, извиквано по синорите на оризовите ниви, за да се опази реколтата от поразиите на завистливите божества.
~ * ~
_От сянката си се страхува._
Безпричинно да трепериш от Нищото.
И да трябва да живееш с това Нищо чак докато съмне.
Ослушах се.
Мъглата ли стърже по вратата ми? Дъждът ли си играе с ключалката? Онази малка буря, тя ли шари по изтривалката ми и пуска водорасли?
Страхувах се да проверя.
Отворих очи. Погледнах към тясното коридорче до микроскопичната кухня и още по-тъмната баня.
Снощи бях увесил там старата съдрана бяла хавлия.
Ала сега хавлията не беше хавлия. Без очилата ми, сложени долу до леглото — късоглед, почти сляп — хавлията се беше… променила.
Тя беше Звяра.
Когато бях на пет години и живеехме на изток, в Илинойс, и понякога трябваше да изкачвам посред нощ тъмното стълбище до банята, Звяра неизменно ме дебнеше на горната площадка, в мрака. Защото мама често забравяше да остави запалена лампа. С нечовешки усилия се мъчех да се изкатеря догоре, забил поглед в краката си. Но всякога ме беше страх и всякога поглеждах нататък. И Звяра неизменно беше там, сумтеше като злокобните локомотиви, препускащи далеч в нощта, погребални процесии, отнасящи завинаги любими братовчеди и чичовци. Погребалните процесии ставаха все по-дълги, колкото повече растяха. До седмата, осмата, деветата ми година още роднини, а и дядо ми бяха вече мъртви, видял ги бях обсипани с цветя, положени в земята до десетки други любими роднини, и някак си трясъкът на влака в онези нощи ставаше по-гръмовен, и това бе смъртта, беше Звяра без определена форма, скрит в нощта и в звездите — той ме чакаше, дебнеше ме, докато стоях долу на площадката, и аз…
Изкрещях.
Защото сега Звяра висеше на вратата, отвеждаща към тъмнината, към коридора, към кухнята, към банята.
Слава богу, помислих, големите червени трамваи не вървят в този утринен час, на една пряка от мен, надули черните си свирки.
О, Звяр, примолих му се, бягай оттук!
Той не мръдна.
Звяро, изрекох на привидението до вратата, зная, че не си там. Ти си нищо. Ти си моята стара хавлия.
Лошото беше, че не я виждах ясно.
Да можех да се присегна за очилата, да си ги сложа, да скоча.
Ала не смеех да измъкна треперещата си ръка, за да си грабна очилата.
Лежах, превръщах се в осем, седем, пет, четиригодишен, смалявах се все повече и повече, а Звяра на вратата ставаше все по-едър, по-зловещ и по-висок.
Страх ме бе да примигна. Боях се, че това движение ще накара Звяра да прилети тихичко и…
Безшумно да ме хване за краката.
~ * ~
Има хора, чийто живот е тъй незначителен, че не е друго освен звук от затръшната врата или нечие покашляне в тъмна улица през късна нощ.
Надникваш през прозореца; улицата е пуста. От оня, дето се е покашлял, няма и следа.
Някои доживяват до трийсет и пет — четирийсет, ала тъй като никой не ги забелязва, животът им изтлява бързо като свещ, невидим е като прашинка.
Във и край сградата се навъртаха разни такива невидими или полувидими хора, които живееха, но всъщност не живееха в нея.
Сред тях бяха Сам, и Джими, и Пиетро Масинело, и оня много необикновен слепец Хенри, черен като коридорите, из които бродеше с негърска гордост.
Всички или почти всички от тях щяха да изчезнат в близките няколко дни, всеки по различному, но понеже те чезнеха периодично и по всякакъв начин, отначало никой не го забеляза. Дори аз без малко щях да пропусна смисъла на прощалните им думи.
Сам.
Сам беше мексикански работник, вмъкнал се нелегално в страната да мие чинии, да се моли за нощна постеля, да се спотайва по цели дни, сетне нощем като таласъм пак да хлузка чинии, пак да проси нощувка и да се налива с вино, скрито в книжна кесия. Испанският му беше завален, английският му още по-неясен, защото думите му неизменно се процеждаха през парите на алкохола. Никой не го разбираше какво приказва, никой не щеше и да знае. Спеше в приземието, не пречеше.
Толкова за Сам.
