ЛИЦЕ, Блага Димитрова

Всичко в тази книга

е измислица,

само фикусът е

истина.

1977

Фикусът излиза

от затвор за книги

след 9 години 

подстриган зад решетките.

1990

       Настъпва неговия час. Часът на фикуса. Час-фик, обратен на час-пик.
       Когато движението спре, самоизчерпано. И шумовете се взаимозаглушат. И когато думите се заключат обратно в устата. Тогава. Една сянка, разклонена като сторък Буда в ъгъла до прозореца. Листата му, без да помръднат, протягат дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност.
       Ако намериш общ език с фикуса в този едностаен апартамент. Ако съумееш да разшифроваш биофонозаписа върху мембраната на листата му. Ако предразположиш всяка пора по еластичната кожа да отвори своето видеомикрофонче и да проговори с образи. И безброй още ако...
       Преди разсъмване, когато става най-тъмно и най-тихо, ще се излъчи върху отсрещната стена едно звучащо видение:
       Млад, бледен като зараждащия се ден, изправен на разстрел.
       Ръцете му вързани отзад. Тъмна тухлена стена зад него. Устните, напукани до кръв, той облизва със сух език. Цял напрегнат да бъде спокоен. В дрезгавото зазоряване бялата му риза свети.
       Големият, унизяващият страх е зад гърба му: да не го изведат на разстрел с мръсната риза, обрала калта от карцера, спечената кръв от разпитите, нечистотията от конюшнята, където прекара последната нощ. По-силно от нагона за живот бе желанието да се изправи срещу дулата с бяла риза.
~*~
...човек се самоопознава едва преди края си, когато това не може да му послужи вече за нищо.
    Странно, до вчера се стремеше да живее достойно, а сега - да умре достойно. Едното доведе другото.
~*~
   Няма по-сигурно алиби за човека от дисциплината.
~*~
   Да доказваш невиновност, това е самообвинение!
~*~
"Но тя слуша само себе си! - установява мъжът ядно. - Този тип активисти се опиват от собствените си словоизлияния и не дават ухо за ничия друга дума, ако ще да е вик за пожар!"
~*~
Ако жената менеше характера си при всяко преобличане и преобуване, мъжът нямаше да сменя жените.
~*~
Какво по-страшно от това да не познаваш човека, с когото замръкваш под един покрив?
~*~
По-страшно е друго: да познаваш човека какъв е подлец и мръсник и да трябва да осъмваш на обща работа с него!
~*~
Съжалявам само за онова, което не съм извършила. За извършеното никога не съжалявам!
~*~
- Някои жени искат да бъдат като мъже, а това никак не им стои хубаво!
Тя, гърбом:
- Някои мъже пък придобиха женски черти, навярно си мислят, че им стои хубаво!
- Дълги коси ли? - посяга той гузно към отдавна неподстриганата си коса.
- Не, къса памет, гъвкав гръбнак, смяна на боите... - тя неволно попада в неговия саркастичен тон.
....
- Не съм забелязал багрено разнообразие. Напротив. Сивотата е най-сигурната маскировка. Но права сте: има някакво преливане на половете. Жените стават самостоятелни, а мъжете - зависими. Ето, вместо аз да ви кавалерствам, вие мене покровителствувате!
~*~
...Сега и домашните библиотеки са еднакви навсякъде, нямат индивидуалност, както и притежателите им: все едни и същи издания отвън и отвътре, по един и същ начин пишат и авторите.
~*~
Най-сигурна защита срещу осите на думите е глухотата.
~*~

Всички забравяме за всичко. Така е по-удобно. Амнезия - болестта на века. Век на свръхскоростите. И забравата става все по-бърза.

~*~

- Музиката е удобен предлог да се мълчи!

~*~

Но какво може да ти помогне в миналото това, че днес със задна дата знаеш? (кой те е предал) Утре навярно ще узнаеш нещо много съществено за днес и ще се питаш: как съм могла да бъда толкова сляпа?

~*~

Тесен е диапазонът на чистотата - от облака до локвата.

~*~

Колко малко хора в този пренаселен свят!

~*~

 И тъй, да я наречем първата нощ.

Отде ти бръмна това? Навярно от мита за всичко първо, един от най-нелепите митове. Той е враснал подкоренно в родовата ти памет и все още не може да се изскубне оттам. Първата любов, първият бой, първото разочарование, първото не знам що си. Самата дума "първо" те парва с тръпка. Просто те хипнотизира. А опитът доказва, че това прословуто Първо е обвързано в повечето случаи с неизбежен крах.

