Мостовете на Медисън, Робърт Джеймс Уолър

 

~*~

    10 септември 1965 г.
    Скъпа Франческа,
    Изпращам ти две снимки. На първата те фотографирах на пасището по изгрев слънце. Дано хареса и на теб. Другата е на Роумзанския мост и е направена, преди да взема твоята бележка, прикрепена към него.
    От тъмните кътчета на паметта отново и отново изникват всяка подробност, всеки миг от времето, което прекарахме заедно. Непрекъснато се питам: "Какво се случи в окръг Медисън, щата Айова?" И се мъча да слея отделните късчета. Затова написах "Да изпаднеш от измерение Х", което ти изпращам - с него се опитах да разсея своето объркване.
    Поглеждам през визьора на фотоапарата и виждам теб. Сядам да пиша статия и усещам, че пиша за теб. Дори не знам как съм се прибрал от Айова. Старият пикап сякаш ме е докарал сам - аз не помня пътя.
    Допреди няколко седмици се чувствах сигурен в себе си, приятно спокоен. Не, не че бях щастлив, по-скоро ми бе малко самотно, но поне бях спокоен. От всичко това не остана и следа.
    Пределно ясно ми е, че от много време съм се приближавал към теб, а ти - към мен. Преди де се срещнем, и двамата не сме подозирали за съществуването на другия и въпреки това в неведението си сме били изпълвани от смътната блажена увереност, че не може да не бъдем заедно. Досущ две самотни птици, които кръжат из необятните прерии, водени от божествения промисъл, ние сме се приближавали един към друг през всичките тези години и животи.
    Пътят е странно нещо! Един августовски ден вдигнах очи и те видях да вървиш през тревата към пикапа. Като се замисля, ми се струва, че е било неизбежно, че не е могло да не се случи. Тъкмо на това му викам огромната вероятност на невероятното.
    Сега вътре в мен сякаш има друг човек. Въпреки че, струва ми се, се изразих по-точно в деня, когато се разделихме.Тогава ти казах, че ние двамата сме създали трети човек. И сега това създание ме следва по петите.
    Знаеш ли, трябва да се срещнем отново, все едно кога и къде.
    Обади югоизточна Индия, но в края на октомври се връщам.
    Обичам те.
    Робърт
    П.П. Материалът за Медисън стана хубав. Виж го догодина в "Нешънъл Джеографик". Или ми съобщи, ако искаш да ти изпратя брой, когато излезе.
~*~
    Гледаше право във Франческа и тя усети как на гърлото й засяда буца. Очите му, гласът, лицето, посребрената коса, лекотата, с която се движеше - прастара, смущаваща, но и толкова обсебваща, сякаш нашепваща ти нещо в мига, преди да те споходи сънят, когато всички прегради са паднали. Сякаш пренареждаща молекулите в пространството между двата пола, независимо от биологичния вид.
    Поколенията идват и си отиват, а това усещане остава и ти нашепва за една-единствена потребност, нищо повече. Нейната сила е безконечна, целта - пределно ясна. Безконечна и непоклатима. И съвсем простичка, ние я правим да изглежда сложна. Без да съзнава всичко това, Франческа го усети, усети го сякаш с клетките си. И започна онова, което щеше да я промени завинаги.
~*~
    Кинкейд отпи малка глътка от чая, без да сваля очи от Франческа. Беше висока около метър и шейсет и пет, бе малко над четирийсетте, имаше красиво лице и стройно женствено тяло. Той обаче пътуваше много и често срещаше хубави жени. Не че не ценеше физическата красота, ала за него важни бяха само натрупаните с житейския опит интелигентност и плам, способността да се вълнуваш и да вълнуваш с изтънчен дух и ум. Ето защо повечето млади жени, колкото и красиви да бяха, не го привличаха. Те не бяха живели достатъчно дълго, за да притежават качествата, които го интересуваха.
    У Франческа Джонсън обаче имаше нещо, което наистина го привличаше. Беше интелигентна - Кинкейд го усещаше. И притежаваше страст, макар и той да не долавяше към какво е насочена тя и дали изобщо е насочена към нещо.
    След време щеше да й каже, че мигът, в който я е наблюдавал да изхлузва ботушите, е от най-чувствените в живота му. Не е важно защо. Кинкейд гледаше по друг начин на живота. "Анализът накърнява целостта. Някои неща, магическите неща трябва да си останат непокътнати. Ако се взреш в съставките им, те изчезват."
~*~
    - Сигурно трябва да кажа: тук е хубаво. Спокойно. И хората са симпатични. Всъщност е точно така. В общи линии. Спокойно е. И хората наистина са симпатични, донякъде. Помагаме си. Ако някой се разболее или закъса, съседите му се притичват на помощ, прибират царевицата, жънат овеса, не си жалят силите. В Уинтърсет не заключваме колите, децата тичат на воля. Хората тук имат много качества, за които ги уважавам. Но... - Франческа се поколеба, дръпна от цигарата, погледна през масата Робърт Кинкейд. - Като млада мечтаех за друго.
