Отклонение - Блага Димитрова

    Вгледай се в това лице. Вгледай се внимателно. Не го ли познаваш? Поглед, вторачен напред в нещо, което всеки миг може да се появи, нещо от което зависи всичко. Ако отелиш само лицето, опитай се да разгатнеш какво го поглъща така. Съсредоточено тъкмо пред научно откритие. Или при обезвредяване на мина. Или устремено към жена в мига на върховно желание...

    Не. Това е твоето собствено лице зад волана. Пред него е течението на асфалта.

~*~

... Бързаш, готов да разбиеш с челото си всичко, което ти се изпречи на пътя.

     Чакай! Къде си хукнал? Гони ли те някой?Ти ли гониш някого или нещо? Толкова ли е неотложно? Заслужава ли си? Ще пропадне ли светът, ако го изтървеш? Не изпущаш ли нещо друго, по-важно? Растящата бързина те носи с подсвиркване, сякаш те взема на подбив. А ти не чуваш насмешката . Летиш, за да стигнеш по-скоро. Докъде? Има ли нещо по-далече от края на всеки път?

    Спри за миг! Погледни какъв ден! Вкуси го с устни, с дъх, с пори на кожата! Напоен със слънчев сок като кехлибарен, прозрачен грозд. Денят бавно зрее и натежава от жега. Дълъг-дълъг летен ден. От заранта до вечерта - цяла вечност. Големият ден е малък само за тебе, който все бързаш.

~*~

... Марката на автомобила определя темперамента на човека. При смяна на колата той сменя кожата си.

~*~

... Помисляш мимоходом: умората превръща и най-неудобната поза в блаженство, и най-коравата подпора - в мека възглавница. Умората придава и на най-блудкавата вода сладост, и на най-велия ветрец свежест. Тя прави и най-противното семейно легло желано. Умората те поддържа верен съпруг и примерен гражданин. Изобщо умората е голямо благо за човека.

~*~

... Познаваш всеки придъх и издъх на колата си. Разбираш я повече от всяко живо същество край себе си.

~*~

... Радиаторът кипи. Би могъл да изтрае още, но ти никога не пресиляш мотора, защото не е човек- Само човекът е машина за свръхнатоварване. И колата ти се отплаща с издръжливост в най-решителните мигове, при най-резките завои и трудни отрези от твоя път. И сега си длъжен да отстъпиш пред нейните нужди. Двама сте едно същество - колата и ти. Авточовек. Болките на колата са твои, твоята нервност се придава на нея. Съвременен кентавър. Нозете ти са продължени в педали, ръцете - в лостове за скоростите. Така самият ти ставаш по-могъщ. Но в същото време издълженият ти корпус става по-уязвим и неповратлив. Бездушният мотор поема от човека вляна воля и става живо, задъхано същество. А човекът поема от мотора бездушност и се превръща в бърз, неумолим автомат. Но бързината е по-кратколетна, не забравяй! А ти вече си неприспособим към пешеходство. Вече не си двукрако, а четиригумено животно. В постоянното си надбягване с времето си си инвалид без колата.

~*~

... Да паднеш от луната със завързани очи, по шуртенето на чешмите ще познаеш, че си в България. И в най-затънтения край,сред най-върлия летен пек си откривал някоя чешма, сградена от незнаен дарител. Най-доброто, което е могло да остане след човека, за да го споменават с благодарна дума в тая сушава земя, е било чешма.

~*~

    Време, време. Часовникът стяга верижка около ръката ти. Времето те държи в окови, свива пулса ти, стиска напора на кръвта. Вечер, като снемеш верижката, върху туптящата ти китка остава белег. Това е следата на времето, което преминавайки, те избраздява и те държи в окови до живот.

    Но ти си имаш една хватка, за да уловиш неуловимото време. В твоята знойна страна, където са пропилени столетия и хората наследяват таланта да си губят времето, изобретението ти е необикновено: винаги бързаш преди определения час. Така имаш чувството, че не ти гониш времето, а то гони тебе. Всъщност не друго, а закъснението прави времето недостижимо. И с една минута да закъснееш, ти си вече по петите му и трябва да изплезиш език, за да го стигнеш. Времето изглежда невъзвратимо само когато го гледаш изотзад при изоставане.

~*~

    Разбира се, точен и подранил сред безброй закъсняващи, ти пилееш повече време в чакане. Ставаш смешен сам пред себе си. Но не се поправяш. За теб е по-важно вътрешното превъзмогване на страха за пропуснатото време.

~*~

    ... А кой знае, може би тъкмо свободната игра на случайността е живецът на съществуването.

~*~

    Усещам, че ти си се бронирал със забрава. За да не ти пречи нищо по начертания път. А аз задълго останах в спомена. Пиех го на малки, пестеливи глътки и още не бях го изчерпала до дъно, когато се хванах, че вече съм далече от него. Преживявах наслойките на многократното възпроизвеждане, а не истинското си минало. Неволно вплитах миналото в настоящето, за да постигна някаква цялостност. А може би споменът се бе превърнал в копнеж по нещо неизживяно, неосъществимо.

~*~

    Мигът. Нима в един миг, в една точка от времето, могат да се напластят толкова дни, дни, дни, избеднели и изведнъж заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я - вече нищо няма. А ние дори не предполагаме, че мигът е рядко, почти противоестествено явление. Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг,  разтворили един в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълги години наред. Цял живот. Все същите пепеляви, монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценен миг. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е извън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.

    Бърз лъч, отключващ и най-ръждивите ключалки на инстинктите, на тайните. Странно съчетание от съвпадения, случайности, загадки. А пък щом се получи цялата сложна кръстоска, за да експлодира един такъв компактен миг, ние се отдръпваме сепнати. Гневим се на неподготвената му поява, която обърква шаблонните ни представи за света и за самите нас. Не приемаме нелогичната му връзка с всичко останало. В сивия поток се чувствуваме по-удобно, по-свойски и по-сигурно. Бързаме да стъпчем мига в себе си. И в нашия страх, и в нашата слепота той се изпарява, преди да сме усетили вкуса му. Цял живот копнеем за един-единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваваме.

~*~

    Ако би намерил свой приблизителен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е пълна противоположност на неговата мигновена същност. И тъкмо затова самият миг носи в себе си тая потребност да бъде изразен с думи. Макар да бъде преобразен до неузнаваемост. Няма друг начин да продължа искрата време - проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете.

    Думите са времето, което ние владеем. Един такъв миг, единствен в живота, неповторим, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехо - да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и различно да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, все пак то е негово по-трайно превъплъщение. Така думите стават време, а времето осезаема реалност.

