Чудо, Иван Радоев
"Животът тече еднообразно, с всички привички от дългото общуване, превърнали се почти в ритуали. Тази малка „държава“ може да се нарече „утопия“, защото е създадена доброволно, по силата на естественото обединение, столетия след утопиите на Мор и Томазо Кампанела. За разлика от онези утопии тази не е измислена. Тя съществува реално и се управлява от свои неписани закони."
~*~
"Ако от яйце ставаше хубав глас, задникът на кокошката щеше да е славей."
~*~
"... ти нали знаеш, че евреинът се е родил седем дена преди дявола?"
~*~
"Чичо ми Оник навремето, ти Костадине го помниш чичо Оник… той умря на 101 години. Като дойде от Австралия, донесе един папагал, който казваше Соломоновите притчи. И околийският искаше да го арестува, понеже говорел завоалирано. Голям простак беше… Голям простак беше…"
~*~
"...бях шестгодишен още, когато баща ми се покачи на покрива на плевнята и като разпъна един стар чадър, изрева върху цялото село: „Гледай, народе, как ще ме подеме вятърът и ще хвръкна към звездите!“… И като скочи, почти моментално цопна в едно кравешко лайно. А майка ми докопа една цепеница и взе да го налага пред очите на цялото човечество: „Кой ще те изпере сега от тоя смрад бе, лудньо?“… А Космосът гледаше отгоре и се чудеше — тоя луд ли е, насран ли е?…"
~*~
"...Защото съм си мечтал незабелязано."
~*~
"Всеки разказван спомен скъсява живота на човека поне с една година.“
~*~
"Ние, арменците, казваме: най-добре е оня, който умре пръв в къщата, та да им гледа сеира на живите."
~*~
- Българите са зевзеци.
- Българинът не е зевзек, Артаки. Българинът е сеирджия. За сеир може да зареже всичко — и ралото, и мотиката, и бога, и царя… Господ едно време, като обикалял по земята, минал край българина, който седял на сянка и дялкал пръчка с чекийката си. „Откога дялкаш тука?“ — попитал го Господ. „Аа, отдавна дялкам. Дядо ми едно време дялкал тука и преди да умре, рекъл на баща ми: «Ще дялкаш тука и ще гледаш колко овце докарва съседът…» Баща ми, преди да умре, ми каза това, дето му рекъл дядо, и аз дялкам и броя вечер овцете на съседа“… „Хубаво ли ти става като дялкаш?“… „Е па, хубаво!“ — отвърнал българинът. „Дялкай тогава!“ И оттогава българинът си дялка.
- Един евреин никога няма да съчини такава приказка за себе си.
- Затова сте на това дередже. А българинът още си дялка.
- Ти беше трудолюбив човек, Костадине. Аз те помня… ти и в кафенето рядко идваше… Рядко идваше в кафенето.
- Защо се черниш с такива приказки? Помниш ли една вечер, преди да ме пратят на лагер, през бомбардировките, когато удариха и нашата къща. Ти ме извика. Рече ми: „Ще живееш у дома“… Аз носех еврейска значка тогава, ти ме покани с жената. Цветана — жена ти, беше сварила кокошка. Не бях ял по-хубава кокошка.
- Когато сиромахът яде кокошка, или той е болен, или кокошката."
~*~
"Искаш да кажеш, че българинът се гаври с всичко — и с бога, и с царя, и с децата си, и със здравето си, и с болестта си… Защо са оцелели народите знаеш ли? Турчинът е оцелял, понеже се е молил, арменецът — понеже се е хвалил, руснакът — понеже е страдал, българинът — понеже се е гаврил.
- А евреинът?
- Евреинът — понеже е евреин."
~*~
"Кой може да разбере каква е тая или оная жена? Жената сама не се разбира, вие, мъжете, искате да я разберете. Ами нали ако се разбере какво е жената, тоя свят ще загуби смисъла си. А ясното — това е смъртта на човека."
~*~
"- Българската булка нощем се сърди, не е като французойката.
- Всяка нация с булката си…"
~*~
"- Не ви ли се струва, че ние ще се видим един ден на оня свят?
- Вие, евреите, по се събирате, ама аз не знам българин да се е събирал с друг българин на оня свят."