(...) "Някогашните мечти бяха красиви мечти. Не се сбъднаха, но съм щастлив, че съм ги имал."
~*~
    - Значи не снимате, а "правите" снимките?
    - Да. Най-малкото се старая. Това е разликата между неделните фотографи и хората, които си вадят хляба с тази професия. На моята снимка мостът, който видяхме днес, няма да е такъв, какъвто го знаете. Ще съм го превърнал в нещо друго, в нещо свое чрез обектива, чрез ъгъла на снимане или общата композиция, най-вероято чрез комбинацията от всичко това. Не снимам предметите такива, каквито са, опитвам се те да отразяват личността, духа ми. Да открия поезията на образа. Списанията имат свой подход и изисквания и аз невинаги, всъщност почти никога не съм съгласен с редакторите, с техния вкус. Това ги смущава, въпреки че тъкмо те решават какво да влезе в броя и какво да отпадне. Вероятно знаят какви са предпочитанията на читателите, но на мен ми се ще по-често да рискуват. Казвам им го и те не знаят как да реагират. Ето кое му е лошото на това да се прехранваш с изкуство. Неминуемо се натъкваш на пазара - а пазарът, масовият пазар е съобразен със средните вкусове. Там са големите пари. Такъв е животът, какво да се прави! Както ви казах, понякога съм като с вързани ръце. Връщат ми снимките, които не влизат в броя, поне си правя архив на фотографиите, които ценя. Случва се някое друго издание да прояви интерес към тях. Или да напиша материал и да го илюстровам със снимки, сторили се прекалено авангардни в "Нешънъл Джеографик". Някой ден ще напиша есе на тема "Предимствата на дилетанта" и ще го посветя на всички, решили да си вадят хляба с изкуство. Нищо не погубва творческото вдъхновение така, както пазара. Нашият свят е свят на установените порядки, поне за повечето хора. Те искат сигурност, списанията и производителите им я дават, дават им неща, които са до болка познати и не смущават, не предизвикват. Изкуството е подчинено на печалбата, на броя на абонатите, на неща от този род. Всички ние сме хванати в капана на еднообразието. Специалистите по маркетинг непрекъснато опяват за някакви си "потребители". Представям си го този потребител като тантурест човечец с провиснали бермудки, хавайска риза на цветя и сламена шапка с клатушкащи се по нея халки от кутии бира, който стиска в ръце дебели пачки долари.
    Франческа се засмя тихо, замислена за сигурността и спокойствието.
    - Не че се оплаквам. Както вече казах, обичам да пътувам, да съм под открито небе и да работя с фотоапаратите. Дето е думата, животът се оказа друга опера, но и тя не е лоша.
    Франческа предполагаше, че Робърт Кинкейд винаги говори така. А на нея думите му й звучаха като литература. Хората в Медисън не се изразяваха така, не обсъждаха тези неща. Говореха за времето, за цените на селскостопанските продукти, на кого му се е родило дете и кой е умрял, за правителствените програми, за резултатите от футболните мачове. А не за изкуство и мечти. Не за живота, заглушил музиката, затиснал бляновете под капак.
~*~
    - Майкъл е на седемнайсет години, Каролин - на шестнайсет. И двамата учат в Уинтърсет. Сега са на селскостопанската изложба в Илинойс, да покажат бичето на Каролин. Така и не успях да свикна, да проумея как хората се грижат толкова много за животните, толкова ги обичат, а после ги продават на кланицата. Но не смея да говоря по този въпрос. Ричард и приятелите му веднага ще се развикат. В цялото това занимание има някакво жестоко, коравосърдечно противоречие.
~*~
    - За мен това са най-прекрасните мигове - поясни Робърт Кинкейд и посочи нагоре. - Повечето хора, свечери ли се, бързат да приберат фотоапаратите. А след залез слънце небето често е озарено, обагрено в невероятни тонове. Само няколко минути, когато слънцето вече се е скрило зад хоризонта, но още разплисква сиянието си.
    Франческа мълчеше и си мислеше за мъжа, за когото бе важно дали има разлика между ливада и пасище, който се възхищаваше от цвета на небето и пишеше от време на време стихове и по-рядко проза. Който свиреше на китара, изкарваше си прехраната с пресъздадени образи и носеше фотографската апаратура в сакове. Който приличаше на вятъра. И се движеше като вятъра. Сигурно бе дошъл с него.
~*~
    Бе решил да снима моста под ъгъл, за да има повече динамика, като хване малко от потока и избегне надписите със спрей по стените при входа.Телефонните кабели в дъното също щяха да му създадат главоболия, но и тях можеше да избегне, като внимава с кадрирането.