Джими също говореше неразбираемо, но не вследствие виното, а понеже някой му бе откраднал захапката. Зъбите му, направени безплатно от градското здравеопазване, бяха изчезнали една нощ, когато необмислено преспал в някакъв бордей на Главната улица. Задигнали ги от чашата с вода край възглавницата. Когато се събудил, широката му бяла усмивка била изчезнала завинаги. Джими, обеззъбен, но любител на джина, се завърна в сградата, като сочеше розовите си венци и се заливаше от смях. И тъй, без своите протези и с имигрантския си чешки акцент, и той, като Сам, бе неразбираем. Лягаше да спи в празните вани на общите бани в три през нощта, вършеше това-онова из къщата денем, и през цялото време се смееше просто така.
Толкова за Джими.
Пиетро Масинело бе цял цирк, съставен от един, и никой не му пречеше, както и на останалите, да пренася трупата си от кучета, котки, гъски и папагали от покрива, който обитава лете, в приземната барака за топливо през декември, където всички оцеляваха сред невъобразима шумотевица от лай, крясъци, неразбории и сън, година след годин. Кръстосваше улиците на Лос Анжелос, следван от свита предани животни — кучетата подскачаха край него, на всяко рамо се мъдреше по една птица, отзад се клатеше гъската, а той мъкнеше грамофона с пружина, слагаше го на някой ъгъл, пускаше „Приказки от виенската гора“ и караше кучетата да танцуват срещу подаянията, хвърляни от минувачите. Беше дребосък със звънчета на шапката, невинните му големи луди очи бяха очертани с черни линии, на маншетите и реверите му също имаше звънчета. Не говореше на хората, _пееше_ им.
Табелата на вратата на барачката гласеше „Менажер“ и стаичката преливаше от обич, обичта на окръжените с любов, глезени и гледани животни към техния невероятен повелител.
Толкова за Масинело Пиетро.
Хенри, слепият цветнокож, бе още по-необикновен. Необикновен, защото не само говореше ясно и културно, а защото вървеше без бастун през нашия живот и оцеляваше, след като другите загинат безславно в нощта.
~ * ~
— Никога не съм ви срещал.
— О, срещал си ме, но не си разбрал. Една нощ, преди близо година, беше някакъв празник, всички се бяха наловили да играят мексиканска конга, редицата се виеше из цялата сграда, подпалило ни беше виното, а и лютивите гозби. Аз водех танца, преправена на Рио Рита; никой не ме знаеше коя съм — само така се отпуща човек. Ти плетеше крака в другия край на хорото. Така и не се запознахме. След час си поприказвах малко с Фани и се изнизах. Най-често се появявам там в два след полунощ, защото Фани и аз обичаме да се връщаме към времето на Чикагската опера и Института за изкуства, когато аз рисувах и пеех безплатно в оперния хор, а Фани изпълняваше няколко солови партии. Познавахме Карузо, и двете бяхме кльощави като клечки, невероятно, нали? Фани? Кльощава! Ама какъв глас! О, боже, колко, бяхме млади! Е, останалото го знаеш. Аз се издигнах на върха, с белези от креватни пружини по гръбнака. Когато белезите се намножиха, оттеглих се да изпомпвам пари от моя заден двор.
~ * ~
— Фани ли? Изживя една гадна любовна история, която я пречупи на две и я изду до обема, който виждаш днес. Нито мъж, нито аз, нито животът — никой ме е в състояние да й възвърне вече хубостта. Махнахме с ръка на всичко и си останахме приятелки.
— Добри приятелки, както долавям по гласа ви.
— Да, истински. Тя е талантлива, мила, ексцентрична, отчаяна жена. Аз се премятам като малко кученце под звуците на нейния мамонтски гавот. Заливаме се от смях в четвъртия час на утринния свят. Не се залъгваме за горчивините на живота. Знаем, че никога вече не можем да се върнем в него, тя по нейни си причини, аз — по свои. Тя видя един мъж прекалено отблизо, аз видях пък мнозина, за прекалено кратко. Оттеглянето от живота има многобройни форми, както можеш да разбереш от моите предрешвания, както забелязваш по монголфиеровското балоноподобие у Фани.
~ * ~
Ден без написан ред, обичах да повтарям и го повтарях толкоз често, че моите приятели въздъхваха и отчаяно въртяха очи, ден без писане е като малка смърт. Не желаех сам да се тикам зад оградата на гробищата. Готов бях да се отбранявам докрай с моята портативна машинка „Ремингтън“, която стреля по-точно, прицелиш ли се както трябва, отколкото пушката със същото име.
~ * ~
Джон Уилкис Хопууд, пладнешкият убиец, усмърти поредната роля. Не само надроби една човешка страст на хиляди парченца, ами на всичкото отгоре в неистова лудост я размаза с крака, разкъса я със зъби и я метна през рампата връз доверчивите членки на местния дамски клуб. Проклетите глупачки я излапаха като топъл хляб!