    Словото е безкрайно. То се простира далече във времето - назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. Словото носи не само трайността на един наш миг, но съдържа и безкрайно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също така безкрайно число възможности за нови предстоящи мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи. Словото е отворено широко назад и напред във вековете. То съдържа в себе си обратимия ход на времето. В думата се чувствува движение на времето в две посоки едновременно. Колко неизвестни същества са вложили в слово есенцията на своя отдавна излетял живот. И колко неизвестни същества от своя още непоникнал живот влагат в зародиш утрешно, свежо дихание в нашите днешни думи.

    Думите са наситени със спомени и предчувствия, със съжаление и копнеж, със знание и с недоумение, с минало и бъдеще. Словото е четириизмерно. Самото слово е четвъртото измерение - времето. Ние имаме насъщна нужда от думите. С цялото им несъвършенство, с цялата им детска наивност те ни включват в непостижимото време. Изразяваме крайния миг чрез слово - безкрайност. Повтарящите се думи са нашата упорита съпротива срещу неповторимостта. Ритмично редуващите се съчетания са нашия отчаят отпор срещу откъслечността и краткостта на миговете. Словесна вибрация срещу безмълвието и неподвижността на нищото.

    Мигът е невъзстановим, но бавните, трудно идващи, стипчиво зреещи думи - те са относителното безсмъртие на миговете. Думите, изтъркани, изхабени и вечно нови, се осмеляват да посегнат към невъзможното - да уловят времето. Дори когато не успяват в това, дори когато, вместо да възкресят, те убиват мига - все пак думите ме изпълват със страхопочит и удивление. Заради безумната им дръзновеност да гонят недостижимото време.

~*~

... в спомена всичко става едновременно. Чутото и разкритото след време стига до моите уши в момента на спомнянето. Така споменът е по-многостранен и по-пълен от реалното преживяване. Той е полифоничен. Там празните петна се попълват, пропуснатите звена се възстановяват, мъглявините се изяснят. Изобщо споменът е друга реалност, с други, значително по-широки възможности. Времето е прожектор от разстояние, залива със светлина тъмните ъгли на миналото. В момента на преживяването нашите възприятия са ограничени, еднолинейни. А споменът е многоизмерен. В него невъзможното става възможно: още в самото начало на случката е известен краят. А това дава друга отсянка на всяка дума, на всеки жест. Всичко в спомена е естествено: да видиш невидимото, предварително да знаеш неочакваното, да докоснеш недосегаемото. Споменът разширява нашите несъвършени сетива, прави ни по-безкрайни.

    Спомняйки си, аз виждам неща, ставали зад гърба ми, и чувам думи, прошепнати тайно, без да са стигнали до обсега на слуха ми.

~*~

... В наше време всеки си има изработена своя маска на естественост.

~*~

...разрязва динята на седем равни резена. Тя разцъфва като огромен ален мак. Няма по-освежителна гледка в жега от разрязана диня. Черните семки са обвити в скреж. Всеки получава по един резен с червен петльов гребен от сърцето на динята. ... Направо захапват резените, по брадите им потича сок. ти навярно отдавна си забравил тоя вътрешна свобода. Впиваш зъби в прохладната, озахарена, хрущяща като сняг сърцевина на резена. Изведнъж те лъхва ароматът на динята: това е дъх на топящ се сняг. За пръв път след много години усещаш вкуса и мириса на тоя плод, роден в жегата, а носещ някакъв навей от снежен хлад. Трябва да се изгубиш сред такова пустинно поле, да прежаднееш, слънцето да остърже кожата ти, да няма сянка да прислониш глава, за да разбереш живителната сладост на глътката вода и на хапката диня. Овладява те просто, земно щастие.

~*~

...Нима, тръгвайки от най-голямата близост, може да се стигне до най-голямата отчуждeност?

~*~

При най-стръмните задачи все се опитваш да предотвратиш ненадейните ходове и капани на противника. Но как да предвидиш неизчерпаемата изобретателност на невежеството? Най-агресивната напаст. Особено когато то може да те издебне и в тебе самия.

~*~

Мигът. Не аз го връщам, а той ме връща към мене самата, към миналото, което е било моя същност. В спектъра на мига се добавя още една боя: изненада от промените, станали в самите нас. Казват, че припомнянето е измисляне на миналото. Как мога да измислям онова, което бе по-нереално от всяка измислица? Искам да прогоня спомена, за да не се сблъскам до нараняване с промените. Вече го няма онова свежо чувство, оня звезден трепет. Чувството не може да издържи в четириизмерния свят от време и пространство. Може би при стълкновението с реалността на нашия свят анихилира. Чувството вирее в някакъв друг свят, с други измерения. До този недостъпен свят ние се докосваме само в мига. И сега един такъв миг ме връхлита в настоящето. Повторно и в същото време за пръв път изживявам миналото. Някогашните мигове се вплитат в настоящето и стават негова съставна част. Не припомняне, а опомняне. Не търся в спомена повторение, нито доизмисляне, а търся за себе си истината, която съм разпиляла по пътя от много залисии. Лъч по лъч от погледа ми е ограбен. Не смея да се озърна по изминатия път, защото ще съгледам собствената си пустиня. Връщането ми към спомена не е в посока назад, а някъде към неизвестното в самата мене.

~*~

- Уморява ли те пътят?

- Уморява ме не пътят, а тъпкането все на едно място...

    Дали ние с тебе отдавна не сме спрели? Може би времето ни е задминало. Може би тъпчем на едно място, а си мислим, че продължаваме напред. Дали не вървим по инерция, а вътрешно сме вече неподвижни? Всяка вечер в устата си чувствувам един блудкав вкус на неудовлетвореност от своя изминал ден. Дали това не е тревожният сигнал, че изживявам чужд, а не свой ден? Ако е така, питам се: от кой миг изгубих крачката си и тръгнах с чужда? А тръгнеш ли с чужда крачка, ти тъпчеш на едно място, ти си повторение, отричаш себе си.

~*~

Да правя лошо впечатление - това е признак, че все още не съм остарял!

~*~

Амфората е опазила от времето най-крехкото, най-уязвимото: копнежа по красота и щастие, душевния трепет.

~*~

Човек в никой отделен момент не е цялостен, не е той. Човек е в безбройните си образи, нослоени през целия му съзнателен живот, противоречиви, самоизключващи се, взаимно допълващи се, несъвършени всеки поотделно, но само всички заедно завършени и споени в една неповторимост. И всички различни наслойки от наши образи и нюанси на наши образи могат да се съчетаят в едно, да се възприемат едновременно сам от очите на старата ни любов, с която сме се разминали. Тия очи могат да уловят със свръхчувствителност промените в нас. А промените - това е човекът. При среща след много години ние, разпилени, раздробени, неясни за самите себе си, изведнъж в любимите някога очи можем да се открием цялостно. Срещата с прежна, непостигната любов е най-силното преживяване за зрелия човек, не като приключение на чувството, а като откритие: това е среща със самия себе си, със своята убягваща същност, с най-хубавото от себе си - с неосъщественото...

