Габриела, карамфил и канела - Жоржи Амаду
Доктора не беше доктор, Капитана не беше капитан. Както и повечето
от полковниците не бяха полковници. В действителност при създаването на
републиката и засаждането с какао малък брой земевладелци бяха
придобили титлата полковник от Националната гвардия. Стана обичай
собствениците на големите имения да си служат с тази титла и да я
получават. Тя нямаше военно значение, а беше просто признак на
богатство. Жоао Фулженсиу, който обичаше да се надсмива над местните
обичаи, казваше, че повечето били "полковници на бандити", защото
мнозина бяха участвали в битките за земя.
~*~
Мундиньо Фалкау: Наистина тази земя все повече му харесваше, той не съжаляваше за онова налудничаво решение, което го доведе тук преди няколко години като корабокрушенец, който търси каква да е земя, за да се спаси. Но тази не беше каква да е земя. Тук растеше какаото. Къде по-добре можеше да вложи своите пари и да ги увеличи многократно? Стига да е работлив, да има глава за сделки, такт и дързост.
Той имаше всичко това и още нещо: една жена, (Мадлен - съпруга на неговия брат Лоуривал) която трябваше да забрави, една страст, безсилен да я изтръгне от гърдите и от мислите си.
~*~
Каква жена! Залък от царска трапеза...
~*~
1925 - 1926 година на любовта между Насиб и Габриела.
~*~
~*~
Мундиньо Фалкау: Наистина тази земя все повече му харесваше, той не съжаляваше за онова налудничаво решение, което го доведе тук преди няколко години като корабокрушенец, който търси каква да е земя, за да се спаси. Но тази не беше каква да е земя. Тук растеше какаото. Къде по-добре можеше да вложи своите пари и да ги увеличи многократно? Стига да е работлив, да има глава за сделки, такт и дързост.
Той имаше всичко това и още нещо: една жена, (Мадлен - съпруга на неговия брат Лоуривал) която трябваше да забрави, една страст, безсилен да я изтръгне от гърдите и от мислите си.
~*~
Каква жена! Залък от царска трапеза...
~*~
1925 - 1926 година на любовта между Насиб и Габриела.
~*~
(...) а според Насиб да коментираш новините и да спориш по тях,
доставяше голямо удоволствие, също като яденето и жената. Да се говори
за хорския живот беше голямо изкуство, висше удоволствие за жителите на
града. Изкуство, доведено до невероятна изтънченост от старите моми.
"Заседава конгресът на змийските езици" - казваше Жоао Фулженсиу, когато
ги видеше пред черквата по време на благословията.
~*~
- Не ме интересува, момче! Зная, че говорят за мен, говори се за всички. Като добър патриот аз само се старая да им давам материал. (Ньо Галу)
~*~
През осемте месеца, прекарани в Илиеус, Осмунду като пеперуда ухажва половин дузина от най-хубавите момичета и скача с леко сърце от едно на друго. Но неомъжените момичета не го интересуват, той иска омъжена жена, за да пирува безплатно на чужда трапеза.
~*~
Семейното огнище е крепост на добродетелната жена.
~*~
Първата нощ в празната къща беше мъчителна поради спомена за Габриела. Тя не го очакваше усмихната. И сега, унижен и наранен, той чувстваше, че не е някакъв кошмар, че е станало онова нещо, невъзможното, недопустимото. Без нея къщата беше празна, изпълнена със спомени и чувства. Виждаше Тонику, седнал на ръба на леглото. Изгаряше от гняв и мъка при мисълта, че всичко е свършено, че нея я няма, че тя принадлежи на друг, че вече няма да я има. Изморителна, изтощаваща нощ, сякаш на плещите му бе легнала цялата земя, нощ, дълга като края на света. И нямаше край. Болката е дълбока, около него е пусто, той не знае защо да живее, защо да работи. Сълзите бяха прекъснали след толкова плач, гърдите сякаш бяха прободени от кинжал. Седеше в края на леглото, без да може да мигне. И не можеше да заспи през едва започналата нощ, нощ, която ще трае цял живот. В чаршафите и завивките бе останал Габриелиният аромат на карамфил и проникваше през ноздрите му. Не можеше да гледа леглото, защото я виждаше - отпусната, гола, високите гърди, извивката на хълбоците, сянката от мъх по бедрата, плоския корем. Канеленият й цвят, по който Насиб оставяше моравите отпечатъци на устните си - по раменете, по гърдите. Денят бе свършил завинаги, тази нощ в гърдите му щеше да продължи цял живот. Посърнали бяха мустаците му завинаги, горчилката в устата му никога нямаше да изчезне, никога нямаше да се усмихне отново. Никога!