~*~

Преследваният е особена порода двуного. С наточено чувство за пространство: от килията на затвора до огромната килия на кръгозора. И колкото повече се стеснява пространството край него, толкова по-остро усеща той взаимовръзката между пространство и време. Няма къде другаде да избяга освен във времето - назад в спомени или напред в надежди. Зависи от възрастта. Тя се улавя, че напоследък все току хуква към миналото. Нима можеш да остарееш ти, която принадлежиш към вечно младото поколение на борците? Или и това е един мит от рода на мита за Първото?

~*~

Едни от най-важните крачки в живота се правят поради липса на изход.
~*~
От пръв поглед той й вдъхна нещо повече от доверие. Какво повече от доверие на този свят? Макар че на лицето му  е изписана не обреченост, а жадност за живот. Тогава тя притежаваше безотказно сетиво да разпознава хората отвъд видимостта, дори въпреки видимостта. Днес и очебийното в човека не може да предвиди.
~*~
Който е опарен от провал, спазва педантично правилата на конспирацията, смешни до излишност при новаците. Този момък изглежда още неуплашен. Такива са най-опасни, пази се от тях! А днес, обратно - уплашените са най-опасни. Ако вземеш да се пазиш от тях, сама ще станеш уплашена.
~*~
...очаровани очи на дете без детство, получило неочакван подарък.
~*~
Всичко изчезва пред студа: страх, срам, глад, преумора. Изглежда, най-властното чувство на тази изстиваща планета е наежването срещу студа, то диктува скъсяването на разстоянията. Момичето надделява себе си и се притиска към него с котешка сиротност. Той я прегръща през рамо по братски, при все че вече е хлътнал.
~*~
Никой така не усеща топлината на прегръдката и на дома, както един преследван.
~*~
Снегът се е задържал чист поне за началото на деня. Нима чистотата е принадлежност само на началото?
~*~
А във всеки един ден се съдържа целия живот на човека.
~*~
Най-хубавите си години пропиля в бягане от една сянка. ... Само той, подгонен от себе си, се зарея в чергарско лутане.