~*~

 Ти вече си разчупил своята тясна тристенна клетка: времето, скоростта, пътя. И си излязъл на простор. Караш колата по-бавно и откриваш света. Каква пъстрина! Багрите вече не се сливат в едно сиво, изпепелено, а заговарят всяка поотделно на свой глас. Крайпътните стволи не зачеркват пейзажа, а го поставят в рамка и го подчертават. Лицата на овчарчета и селянки наоколо вече не са петна, а добиват черти и изражение. Светът иде във фокус. Пред нас се отваря безбрежен летен ден, прострян отвъд границата на хоризонта.

~*~

Най-опасни са спомените за неосъществените възможности, за пропуснатото.

~*~

    Сушата ще изпие душата ни! Реките напояват не само почвата, но и нашия поглед. Горите прочистват дробовете и психиката ни. Зеленината е необходима за свежестта на вътрешното ни състояние. Осакатен пейзаж - това са осакатени души. Красотата на природата е насъщна за психическото ни здраве. Какви опустошени души ще отгледа един пустинен, обезлесен хоризонт. С всяко отсечено дърво се отсича някакъв порив у някого, някаква поетична жилка, някакъв творчески изблик. Птици не навестяват голи сипеи...

~*~

... индустриалният пейзаж е несравнимо по-красив и примамлив. Не мога да откъсна очи, когато пътувам през крупни индустриални зони. Гледката на ония необятни хоризонти от комини и марсиански конструкции укрепва моето душевно здраве. Чувствам се силен и окрилен, щом човешка ръка и човешка изобретателност е могла да създаде всичко това, да промени лицето на планетата. Строгата красота на модерния пейзаж тласка към полет творческото въображение, конструктивната мисъл. Сред новия пейзаж ще се отгледат други хора, със самостоятелна, активна душевност, самоуверени, енергични, реалисти, а не сантиментални въздихатели...

~*~

    Денят. Ето го. Невероятният, почти митичен ден на нашата среща. Един обикновен летен ден. Дори отегчително застоял. Ни бразда от птица по деня. Колко може да трае такъв ден? Няма ни един признак, ни един намек, че той може да свърши някога. Безкраен като пътя, прострян отвъд хоризонта. По-дълъг от цял живот. Какво би могло да налее догоре един такъв необятен ден? Кой може да намери онова огромно нещо, което би запълнило цял такъв ден, би го наситило от съмване до мръкване, да не остане ни един миг празен? Дори една среща с първата, с най-силната любов не може да го напълни. Зейват празнини като пропасти. Никакви думи не могат да ги засипят. От заранта до вечерта - цяла вечност. Достатъчно време, за да се роди отново една любов и още веднъж да умре. Дълъг, убийствено дълъг ден. Страшно ми става, че все пак и той ще свърши, без да донесе нищо ново.

~*~

    Да изживееш истински един ден. Всъщност само завършеният живот съставя един пълноценен ден. Безбройните дни на живота ти се допълват взаимно до един-единствен ден. Пропилените часове и минути на всеки отделен ден съставят мъглявината, от която се образува краткият, компактен, сбит до един малък ден твой живот.

~*~

    Изтръгни който и да е било ден от върволицата изминали дни и се опитай да го изживееш повторно. Невъзможно. Толкова кухини трябва да прескочиш, толкова пустини трябва да прекосиш от заранта до вечерта, за да откриеш някакъв оазис от интензивно преживени мигове. Вяло протеклите интервали не остават никаква диря в тебе.

~*~

    Колкото и да напрягаш сили и изобретателността си, волята и опитността си, не е възможно да постигнеш един съвършен ден. Все нещо ще го наруши, ще го прекоси някаква сянка, ще го прониже някакъв дисонанс. Дори да го започнеш, както искаш, не можеш да го завършиш докрай самостоятелно. Все нещо чуждо ще се намеси, за да го отнеме от ръцете ти, да го измоделира в неочаквана форма, да опровергае началния му замисъл.

    Но случва се и това чудо: един пълнокръвно изживян ден. Веднъж в живота най-много. Въпреки нашата намеса да го развалим. Денят-чудо иде и ни се налага, по-силен от волята ни, от страховете и предубежденията ни. Може би ние сме били родени, за да изживеем един такъв ден. И все нещо се явява, за да ни го отнеме.

    Дали днес е този голям ден за нас? По какво ще го позная? Нужно ли е да чакаме завършека му, за да го усетя цялостно? Във всеки негов миг се оглежда целият ден, като небето в капка роса. Необикновен. А сякаш вече преживян, познат до най-малката подробност. В кое друго съществуване сме изживели същия този наш ден? Струва ми се, че откак се помня, съм чезнала в носталгия по този отдавна принадлежащ ми ден. И сега се връщам в него като в далечна родина. Разпознавам го отново. Дори неговите грапави мимолетности, дори неговите мъчителни празнини ми са скъпи. И странно: постепенно някакво върховно спокойствие прелива в този ден. Срещата с моята голяма, единствена любов не ме разтърси, не ме разстрои, не ме опияни. Направи ме спокойна. Най-чудното на този ден-чудо е спокойствието. По това съм го помнела: един вечен копнеж в мене за ведрина и вътрешен мир.

~*~

Мисловно за някаква частица от секундата ме целуваш в спомена. Устни с дъх на първи череши. Но тогава едва ли си долавял тоя вкус и дъх на младост. Сега започваш да го търсиш и прибавяш към спомена. Наистина спомнянето е по-пълно преживяване, разширено от опита, изострено от липсата, обогатено от въображението...

~*~

    - Още ли се чувстваш виновен за всичко, което се върши далече от тебе?

    - Вече и за това, което се върши близо до мене, не се чувствам виновен!

~*~

... Знае ли човек какъв свят носи най-близкият до него? И в кой момент какви опасни асоциации събужда съм в другия? Може би приближаването към спокойствието е възможно само ако човек осъществи първата си любов и стигне с нея до последните си дни. А може би това носи други безпокойства, много по-страшни и неусмирими?

~*~

- А извънработно време какво правиш?

- Нямам извънработно време за страсти!

- Светец поради липса на време!

~*~

Да бъдеш млад... Това е животът!

Всичко останало е разновидност на смъртта!

Нищо да нямаш... Младостта е повече от всичко!

Но когато сме млади, не знаем това.