Няколко дни по-късно той вече се усмихваше, когато Ньо Галу злословеше против свещениците. Тежки бяха първите седмици, седмици без нищо, единствено с нейното отсъствие. Всяко нещо, всяко лице я връщаше отново. Погледнеше ли тезгяха, тя стоеше изправена там с цвете зад ухото. Погледнеше ли към черквата, виждаше я как идва със своите чехли. Погледнеше ли Туйска, ето я нея, хванала се в кръга, танцува и пее песнички. Идва Доктора и разправя нещо за Офенизия, а той чува името на Габриела. Капитана и Фелипе играят, а в бара кънти нейният кристален смях. Вкъщи беше още по-лошо. Виждаше я във всеки ъгъл: край печката - как готви, в градината - как захапва сочни плодове, до пътната врата - седнала на слънце, притиснала главата на котарака до лицето си, за да му покаже златния си зъб, или как го очаква на лунната светлина в стаичката в дъното на двора. Не си даваше сметка обаче за една особеност на тези спомени, с които живееше вече в продължение на седмици в бара, по улицата, вкъщи. Никога не си я спомняше от времето на брака им или на приятелското им съжителство, както го наричаха другите (всичко между тях е било само едно приятелско съжителство!). Спомняше си я отпреди, от някогашните им първи дни. И това го караше да страда повече, защото спомените бяха сладки. Понякога, впрочем, раната в гърдите на оскърбен самец го заболяваше (не можеше да бъде засегната честта му на съпруг, защото никога не е бил такъв). Виждаше я в обятията на друг. Мъчителни бяха първите седмици, пусти, и той беше вътрешно мъртъв. Животът му течеше между дома и бара. Понякога само отиваше да си поговори за разни неща с Жоао Фулженсиу.
Един ден приятелите му го отнесоха почти на ръце в новото кабаре. Той пи много, прекалено много. Но организмът му оказваше невероятна съпротива и не можа да се напие напълно. На следващата нощ повтори. Таз се запозна с Розалинда, една руса жена от Рио де Жанейро, пълна противоположност на Габриела. Почна да живее и бавно да забрави. Но мъчно беше да спи с друга жена. Между тях винаги беше Габриела. Тя се усмихваше, протягаше ръце към него, слагаше бедрата си под неговия крак, отпускаше глава на гърдите му. Никоя жена не притежаваше нейната сочност, нейното благоухание, нейната топлина, нейната всеотдайност. Но и това скоро мина. Розалинда му напомни за Ризолета, майсторката в любовта. Той почна да я търси всяка вечер, освен когато трябваше да спи с полковник Мануел дас Онсас, който й заплащаше стаята и храната в дома на Мария Машадау. Една вечер липсваше партньор за покер. Той зае мястото и игра до късно. Така започна отново да сяда край масите, да разговаря с приятелите, да играе на дама и на табла. Взе да се интересува от новините, да спори за политика, да се смее на вицовете и сам да ги разказва. Отново започна да разправя, че в родината на баща му нравите били още по-страшни, че всичко, което става в Илиеус, ставало и там, но още по-страшно. Габриела не му се мяркаше повече в бара, той можеше да спи в леглото си, където все още усещаше аромата на карамфил и нищо друго. Никога преди не беше толкова канен на обеди, на банкети, вечери в дома на Машадау, на гуляи с жени из кокосовите плантации на Понтал. Сякаш сега повече го харесваха, повече го ценяха и почитаха.
Не го очакваше! Той наруши закона. Вместо да я убие, беше я оставил да си отиде спокойно, вместо да стреля по Тонику, беше се задоволил само да му удари един юмрук. Тогава си представяше живота в бъдеще като ад. Не бяха ли постъпили так с доктор Фелисмину? Не бяха ли престанали да го поздравяват? Не бяха ли му измислили прякора Кроткия вол? Не го ли принудиха да напусне Илиеус? И всичко това, защото лекарят не уби жена си и нейния любовник и не изпълни закона. Наистина той, Насиб, анулира брака, заличи миналото и настоящето, но той не очакваше, че хората ще разберат и ще го приемат. Той виждаше бара си празен, без клиенти, приятелите, които не поемат претегнатата за поздрав ръка, чуваше подигравателния смях на хората, които потупват по рамото Тонику и го поздравяват, а него, Насиб, го осмиват. Но не стана нищо подобно. Тъкмо обратното. Никой не засягаше въпроса и когато случайно споменаваха нещо, то беше, за да го похвалят за неговата прозорливост и умение, за начина, по който беше излязъл от забърканото положение.