~ * ~
Това е актьорът — запълвач на време. Деветдесет процента от живота ни изтича в чакане на роля.
~ * ~
— Шекспир е изпълнен с това, ти си изпълнен с това, аз, всеки. Немотивирано злодейство. Не разбираш ли? Това означава човек, който се вре тук и там и върши гадости, злодей без подбуда. Или поне на нас тъй ни се струва.
— Човек не върши престъпления просто така, без причина.
— Боже мой! — Кръмли изсумтя кротко. — Колко си наивен! Половината от случаите ни в участъка са хора, минали на червено, за да убият пешеходец, мъже, които пребиват жените си или застрелват приятеля си, без да знаят защо са го направили. Подбудите ги има и още как, но са заровени тъй дълбоко, че трябва динамит, за да ги извадиш на повърхността. И ако има някой като тоя, дето се опитваш да го откриеш с бирения си разум и уискената си логика, не е възможно да бъде открит. Няма подбуди, няма същностни причини, няма улики. Тъй ще си броди на воля, необезпокояван, освен ако успееш да съединиш глезенната става с подколянната кост, подколянната кост — с колянната става и бедрената кост — с бедрената става.
~ * ~
— Преди две нощи, в полунощ, един ли беше, два ли, не зная. Лежа ей тука омърлушен, гледам в тавана, не ми се чете, не ми се слуша радио, не ми се пие бира, вън фучи вятър, дърветата се вият и изведнъж проклетите идеи се загърчиха като червеи върху нажежена плоча. Тогава скочих, изтичах до машината, седнах, че като зачатках, чаткам като фурия и не мога да се спра, а на разсъмване до мен се вдигнала планина ли, къртичина ли — от листове, а аз хем рева, хем се смея! Ето, виж! Към шест сутринта легнах, лежа, гледам страниците, заливам се от смях и съм толкова щастлив, сякаш ей сега съм се залюбил с най-прекрасната жена на света!
— То е същото — обадих се тихо.
— Не мога да си обясня — продължи Кръмли — кое го предизвика? Може би вятърът. Или оня, дето оставя водораслови визитни картички на входната врата? Но да не смяташ, че детективът е хукнал навън, гръмнал е с пистолета, извикал е „Стой!“ Не, нищо подобно. Ни крясъци, ни изстрели. Седя и си праскам на машината, вдигам тупурдия, сякаш е срещу Нова година или Всех Светих. И какво, мислиш, стана след това? Отгатни!
Вледених се. Отзад по врата ми избиха студени бабунки.
— Вятърът е утихнал — казах. — Стъпките пред вратата ти вече не са се появили.
— Какво? — ахна Кръмли.
— И оттогава — край на водораслите. Оня, който и да е бил, повече не се е върнал.
— Откъде знаеш? — удиви се Кръмли.
— Направил си точно каквото трябва, това е. Направил си го, без да съзнаваш. Също като мен. Аз изкрещях, и той ме остави на мира, също като теб. О, боже, боже!
~ * ~
Оставих вратата да зее и залитнах да вдигна стария Фанин стол, за да се строполя в него и да изчакам сърцето ми да се успокои.
Разгърнах зелените вестникарски страници. На последната бяха некролозите и личните обявления. Прекарах поглед отгоре додолу, не открих нищо, прегледах я отново и тогава го видях:
Малко обявление, оградено с червено мастило.
Това бе, което _оня_ беше търсил, за да го отнесе завинаги.
Как да се сетя? Ето и съдържанието:
КЪДЕ БЕШЕ ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ?
СЪРЦЕТО МИ ТЕ ЗОВЕ — А ТВОЕТО? ЗАЩО НЕ МИ
ПИШЕШ, ЗАЩО НЕ ПОЗВЪНИШ?
ЩАСТЛИВ ЩЕ СЪМ, АКО ПОНЕ МЕ ПОМНИШ
ТЪЙ, КАКТО ТЕ ПОМНЯ АЗ. ИМАХМЕ ТОЛКОВА МНОГО.
ЗАГУБИХМЕ ВСИЧКО. СЕГА, ПРЕДИ ДА СМЕ ЗАБРАВИЛИ
И СПОМЕНА, ОПИТАЙ ДА СЕ ВЪРНЕШ ПРИ МЕН.
ОБАДИ СЕ!
Беше подписано:
ТОЗИ, КОЙТО ТЕ ОБИЧАШЕ ПРЕДИ ГОДИНИ
Отстрани в полето някой беше изписал думите:
ТОЗИ, КОИТО ТЕ ОБИЧАШЕ ОТ ВСЕ СЪРЦЕ ПРЕДИ ГОДИНИ
.....