~*~

    Една вечер се прибирахме със стъпки, които полагаха равни усилия да бъдат сговорни. С походката си аз протестирах срещу жените, които вървят ситно-ситно, за да изглеждат грациозни. И все пак не бе лесно съгласуването на крачките ни. Ти великодушно правеше стъпки с намален калибър, за да вървим редом. Имах странното чувство, че те задържам, дърпам назад, спъвам. Това би бил твоят вървеж, ако тръгнехме в живота заедно:  крачки с нарочно умерен калибър. Мълчанието ни бе наситено с проверка, с изпитание: ще можем ли да понесем цял живот заедно - целия дълъг път до края рамо до рамо? Вървяхме сериозни - двама, събрали се на шега. Вървяхме като едно обещание за някаква вечност през преходния, разрушен свят. Тогава за пръв път долових един вътрешен диалог помежду ни:

    Какво мислиш?

    Това, което и ти.

    Крачките ни не се погаждат.

    Трябва да ги коригираме, всеки своята според другия.

    Но всеки човек си има програмирана стъпка и няма право да я изменя, защото знаем ли едно такова нарушение каква катастрофа може да предизвика?

    От всичко свое ли трябва да се лиша, за да те обичам?

    Може би твърде много те обичам и затова не искам да се лиша от нищо свое, за да не се обезлича в твоите очи.

    Няма ли да остареем заедно?

    Не е ли по-добре далеч един от друг да остареем?

    Ако сме заедно, няма да забележим старостта си.

    Сега и младостта си не забелязваме, когато сме заедно.

    Как да живеем?

    Как да се справим с тая мъчна любов?

    Ако бе лесна, нямаше така да ни погълне.

    Не е по силите ни радостта да сме заедно.

    Така ние спорехме мислено. Не съзнавахме, че мислим вече в диалог. Кой да ни разкрие тогава, че това е пълнотата на съществуването на човека?

~*~

    Вътрешният диалог между двама души, които се обичат, е истинският, пълноводният поток на човешкото съзнание. В привличането и отблъскването, в пристрастяването и отчуждаването, в противоречивата пулсация протича вътрешният ни живот.

    Ние сме същества, които получават контакт със света чрез две очи, две уши, две ръце. Включването на жизнения ток е възможно в два антипода. Ние можем да добием искрата на мисълта и чувството при сблъсъка на два свята, на плюс и минус, на "да" и "не". Цялостното се постига чрез противоречие. Мъж и жена - два полюса, които се съчетават, за да бъдат човек. Ами самотният? Самотният, за да се осъществи като човек, тоест да мисли и чувства пълноценно, трябва вътрешно да се раздвои. Потокът на съзнанието трябва да тече, удряйки се в два противоположни бряга. Раздвоението е най-яркият израз на самотата и отчуждението. Двама влюбени - това е човекът, който не се чувства самотен сред пустинята на вселената. Колко кратък е неговия живот - почти еднодневка.

    Ние двама се бояхме от противоречията, от постоянния си креслив и мълчалив сблъсък, от неразрешимия спор на характерите си, а тъкмо този вътрешен диалог е бил мигът истински живот за нас.

        Мъж и жена се срещат не само за да родят деца. Но и светът да се роди нов в тях. И те самите да се родят нови в света.

    Вътрешният диалог между двама влюбени е новото раждане на света в едно ново съзнание. Там е неповторимото усещане за живота. Взаимно дълбоко облъчване на двама души. От единия към другия се отпращат вълни, оттласкват се, пресрещат се и усилват. Безкрайността бушува между тия два насрещни бряга. Най финна вибрация на кръстосани усети. Песента на света е вътрешният диалог между двама влюбени. Но ние я чуваме истински едва когато замлъкне.

~*~

- Забравила си уговорката: десет дни!

- И шест ми стигат! - Посочих, че ми е дошло до веждите.

- Десет дни са необходими!

- За какво?

- За да се излекуваме окончателно един от друг!

- Добре! Щом трябва да глътна цялата горчива доза!

   И се върнах на тавана. Врязах с нокът още една чертица на стената. Ти задърпа ръката ми:

- Тоя ден не се брои!

- Един сърдит ден!

- Дължим си един ден, запомни! Един изгубен ден!

Ето го нашия ден! Цели 17 години бе узрявал, за да падне в шепите ни като сочен плод. Би било неблагодарност към случая да го изтървем и стъпчем. Този ден ни принадлежи. Би ни проклел, ако се съпротивляваме на слънцето му. Колко дълъг и мрачен бе тунелът от тежки дни, извеждащ до светлината на тоя ден. На всички минали дни, на всички свои дни прощавам заради единствения ден на срещата ми с тебе.

Съвсем намаляваш скоростта. Сякаш бавният летен ден влива в нас своя ритъм, носещ нещо от вечността. Нали уж знаем, че всеки опит за връщане назад е изгубена схватка с времето? Но въпреки това вътрешната ни спирачка отказва. Протягаш ръка към моята върху кошницата. От допира ни лумват забравени тръпки от предишни докосвания. Ти поемаш моята днешна кротка, уморена ръка едновременно с някогашната ми млада, немирна, неудържима ръка. Пулсът ти отсега и отнякога пробива дланта ми и прониква в мене. С дълги, покоряващи пръсти обхващат моите малки, тихи пръсти. Годините са изтекли през тях и чак сега ние разбираме това. Без да се гледаме, без да продумваме, за един миг само ние си казваме натрупаното през живота ни. Колко дълъг и колко кратък е бил тоя живот! Моята ръка се замисля дълбоко в твоята: че тоя златоок ден е може би най-хубавия от дните ми, че не искам никога да дойде вечерта, когато ръката ми ще трябва да се изтръгне и прибере далече от твоята. А пък твоята силна, самоуверена длан горещо твърди, че цял живот е била празна и чак сега е пълна преляна догоре и трепере да не би да разпилее това богатство, и го държи здраво, и никога няма да го изпусне.

Това е най-краткият миг в нашата кратка среща. Всъщност едва в тоя миг се срещаме. Светкавично приближаване, бегло докосване и отново разминаване. Ти не носиш венчална халка. Нито аз. Ние сме от първата следвоенна генерация, която се венча без поп, без сватбено було и без размяна на пръстени. Но аз чувствувам твоята халка на същия пръст, на който някога нави кичур от косата ми. Един лъскав, черен пръстен. Бяхме се заплеснали в някакъв философски спор. Внезапно скочих да взема нещо. Изпищях. Кичурът коса, навит около твоя пръст, ме дръпна със страшна сила.  Това бе нашата венчална халка, която ни държеше до болка един до друг. Незаличима халка от нашата циганска сватба горе на мизерния таван. Сега на същия пръст имаш невидим пръстен. Една студена, неразчупваема верига. Тя стяга ръката ти в самия й корен - в желанието, във волята. Уж държиш ръката ми, а всъщност допирът ни не се състои. Вътрешно се отдалечаваме един от друг. Сякаш докоснахме не ръцете си, а всичко, което ни разделя. Понякога най-голямото разстояние е между слети ръце.