~*~
- Верността е най-голямото доказателство за любовта - твърдеше Ньо Галу.
- И единствената мярка, с която може да се определи размерът на една любов - подкрепи го Капитана.
- Любовта не се доказва, не се измерва. Тя е като Габриела: съществува, и това е достатъчно - обясняваше Жоао Фулженсиу. - Фактът, че дадено нещо не може да се разбере или обясни, не значи, че то не съществува. Аз не зная нищо за звездите, но ги виждам на небето, те са красотата на нощта...
~*~
(Клементи) ..., чиито устни бяха загубили вкуса към усмивката.
~*~
(негърът Фагундис) - Човек не бива да убива жена. Дори и тогава, когато проклетницата прави нещастен живота му.
~*~
(Амансиу Леал) Не насилих и природата на малкия (неговия син). Искам да бъде независим, да мисли със собствената си глава. Затова работя и печеля пари - моите деца да нямат нужда от никого и да могат да вземат свое решение по въпросите, които пожелаят.
~*~
Изгледа я като замаян. Пред погледа му се разкри напоена от дъжд земя, просторна нива, прекопана от мотика, какаови насаждения, земя, на която растат дървета и буйна зелена трева. Земя с падини и хълмове и дълбок дол, където самият той бе посаден. Тя протегна ръце и го притегли към себе си.
Когато легна до нея и усети нейната топлина, тогава изпита всичко наведнъж: унижение, бяс, ненавист, нейната липса, смъртната болка на самотните нощи, наранената гордост и радостта, че пак го пари нейното тяло. Той я притисна силно, така че канелената й кожа се зачерви.
- Кучка!
Тя се усмихна с устните си за целувки и хапане, усмихна се с високите си и трепетни гърди, с огнените си бедра, с виещ се и чакащ корем, и пошепна:
- Няма значение...
После положи глава на косматите му гърди.
- Хубав момък!
~*~
(Насиб) С Габриела спеше само когато нямаше друга жена и се връщаше у дома, без да е уморен и без да му се спи. С нея може би по-често, отколкото с другите. Никоя не можеше да се сравни с нея, толкова огнена и сочна, толкова луда, толкова сладка в любовта, толкова родена за любов. Тя беше почва, в която той бе посаден. Насиб заспиваше, преметнал крак върху заобленото й бедро, както преди. Имаше обаче една разлика: сега не живееше с ревност към другите, със страх да я загуби, с копнежа да я има до себе си.
~*~
(Насиб) Погледна сирената и нейната рибя опашка (брошка) - точно като бедрата на Габриела. Такава огнена жена няма в цял свят, с нейната топлота и нежност, с нейните въздишки и отмаляване. Колкото повече спеше с нея, толкова повече желанието ме се засилваше. Сякаш беше направена от песен и танци, от слънце и лунна светлина, от карамфил и канела.
~*~
Така завършва историята на Насиб и Габриела в момента, когато пламъкът на любовта се поражда от въглен, тлеещ под пепелта на гърдите.
~*~
- Не ме интересува, момче! Зная, че говорят за мен, говори се за всички. Като добър патриот аз само се старая да им давам материал. (Ньо Галу)
~*~
През осемте месеца, прекарани в Илиеус, Осмунду като пеперуда ухажва половин дузина от най-хубавите момичета и скача с леко сърце от едно на друго. Но неомъжените момичета не го интересуват, той иска омъжена жена, за да пирува безплатно на чужда трапеза.
~*~
Семейното огнище е крепост на добродетелната жена.
