Кафка на плажа, Харуки Мураками

Понякога съдбата прилича на пясъчна буря, непрекъснато променяща посоката си. Искаш да избягаш от нея, свърваш по друг път, но и тя поема по него, следва те неотклонно. Същото се повтаря отново и отново, сякаш си се впуснал в зловещ танц със смъртта току преди разсъмване. Няма да се спасиш от нея. Защото тази буря не е нещо случайно, долетяло отдалеч. Тази буря си самият ти. Нещо вътре в теб. Единственото, което можеш да сториш, е да се примириш с нея, да стиснеш очи, да запушиш уши, за да не ти влиза пясък, да навлезеш в бурята и стъпка по стъпка да си проправяш път през нея. Няма нито слънце, нито луна, нито посока. Дори ходът на времето не се усеща. Само ситен бял пясък, подобен на стрити на прах кости, се завихря към небето. Ето каква пясъчна буря трябва да си представиш.
~*~
Разбира се, ти ще успееш да преминеш през тази яростна буря. Но макар и да е метафизична, абстрактна, не бива да изпадаш в заблуждение: тя безмилостно реже живата плът като хиляди бръсначи. Много хора проливат кръвта си в нея. Твоето тяло също ще кърви. Ръцете ти ще се обагрят в топла червена кръв – собствената ти кръв и кръвта на другите.

А когато бурята стихне, вече няма да си спомняш как си успял да преминеш през нея и да оцелееш. Всъщност дори няма да си наясно дали е отминала. Но едно е сигурно. След като излезеш от нея, вече няма да си същият човек. В това е смисълът на пясъчната буря.
~*~
Петнайсетият рожден ден е идеалното време за бягство от къщи. Дотогава е твърде рано. После е вече късно, пропускаш шанса си.
~*~
Всички ученици са спретнато облечени, имат хубави прави зъби и са отегчителни до смърт. Аз, естествено, нямам нито един приятел сред тях. Издигнал съм около себе си стена, не допускам никого вътре и гледам да не си подавам главата навън. Кой би харесал човек като мен? Всички ме държат под око, но от разстояние. Може би ме презират или пък се боят от мен. Не е изключено да се чувстват неудобно с мен и затова да странят, знам ли? Във всеки случай аз съм доволен, че не ми досаждат. Защото си имам достатъчно занимания, включително и това да прекарвам много от свободното си време в ненаситно четене на книги в училищната библиотека.
~*~
Знанията и уменията, които ти втълпяват в училище, надали ще са ти особено полезни в живота, бъди сигурен. Няма какво да се заблуждаваме, учителите, общо взето, са сбирщина от идиоти и несретници. Но ти не бива да забравяш, че си решел да избягаш от къщи. Когато това стане, вероятно повече няма да имаш възможност да ходиш на училище, така че, харесва ли ти, или не, постарай се да запомняш всичко, което обясняват. Мозъкът ти трябва да поема знанията като попивателна хартия. По-късно ще решиш какво ти е необходимо за живота и от какво да се освободиш.
~*~
Упорито тренирам да направя лицето си безизразно, така че нито съучениците ми, нито учителите да могат да четат мислите ми. Много скоро ще се озова в суровия свят на възрастните и знам, че трябва да стана изключително силен, за да оцелея.
~*~
    Не твърдя, че винаги ми се удава да крепя твърдата стена, която съм издигнал около себе си. Понякога, не много често, тя се срутва и аз заставам пред света гол, беззащитен и напълно объркан. В подобни моменти чувствам как от бездната на обзелия ме смут изплува една прокоба, вечна като водата в бездънен кладенец.
    Като тъмна вода в бездънен кладенец те очаква тази прокоба. Сега се е притаила някъде, незнайно къде. Но когато настъпи моментът, тя безшумно ще се издигне от дълбините, ще вледени всяка клетка на тялото ти и ще започнеш да се давиш в този жесток потоп. Ще се вкопчиш във вентилационния отвор до тавана и ще се бориш за глътка въздух, ала въздухът, който вдишаш, ще е сух и ще пари гърлото ти. Вода и жажда, студ и жега - такива противоположни стихии ще се съберат и ще се нахвърлят върху теб.
    В този огромен свят не ще се набери подслон за теб, колкото и да търсиш. Ще искаш да чуеш човешки глас, но навред ще цари тишина. А потърсиш ли тишина, ще чуваш отново и отново този пророкуващ глас. Той ще задейства таен механизъм, втъкнат дълбоко в мозъка ти.
    Сърцето ти е подобно на голяма река след проливен дъжд, излязла от бреговете си и наводнила обширна местност. Водната стихия е погълнала пътните знаци и всичко, но не спира, а продължава да бушува и да напредва неизвестно накъде. Дъждът не престава. Всеки път, когато видиш по телевизията такова наводнение, ще си казваш: "Ето го моето сърце."
~*~
– ...Днес ли заминаваме?
– Не, може и утре. Днес Наката трябва още малко да поговори с камъка.
– Добра идея. Разговорите са хубаво и важно нещо и винаги са за предпочитане пред мълчанието. Все едно дали приказваш с хора или с предмети. Аз, когато карам камиона обичам да си говоря с двигателя. Ако се заслушаш, ще чуеш какво ли не.
– Наката не умее да говори с господин двигателя, но също смята че е хубаво да се водят разговори.
– А как върви общуването с камъка? Получава ли се?
– Да, като че започваме да се разбираме.
– Това е добре. Питам се.. дали камъкът не ни се сърди, задето го домъкнахме тук?
– Не, ни най малко. Доколкото разбирам, на него му е все едно къде се намира.
~*~
 ... Както се казва, "дори случайните срещи..."
- "... имат връзка с кармата" - довърших изречението.
- Да, да. А какво означава това?
- Означава, че всичко в нашия живот е предопределено от миналите ни прераждания. Няма нищо случайно дори в най-незначителните случки.
 ~*~
- Искам да ме помниш - казва Саеки-сан и ме поглежда в очите. - Тогава дори всички да ме забравят, ще ми е все едно.
~*~