~*~
"Разорен търговец, стари сметки проверява."
~*~
"И лъкът е виновен, и стрелата е виновна“
~*~
"- Ти можеш да видиотиш човека бе, Артаки!
- А ти непрекъснато прекъсваш хората, понеже си бил фелдфебел.
- Ти знаеш ли какво е това фелдфебел? Или по сегашному старшина… Майка на ротата. Има ли някъде в природата мъж да бъде майка? Няма. А в казармата има. Защо? Защото майката е най-святото нещо. Тя е като старшината."
~*~
" - Какво нещо е животът… Човекът се блъска, блъска в живота, а животът му вика: „Що ме блъскаш сега? Какво съм ти направил?“
~*~
" - Гледай сега, сигурно няма пари, а пък ни праща да се почерпим.
- Един ден всички ще имат еднакво.
- Еднакво да нямаш може, но еднакво да имаш не може.
- Най-важното в тоя живот е да нямаш много. Тогава имаш и онова, което го няма и оня, дето има всичко."
~*~
"Съобщава ви се, че в срок от една седмица, начиная от 25 т.г. ще пристигнат изкопните съоръжения.“
- 237-ото предупреждение. Щом почнаха да пращат по две на ден, значи още две години ще си гледаме кефа тука.
- Викам му, нали преди пет минути идва и донесе писмо? „Забутало се беше, вика, в чантата.“
- Така са ме забутали и мене някъде и само пращат писма.
- Много е хубаво да си забутан някъде в някоя чантичка на живота и да не те знаят, а пък теб да те има…
- Седи си един серсемин денем и праща писма… и му дават заплата.
- Те и него са го забравили там… и той е забутан човек.
- Че кой не е забутан? Цялото човечество е зареяно в космоса.
- Човечеството е зареяно, а човекът е забутан.
- Само смъртта е безсмъртна."
~*~
"Бях едва седемнайсетгодишна… слязох да наточа вино на моя Алексей — Алексей Фьодоров Нецветаев. Той обичаше след бой да си пийне бяло винце… Какво време беше, смутно, несигурно. Една седмица имението беше в ръцете на белите, другата седмица в ръцете на червените. Стреляха от балкона, от стълбищата, от конюшните… И тъкмо в едно такова време, когато имението си беше наше, слязох в избата. И тогава видях зад един чебър младеж. Познах го, че е червен, едва не изтървах каната. Исках да побегна назад, а краката ми като забити в земята. „Нали няма да ме издадеш?“ — рече. И аз не го издадох. Превързах крака му, куршумът беше го ударил над коляното… Сутрин му носех храна… Една нощ, след като дълго се бяхме любували с Алексей един на друг и говорехме за Русия, рекох на Алексей: „Имам една тайна, ще ми простиш ли, загдето я криех досега?“… И му разказах за младежа, който лежеше в избата. Той ме погледна, усмихна се и ме целуна. На сутринта слязохме в избата. Той не слезе както друг път по халат, а облече мундира си, взе чантата и пистолета си, сложи шапка. Като ни видя, момчето само се притисна до стената. Алексей се приближи до него, момчето поиска да стане. „Не ставай!“ — рече му Алексей. После видя раната му, извади бинт и смени превръзката. „Опитай се да станеш“ — рече му мъжът ми. И момчето стана. „Не ме разстрелвай пред нея!“ — рече. Алексей се усмихна, както ми се усмихна през нощта, и каза: „Аз съм руски офицер и не разстрелвам ранени пленници. Ела, горе е по-сигурно!“… Аз въздъхнах и се влюбих толкова силно в мъжа си, че докато се изкачвахме по каменните стълби, се заклех да го обичам и да му бъда вярна до края на живота си… След 3–4 дни Алексей сложи в чантата му хляб и бекон, взе пистолета му, изпрати го до оградата и му каза: „Дано никога вече не се срещаме!“… Но се случи така, че много скоро след това се срещнахме… Червените нахлуха с кавалерия и картечници. И вече не си отидоха. Отидохме си ние… Един младеж влезе в кухнята и ми вика: „Знам, че мъжът ви е тук. Вие спасихте живота ми. Утре ще дойдете в Тамбовск и аз ще наредя да ви дадат паспорти. И напуснете Русия. Ако искате, останете!“… И така дойдохме в България. След шест месеца мъжът ми умря от някаква инфекция. После живях сама. От Никопол дойдох в София. Работих, какво ли не работих… После едни добри момчета — Костадин, Юсуф, Артаки и Хаимчик, станаха мои много добри приятели и сега пием бяло, студено винце и сме щастливи, защото има един човек, за когото мислим, за когото се грижим. _(Пауза.)_ За хер Браун! Ако има близки, нека ги види един ден, защото аз няма кого да видя."