~*~
Първата нощ в празната къща беше мъчителна поради спомена за Габриела. Тя не го очакваше усмихната. И сега, унижен и наранен, той чувстваше, че не е някакъв кошмар, че е станало онова нещо, невъзможното, недопустимото. Без нея къщата беше празна, изпълнена със спомени и чувства. Виждаше Тонику, седнал на ръба на леглото. Изгаряше от гняв и мъка при мисълта, че всичко е свършено, че нея я няма, че тя принадлежи на друг, че вече няма да я има. Изморителна, изтощаваща нощ, сякаш на плещите му бе легнала цялата земя, нощ, дълга като края на света. И нямаше край. Болката е дълбока, около него е пусто, той не знае защо да живее, защо да работи. Сълзите бяха прекъснали след толкова плач, гърдите сякаш бяха прободени от кинжал. Седеше в края на леглото, без да може да мигне. И не можеше да заспи през едва започналата нощ, нощ, която ще трае цял живот. В чаршафите и завивките бе останал Габриелиният аромат на карамфил и проникваше през ноздрите му. Не можеше да гледа леглото, защото я виждаше - отпусната, гола, високите гърди, извивката на хълбоците, сянката от мъх по бедрата, плоския корем. Канеленият й цвят, по който Насиб оставяше моравите отпечатъци на устните си - по раменете, по гърдите. Денят бе свършил завинаги, тази нощ в гърдите му щеше да продължи цял живот. Посърнали бяха мустаците му завинаги, горчилката в устата му никога нямаше да изчезне, никога нямаше да се усмихне отново. Никога!
Няколко дни по-късно той вече се усмихваше, когато Ньо Галу злословеше против свещениците. Тежки бяха първите седмици, седмици без нищо, единствено с нейното отсъствие. Всяко нещо, всяко лице я връщаше отново. Погледнеше ли тезгяха, тя стоеше изправена там с цвете зад ухото. Погледнеше ли към черквата, виждаше я как идва със своите чехли. Погледнеше ли Туйска, ето я нея, хванала се в кръга, танцува и пее песнички. Идва Доктора и разправя нещо за Офенизия, а той чува името на Габриела. Капитана и Фелипе играят, а в бара кънти нейният кристален смях. Вкъщи беше още по-лошо. Виждаше я във всеки ъгъл: край печката - как готви, в градината - как захапва сочни плодове, до пътната врата - седнала на слънце, притиснала главата на котарака до лицето си, за да му покаже златния си зъб, или как го очаква на лунната светлина в стаичката в дъното на двора. Не си даваше сметка обаче за една особеност на тези спомени, с които живееше вече в продължение на седмици в бара, по улицата, вкъщи. Никога не си я спомняше от времето на брака им или на приятелското им съжителство, както го наричаха другите (всичко между тях е било само едно приятелско съжителство!). Спомняше си я отпреди, от някогашните им първи дни. И това го караше да страда повече, защото спомените бяха сладки. Понякога, впрочем, раната в гърдите на оскърбен самец го заболяваше (не можеше да бъде засегната честта му на съпруг, защото никога не е бил такъв). Виждаше я в обятията на друг. Мъчителни бяха първите седмици, пусти, и той беше вътрешно мъртъв. Животът му течеше между дома и бара. Понякога само отиваше да си поговори за разни неща с Жоао Фулженсиу.
Един ден приятелите му го отнесоха почти на ръце в новото кабаре. Той пи много, прекалено много. Но организмът му оказваше невероятна съпротива и не можа да се напие напълно. На следващата нощ повтори. Таз се запозна с Розалинда, една руса жена от Рио де Жанейро, пълна противоположност на Габриела. Почна да живее и бавно да забрави. Но мъчно беше да спи с друга жена. Между тях винаги беше Габриела. Тя се усмихваше, протягаше ръце към него, слагаше бедрата си под неговия крак, отпускаше глава на гърдите му. Никоя жена не притежаваше нейната сочност, нейното благоухание, нейната топлина, нейната всеотдайност. Но и това скоро мина. Розалинда му напомни за Ризолета, майсторката в любовта. Той почна да я търси всяка вечер, освен когато трябваше да спи с полковник Мануел дас Онсас, който й заплащаше стаята и храната в дома на Мария Машадау. Една вечер липсваше партньор за покер. Той зае мястото и игра до късно. Така започна отново да сяда край масите, да разговаря с приятелите, да играе на дама и на табла. Взе да се интересува от новините, да спори за политика, да се смее на вицовете и сам да ги разказва. Отново започна да разправя, че в родината на баща му нравите били още по-страшни, че всичко, което става в Илиеус, ставало и там, но още по-страшно. Габриела не му се мяркаше повече в бара, той можеше да спи в леглото си, където все още усещаше аромата на карамфил и нищо друго. Никога преди не беше толкова канен на обеди, на банкети, вечери в дома на Машадау, на гуляи с жени из кокосовите плантации на Понтал. Сякаш сега повече го харесваха, повече го ценяха и почитаха.
