Фьодор Достоевски, Бесове
"Националността, ако щете, никога не е била у нас нищо друго освен клубна господарска прищявка, че на туй отгоре — московска. Аз, разбира се, не говоря за времената на Игор. И най-сетне — всичко иде от безделието. У нас всичко е от безделието — и доброто, и лошото. Всичко иде от нашето господарско, мило, образовано, капризно безделие! Трийсет хиляди години го разправям това. Ние не умеем да живеем от собствения си труд. И каква е сега тая шумотевица около някакво си „покълнало“ обществено мнение — да не би току-тъй изведнъж да е паднало от небето, я! Мигар толкова не разбират, че за да има мнение, най-първо се иска труд, собствен труд, собствен почин, собствена практика! Даром нищо никога няма да дойде. Почнем ли да се трудим, ще почнем и мнение да си имаме. А тъй като ние никога няма да се трудим, то и мнението вместо нас ще го имат ония, дето са работили вместо нас, тоест пак същата тая Европа, същите тия немци — двестагодишните ни учители. А освен това Русията е твърде голямо недоразумение, та сами да си го оправим, без немците и без труд. На, двайсет години вече бия камбаната и призовавам към труд! Живота си дадох за тоя призив и вярвах, безумецът аз! Сега вече не вярвам, но бия камбаната и ще я бия до края, до гроб; ще дърпам въжето, дордето клепалото не удари за моята панихида!"
~ * ~
Учителят ни вярваше в бога. „Не разбирам защо всички тук ме изкарват безбожник — казваше той понякога. — Аз вярвам в бога, mais distinguons*(Но трябва да се разграничим (фр.), вярвам като в същество, което само в мене съзнава себе си. Че нали не мога да вярвам като мойта Настася (слугинята) или като някое господарче, дето вярва «за всеки случай», или като нашия мил Шатов — впрочем, не, Шатов не влиза в сметката, Шатов вярва _насила_, като московски славянофил. Що се отнася до християнството, при всичкото ми уважение към него не съм християнин. Аз по-скоро съм древен езичник като великия Гьоте или като древен грък. Достатъчно е, дето християнството не разбра жената — което тъй хубаво разви Жорж Санд в един от гениалните си романи. А колкото до молитвите, поста и тям подобните му — не разбирам на кого влиза в работата какво правя аз. Както и да се трепят нашите доносници, да ставам езуит, не желая. През четирийсет и седма година Белински от странство прати на Гогол прочутото си писмо*(Има се предвид знаменитото писмо на Белински до Гогол от 15 юли 1847 година, в което го критикува за преминаването му на реакционни църковнически позиции.) и в него горещо го упрекваше, че бил вярвал «в някакъв си бог». Entre nous soit dit (Между нас казано (фр.)), нищо по-комично не мога да си представя от оня миг, когато Гогол (тогавашният Гогол!) е прочел този израз и… цялото писмо! Но като махнем смешното и понеже все пак съм съгласен със същността на работата, ще повторя и потретя: «Това са то хора! Съумяха да обичат народа си, съумяха да пострадат за него, съумяха да пожертват всичко за него и съумяха в същото време да не се сливат с него, ако се наложи, да не му вървят по гайдата в някои неща. Тъй де, не може наистина един Белински да търси спасение в зехтина или стърганата ряпа!…»“
Но тук се намеси Шатов.
— Никога не са обичали народа тия ваши хора, не са страдали и нищо не са жертвали за него, каквито и да си ги измислят сега за собствена утеха! — мрачно мърмори той със сведен поглед и нетърпеливо се върти на стола.
— Те ли не са обичали народа, те ли? — крещи Степан Трофимович. — О, как са обичали те Русия!
— Нито Русия, нито народа! — крещи и Шатов, святкайки с очи. — Не можеш да обичаш онова, което не познаваш, а те хабер си нямат от руския народ! Всички те и вие заедно с тях тъй и не го забелязахте тоя руски народ, особено пък Белински; тъкмо от туй писмо до Гогол се вижда. Белински точ в точ като Криловия Любопитко не забелязва слона в музея, а цялото си внимание насочва към френските социални буболечки (Любопитко е персонаж от едноименната басня на И. А. Крилов; под „френските социални буболечки“ се подразбират социалистите утописти Е. Кабе, П. Льору и други последователи на Фурие.) и нищо повече. А той е комай най-умният от всички вас! И не стига, че не забелязахте народа, ами с отвратително презрение се отнесохте към него, като почнем оттам, че под народа си представяхте единствено френския народ, че и то само парижаните, и се срамувахте, че руският народ не е такъв. И това е голата истина! А който си няма народ, той няма и бог! Знайте го, сигурни бъдете, че всички, които престават да разбират народа си и губят връзки с него, тутакси губят и вярата бащина, стават или атеисти, или равнодушни. Истината ви казвам! Това е факт, който ще излезе наяве. Затова и всички вие, и всички ние сме сега или мръсни атеисти, или равнодушни, развратени нищожества и нищо повече! И вие също, Степан Трофимович, аз вас ни най-малко не ви изключвам, дори тъкмо вас имах предвид, да си го знаете!
~ * ~
— Руският атеизъм никога не е отивал по-далеч от каламбура — измърмори Шатов, поставяйки нова свещ на мястото на изгорялата.
— Не, той не ми се видя да е по каламбурите; той, кажи-речи, да говори не умее, та камо ли каламбури да прави.
— Хора от хартия; всичко това е от лакейство на мисълта — спокойно забеляза Шатов, сядайки на стола в ъгъла и опирайки се с двете си длани на коленете.