~*~
"Баща ми казваше: „Няма възраст, има болест.“
~*~
"Сам човек гости няма. Самият човек е гостенин на тая земя."
~*~
" - Какво подсмърчаш бе, Артаки?
- Таничка беше на всички ни, а сега ще бъде само на Хаим.
- Защото вместо да обича родния си брат, човек бе наказан да обича чужда жена. И оттогава той бяга към своето убежище, за да се освободи от шепотника, който шепне зли внушения в гърдите му… защото слаб бе направен човекът…
- И от слабост създаде атомна бомба и шпиони между звездите, яде бройлери и напоява с шампоан тревата, а дядо ми пиеше по кило ракия, опушваше двора с огън против змии и гущери, гъташе баба ми по няколко пъти на ден в пушека, а след това пееше, та целият Балкански полуостров кънтеше…"
~*~
" - Прилича ми като на симпозиум… Трябваше по-сърдечно.
- Например: „Скъпи хер Браун, изпращаме те с българското добре дошел!“
- Къде го изпращаме?
- В смисъл, че го посрещаме."
~*~
" - Артаки, ти каза, че съм ви мамил, сега казваш, че не съм мошеник. Кажи го веднъж ясно — така и така. Твоята все като на щрауса: Кога връхлети буря — птица съм, кога трябва да се хвърчи — камила съм.
- Изкарай ни сега и камили на всичкото отгоре! В махалата на кьоравите огледала ще продаваш."
~*~
"Човек живее дотогава, дордето има за кого да се грижи. Останалото е смъртта… Кого имах аз освен вас? Брат ми замина. Не родих, не създадох. Пустиня… Камък и пясък… И от духове бягах, и от хора. И от хитлери, и от ангели бягах. Камила да бях, щях да се напия, чакал да бях, щях да се наплюскам… Вас имах. Вие ми бяхте и виното, и хляба. Защото можеш да стъпиш върху Корана, за да вземеш хляба, но не можеш да стъпиш върху хляба, за да вземеш Корана."
~*~
- А защо ни излъга?
- Не съм лъгал вас… Себе си лъгах…
- Защо?
- Ти кажи защо!… Нали много знаеш? Знаеш много, защото не знаеш малко… Можеш ли да излъжеш смъртта, ако се направиш на умрял?… Таратанци можеш!… Защо ти, Хаиме, ме проследи?… Ти, Артаки, защо ми припомни за някакво портмоне на твоя девер Саркиз?… И в истината не вярваме, и в лъжата не вярваме. Ще дойде време и чудо да стане, и в него няма да повярваме… Ти, Костадине, ми отвори вратата да изляза, а през цялото бреме си мислил, че аз се грижа за хер Браун, за да го наследя.
- Откъде знаеш това?
- Не съм го знаел. Сега като попита откъде го знам, разбрах, че си го помислил… Аз исках. Отвори вратата! Отвори вратата!
~*~
"...Няма ръката, която е окачвала дрехите. Изчезва човешкият глас, остава стената, която е слушала. Стъпката изчезва, остава прагът… Часовникът бие, слухът е мъртъв."
~*~
"Не е до прошка… не е до прошката! Когато с Алексей слязохме в избата, той се приближи до младежа и му рече: „Гладен ли си?“ „Да“ — отговори оня. Тогава мъжът ми извади нож, наведе се и с един замах отсече ухото му. Докато младежът усети болката, той напъха ухото в отворената му уста и изсъска: „Яж!“ После извади револвера си… Аз вече тичах по стълбите нагоре, когато чух изстрелите: един, два, три, четири… десет, сто… Като че ли някой стреляше в главата ми, а в главата ми като че беше целият свят, който ехтеше от изстрелите… Какво знаете вие? Какво знаете вие? _(Нервно изплаква.)_
- Таничка. Какво говориш, Таничка?