Не го очакваше! Той наруши закона. Вместо да я убие, беше я оставил да си отиде спокойно, вместо да стреля по Тонику, беше се задоволил само да му удари един юмрук. Тогава си представяше живота в бъдеще като ад. Не бяха ли постъпили так с доктор Фелисмину? Не бяха ли престанали да го поздравяват? Не бяха ли му измислили прякора Кроткия вол? Не го ли принудиха да напусне Илиеус? И всичко това, защото лекарят не уби жена си и нейния любовник и не изпълни закона. Наистина той, Насиб, анулира брака, заличи миналото и настоящето, но той не очакваше, че хората ще разберат и ще го приемат. Той виждаше бара си празен, без клиенти, приятелите, които не поемат претегнатата за поздрав ръка, чуваше подигравателния смях на хората, които потупват по рамото Тонику и го поздравяват, а него, Насиб, го осмиват. Но не стана нищо подобно. Тъкмо обратното. Никой не засягаше въпроса и когато случайно споменаваха нещо, то беше, за да го похвалят за неговата прозорливост и умение, за начина, по който беше излязъл от забърканото положение.
~*~
- Верността е най-голямото доказателство за любовта - твърдеше Ньо Галу.
- И единствената мярка, с която може да се определи размерът на една любов - подкрепи го Капитана.
- Любовта не се доказва, не се измерва. Тя е като Габриела: съществува, и това е достатъчно - обясняваше Жоао Фулженсиу. - Фактът, че дадено нещо не може да се разбере или обясни, не значи, че то не съществува. Аз не зная нищо за звездите, но ги виждам на небето, те са красотата на нощта...
~*~
(Клементи) ..., чиито устни бяха загубили вкуса към усмивката.
~*~
(негърът Фагундис) - Човек не бива да убива жена. Дори и тогава, когато проклетницата прави нещастен живота му.
~*~
(Амансиу Леал) Не насилих и природата на малкия (неговия син). Искам да бъде независим, да мисли със собствената си глава. Затова работя и печеля пари - моите деца да нямат нужда от никого и да могат да вземат свое решение по въпросите, които пожелаят.
~*~
Изгледа я като замаян. Пред погледа му се разкри напоена от дъжд земя, просторна нива, прекопана от мотика, какаови насаждения, земя, на която растат дървета и буйна зелена трева. Земя с падини и хълмове и дълбок дол, където самият той бе посаден. Тя протегна ръце и го притегли към себе си.
Когато легна до нея и усети нейната топлина, тогава изпита всичко наведнъж: унижение, бяс, ненавист, нейната липса, смъртната болка на самотните нощи, наранената гордост и радостта, че пак го пари нейното тяло. Той я притисна силно, така че канелената й кожа се зачерви.
- Кучка!
Тя се усмихна с устните си за целувки и хапане, усмихна се с високите си и трепетни гърди, с огнените си бедра, с виещ се и чакащ корем, и пошепна:
- Няма значение...
После положи глава на косматите му гърди.
- Хубав момък!
~*~
(Насиб) С Габриела спеше само когато нямаше друга жена и се връщаше у дома, без да е уморен и без да му се спи. С нея може би по-често, отколкото с другите. Никоя не можеше да се сравни с нея, толкова огнена и сочна, толкова луда, толкова сладка в любовта, толкова родена за любов. Тя беше почва, в която той бе посаден. Насиб заспиваше, преметнал крак върху заобленото й бедро, както преди. Имаше обаче една разлика: сега не живееше с ревност към другите, със страх да я загуби, с копнежа да я има до себе си.
~*~
(Насиб) Погледна сирената и нейната рибя опашка (брошка) - точно като бедрата на Габриела. Такава огнена жена няма в цял свят, с нейната топлота и нежност, с нейните въздишки и отмаляване. Колкото повече спеше с нея, толкова повече желанието ме се засилваше. Сякаш беше направена от песен и танци, от слънце и лунна светлина, от карамфил и канела.
~*~
Така завършва историята на Насиб и Габриела в момента, когато пламъкът на любовта се поражда от въглен, тлеещ под пепелта на гърдите.
Коментари
Публикуване на коментар