Издърпвам ръка не от тебе, а от това осезаемо отчуждение. Хващам кошницата като спасение, а ти - волана. Гледаш напред. Аз гледам встрани. Само да не поглеждаме навътре в себе си. Колко е светло вън от нас! Ти чувстваш съвсем определено, че вече не ти преминаваш през света, а светът преминава през тебе и оставя своя отпечатък от багри, образи, аромати, звуци и движения. И аз не помня никога пътя така разтворен пред мене. Накъде? Нека нищо не мислим. Накъдето пътят сам ни поведе.

~*~

Ние се виждаме отразени в очите си, красиви един за други за никого освен нас. Не е ли това най-високият връх на човешка красота? Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха.

~*~

       Смисъл... Ние преминаваме от край до край живота си под терора на смисъла. Всичко, каквото вършим, каквото чувстваме и мислим, бива претегляно на везните с двете блюда: има смисъл - няма смисъл. И според това, кое блюдо натежи, се определя изборът ни. Раждаме се и умираме в мита за смисъла, без да можем да се изтръгнем поне за миг вън от него, за да го съзрем. И така си остава за нас неясна неговата същина.

      Какво е това смисъл?

      Нейде в самите корени на съзнанието си ние носим императива на смисъла. Той диктува постъпките ни, оформя четите ни, прецежда стойността на желанията ни. И колко пориви, убити в зародиш, защото няма смисъл! Дали е някакъв вроден усет, който ние унаследяваме с инстинктите си? Но ако бе така, защо ще го търсим в нещата вън от нас и все няма да го откриваме? Или го има, или го няма. Защо трябва да си го създаваме от нищото?

      Най-грубо ние отъждествяваме смисъла с ползата. Това е примитивната самозащита срещу големия, неутолим глад за смисъл. Така е най-лесно и най- достъпно. Още от малки ни учат, че трябва да избираме игри, другарчета, книжки, от които да има полза. Всичко друго е безсмислено, опасно, излишно. По-късно, в зрялата възраст, ние вече сме придобили начална инерция да подбираме приятелства, връзки, среда, пътища, начин на държане, от които да имаме изгода. И без да се усетим, властният закон на смисъла ни превръща в егоисти, а понякога и в самооправдани престъпници.

      Друга по-благовидна разновидност на диктатурата на смисъла е резултатът. В съзнанието ни успехът, постижението, целта изместват и заменят смисъла. Няма защо да хвърляме силите, чувствата и надеждите си върху нещо, което не обещава сигурен резултат. Съобразителните добре премерват възможностите за сполука и знаят да осмислят всяка своя битка, вярвайки, че победата осмисля битката. Ако предвижданията им не се окажат прави тогава провалът унизява самочувствието им на хора със здрав смисъл. Те се срамуват дори от спомена за всяка своя неуспяла дързост. Каква безсмислица са допуснали!

       А тия трезви глави не подозират, че са замъглени от хипноза за смисъла. Тъй нареченият здрав смисъл е болестна зависимост от измисления, фетишизиран, тираничен смисъл. И те не са способни на нито един щедър жест, на нито един рискован скок над пропастта, на нито една внезапна и безвъзмездна нежност. А тъкмо тези непреднамерени пориви придават аромат и очарование на живота. Безнадеждната любов е най-силна и незабравима. Отчаяната неравна борба, при която се отива на явна гибел, е върховен акт на духа. С оглед на прекия резултат, на ползата, на възнаграждението - всяка благородна саможертва е безсмислена. Но такава светла, привидна безсмислица придава възвишен смисъл на съществуването.

       Ако бихме могли да проникнем в жизнената сила на тоя род безсмислие, може би всичко ще се обърне наопаки, или по-точно: всичко ще дойде на своето естествено място. Битието няма да ни опустошава със своята нецелесъобразност, а, напротив - тъкмо в неговата привидна безсмисленост ние ще открием загадъчната му красота и величие и неговия обратен, недостъпен за нас смисъл.

       Търсим все смисъл в трайността, в последователността, в обещанието за развитие. А забравяме, че разпукването на живота е в мига. Ако съзнаем това, гнетящото ни безсмислие изведнъж ще се напои с особен смисъл, който закотвя битието ни в мига: радостта от самото усилие, макар и напразно. Упоението от самото чувство, макар и несподелено. Гордата тръпка от подвига, макар и обречен.

      Но обременени от неотстъпния натиск на смисъла, ние сме слепи и недъгави да се раздаваме на мига. И в своята доживотна гонитба на смисъла ние обезсмисляме живота си.

      Тишина. Минахме през толкова шумотевица и трясъци, че започнахме да се съмняваме в съществуването на тишината. Превръщаме се за миг в трева, блажена от тихия си растеж. Ето го нашето циганско лято! Нищо друго не ни е нужно освен присъствието ни. Поемам те дълбоко с всичките си бронхи чрез въздуха край мене. Нужно ми е твоето дишане наблиза, за да дишам. Тринайсет пъти на минута ще ми липсваш утре. Тоя наш общ въздух ни кара с пълен гръден кош да поглъщаме аромата на света.

      Аз и ти. Това е пълнокръвен човек. Само двойни сетива, двойни мисли включват ток във веригата на съществуването. Двама заедно, които се обичат - ето човека в пълен капацитет, осъществяващ възможностите си до предел. Двойното преживяване съставя единната вибрация на живота. Възприемаш света по-цялостно, чувстваш по-интензивно всеки миг, тръпнеш с всяка своя клетка. Присъствието на любим човек е оня катализатор, който стимулира жизнената енергия. Ние зазвучаваме внезапно с цялата си недокосната клавиатура. Любовта е най-осезаем допир със света, макар че преставаш да го забелязваш, а може би тъкмо за това. Тя отмахва вътрешните ни граници. Събужда всичките ни сетива и способности за чувстване. Един неврон затрепти и предизвиква цяла гама вълни от усети, нюанси, трепети. Радостите са удвоени, болките са удвоени. Светът е удвоен и събран в едно цяло. Един неврон звънне, а резонират безброй съседни и далечни неврони, получават се безброй непредвидени съчетания. Вълните се преплитат, наслагват, интерферират и дават нови, по-широки и обхватни вълни. Зазвучаваме като могъщ орган. Сами се превръщаме в ехо на собствената си музика. От това ехо в себе си измерваме своите дълбочини и върхове, своите бездни и своя зенит. Любовта може би иде от други звездни светове, може би е космически лъч, който активизира психоелектроните ни. Всичко уж ми е вече добре познато, изпитано, а пък едва сега откривам чудесната му непознаваемост и неповторимост.