- Тоя свят не е луд от вчера… Лъгах ви… За да е по човешки… човеци ли сме, животни ли сме…
- Успокой се, Таничка… Времената са били такива…
- Оная нощ си мислих: Колко хубаво ще бъде, Костадине. Като умреш и ние с Хаим да живеем в цялата къща.
- Българинът като забере душа и усети, че близките му се грижат, за да го наследят, стиска зъби и не дава на душата си да излезе… дордето накрая изкара нервите на наследниците и те хвърлят топа."
~*~
- А Юсуф беше женкар… Помниш ли какъв коч изядохме навремето? Костадине, помниш ли навремето какъв коч изядохме?
- Като ме попита какво е това и аз ти казах, че това са бели бъбреци, най-хубавото нещо на коча, и ти дадох да ги опиташ, понеже белите бъбреци на коча постоянно се клатят и ти като се задави, Артаки, и като почна да плюеш…
- Значи Артаки е ял бели бъбреци… Таничка, белите бъбреци не са цинизъм… това е голямо удоволствие. Леле, Артаки! Как ги побра арменската ти уста!"
~*~
"- Костадине, ще има ли голяма война?
- Човекът е по-голям от войната. А най-голямо е бъдещето. Баща ми навремето казваше: „Само бъдещето е вечно, неговата мамка!“ По този начин той искаше да похвали не само бъдещето, но и майка му.
- Къде ли живее бъдещето, питал съм се понякога.
- На осемнайстия етаж… Имам един приятел в съвета. И онзи ден бях при него. Дай го, викам му, осемнайстия етаж на двама млади хора, а на мене ми пращай предупреждения!
- Чуден човек си ти, Костадине!
- И ти, Хаиме… И заживя Костадин на осемнайстия етаж. И всяка вечер си миеше задника с топла вода като Чърчил… А един ден, както си седеше, полетя компанията в космоса. Изчезваха дървета, градове и предупреждения, и долиташе само гласът на смаяното човечество: „Чакайте! Не ни напускайте!“ А компанията отговаряше: „Не бойте се! Щом човек не може да бъде вечно жив, значи не може и да бъде и вечно мъртъв. Довиждане, човечество, и си опичай акъла!“
~*~
"Ако от яйце ставаше хубав глас, задникът на кокошката щеше да е славей."
~*~
"... ти нали знаеш, че евреинът се е родил седем дена преди дявола?"
~*~
"Чичо ми Оник навремето, ти Костадине го помниш чичо Оник… той умря на 101 години. Като дойде от Австралия, донесе един папагал, който казваше Соломоновите притчи. И околийският искаше да го арестува, понеже говорел завоалирано. Голям простак беше… Голям простак беше…"
~*~
"...бях шестгодишен още, когато баща ми се покачи на покрива на плевнята и като разпъна един стар чадър, изрева върху цялото село: „Гледай, народе, как ще ме подеме вятърът и ще хвръкна към звездите!“… И като скочи, почти моментално цопна в едно кравешко лайно. А майка ми докопа една цепеница и взе да го налага пред очите на цялото човечество: „Кой ще те изпере сега от тоя смрад бе, лудньо?“… А Космосът гледаше отгоре и се чудеше — тоя луд ли е, насран ли е?…"
~*~
"...Защото съм си мечтал незабелязано."
~*~
"Всеки разказван спомен скъсява живота на човека поне с една година.“
~*~
"Ние, арменците, казваме: най-добре е оня, който умре пръв в къщата, та да им гледа сеира на живите."
~*~
- Българите са зевзеци.
- Българинът не е зевзек, Артаки. Българинът е сеирджия. За сеир може да зареже всичко — и ралото, и мотиката, и бога, и царя… Господ едно време, като обикалял по земята, минал край българина, който седял на сянка и дялкал пръчка с чекийката си. „Откога дялкаш тука?“ — попитал го Господ. „Аа, отдавна дялкам. Дядо ми едно време дялкал тука и преди да умре, рекъл на баща ми: «Ще дялкаш тука и ще гледаш колко овце докарва съседът…» Баща ми, преди да умре, ми каза това, дето му рекъл дядо, и аз дялкам и броя вечер овцете на съседа“… „Хубаво ли ти става като дялкаш?“… „Е па, хубаво!“ — отвърнал българинът. „Дялкай тогава!“ И оттогава българинът си дялка.