Мяташе се от една посока на друга. Избра да бъде никой и никъде. Всичките си заложби изстреля в една цел: да заглуши о н о в а. Доста късно разбра, че с м о к а е негова собствена митология.
   Все пак имаше една придобивка от скитането по света. Установи, че немалък процент от хората в наше време са минали през някакво престъпление. Но вместо да го изпречват като бостанско плашило по своя път, повечето от тях го забравят или преиначават, както им е изгодно. Най-ловките измежду тях го превръщат в трамплин, за да се възнесат по-високо. ...
   А той, лековерникът, се боеше да забрави. Струваше му се, че да забрави - означава да убие повторно и окончателно. Но с м о к а е вече зад гърба му, опроверган от самото битие. Най-после се опомни, за да навакса пропуснатото. Край. Време за начало.
~*~
Сутрин човек бърза насила за работа, за училище. На обяд - да се нахрани и да нахрани гърлата, които зяпнали чакат от него. Вечер бърза за себе си. Затова вечерното бързане е най-задъхано. Денят е изпуснат в задължения, лутане, заблуди. Остава последната надежда за живот - вечерта - да се изпита, да се научи, да се свърши, да се премисли своето, за което всъщност е започнат денят.
~*~
За миг се вглеждат очи в очи. Осъден на смърт и осъден на живот. Кое изпитание е по-голямо? Погледът на единия, гузен, иска да избяга, удря се о стената зад гърба на другия и пак се връща, всмукан от страшните очи на смъртния.
Разликата във възрастта на двамата е само три-четири години. Но тази разлика ще расте с годините в обратна посока. По-младият, школникът, свежда поглед. Той е обречен на остаряване. А осъденият на смърт ще си остане все така млад, по-млад и от него, и от всички млади. Единствена възможност за вечна младост, а тя ужасява повече от изгледите за грохнала старост.
~*~
 "Да искаш насила да помогнеш някому е много опасно и може да се преобърне тъкмо в противоположното!"
~*~
Аз - единица мярка за разбиране на всички и всичко.
~*~
Непостоянството е моето постоянство.
~*~
"За да имаш своя ценностна система, трябва да разрушиш досегашната и да изстрадаш това разрушаване. Построяването на своя ценностна система изисква характер."
"Нали ти имаше характер, изкован в огъня?"
"Имах... Характер, опълчен срещу наложената и поддържана със сила стара, изхабена вече, отживяла ценностна система."
"Е? А сега?"
"Повечето хора боравят с наготово получени ценности, без да ги подлагат на проверка. Това е същността на еснафа."
"А хора от рода на Ема? Тя се гордее, че не е еснафка!"
"Те стават все по-многобройни - хората, които са самодоволни, че не са еснафи. Те живеят едновременно в две ценностни системи: външно в общоприетата, а вътрешно в точно противоположната."
"Но това раздвоение няма ли да доведе до вътрешен крах?"
"Трагичното е, че такива хора не чувстват трагедията, а съвсем удобно са се разположили в двете ценностни системи."
"Ами ти, някогашната революционерка, преподавателката по марксизъм, ти какво сега цениш в живота най-много?"
"Ценностите се менят."
"А пък ти искаш да останеш непроменима?"
"Всичко подлежи на развитие."
"А ти?"
"Бих желала да издържа да имам единна линия на поведение, на възприемане, на откликване."
"Не искаш ли невъзможното?"
"Според мен това е най-ценното в живота: неотменното чувство на собствена правота."
~*~
- Какво най-вече ценя ли? Мръсния си занаят! Няма къде по-долу да падна! На дъното на канала - най-сигурния пожизнен пост. Никой не ми завижда. Не ме е страх, че друг ще ме измести. А всеки ме търси. Никой строй, ни стар, ни нов, ни бивш, ни бъдещ, не може без мене. И най-чистичкият режим има нужда от отходни канали. Докарвам си повече от един дипломиран инженер. Как ли? Много просто. Сутрин от 6 часа съм на държавно, а от 2 часа следобед - на частно. Не аз се моля за работа, мене ме молят. Бъркат се в дълбокия джоб, щом искат да ги избавя от вонята. А пък аз съм си свикнал да газя в мръсотия до шия. И пак съм по-чист от всички ония с измитичките ръце. Не съм нагазвал и няма да нагазя в най-големите мръсотии. Истинското дъно се оказа върхът - култът, дето му викат. Затова над всичко си ценя каналджийството, най-чистия занаят!
     Бора е ударена от внезапно сравнение: нейният изключеник също гледа света от обратната перспектива на дъното. И също не се бои да мисли и да говори наопаки. Нима дъното прави човека свободен от страха?
~*~
- Няма никой! Самичък съм!
- Кога ще се приберат майка и татко?
- Не зная, чакам ги. Ти коя си?
- Една леля.
- Заключен съм, не мога да те пусна.
- Скоро ще си дойдат, не се плаши!
- Стана тъмно, а тях още ги няма!
    Такава самота и такава мъка вика в този гласец, заключен вътре в празния дом, че Бора потреперва. Спомня си своето детинство, непредставимо без постоянната близост на майка й. Веднъж, като малко момиченце, я залъгаха "да пази къщата" за кратко, докато майка й отиде на пазар. И всичко в родния й дом стана изведнъж страшно и чуждо. Старият скрин проскърцваше зловещо. Сакото на баща й, провесено на закачалката, изглеждаше издуто от свит до стената разбойник. Нещо прошумоляваше в коридора като дебнещи стъпки. Тя открехна вратата да надзърне кой се е вмъкнал. И тогава видя най-страшното: празно!
    Днес това празно е всекидневието на мнозинството от децата. С всичко друго може да свикне едно дете - с недоимък, с недъг, с неподвижност, - никога със самота. Бора за пръв път си признава безпощадно, че и тя е допринесла за празнотата в детските вечери. Колко пъти е изнасяла беседи пред работнички и служителки в разни предприятия и учреждения след работно време, всецяло отдадена на обществения си дълг поради липса на семейни задължения. Изчервявайки се от срам пред себе си, сега си спомня как жените седяха на тръни, как някоя се опитваше да се измъкне незабелязано, обаче на входа стоеше отговорникът като пес пред кошара и я връщаше назад с ръмжене, как накрая напразно ги подканяше да й задават въпроси, поне едно въпросче, да се изкажат по темата (главно за международното положение) Но те мълчаха напрегнато, докато някои викнат, че всичко им е ясно, и хукват навън, всяка съм своето самотниче, зъзнейки от тревога какво ли ще завари вкъщи: дали не е намерило кибрит да си играе с огъня и живо да изгори, дали не е пуснало водата във ваната да си прави море за книжни лодки и да се удави, дали... Какво ли не може да се случи на едно палавниче, оставено цял ден само да обръща къщата наопаки.
- Стана тъмно, а още ги няма! - вика детето, взряно с разширени очи в празното.