    Извади фотоапарат "Никон", зареден с цветен филм "Кодакхром" и го прикрепи към тежкия статив. Фотоапаратът бе с двайсет и четири милиметров обектив и Кинкейд го смени с любимия си сто и пет милиметров. Светлината на изток бе сивкава и той започна да експериментира. Премести триножника половин метър вляво и го нагласи, за да не климне в размекнатата пръст край водата. Бе намотал ремъка на фотоапарата около лявата си китка както винаги, когато работеше край река. Неведнъж бе наблюдавал как стативите се килват и фотоапаратите цопват във водата.
    Червените багри ставаха все по-наситени, небето изсветляваше. Кинкейд смъкна фотоапарата с около педя, пак провери статива. Не остана доволен. Още веднъж го премести с около трийсет сантиметра. Отново погледна дали не поддава. Завинти фотоапарата. Нагласи обектива на бленда осем. Прецени максималната дълбочина на рязкост, максимализира я чрез бутона на затвора. Ъгълът на светлината бе четирийсет градуса, старата боя на моста се оцвети в топлочервено, точно както искаше той.
    От горния му ляв джоб висеше светломерът. Нагласи го на бленда осем. Една секунда експонация, но с филм "Кодакхром" снимките щяха да станат добри. Кинкей погледна през визьора. Нагласи фотоапарата на фокус. Натисна бутона на затвора и изчака една секунда.
~*~
    Кинкейд се бе научил да не подценява светкавичната скорост, с която клюките обхождаха провинциалните градчета. В Судан от глад можеха да умират два милиона деца и пак никой не го бе грижа. Но виж, щеше да е страхотна сензация, ако жената на Ричард Джонсън бъдеше забелязана с някакъв дългокос непознат! Сензация, която щеше да се предава от уста на уста и да бъде дъвкана и предъвквана, която щеше да пробуди смътна, таена от години кръвожадна тръпка.
~*~
    Съществува една категория хора, които минават за старомодни - поясни Кинкейд. - Светът става все по-организиран, прекалено организиран за мен и за такива като мен. Всичко на мястото си, място за всичко. Е, и фотоапаратурата ми е подчинена на някаква организация, признавам, но аз говоря за нещо друго, по-голямо. За правилата, нормите, законите, обществените условности. За йерархията във властта, за сферите на влияние, за дългосрочните планове и бюджети. За мощта на корпоративната власт. Вече вярваме не в Бога, а в човека, дето ще ни свърши работа. Живеем в свят на измачкани официални костюми и на значки с имена върху реверите. Хората не са еднакви. Някои ще се оправят чудесно в света, в който навлизаме. На други като мен, те може би не са много, ще им е криво. Вижте всичките тези компютри и роботи какво място заемат в живота ни. В предишните светове имаше неща, които можехме да правим, защото сме създадени да ги правим, и бе немислимо да ни замени някой друг - било той човек или машина. Ние напредваме бързо, ние сме силни и ловки, нападателни и непреклонни. Притежаваме смелост. Хвърляме копия надалеч и влизаме в ръкопашни схватки. Един ден всичко ще се върши от компютри и роботи. Човешките същества ще ги управляват, но за това не се искат смелост и сила, не се искат особени качества. Всъщност човекът надживя своята приложимост. Нуждаем се единствено от банки със сперма, за да не изчезне видът, и вече ги имаме. Според жените повечето мъже не ги бива като любовници, значи няма да загубим кой знае какво, ако заменим секса с науката. Подчиним ли се на организираността, вече губим свободата си, вече сме с вързани ръце и с обуздани емоции. Заместваме интелекта с ефективност, продуктивност и разни други измишльотини. А лиши ли се от свободата, каубоят умира точно както планинския лъв и сивия вълк. Вече почти не останаха територии, които да проучваме. Аз съм един от последните каубои. Работата ми дава известна свобода. Доколкото в наши дни изобщо можем да говорим за свобода. Не че ми е криво. Е, малко се натъжавам, разбира се. Но това неминуемо ще се случи, инак просто ще се самоунищожим. Мен ако питате, мъжките хормони са първопричината за всички беди на нашата планета. Едно е да покориш съседното племе, да победиш войник от чужда войска, съвсем друго - да имаш ракети. И съвсем различно - да притежаваш силата да унищожиш природата, както правим ние. Рейчъл Карсън е права. Както и Джон Мюр и Алдо Леополд. Проклятието на днешното време са мъжките хормони, които с превеса си причиняват в някои области големи беди с дългосрочен ефект. Дори да оставим настрана войните и унищожаването на природата, пак си остават агресивността, която ни разделя, и проблемите, които на всяка цена трябва да решим. Трябва да намерим начин да облагородим мъжките хормони или поне да ги обуздаем. Сигурно вече е време да се откажа от детинщините и да порасна. Давам си сметка за това. Признавам го. Просто се опитвам да правя хубави снимки и ще гледам да изчезна от този живот, преди да съм заприличал на изкопаемо или да съм сторил някоя злина.