- Един евреин никога няма да съчини такава приказка за себе си.
- Затова сте на това дередже. А българинът още си дялка.
- Ти беше трудолюбив човек, Костадине. Аз те помня… ти и в кафенето рядко идваше… Рядко идваше в кафенето.
- Защо се черниш с такива приказки? Помниш ли една вечер, преди да ме пратят на лагер, през бомбардировките, когато удариха и нашата къща. Ти ме извика. Рече ми: „Ще живееш у дома“… Аз носех еврейска значка тогава, ти ме покани с жената. Цветана — жена ти, беше сварила кокошка. Не бях ял по-хубава кокошка.
- Когато сиромахът яде кокошка, или той е болен, или кокошката."
~*~
"Искаш да кажеш, че българинът се гаври с всичко — и с бога, и с царя, и с децата си, и със здравето си, и с болестта си… Защо са оцелели народите знаеш ли? Турчинът е оцелял, понеже се е молил, арменецът — понеже се е хвалил, руснакът — понеже е страдал, българинът — понеже се е гаврил.
- А евреинът?
- Евреинът — понеже е евреин."
~*~
"Кой може да разбере каква е тая или оная жена? Жената сама не се разбира, вие, мъжете, искате да я разберете. Ами нали ако се разбере какво е жената, тоя свят ще загуби смисъла си. А ясното — това е смъртта на човека."
~*~
"- Българската булка нощем се сърди, не е като французойката.
- Всяка нация с булката си…"
~*~
"- Не ви ли се струва, че ние ще се видим един ден на оня свят?
- Вие, евреите, по се събирате, ама аз не знам българин да се е събирал с друг българин на оня свят."
~*~
"Разорен търговец, стари сметки проверява."
~*~
"И лъкът е виновен, и стрелата е виновна“
~*~
"- Ти можеш да видиотиш човека бе, Артаки!
- А ти непрекъснато прекъсваш хората, понеже си бил фелдфебел.
- Ти знаеш ли какво е това фелдфебел? Или по сегашному старшина… Майка на ротата. Има ли някъде в природата мъж да бъде майка? Няма. А в казармата има. Защо? Защото майката е най-святото нещо. Тя е като старшината."
~*~
" - Какво нещо е животът… Човекът се блъска, блъска в живота, а животът му вика: „Що ме блъскаш сега? Какво съм ти направил?“
~*~
" - Гледай сега, сигурно няма пари, а пък ни праща да се почерпим.
- Един ден всички ще имат еднакво.
- Еднакво да нямаш може, но еднакво да имаш не може.
- Най-важното в тоя живот е да нямаш много. Тогава имаш и онова, което го няма и оня, дето има всичко."
~*~
"Съобщава ви се, че в срок от една седмица, начиная от 25 т.г. ще пристигнат изкопните съоръжения.“
- 237-ото предупреждение. Щом почнаха да пращат по две на ден, значи още две години ще си гледаме кефа тука.
- Викам му, нали преди пет минути идва и донесе писмо? „Забутало се беше, вика, в чантата.“
- Така са ме забутали и мене някъде и само пращат писма.
- Много е хубаво да си забутан някъде в някоя чантичка на живота и да не те знаят, а пък теб да те има…
- Седи си един серсемин денем и праща писма… и му дават заплата.
- Те и него са го забравили там… и той е забутан човек.
- Че кой не е забутан? Цялото човечество е зареяно в космоса.
- Човечеството е зареяно, а човекът е забутан.
- Само смъртта е безсмъртна."