   Бягайки от същото празно, което расте с възрастта, Бора Найденова обикаля чуждите домове и търси отговор на своя единствен въпрос.
~*~
Отговорите са шаблонни, мълчанията са индивидуализирани.
~*~
- Какво цените най-много в живота! - осмелява се да запита тя, готова да бъде изгонена веднага.
   А той - нито миг колебание. Бора не може да повярва на очите и на ушите си. Нима съществува такъв освободен човек не само да говори каквото мисли, но и да мисли, без да се замисля? Художникът не е изненадан от въпроса. Изобщо никакъв въпрос, изглежда, не може да го смути, сякаш ляга и става с въпроси, далеч по-мъчни и по-съдбовни. Тя ненадейно е прекосена от опасната тръпка и чак в следния миг осъзнава, че търси някаква вътрешна прилика между този несретник и Кирил. Мимоходом вписва в бележника нулево латентно време от въпроса до отговора, дакато майсторът изсипва своята мисъл като руйно наливно вино:
- Най-ценното е това, което човек носи в себе си. Оттук, отвътре - той забива пръсти като куки в гърдите си, сякаш да изскубне някаква пареща го коприва - и отникъде другаде извира сила, способна планини да отмести, да накара камъните да проговорят, пустините да разцъфнат, светът да се преобрази. Но ние сами не знаем какво притежаваме...
   Щом слуша някакви нематериалистически съждения, без да възрази, тя смята, че нарушава принципите си. По навик прекъсва словопрахосника:
- Сила, в смисъл на осъзната воля за творчество, или...
   Художникът на свой ред я пресича:
- Не мога да понасям тази самохвална дума "творчество". Всеки сополанко се пише "творец", приравнявайки се с бога.
- А как разбирате изкуството?
- Не го разбирам, аз го изживявам. То е истинският живот.
- Нали вие го произвеждате?
- Произвеждам? Бюрократични понятия! Мъчително раждане на друга реалност като убежище на духа. Материалната действителност ни убива непрекъснато, ограбва ни, унижава, обезобразява. Истински художник е онзи, който създава друг свят, с непознати тонове, форми, ритми, за да приюти подгонените ни и наплашени сетива. Там душата ни ще си спомни за своите отрязани криле.
~*~
Тръгва си към къщи като към заслужено наказание.
~*~
Зимни вечери, дълги и домашни.
   Светлината на настолната лампа образува обла планета, самотна в затвореното пространство, със своя атмосфера, наситена с безсъние.
~*~
Ние приписваме на животните и растенията човешки реакции, а на хората - животински и растителни. А общото между трите рода чувствителност е едно: взаимо-непознаваемост.
~*~
Нищо така не дразни мундирите, както недоубитата дързост.
~*~
Когато човек бяга от собствения си дом, разбира колко неуютен и необзаведен е още светът за обитаване.
~*~
...Не й е тук мястото. (в кафене) Къде е нейното място в света?
  Понечва да се приюти на улицата. Там поне е в реда на нещата да се чувствуваш чужд.
~*~
- Другарко, тъкмо освобождава едно място. Ето там, в интимния ъгъл! - предлага й с пожертвователен жест.
- Благодаря! - кимва тя и поглежда с настръх нататък.
  "Интимният" кът  е пренаселен. Но няма друг избор. Интимността днес е изложена на показ.
~*~
Карл Попър. Отгръща книгата на означената страница.
   Проверката за интелекта е умението да се съсредоточиш при всякакви обстоятелства.
...
   ...Според Потър всяка теория рано или късно търпи опровержение, тоест поражение.
...
   Тя изважда бележника си и трескаво вписва едно хрумване:
    "Попър сам в собствените си клещи! Ако твърди за своята теория, че е неопровержима, тогава тя според собствения му тезис е ненаучна. Ако пък е опровержима, значи, нейният основен тезис за опровержението не е общовалиден, тоест основният тезис на Попър важи за всички други, само не за собствената му теория!"
~*~
... Това е все още инерцията на съпротивата. Нима тогава й бе по-лесно? На младини тръгнала срещу течението, тя има вътрешната нагласа да се противопоставя и днес. Но загубила представа кому и на какво да се съпротивява - нима на своите? - тя губи и живеца на волята си. Превръща се в своята противоположност: вместо непримирима става примирена. А такова състояние за нея е болезнено. И всяко събуждане на напора й към съпротива я възражда и подмладява.
~*~
... Бора потвърждава наблюденията си, че "днешните" се пазят като от холера да проявят любопитство. Маската на отчуждението е на мода.
~*~
   - Какво цените в живота най-много?
....
- Чувството за хумор, но се среща толкова рядко! А поводи на всяка стъпка! - Явен намек за смешната задавачка на въпроси.
...
- Липсата на амбиции. Аман от стремежи и цели! - И без да удостои "старата" с един поглед, запраща към нея хаплива игрословица: - Цели сме само от цели!
....
- Спортът! - отсича момчето за край на обсъждането, подчертан с изтръскване на пепелта от цигарата: - Като отдушник. Стадионът е вентилатор за обществото.