— Пък и омраза има — отрони той след минута мълчание, — те първи щяха да се почувстват страшно нещастни, ако Русия някак внезапно се преустроеше, та макар и по техен тертип, и ако внезапно станеше безкрайно богата и щастлива. Нямаше да има тогава кого да мразят, кого да оплюват, с какво да се гаврят! Тук е налице само една животинска, безкрайна омраза към Русия, просмукала целия организъм… И никакви невидими сълзи няма зад видимия смях! Никога не са казвали в Русия по-фалшиви думи от тия за невидимите сълзи! — кресна той почти яростно.
(...) Нашият руски либерал е преди всичко лакей и току се оглежда няма ли някой, комуто да лъсне чизмите.
~ * ~
~ * ~
Учителят ни вярваше в бога. „Не разбирам защо всички тук ме изкарват безбожник — казваше той понякога. — Аз вярвам в бога, mais distinguons*(Но трябва да се разграничим (фр.), вярвам като в същество, което само в мене съзнава себе си. Че нали не мога да вярвам като мойта Настася (слугинята) или като някое господарче, дето вярва «за всеки случай», или като нашия мил Шатов — впрочем, не, Шатов не влиза в сметката, Шатов вярва _насила_, като московски славянофил. Що се отнася до християнството, при всичкото ми уважение към него не съм християнин. Аз по-скоро съм древен езичник като великия Гьоте или като древен грък. Достатъчно е, дето християнството не разбра жената — което тъй хубаво разви Жорж Санд в един от гениалните си романи. А колкото до молитвите, поста и тям подобните му — не разбирам на кого влиза в работата какво правя аз. Както и да се трепят нашите доносници, да ставам езуит, не желая. През четирийсет и седма година Белински от странство прати на Гогол прочутото си писмо*(Има се предвид знаменитото писмо на Белински до Гогол от 15 юли 1847 година, в което го критикува за преминаването му на реакционни църковнически позиции.) и в него горещо го упрекваше, че бил вярвал «в някакъв си бог». Entre nous soit dit (Между нас казано (фр.)), нищо по-комично не мога да си представя от оня миг, когато Гогол (тогавашният Гогол!) е прочел този израз и… цялото писмо! Но като махнем смешното и понеже все пак съм съгласен със същността на работата, ще повторя и потретя: «Това са то хора! Съумяха да обичат народа си, съумяха да пострадат за него, съумяха да пожертват всичко за него и съумяха в същото време да не се сливат с него, ако се наложи, да не му вървят по гайдата в някои неща. Тъй де, не може наистина един Белински да търси спасение в зехтина или стърганата ряпа!…»“
Но тук се намеси Шатов.
— Никога не са обичали народа тия ваши хора, не са страдали и нищо не са жертвали за него, каквито и да си ги измислят сега за собствена утеха! — мрачно мърмори той със сведен поглед и нетърпеливо се върти на стола.
— Те ли не са обичали народа, те ли? — крещи Степан Трофимович. — О, как са обичали те Русия!
— Нито Русия, нито народа! — крещи и Шатов, святкайки с очи. — Не можеш да обичаш онова, което не познаваш, а те хабер си нямат от руския народ! Всички те и вие заедно с тях тъй и не го забелязахте тоя руски народ, особено пък Белински; тъкмо от туй писмо до Гогол се вижда. Белински точ в точ като Криловия Любопитко не забелязва слона в музея, а цялото си внимание насочва към френските социални буболечки (Любопитко е персонаж от едноименната басня на И. А. Крилов; под „френските социални буболечки“ се подразбират социалистите утописти Е. Кабе, П. Льору и други последователи на Фурие.) и нищо повече. А той е комай най-умният от всички вас! И не стига, че не забелязахте народа, ами с отвратително презрение се отнесохте към него, като почнем оттам, че под народа си представяхте единствено френския народ, че и то само парижаните, и се срамувахте, че руският народ не е такъв. И това е голата истина! А който си няма народ, той няма и бог! Знайте го, сигурни бъдете, че всички, които престават да разбират народа си и губят връзки с него, тутакси губят и вярата бащина, стават или атеисти, или равнодушни. Истината ви казвам! Това е факт, който ще излезе наяве. Затова и всички вие, и всички ние сме сега или мръсни атеисти, или равнодушни, развратени нищожества и нищо повече! И вие също, Степан Трофимович, аз вас ни най-малко не ви изключвам, дори тъкмо вас имах предвид, да си го знаете!
~ * ~
— Руският атеизъм никога не е отивал по-далеч от каламбура — измърмори Шатов, поставяйки нова свещ на мястото на изгорялата.
— Не, той не ми се видя да е по каламбурите; той, кажи-речи, да говори не умее, та камо ли каламбури да прави.
— Хора от хартия; всичко това е от лакейство на мисълта — спокойно забеляза Шатов, сядайки на стола в ъгъла и опирайки се с двете си длани на коленете.
— Пък и омраза има — отрони той след минута мълчание, — те първи щяха да се почувстват страшно нещастни, ако Русия някак внезапно се преустроеше, та макар и по техен тертип, и ако внезапно станеше безкрайно богата и щастлива. Нямаше да има тогава кого да мразят, кого да оплюват, с какво да се гаврят! Тук е налице само една животинска, безкрайна омраза към Русия, просмукала целия организъм… И никакви невидими сълзи няма зад видимия смях! Никога не са казвали в Русия по-фалшиви думи от тия за невидимите сълзи! — кресна той почти яростно.
(...) Нашият руски либерал е преди всичко лакей и току се оглежда няма ли някой, комуто да лъсне чизмите.
~ * ~
Коментари
Публикуване на коментар