~*~
"Бях едва седемнайсетгодишна… слязох да наточа вино на моя Алексей — Алексей Фьодоров Нецветаев. Той обичаше след бой да си пийне бяло винце… Какво време беше, смутно, несигурно. Една седмица имението беше в ръцете на белите, другата седмица в ръцете на червените. Стреляха от балкона, от стълбищата, от конюшните… И тъкмо в едно такова време, когато имението си беше наше, слязох в избата. И тогава видях зад един чебър младеж. Познах го, че е червен, едва не изтървах каната. Исках да побегна назад, а краката ми като забити в земята. „Нали няма да ме издадеш?“ — рече. И аз не го издадох. Превързах крака му, куршумът беше го ударил над коляното… Сутрин му носех храна… Една нощ, след като дълго се бяхме любували с Алексей един на друг и говорехме за Русия, рекох на Алексей: „Имам една тайна, ще ми простиш ли, загдето я криех досега?“… И му разказах за младежа, който лежеше в избата. Той ме погледна, усмихна се и ме целуна. На сутринта слязохме в избата. Той не слезе както друг път по халат, а облече мундира си, взе чантата и пистолета си, сложи шапка. Като ни видя, момчето само се притисна до стената. Алексей се приближи до него, момчето поиска да стане. „Не ставай!“ — рече му Алексей. После видя раната му, извади бинт и смени превръзката. „Опитай се да станеш“ — рече му мъжът ми. И момчето стана. „Не ме разстрелвай пред нея!“ — рече. Алексей се усмихна, както ми се усмихна през нощта, и каза: „Аз съм руски офицер и не разстрелвам ранени пленници. Ела, горе е по-сигурно!“… Аз въздъхнах и се влюбих толкова силно в мъжа си, че докато се изкачвахме по каменните стълби, се заклех да го обичам и да му бъда вярна до края на живота си… След 3–4 дни Алексей сложи в чантата му хляб и бекон, взе пистолета му, изпрати го до оградата и му каза: „Дано никога вече не се срещаме!“… Но се случи така, че много скоро след това се срещнахме… Червените нахлуха с кавалерия и картечници. И вече не си отидоха. Отидохме си ние… Един младеж влезе в кухнята и ми вика: „Знам, че мъжът ви е тук. Вие спасихте живота ми. Утре ще дойдете в Тамбовск и аз ще наредя да ви дадат паспорти. И напуснете Русия. Ако искате, останете!“… И така дойдохме в България. След шест месеца мъжът ми умря от някаква инфекция. После живях сама. От Никопол дойдох в София. Работих, какво ли не работих… После едни добри момчета — Костадин, Юсуф, Артаки и Хаимчик, станаха мои много добри приятели и сега пием бяло, студено винце и сме щастливи, защото има един човек, за когото мислим, за когото се грижим. _(Пауза.)_ За хер Браун! Ако има близки, нека ги види един ден, защото аз няма кого да видя."
~*~
"Баща ми казваше: „Няма възраст, има болест.“
~*~
"Сам човек гости няма. Самият човек е гостенин на тая земя."
~*~
" - Какво подсмърчаш бе, Артаки?
- Таничка беше на всички ни, а сега ще бъде само на Хаим.
- Защото вместо да обича родния си брат, човек бе наказан да обича чужда жена. И оттогава той бяга към своето убежище, за да се освободи от шепотника, който шепне зли внушения в гърдите му… защото слаб бе направен човекът…
- И от слабост създаде атомна бомба и шпиони между звездите, яде бройлери и напоява с шампоан тревата, а дядо ми пиеше по кило ракия, опушваше двора с огън против змии и гущери, гъташе баба ми по няколко пъти на ден в пушека, а след това пееше, та целият Балкански полуостров кънтеше…"
~*~
" - Прилича ми като на симпозиум… Трябваше по-сърдечно.
- Например: „Скъпи хер Браун, изпращаме те с българското добре дошел!“
- Къде го изпращаме?
- В смисъл, че го посрещаме."
~*~
" - Артаки, ти каза, че съм ви мамил, сега казваш, че не съм мошеник. Кажи го веднъж ясно — така и така. Твоята все като на щрауса: Кога връхлети буря — птица съм, кога трябва да се хвърчи — камила съм.
- Изкарай ни сега и камили на всичкото отгоре! В махалата на кьоравите огледала ще продаваш."
~*~
"Човек живее дотогава, дордето има за кого да се грижи. Останалото е смъртта… Кого имах аз освен вас? Брат ми замина. Не родих, не създадох. Пустиня… Камък и пясък… И от духове бягах, и от хора. И от хитлери, и от ангели бягах. Камила да бях, щях да се напия, чакал да бях, щях да се наплюскам… Вас имах. Вие ми бяхте и виното, и хляба. Защото можеш да стъпиш върху Корана, за да вземеш хляба, но не можеш да стъпиш върху хляба, за да вземеш Корана."