      До какъв сантиментализъм изпаднахме?

~*~

      ... Нищожното разстояние помежду ни е непреодолимо, защото ние сме свикнали да търсим или всичко в живота, или нищо. Само не половинчатост.

~*~

     ... Напразни са били раните, безсъниците, умората, скуката, щом не сме прозрели най-простото: как да живеем свободно. Как? Имаме право на един ден. Защо да не го изживеем, без да мислим? Желанието ни свършва в невъзможността - там, откъдето е тръгнало. Ние знаем: трябва само да започнем, за да не можем да се спрем в чувствата си. А сме във верижна обвързаност: семейство, професия, общество. Някога бе рано. Сега е късно. Винаги сме били длъжни на някого или на нещо. Когато избирахме, все предпочитахме да пренебрегнем себе си. Все за друго, вън от нас, по-важно от нас мислехме. Останали сме си непроменени, като замразени. Животът ни е очукал, изравнил е ръбовете ни, но не ни е направил по-пригодни към реалността. Рефлексът да се самообуздаваме ни е станал втора природа. Не умеем да живеем, да се радваме на случая. Не трябва дори на шега да започваме, защото всичко вземаме прекалено на сериозно. Нашата непроменима черта е: самоограбване.

~*~

     ... Една анемична полуобич е родила нещо пълнокръвно - деца. А една голяма, пълноценна любов не е родила нищо. И всички съдбовни срещи, всички спомени трябва да отстъпят пред надмощието на по-слабото чувство. Последиците от това получувство отхвърлят на заден план собственото ни съществуване.

~*~

      Бях клонче, а неусетно станах корен. И все забравям това. И току се протягам към слънцето да разцъфтя. А аз трябва да си остана долу, в мрака под земята, да храня, да поя крехките, жадни мои клончета.

~*~

    ДЕН ПЪРВИ

Сама идвам и сама ще си отида.

Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими.

Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция.

Гледам света от високо с освободени очи.

Лудешки весело! Да имам самоинициатива в собствения си живот, да направя един експеримент в любовта, да измисля нещо, да закопнея за нещо и да имам смелост да го осъществя. Такива ще са хората на бъдещето.

Ние в тоя полуразрушен таван сме изгревът на утрешните хора.

Бъдете, млади влюбени, бъдете като нас! Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал-той ще ви заведе до развалини!

Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда-всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.

Бъдете изобретатели, откриватели в любовта! Не бъдете епигони, чиновници и бюрократи в собствените си чувства!

За недораслите ми родители моята литнала на воля любов би се стоварила като тежък удар. Как да ги превъзпитам?

Не мога да понасям протегнатите ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат, а щедро да дават.

Защо ме гледате хора, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет?

Чуйте, хора, наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от камбанарията на една рухнала таванска стая:

Човекът започва да става човек!

Сърцето ми започва да бие като камбана:

Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!

Влюбени от цял свят, съединявайте се! (Това задраскано.)

ДЕН ВТОРИ

Предутрен трепет ме събужда.

Сама не мога да хвана себе си. Какво става с мене? Никога не съм изпитвала тая свежест на утрото, сякаш е първото утро в живота ми. Разсъмва ден, цял от неизвестност.

Обикновено заран се успивах. Струваше ми, че цялата земя трябва да вдигна на раменете си, за да стана. А сега любовта ми дава воля да ставам рано без никакво усилие. Сякаш двама си разделяме тежестта на земята върху своите рамене и я вдигаме високо.

Ти планираш стъпка по стъпка своя ден. Само мене не си ме запланувал. И аз нахлух в деня ти да го объркам и пренаредя.

Кожата ми ме боли от целувки като изгаряне от слънце.

Потапям се в утринната прохлада като в отрезвителна езерна вода.

Станали преди деня, ние двамата държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем! Заедно с цялата ранобудна страна и ние сме на крак, по-бодри от всички.

Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самия себе си.

Една сладка тревога: да не проспим новия ден, новото раждане на любовта.

От хоризонт до хоризонт светът е наш, гледан от нашето лястовиче гнездо, и все пак е тесен за любовта ни.

Следя сама себе си. Радвам се и се удивлявам на това, което става в самата мене. И се изненадвам, от себе си.

Само двама заедно сме човек-пълноценен, истински.

Ти си делови, а аз съм отнесена според твоя израз. Но без мене ти би бил само сурова, твърда земя, лишена от криле. Без тебе аз бих била облаче, откъснато от земята и залутано в простора. Един без друг сме немислими тъкмо защото сме различни до непримиримост.

Земята и небето могат да се съединят за миг в нас двамата.

Ти си мечтата към бъдещето. Аз съм паметта за миналото. И двамата не живеем в днешния ден. Странно, ти си устремен напред към по-красивото, а си малко сух. Ти си копнежът, а си суров. Навярно такива трябва да бъдат мечтателите, за да устояват своята мечта.

Всичко се изявява в своята обратна същност.

Аз съм поглед, обърнат към миналото, към по-трагичното. Аз нося сянката на паметта, а съм по-поетична и светла. Това е не само до характер. Кръгът на интересите, професията, мислите на човека определят неговата тоналност. На моя мечтател му липсва измерението на паметта, а то е поетичният живец. Защото в паметта има винаги тъга по загубеното. А тъгата е поезия.

Въображението и паметта си дават среща в нас двамата.

Навярно това е любовта – без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция. Истинската любов, най-хубавата-това е свобода.

Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.

Ти не сложи пръстен на ръката ми. Безкрайният хоризонт, който ни обгръща от таванския прозорец, е нашият сватбен пръстен. Не може да се изгуби, нито счупи, нито открадне, нито продаде, нито скрие. Където и да отида по света, ще си нося пръстена на хоризонта-моя сватбен пръстен.

ДЕН ТРЕТИ

Правя удивителни открития. Сякаш всичко става за първи път в света.

Двама души откриват не само за себе си, но и за цял свят. По богат става светът. Бих го обеднила, ако потъпча чувствата си.

Откривам това чудо на природата-мъжа. Искам да изпея един химн на мъжа.

– Ти си мой творец – твоето обятие ме създава.

Проникваш в мене, цял от необятност.

Чрез тебе аз ставам безбройна.

Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна.

Винаги ти беше в мене една липса, по осезаема от всяко присъствие.

Осъмвам в твоите очи. Те ме открадват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: на ново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене.

Възвисена, нова, непредвидена - себе си откривам като далечна звезда.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Не мога да разбера от кой момент започнах да те обичам.

Може би от оня миг, в който изпитах желание да срещна погледа ти и с това ти вече ме притежаваше.

Ръцете ти са настояще, с мислите – бъдеще.

Прегърната от настоящето, се мъча да проникна в бъдещето.