Какъв шедьовър беше, каква прелест, какъв призив, каква уловка! Какъв психоаналитичен тест, каква хиромантска хитрост, какво табло виджи, което всеки може да докопа и да си отнесе. Мъже, жени, стари, млади, тъмнокожи, светлокожи, стройни, слаби. Чуйте, погледнете! Това е адресирано до ВАС.
Отнасяше се до всекиго, който е любил и загубил любимия, до всяка самотна душа в целия проклет град, в държавата и в цялата вселена.
Кой, след като го е прочел, ще устои на изкушението да вдигне телефона, да избере, да почака и накрая да прошепне в късната нощ:
— Ето ме, тук съм. Моля те — ела ме намери!
~ * ~
— Защото си търсил Самотници. И аз, проклет идиотски глупак, по-сляп и от Хенри, ти помагах да си ги намираш. Фани беше права. Констанс е права! Наистина излязох жертвеният козел. Аз бях Тифусната Мери. Аз разнасях заразата — тебе — навсякъде. Защото ти ме следваше. Да намираш Самотници! — Издишах силно. — Самотници!
~ * ~
По пътя ми се стори, че виждам себе си: как преминавам, яхнал велосипеда, дванайсетгодишен, запътил съм се да разнасям вестници в ранното утро. Малко по-нататък по-възрастното ми аз, деветнайсетгодишно, се прибираше у дома, залитайки по електрическите стълбове, измазано с червило, пияно от любов.
Малко преди да свием към арабското укрепление на Констанс, насреща по бреговата автострада се зададе друга лимузина. Префуча като светкавица. Пак аз ли съм това след няколко години? До мене седи Пег, връщаме се от танци, така ли ще е? Но другата лимузина изчезна. Бъдещето трябваше да почака.
Когато спряхме в пясъчния заден двор на Констанс, обзе ме благодарност за обикновеното ми настояще и пълно щастие от това, че съм жив.
Стояхме до лимузината и го чакахме да излезе, а Хенри размаха ръка.
— Отдръпнете се!
Отстъпихме.
— Позволете слепецът да ви водя.
Поведе ни.
Усмихнати, тръгнахме след него.
~ * ~
ЗА ЖИВОТА, СТРАХОВЕТЕ И САМОТАТА
(Вместо послеслов)
— _А в коя тенденция на криминалния роман се вписва вашата книга?_
Хамет и Чандлър наистина оставиха своя отпечатък върху криминалната литература. И още Джеймс Кейн („Пощальонът звъни винаги два пъти“, „Двойно обезщетение“) — те създадоха нова школа. Аз все още не съм се издигнал до тяхното равнище, все още принадлежа към низшата класа. Засега съм някъде по средата — нито суров като типичния герой на криминален роман, да речем Сад Спейд, нито изискан като Шерлок Холмс.
— _И всичко това сте подплатили с носталгичните си спомени за Лос Анжелос…_
Та аз живея недалеч от Холивуд още от дете, месеци, години съм прекарал на летни кънки около „Парамаунт“ и „Кълъмбия“, която тогава се намираше на две крачки от Булеварда на залеза, познавал съм толкова прочути личности. И въпреки това никога не бях писал за всички тези хора. Но ето че дойде момент, когато си казах: „Окей, сега трябва да ги опишеш всичките“. Ето защо книгата, която написах, и другата, която сигурно ще напиша, са смесица от спомени за хората, които познавах, за живота в киното. Проблемът е, че светът на филмовото студио е много сложен. Не е лесно да го опишеш. Може би той може да бъде описан именно в криминален роман, използуван като метафора.
— _Метафора за какво?_
— Този мой нов роман, всичките ми романи са изградени върху „изкуството да се отклонява вниманието“. Не върху основната сюжетна интрига, която в тази книга е доста повърхностна, а върху факта, че от време на време аз се отдалечавам за миг и казвам на читателя: ето едно усещане, пробвай да го изпиташ и ти. Наистина ли искаш да знаеш какви са гръмотевиците, светкавиците? Ето ги. Аз ти ги описвам, карам те да ги почувствуваш до мозъка на костите си. Дори затова да ми е необходима цяла страница.
Французите много ги бива в този род описания. А и при Шекспир най-интересна е не основната фабула, а фактът, че Хамлет от време на време излиза от кадър и ти казва: искаш ли да разбереш как се чувствувам в живота? Седни и ще ти разкажа. Ето защо и аз искам героите ми да носят глава на плещите си. А читателите ми, разгръщайки книгата, може би ще си помислят: вижда се, че този човек е прекарал живота си в библиотеката, обграден от класиците, вижда се колко много е преживял и всичко е попил като гъба. А сега ни разказва за своите привидения, за страховете си.
Коментари
Публикуване на коментар