....
- А любовта? - запитва Бора с лице на човек, бръкнал в пчелен кошер и очакващ цял да бъде изпожилен.
...
- Самонавивки.
- Излишни усложнения - долива другото.
  Бора не може да проумее любовта ли причинява усложнения, или натрапената анкета. Момчето, разбира се, трябва да надмине момичетата в отрицание на сантиментите:
- Любовта е робство, това и бабите ни са чактисали. А ние загряхме, че безлюбовието е свобода.
- Единствената възможна свобода - процежда заедно с пушека през ноздрите си момичето.
   "И тези търсят единството! - забелязва Бора. - Навремето ние търсехме единствената любов, а днешните - единствената нелюбов."
~*~
В своя атеистичен фанатизъм тя не се залъгваше с надежда, че там ще го срещне. Затова животът и смъртта за нея бяха еднакво празни.
~*~
- Цветя при лоша жена не виреят!
  "Нима съм лоша?" запита се тя, преоценявайки се за пръв път не в идеологически, а в чисто човешки категории.
  Върна се вкъщи и застана над фикуса с наведена глава, сякаш в немощните жълтозелени листа видя жалкото лице на собствената си доброта. И с гузно чувство на мащеха започна да полага преувеличени грижи за своя изоставеник. Той мъчно идеше на себе си. Бора губеше надежда, че ще го вдигне на кривия му крак. И неусетно се привърза към него, особено след смъртта на учителката. Започна да му говори като на смислящо същество, което разбира и умее многозначително да мълчи в отговор на думите й:
- Сърдиш ли ми се? Не можах да се измъкна от заседанието. Какво си помисли, че съм се заплеснала някъде, без да се сетя за тебе? Колко си ми ожъдняло, моето самотниче! Тук е страшен задух. Сега ще те лъхне свеж въздух, като отворя прозореца...
  И стана невероятното. Сякаш усетил истинността на едно нежно чувство, фикусът постепенно се преобрази. От хилаво, уродливо растенийце се превърна в разклонено, пищно зелено чудо. Едностайният северен апартамент, саможив и непознаващ интимна радост, се преобрази заедно с него в тих, почти семеен кът, изпълнен вечер с фантастични субтропически сенки, предразполагащи към углъбеност и съзерцание. По странно съвпадение и здравето на Бора се замогна. Тя чувстваше как в жилите й протича ведрост, как напира волята да работи неистово - воля, която за хора с разбити съдби е самият живот.
 ....
  Ще кажеш: авторката прекалява с измишльотини. Удари часът да се разкрие откъде тръгна всичко това. Самата авторка действително преживя нещо още по-измислено.
  Учител по пиано през юношеските години ми бе професор Андрей Стоянов. Все по-настойчиво започва да ми се струва, че такъв образ не е могъл в кръв и плът да съществува на тази грубоотдялана планета. Самият той бе измислен човек. Сред хаоса от закъснения - астрономично точен. В царството на дилетантщината - съвършен професионалист. Сред гъмжилото от низки страсти - възвишено нравствен до невероятност. Изобщо, обратен на всичко наоколо. Изтъкан от някаква антиматерия. Чисто духовен, без примеси. И светът не можеше да го търпи, виждайки в него живо порицание за недостатъците си. Заплахата витаеше край всяка негова стъпка, едва сега разбирам това. Строг към нехайниците, откровен към бездарниците, старомоден към кресльовците-новатори, прецизен до неизпълнимост за мнозина - е, как да оцелее?
  Все пак някак бе успял да премине през толкова засади неуязвим, обвит от глава до пети в звънката броня на музиката. Донкихотски кльощав. Със смешно скоклива походка, недостигаем от годините. Но тъкмо пред прага на осемдесетте загина с ужасна смърт. Нехайният, ленивият, безотговорният, грубият свят си отмъсти на него, посветил целия си живот на единоборство с нехайството, леността, безотговорността, грубостта. Професорът падна в шахтата на повреден асансьор. От седмия етаж до долу - това му е бил тесният, тъмен, ехтящ скафандър за последния полет.
   Няколко години преди внезапния си край той донесе собственоръчно у дома за рождения ми ден една саксия с фикус. Имаше навика да подарява на учениците си книги и ноти, надписани със също такъв скоклив почерк като вървежа му. Отде му бе текнало да се разнежва чрез цветя? Още го виждам: комарно тънък, святкащ с дебелите диоптри на очилата си, пълни със зелени отблясъци от фикуса, сияещ и вежлив до счупване - самият някакво странно, нетукашно същество, - поднася саксията. Стрелна ме едно натрапчиво сравнение: професорът и крехият фикус имаха нещо общо, какво, и до днес не мога да определя. Нещо в самата същност на две слаби, но устойчиви докрай създания, предопределени да прочистват въздуха чрез някаква фотосинеза, да опазват вечнозеления спомен за пролетта сред зима, да ни заставят да се замисляме над много неща...