Един трети, непредвиден, нероден още човек, съчетал най-хубавото от двама ни, се надвесва през раменете ни, жаден да види слънцето и разгласи по земята безскъртието на нашата любов. А ние го пропъждаме. Не му даваме слънцето.

Нали за това стана революцията? Да обичаш свободно и да бъдеш обичан.

За да се роди човекът! Но светът е още неуютен, разрушен, миниран с предрасъдъци. Трябва първо да създадем един обитаем свят.

За да се вдигне светът от пепелищата и тъмнините, бе пожертван един нероден живот. Преди още да бъде загатнат, бе осуетен.

С това ние отричаме близостта си и опровергаваме целувките си.

Не знаех, че любовта е отговорност.

ДЕН ПЕТИ

Не под наблюдение поникна моята усмивка. Не се опитвайте да сложите усмивката ми в калъп!

Не мога да понасям женското „не“, което значи „да“. Когато искам, аз казвам „да“, а когато не искам, казвам „не“. Жени, аз ви връщам човешкия език!

Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.

Само една любов признавам на тоя свят – да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.

Никога не мога да обичам от благодарност.

Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичам в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.

Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам…

Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.

Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.

Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчвам взаимността. Не искам да повтарям чужди образци.

Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си.

Какво от това, че съм противоречие?

Нека да бъда като любовта – неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!

ДЕН ШЕСТИ

Устните ти като огън се разхождат по мене.

Не, ти няма да останеш жаден, защото твоят път е единственият извор, който може да те утоли.

Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечтала.

Твоята любов ми е нужда, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.

Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.

Ще преглътна горчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.

Самообреченa на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам – само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.

Далечината – моя равностойна съперница.

Сама идвам и сама ще си отида.

ДЕН СЕДМИ

Всяка своя грешка пред любовта заплащам с болка.

Скарахме се жестоко. Не разбрах за какво. Едва не си отидох завинаги. Цял ден не си продумахме, не се погледнахме.

Трябва ли да се брои тоя ден? Да се заличи от календара един несъществуващ ден!

Нека бъдат заличени от календара всички дни, в които няма да бъдем заедно!

Няма никога да си простя, че убих един ден!

И все пак няма да се подчиня на твоя властен нрав. Аз съм самостоятелен човек. Не мога да бъда скачен съд!

Не искам да затворя живота си в странична, еднопосочна уличка.

Искам да изляза на простор! Да се осъществя.

Искам свободно да избирам и сменям посоките си!

Благоразумието ме съветва на ухо: бъди като всички. Направи си добра сметка! Не прави погрешна стъпка!

А аз отвръщам на благоразумието:

Ако моята любов е грешка, тогава най-вярната стъпка в живота ми е тази грешка!

Стига грабеж на чувства! Любов и забрана-две несъвместимости.

Какво от това, че нямаме сигурен покрив над главите си? Звездният свод е наш покрив, цялата земя е наш дом. Никой не може да разруши нашия необятен дом.

ДЕН ОСМИ

Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми!

Защо трябва да бъдем винаги сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели?

Хора, сърцето ви е като домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата.

Колко сте виновни, хора, пред любовта, задето сте я оковали във вериги, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в студени църкви, под трънен сватбен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие.

Колко сте виновни, хора, пред най-голямата чистота, висота и красота на живота!

Млади приятели от цял свят! Да освободим свободата на света – любовта!

Лицемерните не могат да простят искреността на чувствата ми. Те дебнат моите летящи стъпки, за да ги окалят и смъкнат долу. Още една усмивка в света искат да угасят. Да стане мрачно и студено като в затвор. Да облечем в черно белите дни. Да няма нощ с голи, лунни рамене!

ДЕН ДЕВЕТИ

Хора, добри хора! Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов и полулюбов.

Вие с примера си ме съветвате загрижено. Така искате да заприличам на вас!

Ако и аз се прибера на топло, кой ще бди над любовта? Кой ще я зове в тъмните, ветровити вечери? Кой ще ви напомня,че тя съществува?

Как да се сгуша в топло врабче гнездо, а да оставя любовта да зъзне отвън сама? Тясно е за нея вътре в четири стени. Тя вирее навън сред свободния, широк ритъм на хоризонтите.

Аз съм тук на преден пост на любовта под дъжд и вятър.

Не съжалявам за рисковете, които поех.

Сама идвам и сама ще си отида.

Всеки миг трябва да бъде изживян пълнокръвно, интензивно.

Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!

Хора, аз първа посрещам слънцето тук горе и ви го предавам с опарени шепи!

ДЕН ДЕСЕТИ

Дните вече се свършиха. А всичко едва сега започва.

Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мен старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите от фалш и заблуда. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.

Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест. Искам да напоявам ежедневието с бистро клокочене, да нахлуя в задуха с ведър, непресъхващ смях.

Не се страхувай от промяната, страхувай се от сигурността!

Хора, не се оставяйте да влезете в клопка!

Само любовта крие нещо обещаващо.

Искам да задържа неудържимото.

Любовта ме научи да се усмихвам на болката си.

Цял свят се изгражда в нас сред разрухата- един нов, по-друг свят.

Ние носим живот в деня, пълен с развалини, и в нощта, куха сред развалини.

Нашите двойни стъпки правят земята обитаема.

Трябва да се надраснем, за да стигнем до любовта.

Посадих своите стъпки в това пепелище. Всяка руина ме боли като наяден зъб. Защото ми напомня за тъмните сили, които заплашват всичко, дори и любовта.

Дойдох при тебе със сърце, готово за смъртен скок.

Любовта е една смела крачка към неизвестността.

Населихме развалините с надежди.

Предоставям се на интуицията да ме води като слепец слепеца.

Аз с целия свят оспорвам твоя поглед.

Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна.
Сама дойдох и сама си отивам…“

~*~

В караниците българинът намира поле да разгърне способностите си.

~*~

Нима вече сме така слаби и плахи, че не сме способни на никаква грешка?

Времето отпраща миналото ни все по-далече зад нас.

А никакво бъдеще не се приближава към нас двамата...

~*~

Може би случаят е въплъщение на наши сгъстени желания.

Случаят е материализирана наша воля, наш дълбок подсъзнателен вик.

Ние го създаваме, ние го зовем из дълбините на инстинктите и комплексите си, а после се чудим как тъкмо в тоя миг и тъкмо такъв се е появил на пътя ни.

~*~

Последна любов...

По-недостижима от първата.

С липсата на бъдеще, с преброените мигове, които са вече изминали, когато започват. С онова, което е повече от един живот, защото няма вече живот.

С по-отчаяна страст от първата. Първата е безнадеждна, а последната няма дори безнадеждността на първата, защото изобщо нищо няма.