~*~
    На своя шейсет и седми рожден ден Франческа седеше до прозореца, наблюдаваше дъжда и си припомняше. Докато влизаше с брендито в кухнята, се поспря за миг и се взря в мястото, където бяха стояли с Кинкейд. Спомените отново я връхлетяха, неизличими както винаги. Така ясни, че от толкова време Франческа се осмеляваше да съживи всичко до най-малката подробност само веднъж в годината от страх да не рухне под напора на чувствата.
    Да възпира спомените, бе за нея въпрос на оцеляване. Въпреки че през последните няколко години те я спохождаха все по-често. Франческа се бе отказала да пропъжда образа на Кинкейд - толкова истински, ясен и жив бе той. И толкова далечен. Отпреди цели двайсет и две години. Ала малко по малко спомените отново се превръщаха в реалност, единствената, в която Франческа искаше да живее.
    Знаеше, че е на шейсет и седем години, и се бе примирила с това, но не можеше да си представи Робърт Кинкейд на седемдесет и пет...
~*~
    - Ето защо, Франческа, съм на тази планета точно по това време. Не за да пътувам и да правя снимки, а за да те обичам. Вече го знам. Падал съм от ръба на огромен зъбер някъде в дълбините на времето, падал съм много по-дълго, отколкото съм живял през този живот. И всичките тези години съм падал към теб.
~*~
    (...) Аз, Робърт, ти принадлежа изцяло. Не го исках, не се нуждая от това, съзнавам, че и ти не си го търсил нарочно, но точно така се получи. Аз вече не седя до теб тук на тревата. Аз съм вътре в теб - твоя доброволна пленница.
    - Не съм сигурен, че си вътре в мен, че аз съм вътре в теб, че ми принадлежиш - възрази Робърт. - Най-малкото не искам да ми принадлежиш. Мен ако питаш, и двамата сме вътре в едно друго същество, което създадохме заедно и което се нарича "ние". Всъщност не, не сме вътре в него. Ние сме това същество. Изгубихме самоличността си и създадохме нещо друго, нещо, което съществува единствено когато сме заедно. Господи, та ние се обичаме! Обичаме се дълбоко и безумно, както не е обичал никой друг. Хайде, Франческа, ела с мен! Какво ни спира? Ще се любим в пясъците на пустинята, ще пием бренди по терасите на Момбаса и ще гледаме как лодките, поели от Арабия, опъват платна при първия утринен повей. Ще ти покажа екзотични страни, древния френски град на Бенгалския залив и страхотния ресторант с тераса на покрива там, железници, които пъплят през планинските клисури, и странноприемниците на баските високо в Пиренеите. В Южна Индия има резерват за тигри с огромно езеро и градче, кацнало на остров сред водата. Ако не ти се пътува, ще отворя ателие, ще правя портретни снимки или нещо друго, все ще преживяваме някак.
    - Робърт, нощес, докато се любехме, кажа нещо което още помня. За кой ли път ти прошепнах, че си силен, и наистина е така. А ти ми каза: "Аз съм и пътят, и странникът, и всички платноходи, тръгвали някога в открито море." Беше прав. Така го чувстваш, пътят ти е в кръвта. Дори нещо повече, не знам дали съм в състояние да го обясня, но ти самият си пътят. Ти си там, на пътя, където илюзиите се натъкват на действителността, и пътят - това си ти. Ти си старите сакове, пикапът на име Хари, реактивните самолети, полетели към Азия. Тъкмо такъв те искам. Твърдиш, че твоят клон е еволюцията вече е мъртъв, и ако наистина е така, ще ми се да напуснеш този живот с пълна скорост. Не съм сигурна, че ще си в състояние да го направиш, ако съм с теб. Нима не виждаш, обичам те толкова много, че не ми минава и през ум да те спирам. Сторя ли го, ще погубя великолепния див звяр в теб, а с него ще загине и силата ти. (...) Ако ме вземеш на ръце, ако ме занесеш в пикапа и ме отведеш насила, няма да кажа думица. Можеш да го постигнеш и само като ми говориш. Но едва ли ще го сториш. Прекалено чувствителен си, прекалено държиш на моите чувства. А аз имам чувства и отговорности, свързани с тази къща. Да, тук е скучно. Такъв е животът ми, в него няма любов, няма секс и танци на свещи в кухнята, няма го невероятното усещане, че си с мъж, който знае да обича жена. И преди всичко те няма теб. Но го има проклетото ми чувство за отговорност. Към Ричард, към децата. Ще съсипя Ричард само ако си ида, ако не присъствам физически тук. Това му стига, за да го убие. На всичкото отгоре, което е най-страшното, хората ще има да го одумват, докато е жив. "А, ето го Ричард Джонсън. Преди няколко години оная луда глава, италианката, жена му, офейка с някакъв рошав фотограф." Ричард ще страда, пък и децата ще трябва да понасят подмятанията на цял Уинтърсет, докато живеят тук. И те ще страдат. Ще ме намразят. Колкото и да те искам, колкото и да искам да съм с теб, частица от теб, не мога току-така да сложа кръст на отговорностите, които съм поела. Вече ти казах, ако ме принудиш физически или с думи ад тръгна с теб, няма да устоя и ще дойда. Няма да е по силите ми да остана, толкова те обичам. Преди малко ти казах онова за пътя, но въпреки това ще тръгна, защото от себичност искам да съм с теб. Но, моля те, не ме взимай. Не ме карай да зарязвам това тук, задълженията си. Не знам как ще го преживея, ако го направя. Дори да тръгна, тези мисли ще ме преследват, аз вече няма да съм жената, в която си се влюбил.