   Откак дойде фикусът на професора в стаята ми - за вас лъжа, за мен истина, - моят живот коренно се промени. Сляпо съвпадение? Може би. Внушение? Още по може би. Знаем ли ние с какъв магнитен обръч ни обгръщат мислите и въжделенията на хора, които ни обичат и искат да вярват в нас? Изобщо какво знаем ние? Един фикус може би притежава повече сетива да изтръпва от силата на човешките чувства, да разпознава истинските от фалшивите и да изпитва болка, попарваща болка.
    Нехайна към своя зеленокож състайник, поливах го от време на време, когато мимоходом забележех, че пръстта в саксията е изсъхнала като сипей. Но той не бе придирчив и разпростираше листата си според чергата - тоест според ъгъла, където го бях тикнала. Майка ми го пресели в по-голяма делва. И докато се озърна, една вечер плеснах с ръце: колко е порасъл! Задминал всички ни. Бе достигнал портала с вършеца на новия лист, изострен да забие пика от упор в тавана, сякаш да го повдигне по-високо над главите ни. Тогава съзнах колко години са изтекли от гибелта на учителя ми и как променено е моето денонощие. Къщата се бе напълнила със стъпки, с гласове, със смях, с караници - изобщо с музиката на живота. Холът бе тесен да се разминаваме. И все ни се струваше, че фикусът ни пречи. Улисани в сляпата радост от съществуването, не обръщах внимание на цяла поредица необяснимости.
   По онова време се стоварваха тежки иззадъглови удари върху мене. Хайде, да не уточняваме какви.... Вестници, списания, радио, трибуни по конгреси, конференции, събрания, парт-активи и прочие бронирани подразделения на ЦК ме подлагаха на неспирен кръстосан огън. Без право на самоотбрана. Всичко това би разранило дори динозавърска кожа. Но с мене ставаше тъкмо обратното. Щом се връщах вкъщи с душа, цяла в синяци, ме обвиваше полъх, плодоносен като южняк и целебен като хисарски извор. Това бе най-хармоничният период в живота ми. Обстрелът отвън засилваше любовта и сговора вътре у дома. Никога не съм дишала с такава убеденост в своята правота. Да ти е драго, че те ругаят. Щастливи дни.
   Фикусът, с професорска съсредоточеност извил стебло на дъга над прозореца, закриляше мълком всички домашни празници и делници. Но аз още не знаех това. Един ден размножилите се листа се заплетоха в завесата. Дръпнала съм я в своята разсеяност. С ръце, самозабравени от щедрите дарове на живота. Сепнах се: избуялият съпространственик започва да създава излишно неудобство. И той бе изнесен тържествено с ловки маневри на балкона. Но и оттам благосклонната му сянка обгръщаше дома с успокоение. Докато един ден го сполетя същото, което отне живота на професора. Нехайството.
   Внезапно нахлу леден вятър, бръсначно стрижещ. Навън бушуваше стихията. Ние се вслушвахме цяла нощ в зловещото свирене, изтръпнали. И се топлехме в прегръдка вътре, без да се сетим за още един член на семейството, може би най-добрия и най-нежния. На заранта ни очакваше потресна картина: брилянтнозеленото, протегнало към нас безброй ръце до вчера, извисено и разклонено творение на природата сега бе керемиденокафяво като овъглено. Листата му се бяха свили навътре - да се скрият и стоплят в себе си. Цяло сгърчено като тяло на мъченик, снето от кладата. Стори ми се, че растението е смъртно осланено не толкова от мразовития вятър, колкото от студенината и забравата на онези, за които е отдавало всеки свой дъх. Сякаш видях изтерзаната беззащитна сянка на своя някогашен професор, смазана в шахтата на асансьора.
  След тази нощ се заредиха злополучията у дома. Болести връхлитаха една след друга. Имаше цели месеци, през които заспивах и се събуждах със смъртта до възглавницата. Майка ми, дълголетницата-крепителка на къщата, всезнайницата, която помнеше къде е всяко кабарче и която никога не можех да излъжа, започна странно да се лута из коридори и стаи, търсейки всичко. Из ден в ден губеше все повече, но не знаеше какво. Щом тръгнеше навън за "нещо", без което не може, вече й бе непостижимо да се прибере и обикаляше, обикаляше улиците, познати й от много години. Питаше случайни минувачи, в пълно недоумение къде се намира и как да открие собствения си дом, граден, поддържан и реставриран от нейните неуморни ръце, а пък сега забулен и отнесен от мъгли, все по-гъсти мъгли....
   Ще кажеш: възраст. Добре, ами другото? И взаимността ли има възраст? Отвън ударите се бяха поразредили, само от дъжд на вятър някой глух гръм падаше върху обръгналата ми глава. Но вътре, вътре... Нямаше го прежното спокойствие, безгрижие, онази хармония на духа, която прави целия свят съзвучен. И нямаше никога да се върне, колкото и да премълчавахме един пред друг страховете си.
    Фикусът-бранител на домашния климат бе унищожен от нас самите. Така ми се струва. Професоре, тежко на учениците ти!