Последната любов, която е краят на всичко, след която няма повече нищо, няма живот - тя е последната глътка въздух, който вече свършва и не достига. В самото жадно вдишване глътката въздух се изчерпва.

Когато вече дишаш без въздух, само чрез любовта.

Среща на сянка със сянка, опарване на болка с болка, сблъсък на край с край.

Последна любов - тя причинява мъка, по-сладка от всички радости на целия ти живот, взети заедно.

Най-тихата болка, когато се откъсва животът от тебе и ти чувстваш прощалната му усмивка.

Последна любов - последно усещане на топлината на живота, най-силното, преди да те обхване вечният студ.

~*~

       Градът, в който живееш. Ти съвсем и не подозираш какво ти отнема той. Бързаш да се завърнеш в него. Чувстваш се сигурен сред познатите улици, които водят от дома до канцеларията и все до същите магазини. Слепешката можеш да се движиш из този добре проучен лабиринт. Удобно се носиш в своя град като във всекидневен, плътно прилегнал към походката и жестовете ти железобетонен кожух. Измъкването от него е съпроводено с неприятно зъзнене, с неловко усещане за оголване, за излагане на опасност, за уязвимост от разнопосочни ветрове. Само вътре в тоя град чувството ти за ориентация е безпогрешно. Вървиш из него като кон с наочници, без да се озърташ, право към яхъра. Твоят град е единственото гнездо на твоето самоуспокоение.

      Но не и на твоето самочувствие. Защо ли е тази потисната, мътна неловкост, която гнети раменете ти, когато прекосяваш своя град? Защо, без сам да съзнаваш това, ти вървиш, загледан право пред себе си, избягвайки да срещнеш очите на сгради и минувачи? Дори не познаваш зданията, край които си отрасъл. Не се заглеждаш в тях. Дали от боязън да не би да откриеш по стените им петната и сенките на своето минало, на своите несполуки, отражението на собствения си образ?

     Градът, който помни твоите първи, наперени стъпки, твоите горделиви погледи през рамо, твоите спъвания и смешни натъртвания - през него ли ще минеш вече с високо вдигната глава?

     Ден по ден като бръмка по бръмка тук е изплетена мрежата на твоите обвързаности. Ти си риба, хваната здраво в мрежата на своя град. Няма изскубване, няма извъртане, няма изход. Усилие след усилие, грешка след грешка, постижение след постижение, ти тук си очертал посоките си. Всяко отскачане встрани от собствената посока би събудило смеха и на камъните в твоя град.

    А понякога така ти се иска да станеш друг, да се родиш сам от себе си наново, да отречеш целия си досегашен път и да започнеш отначало. Да опиташ поне. Да се напиеш с отлежалото в подсъзнанието ти вино на риска. Да влезеш в нова кожа като в празнична дреха и да се удивиш сам на себе си.

    Не. Тук не можеш да полетиш по-високо от тавана на апартамента си. Не можеш да надскочиш себе си. Знам те кой си и какъв си! Към всички свои недостатъци ще прибавищ още един: непостоянство. Не можеш да се замахнеш по-нашироко от зидовете, които сам си изградил край себе си. Всяка дръзновена промяна в живота и в поведението ти застрашава не тебе, а устоите на града. Паветата не обичат да бъдат разклащани. Отмъщават си, като те опръскват с кал. Продължавай да вървиш с веднъж завинаги установения си калибър крачки. Най-много да ги намаляваш и смиряваш. Инак бордюрите на тротоарите ще се надигнат срещу тебе да те препънат и повалят.

   Твоят град е клопката на твоите комплекси: неуспехи, нелепи напъни, провали, навици, положение - всичко това е желязната арматура на твоето съществуване. С динамит трябва да вдигнеш във въздуха целия си град, за да се откопчеш от тази ръждясала, бетонирана арматура.

   Ти обичаш града, в който живееш. Не можеш без него. Не знаеш, че той те изсмуква с пипала на паяк: с познати непропускащи погледи, с одумки, с подигравки, със заплахи, с принуди, с неумолима памет. Как помнят камъните всичките ти криволичения. Не можеш ги накара да ти повярват, че си по-добър. И всъщност тебе, истинския, какъвто би желал да бъдеш, те няма в твоя град. А къде си ти?

    Понякога в тебе започва да вие вълчи глад по други градове, по други пътища и безпътици. И ти наричаш това скитническа треска. А то е човешка носталгия по родния собствен образ. И ти тръгваш, събличаш от гърба си града, сраснал с тебе. Боли те, одираш го до кръв с кожата си. И търсиш не нови впечатления, както си въобразяваш, а търсиш да възстановиш себе си. И там сред неуютните, оголващи ветрове по кръстопътищата на света, ти започваш неусетно да изправяш глава, да отърсваш от плещите си гнетящия товар на привичките и стеснението, на сковаността и самоунижението. Вдигаш поглед и откриваш света. Разглеждаш лицата на зданията и на хората, без да свеждаш поглед от техните очи. Крачките ти стават самоуверени и по-широки. Походката ти е барометър за самочувствието ти. Никога през своя град не поемаш с такива жадни, всепоглъщащи стъпки, както през чуждия. Свободен, любопитен, обновен, ти вървиш през непознати улици, които не те опровергават със спомени. Правиш своеволни завои, които не те сблъскват с невъзможното.

     Там, далече от твоя обичан град, е вероятността за среща с любовта. Защото там твоите валенции са освободени от възлите на страха и натрапения калъп. И там, загубвайки чувството си за ориентация, ти намираш своите верни вътрешни посоки, така капризни и непредпазливи. Нека те изведат, където щат. Пусни на валя дълго потушаваната си същност. Бързай, докато не си се завърнал в своя град. Той те чака - незаличим от земната кора, неизбежен. Твоя съдба. И в мига в който прекрачиш чертата му, ти влизаш в усмирителна риза. Тогава усещаш как те стяга, как те боде, как те задушава бетонната риза. Замахът ти има определен радиус - от едната стена най-много до отсрещната стена. Можеш задъхан да тичаш - до трамвайната спирка. Можеш да се вдигнеш на пръсти и да стигнеш горния перваз на вратата. Толкова.

    В града, в който живееш, ти не живееш.

~*~
   ... Ние мечтаем за миналото си, а съжаляваме за бъдещето. Защото за нас миналото е непостижимо като мечта, а бъдещето - невъзвратимо като младост. Посоките за нас са обратни.
~*~
В живота са повторими само напразните усилия да се върне пропуснатото.
~*~
Най-тежкият камък на шията е раздвоението.
~*~
Днешното отклонение от пътя е водело дотук, до тая открита за всички ветрове пустота. Всъщност срещата ни не се е състояла. И тогава, преди 17 години, и сега. Все принадлежахме на нещо друго.
~*~