~*~
- А защо ни излъга?
- Не съм лъгал вас… Себе си лъгах…
- Защо?
- Ти кажи защо!… Нали много знаеш? Знаеш много, защото не знаеш малко… Можеш ли да излъжеш смъртта, ако се направиш на умрял?… Таратанци можеш!… Защо ти, Хаиме, ме проследи?… Ти, Артаки, защо ми припомни за някакво портмоне на твоя девер Саркиз?… И в истината не вярваме, и в лъжата не вярваме. Ще дойде време и чудо да стане, и в него няма да повярваме… Ти, Костадине, ми отвори вратата да изляза, а през цялото бреме си мислил, че аз се грижа за хер Браун, за да го наследя.
- Откъде знаеш това?
- Не съм го знаел. Сега като попита откъде го знам, разбрах, че си го помислил… Аз исках. Отвори вратата! Отвори вратата!
~*~
"...Няма ръката, която е окачвала дрехите. Изчезва човешкият глас, остава стената, която е слушала. Стъпката изчезва, остава прагът… Часовникът бие, слухът е мъртъв."
~*~
"Не е до прошка… не е до прошката! Когато с Алексей слязохме в избата, той се приближи до младежа и му рече: „Гладен ли си?“ „Да“ — отговори оня. Тогава мъжът ми извади нож, наведе се и с един замах отсече ухото му. Докато младежът усети болката, той напъха ухото в отворената му уста и изсъска: „Яж!“ После извади револвера си… Аз вече тичах по стълбите нагоре, когато чух изстрелите: един, два, три, четири… десет, сто… Като че ли някой стреляше в главата ми, а в главата ми като че беше целият свят, който ехтеше от изстрелите… Какво знаете вие? Какво знаете вие? _(Нервно изплаква.)_
- Таничка. Какво говориш, Таничка?
- Тоя свят не е луд от вчера… Лъгах ви… За да е по човешки… човеци ли сме, животни ли сме…
- Успокой се, Таничка… Времената са били такива…
- Оная нощ си мислих: Колко хубаво ще бъде, Костадине. Като умреш и ние с Хаим да живеем в цялата къща.
- Българинът като забере душа и усети, че близките му се грижат, за да го наследят, стиска зъби и не дава на душата си да излезе… дордето накрая изкара нервите на наследниците и те хвърлят топа."
~*~
- А Юсуф беше женкар… Помниш ли какъв коч изядохме навремето? Костадине, помниш ли навремето какъв коч изядохме?
- Като ме попита какво е това и аз ти казах, че това са бели бъбреци, най-хубавото нещо на коча, и ти дадох да ги опиташ, понеже белите бъбреци на коча постоянно се клатят и ти като се задави, Артаки, и като почна да плюеш…
- Значи Артаки е ял бели бъбреци… Таничка, белите бъбреци не са цинизъм… това е голямо удоволствие. Леле, Артаки! Как ги побра арменската ти уста!"
~*~
"- Костадине, ще има ли голяма война?
- Човекът е по-голям от войната. А най-голямо е бъдещето. Баща ми навремето казваше: „Само бъдещето е вечно, неговата мамка!“ По този начин той искаше да похвали не само бъдещето, но и майка му.
- Къде ли живее бъдещето, питал съм се понякога.
- На осемнайстия етаж… Имам един приятел в съвета. И онзи ден бях при него. Дай го, викам му, осемнайстия етаж на двама млади хора, а на мене ми пращай предупреждения!
- Чуден човек си ти, Костадине!
- И ти, Хаиме… И заживя Костадин на осемнайстия етаж. И всяка вечер си миеше задника с топла вода като Чърчил… А един ден, както си седеше, полетя компанията в космоса. Изчезваха дървета, градове и предупреждения, и долиташе само гласът на смаяното човечество: „Чакайте! Не ни напускайте!“ А компанията отговаряше: „Не бойте се! Щом човек не може да бъде вечно жив, значи не може и да бъде и вечно мъртъв. Довиждане, човечество, и си опичай акъла!“
Коментари
Публикуване на коментар