     Робърт Кинкейд мълчеше. Знаеше какво му казва тя за пътя, за отговорността и вината, която ще я промени. Знаеше, че донякъде е права. Загледан през прозореца, се помъчи да се пребори със себе си, да проумее чувствата й. Франческа се разплака.
    Дълго се прегръщаха. И Кинкейд й прошепна:
    - Ще ти кажа само едно, няма да го изрека никога повече, на никого и те моля да го запомниш: в нашата Вселена, където всичко е неясно и двусмислено, подобна увереност ни спохожда един-единствен път, никога повече, колкото и животи да изживеем.
~*~
"Ако отново имате желание да вечеряме заедно "в часа на нощните пеперуди", заповядайте довечера, когато приключите със снимките. По което и да е време."
~*~
16 август 1978 г.

    Скъпа Франческа,
    Надявам се да си добре. Не зная кога ще получиш това писмо. Някой ден след смъртта ми. Сега съм на шейсет и пет, днес се навършват тринайсет години, откакто спрях пред къщата ти да те питам за пътя и се запознах с теб.
    Дано с този колет не ти причиня неприятности. Но не мога да си представя, че фотоапаратите ще събират прахта в някой оказионен магазин или ще попаднат в чужди ръце. Когато ги получиш, ще са в доста окаяно състояние. Ала няма на кого другиго да ги оставя, извинявай, ако с тях ти създавам главоболия.
     От 1965 до 1975 година почти през цялото време бях в чужбина, само и само да се избавя от изкушението да ти се обадя или да дойда при теб, изкушение, което ме мъчи непрекъснато. Често, твърде често си казвах: "По дяволите! Ще ида в Уинтърсет, щата Айова, и каквото да ми коства, ще взема със себе си Франческа."
    Но си спомнях думите ти, не можех да пренебрегна чувствата ти. Сигурно беше права, не знам. Знам обаче, че най-трудното нещо, което съм правил някога в живота си, беда си тръгна от теб онази петъчна сутрин. Убеден съм, малцина са правили нещо, което да им е струвало толкова усилия.
    През 1975 година напуснах "Нешънъл Дежографик" и оттогава снимам само онова, което реша, рядко приемам да ходя в командировка, които да траят повече от няколко дни. Не печеля много, но все някак се оправям. Винаги съм се оправял.
    Снимам главно в района на Пъджет Саунд. Там ми харесва. Когато човек остарее, водата явно го привлича.
     А, да, вече си имам и куче, овчарка. Кръстих го Път и тръгна ли някъде, почти винаги го взимам със себе си. Все наднича през прозореца и търси места, които си струва да снимам.
    През 1972 година бях в Майн, в националния парк "Акейдия". Спънах се в една скала и си счупих глезена. Докато съм падал, верижката с медальона се скъсала. За късмет бяха отхвръкнали наблизо, намерих ги и дадох на бижутер да оправи верижката.
    Живея със сърце, потънало в прах, извинявай за израза, но е така. Преди теб съм имал жени, не много, но съм имал, след теб обаче живея сам. Не че съм дал обед да живея като отшелник, просто нямам желание.
    Веднъж наблюдавах един див гъсок, ловци бяха застреляли самката му. Сигурно знаеш, че съберат ли се, гъските съжителстват до края на живота си. Дни наред гъсокът обикаляше езерото. Последния път, когато го видях, пак търсеше другарката си в оризището. Сравнението е прекалено плоско, за да бъде издържано в литературно отношение, но много точно описва състоянието ми.
    В мъгливи утрини или следобед, когато кълбото на слънцето се гмурва във водата на северозапад, се мъча да си представя къде си и какво правиш, докато мисля за теб. Сигурно нищо особено: разхождаш се в градината, седиш на люлката на предната веранда, стоиш до мивката в кухнята. Неща от този род.
    Помня всичко до най-малките подробности. Как ухаеш, как бе с дъх на лято. Кожата ти, когато ме докосваше, шепота ти, докато те любех.
    На Робърт Пен Уорън принадлежи изразът "Свят, сякаш изоставен от Бога." Хубав е, горе-долу така се чувствам и аз понякога. Но не мога непрекъснато да живея в това състояние. Налегне ли ме тъга, качвам се на Хари и отпрашвам с кучето Път нанякъде.