     Всичко това авторката го пробутва скритом зад гърба на героинята си, праволинейната преподавателка по марксизъм, която би се възмутила от подобни ненаучни отклонения.
~*~
Заплащате гузното си чувство на вина с прекалени жестове.
~*~
"Но не смеете да продължите мисълта си докрай, боите се, че може да ви заведе твърде далече"
"Не съм се бояла никога от куршумите, та от мислите!"
"Мислите понякога са по-опасни от куршуми."
~*~
"Търсете къде е вината, за да бъдат младите такива!"
"Всеки сам си е виновен, че е такъв или онакъв. На тяхна възраст и по-млади дадоха живота си за един по-справедлив свят."
"Къде е този свят?"
"Ако не го носим в себе си, няма да го създадем и вън от нас."
~*~
- От гледна точка на безкрайността на времето е все едно и също дали произведението трае векове или мигове.
~*~
Кой е главният възрасторазличител? Не бръчките, не промяната в стойката, не заобиколните стъпки, не посивяващият глас, не укротените жестове, не горчивината на ръба на усмивката. Езикът. Всяко поколение си има свой диалект. В нейния пуритански слух интонацията и речникът на днешните звучи разхайтено и безидейно.
~*~
  Бора се отправя без компас в откритото пространство на вечерта.
~*~
"Известно е, че щом се приказва много за нещо, то липсва."
~*~
"Презирам хапливците, които забиват зъбите си все в другите. Аз се хапя сама, гриза се неспирно, защото и аз съм участвала страстно в градежа на тези кухи кули, на тези кулиси от словеса. А разрушаването им ще бъде много по-мъчно от създаването."
~*~
Доверието е по-нужно на този, който го дава, отколкото на онзи, който го получава.
~*~



~*~
любими думи: равномислие, изоставеник, ожъдняло, самотниче, углъбеност, състайник, съпространственик, гневоотвод, възрасторазличител,
~*~