     Мразя да се самосъжалявам. Не ми е в стила и през повечето време не се чувствам несретник. Напротив, благодарен съм, че поне те намерих. Можехме да се разминем като два метеора.
    Както и да го наречем - Господ, Вселената, онази безименна велика система на равновесие и порядък, не признават нашето земно време. За Вселената четири дни са същото, както и седем милиарда светлинни години. Опитвам се да не го забравям.
    Но все пак съм човек от плът и кръв. Каквито и разумни доводи да си измислям, пак те желая и непрекъснато, всеки ден, всеки миг чувам безмилостния стон на времето, на времето, което никога няма да прекарам с теб, и той отеква в мен.
     Обичам те, обичам те безумно, с всяка своя клетка, и ще те обичам винаги.
    Робърт, последният каубой.

    П.П. Миналото лято смених двигателя на Хари и сега той не ми създава проблеми.
~*~
    Да изпаднеш в измерение Х
    Робърт Кинкейд
    Има отколешни ветрове, които все още не разбирам, въпреки че яздя извитите им гърбини, откакто се помня. Движа се в измерение Х, светът се носи някъде другаде, в Различна плоскост, успоредна на моята. Имам чувството, че с ръце в джобовете се навеждам и го разглеждам през витрина на магазин.
    В измерение Х се случват странни неща. Веднъж в щата Ню Мексико излязох от дългия, мокър от дъжда завой западно от Магдалина и магистралата се превърна в пътека, а пътеката - в животинско вървище. Чистачките се стрелнаха по стъклото и не щеш ли, на мястото на вървището се издигна непроходима девствена гора. Чистачките удариха още веднъж и най-неочаквано пред мен докъдето поглед стига, се ширна ледено поле. Вървя, хванал копие, сред ниската трева, облечен съм в кожи, косата ми е сплъстена, тялото - жилаво, твърдо като леда, цялото в мускули и готово за скок. Отвъд леда, отвъд пределите на нещата се гмуркам в дълбоката солена вода, покрит съм с люспи, имам хриле. Не виждам нищо, нищичко освен почти незабележимия планктон.
    Евклид не е съвсем прав. Той твърди, че всичко е успоредно, ала е възможно да съществуваш и в неевклидов свят, където линиите все някога се пресичат. В някаква чезнеща точка. Илюзията за сливане.
    Аз обаче знам, че това не е само илюзия. Че понякога е възможно една реалност да прелее в друга. И да се обвърже нежно с нея. Не говоря за строгите пресечени линии в един свят, където всичко е точно до милиметър... Не, не ще чуеш звука на совалката. Единствено... дишане. Да, така звучи това сливане, така го усещаш дори - като дишане.
    Движа се бавно над тази реалност, покрай нея, под и около нея винаги със сила, винаги с мощ, но и със себеотдаване. И другата реалност го усеща, приближава се също със силата си и на свой ред ми се отдава.
    Някъде сред дишането отеква музика ето че започва странният ритъм на танца по спиралата, който въздейства на онзи човек с копието и сплъстената коса сред ледовете. И бавно, бавно той се завърта, кръжи в адажио, неизменно в адажио, докато... пада от измерение Х и... и прониква в жената.
~*~
    7 януари 1987 година
    Скъпи Каролин и Майкъл,
    Чувствам се много добре, но май е време да сложа в ред нещата си (както се изразяват).
    Има нещо, нещо много важно, което на всяка цена трябва да знаете. Затова ви пиша.
    Сигурна съм, че след като прегледате вещите в банковия сейф и намерите големия кафяв плик с клеймо от 1965 година, адресиран до мен, ще стигнете и до това писмо. Моля ви да го прочетете на старата маса в кухнята. Скоро ще разберете защо.
     Трудно ми е да пиша всичко това на децата си, но съм длъжна да го сторя. Има нещо, което е прекалено силно, прекалено красиво, за да умре заедно с мен. А ако искате да знаете що за човек е била майка ви с всичките й достойнства и недостатъци, трябва непременно да научите онова, което ще ви кажа.
    Съберете смелост!
    Както вече сте разбрали, този човек се казваше Робърт Кинкейд. Бащиното му име е започвало с А., но така и не го научих. Беше фотограф, дойде тук през 1965 година да снима покритите мостове.
    Нали помните колко развълнувани бяха всички в града, когато снимките се появиха в "Нешънъл Джеографик"? Сигурно помните, че пак по това време започнах да получавам списанието. Сега вече сте наясно защо толкова неочаквано съм проявила интерес към него. Между другото, бях с Кинкейд (носех един от саковете му), когато той снима Кедровия мост.
    Обичах баща ви по свой начин. Знаех го тогава, знам го и сега. Той бе добър с мен и ми дари вас двамата, моето най-голямо богатство. Не го забравяйте.
    Ала Робърт Кинкейд бе съвсем различен, такъв човек не съм срещала през целия си живот, не съм чувала, не съм чела да има. Невъзможно е да ви обясня. Първо, вие не сте аз. Второ, би трябвало да бъдете известно време с него, да го наблюдавате как се движи, да послушате как обяснява, че е представител на мъртъв клон в еволюцията. Тетрадките и изрезките от списанията сигурно ще ви бъдат от полза, но и те не са достатъчни.
     Имах чувството, че е дошъл от друга звезда. Наистина. Че е някакво подобно на леопард същество, слязло на Земята на опашката на комета. Движеше се така, така и изглеждаше. Съчетаваше огромна сила с доброта и сърдечност, сякаш излъчваше някакъв трагизъм. Усещаше, че времето му е минало в този свят на компютри, роботи и организиран живот. Смяташе се за един от последните каубои, за старомоден.
    Видях го за пръв път, когато спя и ме помоли да му покажа пътя за Роузманския мост. Вие тримата вяхте на селскостопанската изложба в Илинойс. Повярвайте, изобщо не съм мечтала да се впускам в дребни авантюри. Това е последното нещо, което би ми хрумнало. Но в мига, в който го видях, осъзнах, че го желая, макар и не толкова силно, както го желаех по-късно.
    Моля ви, само не мислете, че е някакъв женкар, тръгнал да сваля провинциалистки. Изобщо не бе така. Всъщност бе малко срамежлив. За това, което се случи, аз съм виновна точно колкото него. Не, повече. Към гривната му е прикачена бележката, която, след като се запознахме, занесох на Роузманския мост, та Робърт да я намери на другата сутрин. Освен снимките, които ми направи, тя е единственото доказателство, че наистина съществувам, че не съм му се присънила.
    Знам. Децата са склонни да мислят, че родителите им са безполови - дано онова, което предстои да ви кажа, не ви шокира, не опетни спомена ви за мен.
     Ние с Робърт прекарахме заедно много часове в старата ни кухня. Говорехме си и танцувахме на свещи. Да, любехме се там и в спалнята, и върху тревата на пасището, къде ли не. Бе невероятно, правехме го почти непрекъснато, по цели дни, то бе толкова силно, че надминаваше обичайните представи. Сетя ли се за Робърт, веднага наум ми идва думата "силен". Да, когато се запознахме, той бе такъв, силен.
    Приличаше на стрела в полет. Докато ме любеше, аз се чувствах безпомощна. Не, не слаба. А покорена от невероятната му емоционална и физическа сила. Веднъж му го пошепнах, а Робърт само отвърна: "Аз съм и пътя, и странникът, и всички платноходи, тръгвали някога в открито море."
    След време погледнах речника. Първото, за което се сещаме при думата "странник", е "сокол скитник". Но тя има и други значения, не ги забравяйте. Значи още "чужденец, чуждоземец" и "пътник, скиталец". Той бе и странник, и пришелец в най-общия смисъл на думата, бе скиталец - като сокола.
    Деца, сигурно си давате сметка, че се опитвам да изразя неща, които не се поддават на обяснение. Надявам се само някой ден и вие да изживеете същото, макар вече да съзнавам, че това е малко вероятно. Сигурно е донякъде старомодно да го твърдя във времето на еманципацията, но ми се струва, че няма жена, която да притежава силата на Робърт Кинкейд, така че за теб, Майкъл, това не се отнася. Колкото до теб, Каролин, трябва да те разочаровам, че просто няма втори като Робърт.
    Ако не бяхте баща ви и вие двамата, щях да тръгна с него, дори и накрай света. Той настояваше да го сторя, молеше ме как ли не. Аз обаче отказах категорично, а Робърт бе прекалено чувствителен и внимателен, за да се бърка в живота ми.
    И знаете ли кое е странното: ако не бе Робърт Кинкейд, едва ли щях да издържа във фирмата всичките тези години. За четири дни той ми даде цял живот, цяла вселена, спои отделните фрагменти и ме направи цялостна личност. Нито за миг не съм преставала да мисля за него. Дори подсъзнателно усещах присъствието му, той неизменно бе с мен.
    Това обаче не накърни, не хвърли сянка върху чувствата ми към вас двамата и баща ви. Когато мисля само за себе си, не съм много сигурна, че съм взела правилното решение. Но по отношение на семейството си не съм сбъркала.
    Ала за да съм честна, трябва да ви призная, че още от самото начало Робърт разбираше по-добре от мен какво е станало между нас двамата. Аз започнах да го осъзнавам едва по-късно, след време. Ако го бях проумяла още тогава, докато бяхме заедно и той ме молеше да мамина с него, вероятно щях да го последвам.
    Според Робърт хората са станали прекалено разумни и вече не вярват във вълшебства. Често съм се питала дали когато взех решението си, не съм се ръководила прекалено много от здравия разум.
    Убедена съм, желанието ми да бъда кремирана ви се е сторило странно и сте си го обяснили с възрастта ми. След като прочетете писмото от 1982 година на адвоката от Сиатъл и моите тетрадки, ще разберете защо съм го поискала. Дадох на своето семейство целия си живот, на Робърт Кинкейд давам онова, което е останало от него.
    Струва ми се, баща ви се досещаше, че има нещо, и понякога се чудя дали не е намерил кафявия плик, който държах в тоалетката вкъщи. Малко преди да умре, седях до леглото му в болницата в Демойн и той ми рече: "Франческа, знам, и ти си имала своите мечти. Прощавай, не бе по силите ми да направя така, че те да се сбъднат." Това бе най-трогателният миг в съвместния ни живот.
    Не се чувствайте виновни, не ме съжалявайте. Това е последното, което искам. Искам само да знаете колко много обичах Робърт Кинкейд. Живеех с тази любов ден след ден, година след година, точно както е живял и той.
    Оттогава не сме се чували нито веднъж, но останахме свързани, както никой на този свят. Нямам думи да го изразя. Робърт го формулира пределно точно, когато каза, че вече не сме две отделни същества, че сме се слели в трето същество, и аз, и той зависехме от това трето същество. А го оставихме да се скита сам-самичко.
     Каролин, помниш ли как навремето се скарахме заради светлорозовата рокля в гардероба ми. Ти я видя и настоя да ти я дам. Каза, че никога не си ме виждала с нея, и поиска да я преправим за теб. Тъкмо т тази рокля бях облечена онази първа вечер с Робърт, когато се любихме. Никога през живота си не съм била толкова хубава, както онази вечер. Роклята бе моят малък глупав спомен от нея. Ето защо не съм я обличала повече, затова и не ти я дадох.
    След като през 1965 година Робърт си тръгна, си дадох сметка, че знам съвсем малко за семейството му. Въпреки, че през онези няколко дни научих почти всичко за самия него - всичко, което бе от значение. Той нямаше братя и сестри, родителите му бяха починали, бе роден в някакво градче в Охайо.
     Не знам дали е завършил колеж и дори гимназия, ала бе невероятно умен, някак първично, мистично умен. А, да, през Втората световна война е бил фотограф във военноморските сили, бил е мобилизиран в южната част на Тихия океан.
    Бил е женен, но много преди да се срещнем, се е развел. Нямаше деца. Жена му била музикантка, май кънтри певица, дългите му командировки им съсипали брака. За развода Кинкейд винеше себе си.
    Доколкото знам, нямаше никакви роднини. Ето защо ви моля да го смятате за член на нашето семейство, колкото и трудно да ви се стори това в началото. Аз поне имах семейство, деца, с които да живея. Робърт бе сам-самичък. Не беше честно от моя страна и аз го съзнавах.
    Предпочитам всичко това да си остане между нас, вътре в семейство Джонсън, в името на баща ви, знаете какви клюкари са хората, и все пак предоставям на вас да решите.
    При всички положения обаче не се срамувам от онова, което изживяхме с Робърт КИнкейд. Обратното. През всичките тези години го обичах безумно, въпреки че съм се опитвала да го чуя по телефона само веднъж, след смъртта на баща ви. Не го намерих и не го потърсих отново от страх, че му се е случило нещо. Нямаше да го понеса. Представяте си какво ми е било, когато през 1982 година получих пратката с писмото на адвоката.
    Вече ви казах, дано ме разберете и не ме вините. Ако ме обичате, ще одобрите и онова, което съм сторила.
    Робърт Кинтейд ме научи какво е да си жена по начин, който малко жени, да не кажа никоя - са изживявали. Беше мил и сърдечен и безспорно заслужава уважението, а може би и обичта ви. Надявам се да му дадете и двете. Чрез мен той бе добър и с вас.
    Бъдете щастливи, деца мои! Вашата майка.
 
~*~

    Джон Къмингс - Нощната птица:
    Разбираше от магии и вълшебство. Като джаз музикантите. Сигурно затова се сприятелихме. Свириш си някое парче, дето си го изпълнявал хиляди пъти, и най-неочаквано, без дори да съзнаваш, от саксофона бликва цял океан от нови идеи. Според Кинкейд във фотографията и в живота било същото. После добавяше: "И когато се любиш с жена, която обичаш."
    Снимаше, опитваше се да превърне музиката в образи. Казваше: "Нали я помниш, Джон, оная мелодия, дето я свириш след четвъртия такт на "Изискана жена"? Оня ден сутринта май успях да я уловя върху филм. Светлината блесна върху водата и точно в този миг пред визьора ми се стрелна чапла. Чувах мелодията ти, всъщност я виждах и - хоп! - щракнах с фотоапарата."
     По цял ден само това правеше - превръщаше музиката в образи. Беше обладан от тази идея. Направо му се чудя от какво живееше.